Мери Хигинс Кларк
Другото лице (17)

17

В седем и трийсет във вторник сутринта Мак изпроводи с поглед палавия си син, който скочи в училищния автобус. След това се качи в колата и потегли към Уестпорт. Въздухът беше мразовит и очилата му се потяха. Той ги свали, изтри ги бързо и неволно си помисли как иска да е един от онези щастливци с контактните лещи, чиито усмихнати физиономии го гледаха укорително от огромните реклами, където и да отидеше да му оправят или сменят очилата.

На завоя с изненада видя белият мустанг на Мег да отбива в алеята им. Той натисна клаксона и Мег удари спирачка.

Изравни се с нея. Двамата едновременно свалиха стъклата си. Неговото весело „Какво пак си намислила?“ замря на устните му при вида на Меган. Лицето й беше изопнато и бледо, косата й беше в безпорядък, изпод реверите на шлифера й се подаваше раирана пижама.

— Мег, какво се е случило? — попита той с настойчив глас.

— Мама е в болницата — каза тя глухо.

Зад нея идваше кола.

— Тръгвай! — каза той. — Ще карам след теб.

На алеята я изпревари и отвори вратата. Тя изглеждаше като замаяна. Колко ли е зле Катрин, помисли си Мак разтревожен. На входа пое ключа от ръката на Меган.

— Остави на мен!

В коридора той сложи ръце на раменете й.

— Говори!

— Отначало смятаха, че е направила инфаркт. За щастие грешаха, но има вероятност и до това да се стигне. Дават й лекарства, за да предотвратят опасността. Ще остане в болницата поне седмица. Попитаха — чуй само — дали не е преживяла някакъв стрес! — неувереният й смях премина в приглушени хлипове. Тя преглътна и се съвзе.

— Добре съм, Мак. Изследванията засега не показват никакво сърдечно увреждане. Изтощена е, паднала е духом, притеснена е. Почивка и малко успокоителни са единственото, което й е необходимо.

— Съгласен съм. И на теб не биха навредили. Ела! Имаш нужда от чаша кафе.

Тя го последва в кухнята.

— Аз ще го направя!

— Сядай! Няма ли да си свалиш шлифера?

— Все още ми е студено — опита да се усмихне тя. — Как можеш да излизаш в такъв ден без връхна дреха?

Мак погледна сивото си сако от туид.

— На шлифера ми липсва копче. Не мога да си намеря иглата и конците.

Когато кафето беше готово, той наля чашите и седна срещу нея на масата.

— Предполагам, че след като Катрин е в болница, ти ще останеш няколко дни тук.

— Тъй или иначе, възнамерявах да го направя.

С тих глас му разказа всичко, случило се напоследък: за убитата, която приличаше на нея, за бележката, намерена в джоба й, за среднощния факс.

— И така — обясни тя, — засега съм извън графика за репортажи, но шефът ми възложи да започна филма за „Манинг“. Ала рано тази сутрин телефонът иззвъня и… — разказа за обаждането и за припадъка на майка си.

Мак се надяваше, че ще прикрие шока, който думите й предизвикаха. Естествено, Кайл беше с тях на вечерята в неделя. Но въпреки това Мег не беше направила и най-малкия намек, че преди три дни е видяла мъртва жена, която може би е загинала вместо нея. Не му бе доверила и проблемите със застрахователните компании.

От времето, когато тя бе на десет години, а Мак — второкурсник, който работеше през лятото в ресторанта, той беше охотният довереник на тайните й, на всичко — от това колко много й липсва баща й, когато пътува, до това как ненавижда уроците по пиано.

През онази година и половина, докато трая бракът му, Мак не се виждаше често със семейство Колинс. От развода си живееше тук — вече почти седем години — и смяташе, че с Мег отново са като по-голям брат и по-малка сестра. Така ли е наистина? — мина му през ум.

Меган беше млъкнала и потънала в собствените си мисли, като очевидно нито търсеше, нито очакваше съвет или помощ от него. Той си спомни забележката на Кайл: „Мислех, че си ми приятелка.“

Жената, която беше видял в колата покрай къщата в сряда, жената, която беше взел за Меган! Възможно ли бе тя да е същата, която ден по-късно е била убита?

Мак реши да не обсажда това с Меган, докато не разпита Кайл довечера и не обмисли всичко. Но все пак трябваше да й зададе още един въпрос.

— Мег, извинявай, но съществува ли някаква възможност сутринта наистина да се е обадил баща ти?

— Не. Не. Познавам гласа му. И мама също! Гласът, който чухме, не беше неговият — не звучеше толкова фалшиво, колкото компютърно преправен глас, но не беше неговият.

— Казал е, че е в опасност, така ли?

— Да.

— А бележката в джоба на убитата е била с неговия почерк?

— Да.

— Баща ти споменавал ли е някога името Ани?

Меган втренчи очи в Мак.

Ани… Тя почти чуваше баща си как я дразни с думите Мег… Меги… Меган… Ан… Ан…

С ужас осъзна, че Ани е галеното име, с което я наричаше.