Мери Хигинс Кларк
Другото лице (20)

20

В очарователната старинна къща на Хелън Петрович в Лорънсвил, Ню Джърси, се бе настанила нейната племенница — Стефани. Сега тя бе ядосана и разтревожена. Бебето трябваше да се роди след няколко седмици и гърбът я болеше. Постоянно се чувстваше уморена. Беше решила да изненада Хелън, която щеше да се прибере за обяд, и да сготви нещичко.

В един и половина Стефани се опита да се свърже с леля си, но в апартамента й в Кънетикът нямаше никой. Сега, в шест вечерта, Хелън още не се беше прибрала. Дали не се бе случило нещо? Може би в последния момент бе възникнало нещо спешно, а Хелън толкова дълго беше живяла сама, че нямаше навика да осведомява никого за намеренията си.

Стефани беше поразена, когато предният ден по телефона леля й каза, че е подала оставката си и е напуснала същия ден.

„Имам нужда от почивка и се притеснявам, че оставаш дълго време сама“, добави тогава Хелън.

Истината беше, че Стефани обожаваше да е сама. Никога не беше познавала лукса да се излежаваш в леглото, докато не решиш да си направиш кафе и да прочетеш вестника, оставен рано сутринта. В съвсем мързеливите дни гледаше сутрешните телевизионни програми в леглото.

Беше на двайсет години, но изглеждаше по-възрастна. Докато растеше, мечтата й беше да бъде като по-малката сестра на баща си — Хелън, избягала в Америка преди двайсет години, след смъртта на мъжа си.

Сега същата тази Хелън бе нейната опора, нейното бъдеще в един свят, който не съществуваше по познат на нея начин. Кратката и кървава революция в Румъния беше отнела живота на родителите й и разрушила къщата им. Стефани се беше преместила при съседи, чиято малка къщичка едва побираше тях самите.

През годините Хелън понякога беше изпращала малко пари и дребни подаръци за Коледа. В отчаянието си Стефани й беше писала, молейки за помощ.

Няколко седмици по-късно се качи на самолета за Америка.

Хелън беше толкова мила. Но Стефани горещо искаше да живее в Манхатън, да си намери работа в някой козметичен салон и вечер да посещава козметични курсове. Английският й беше вече отличен, въпреки че бе тук само от една година.

Наближаваше време да ражда. С Хелън бяха огледали няколко апартамента — ателиета в Ню Йорк. Бяха открили един в Гринич Вилидж, който щеше да се освободи през януари, и Хелън й беше обещала, че ще ходят да пазаруват някои неща за него.

Тази къща беше обявена за продан. Хелън винаги беше казвала, че няма да напусне работата си и Кънетикът, преди да я продаде. Стефани се чудеше какво я беше накарало толкова бързо да промени решението си.

Отметна кестенявия кичур от широкото си чело. Отново беше гладна и й се щеше да хапне. Винаги можеше да стопли вечерята на Хелън, ако се прибереше.

В осем часа, когато се смееше на повторението на „Златните момичета“, входният звънец иззвъня.

Въздишката й беше от облекчение и раздразнение. Хелън сигурно носеше много пакети и не можеше да извади ключа си. Тя хвърли един последен поглед на телевизора. След като и без това беше закъсняла толкова, не можеше ли да изчака още една минута, чудеше се тя, докато се надигаше от дивана.

Приветливата й усмивка се стопи и изчезна при вида на високия полицай с детинско изражение. Без да може да повярва на ушите си, тя чу, че Хелън Петрович е била застреляна в Кънетикът.

Преди мъката и ужасът да я обземат, една-единствена ясна мисъл премина през съзнанието й като светкавица: какво щеше да стане с нея? Само преди седмица Хелън беше споменала за намерението си да промени своето завещание, според което всичко оставаше на клиниката „Манинг“. Сега вече беше твърде късно.