Мери Хигинс Кларк
Другото лице (49)

49

В сряда сутринта, веднага щом Кайл се качи на училищния автобус, Мак се запъти към болницата „Вали Мемориъл“ в Трентън, Ню Джърси.

По време на вечерята снощи Кайл беше станал от масата за момент и Катрин бързо разказа на Мак и Филип за обаждането на Меган.

— Не зная нищо повече, освен че тази жена от дълги години е имала връзка с Едуин. Тя мисли, че още е жив. И мъртвото момиче, което прилича на Меган, е нейна дъщеря.

— Ти, изглежда, приемаш всичко това много спокойно — отбеляза Филип. — Или все още отказваш да го приемеш?

— Не знам вече какво изпитвам — отговори Катрин. — И се тревожа за Мег. Знаеш колко беше привързана към баща си. Когато ми се обади по телефона, в гласа й звучеше безмерна болка.

Кайл се върна и трябваше да сменят темата.

Докато шофираше по шосе 684 през Уечестър, Мак се опитваше да отклони мислите си от Меган. Едуин Колинс и „татковото момиче“ бяха голяма любов. Той знаеше, че последните месеци, откакто се смяташе, че баща й е мъртъв, бяха ад за нея. Колко пъти Мак искаше да я накара да сподели всичко с него, да не го задържа в себе си. Може би трябваше да настоява и да преодолее тази нейна въздържаност. Господи, колко време беше изгубил в утешаване на собствената си гордост, след като Джинджър го напусна.

Най-сетне сме честни, каза си той. Всекиму бе ясно, че обвързването с Джинджър бе грешка. Усети го, когато обявиха годежа си. Мег събра смелост да му го каже открито, а беше само на деветнайсет години. В писмото си му бе писала колко го обича и че той трябва да знае, че тя е единственото момиче за него.

„Изчакай ме, Мак“, завършваше тя писмото си.

Отдавна не се беше сещал за това писмо. Сега откри, че мисли много за него.

Невъзможно бе двойственият живот на Едуин да не стане публична тайна, когато идентифицират трупа на Ани. Щеше ли Катрин да реши, че не желае повече да живее там, където всички познават Ед, че трябва да започне нов живот някъде другаде? Можеше и така да стане, особено ако изгубеше „Дръмдоу“. Това щеше да означава, че Мег също нямаше да бъде тук. При тази мисъл кръвта на Мак изстина.

Човек не може да промени миналото си, мина му през ума, но може да направи нещо за бъдещето си. Откриването на Едуин Колинс, ако още е жив, или на това, което се е случило с него, ако не е жив, щеше да освободи Мег и Катрин от терзанията на несигурността. Намирането на лекаря, с когото може би Хелън Петрович е имала връзка като секретарка в „Даулинг“, можеше да се окаже първата стъпка към разкриването на убийството.

Мак обичаше да шофира. Това беше подходящо време за размисъл. Днес обаче мислите му бяха в безпорядък, изпълнени с нерешени проблеми. Пътуването през Уечестър към моста Тапан Зий му се стори по-дълго от обикновено. Мостът, откъдето започна всичко преди повече от десет месеца.

Оттам до Трентън имаше още час и половина път. Мак пристигна в болницата „Вали Мемориъл“ в десет и половина и потърси директора.

— Вчера се обаждах по телефона и ми казаха, че ще мога да се срещна с него.

 

 

Фредерик Шулер беше стегнат мъж на около четирийсет и пет години с топла усмивка, която контрастираше със сериозното му изражение.

— Чувал съм за вас, доктор Макинтайър. Предполагам, че работата ви върху терапията на човешките гени става все по-интересна.

— Интересна е — съгласи се Мак. — На път сме да открием метод за предотвратяване на огромен брой болести. Най-трудното е да запазим търпение, докато се изпробва и се отчетат грешките, когато толкова много хора очакват отговорите.

— Съгласен съм. Не притежавам подобно търпение и затова от мен не излезе добър изследовател. Което означава, че след като жертвате един ден, за да дойдете дотук, имате сериозна причина. Секретарката ми каза, че не търпи отлагане.

Мак кимна. Доволен беше, че стигнаха до същността.

— Тук съм заради скандала в клиниката „Манинг“.

Шулер се намръщи.

— Положението наистина е ужасно. Не мога да повярвам, че една жена, която е работила като секретарка в нашия център „Даулинг“, е успяла да измами специалисти, че е ембриолог. Някой е оплел конците в случая.

— Или някой е обучил една много възприемчива ученичка, въпреки че очевидно не я е обучил достатъчно добре. В онази лаборатория се установяват много проблеми, и то сериозни проблеми като възможно погрешно маркиране на епруветки със замразени ембриони или дори умишленото им увреждане.

— Ако има области, които трябва да бъдат обследвани на национално равнище, то изкуственото възпроизвеждане е първата от тях. Съществува огромен потенциал за грешки. При оплождане на яйцеклетка с чужда сперма и при успешно имплантиран ембрион се ражда дете, чиято генетична структура е петдесет процента по-различна от онова, което родителите с право очакват. Детето може генетически да е наследило медицински усложнения, които не могат да бъдат предвидени. То… — той млъкна отведнъж. — Извинете, на вас ли точно ще обяснявам. С какво мога да ви бъда полезен?

— Меган Колинс е дъщеря на Едуин Колинс — човека, когото обвиняват за назначаването на Хелън Петрович с фалшиви документи. Мег е телевизионен репортер от Трети канал в Ню Йорк. Миналата седмица тя е говорила с шефа на центъра „Даулинг“ за Хелън Петрович. Явно някои от колегите на Петрович смятат, че тя е имала връзка с лекар от тази болница, но не знаят с кого. Опитвам се да помогна на Меган да го открием.

— Петрович не е ли напуснала „Даулинг“ преди повече от шест години?

— Преди почти седем години.

— Осъзнавате ли колко голям е медицинският ни персонал тук?

— Да — каза Мак. — И зная, че имате консултанти, които не се числят към вас, но идват редовно. Търся игла в купа сено, но на този етап, когато следователите са убедени, че Едуин Колинс е убиецът на Петрович, можете да си представите с какво отчаяние дъщеря му иска да знае дали съществува някой, който има причина да я убие.

— Да, разбира се — Шулер започна да си води записки. — Имате ли представа колко време Петрович може би се е срещала с този лекар?

— Както подразбирам, година-две, преди да се премести в Кънетикът. Но това е само предположение.

— Все пак е някаква отправна точка. Да видим архивите за трите години, през които е работила в „Даулинг“. Смятате, че този човек й е помогнал да придобие достатъчно умения, за да се престори на професионалист?

— Отново само предполагам.

— Добре. Ще се погрижа да бъде съставен списък. Няма да пропуснем и хората си, които работят върху ембрионални изследвания и в лабораториите. Не всички лаборанти имат висше медицинско образование, но знаят занаята си — той се надигна. — Какво ще правите с този списък? Ще бъде твърде дълъг.

— Мег ще се порови в личния живот на Хелън Петрович. Ще събере имена на нейни приятели и познати от румънската общност. Ще сравним имената от нейния списък с този, който вие ще ми изпратите.

Мак бръкна в джоба си.

— Това е копие на списък с имената на всички работещи в клиниката „Манинг“ по времето, когато Хелън е работила там. Бих искал да ви го оставя. Ще се радвам, ако най-напред проверите имената в компютъра си.

Той се изправи.

— Доста обемна работа е и оценявам вашето съдействие.

— Може би ще отнеме няколко дни, но ще събера информацията, която ви трябва — обеща Шулер. — Да ви я изпратя ли?

— По-добре направо на Меган. Ще ви оставя нейния адрес и телефонния й номер.

Шулер го изпрати до вратата на кабинета си. Мак слезе с асансьора. Когато стъпи в коридора, той мина покрай едно момче на годините на Кайл, което беше в инвалидна количка. Церебрална парализа, помисли си Мак. Едно от заболяванията, което се опитваха да овладеят чрез генна терапия. Момчето му се усмихна лъчезарно.

— Здравей. Лекар ли си?

— От онези, които не лекуват пациенти.

— От моите значи.

— Боби! — възпротиви се майка му.

— Имам син на твоите години, който чудесно би се разбирал с теб — Мак погали детето по косата.

Часовникът над бюрото в приемната показваше единайсет и петнайсет. Мак реши да си вземе сандвич и сок от кафето до приемната и да хапне в колата, докато кара. Така щеше да стигне в лабораторията най-късно в два следобед и можеше да поработи.

Реши, че след като си минал покрай дете в инвалидна количка, не бива да губиш много време, щом работата ти е да разкриваш тайните на генното инженерство.

 

 

Ако не друго, предишния ден поне бе спечелил стотина долара от превозване на клиенти. Това беше единственото успокоение, което Бърни успя да измисли при събуждането си в сряда сутринта. Беше си легнал в полунощ и беше спал непробудно, защото беше изморен. Но сега се чувстваше добре. Този ден сигурно щеше да бъде хубав. Може би дори щеше да види Мег.

За жалост майка му беше в отвратително настроение.

— Бърнард, половината нощ изкарах будна заради ужасния синузит. Не спрях да кихам. Искам да оправиш ония стъпала и да укрепиш парапета, за да мога да слизам в мазето. Сигурна съм, че не пазиш чисто и че там се натрупва прах.

— Мамо, не ме бива да поправям неща. Цялото стълбище е паянтово. Усещам и други стъпала, които се клатят. Искаш да пострадаш ли?

— Не мога да си го позволя. Кой иначе ще поддържа ред в тая къща? Кой ще ти готви? Кой ще те пази да не се забъркваш в неприятности?

— Имам нужда от теб, мамо.

— Сутрин човек трябва да яде. Винаги ти правя хубава закуска.

— Знам, мамо.

Днес овесената каша беше блудкава и изстинала и му напомняше на затворническа храна. Въпреки това Бърни послушно обра купата с лъжицата и изпи чашата с ябълков сок.

Почувства облекчение, когато даде на заден по улицата и махна на мама за довиждане. Доволен беше, задето тя се хвана на думите му, че има и други разнебитени стъпала. Една нощ преди десет години тя беше казала, че на другия ден ще провери дали в мазето се поддържа ред.

Знаеше, че не бива да допуска това отново. Току-що си беше купил първия полицейски радиоскенер. Мама щеше да разбере, че струва скъпо. Тя мислеше, че долу има само един стар телевизор, на който той гледа програмите, след като тя си легне, за да не й пречи.

Мама никога не проверяваше извлеченията от кредитната му карта. Твърдеше, че той трябва да се научи сам да се грижи за себе си. Подаваше му и телефонната сметка неразпечатана, защото никога не се обаждала на никого. Тя нямаше представа колко пари харчи той за апаратура.

Онази нощ, когато чу дълбокото й хъркане и знаеше, че спи здраво, той разхлаби стъпалата. Тя падна доста лошо. Бедрото й беше счупено. Месеци наред я обслужваше на легло. Но си струваше. Мама да слезе отново долу? Не и след това, което й се случи!

Бърни неохотно реши да поработи поне сутринта. Майката на Меган беше казала, че тя ще се върне днес. Това можеше да означава „по което и да е време днес“. Нямаше как да позвъни и отново да се представи за Том Уайкър. Меган можеше вече да се е обадила в телевизията и да е разбрала, че Том Уайкър не я е търсил.

Не му вървеше с клиенти. Стоеше близо до изхода за багаж при останалите нелегални таксиметраджии и до изисканите шофьори на лимузини, които държаха табелки с имената на клиенти.

Той се приближаваше до пътниците, които слизаха с ескалатора.

— Чиста кола, по-евтино от такси, с добър шофьор — усещаше устните си вдървени от постоянната усмивка.

Неприятното беше, че управата на летището беше поставила прекалено много табелки с предупреждения към пътниците да не вземат таксита, нерегистрирани от Комисията за превозни услуги. Много хора го гледаха, понечвайки да кажат „да“ и после променяха намерението си.

Една старица му позволи да пренесе куфарите й до тротоара и каза, че ще го изчака, докато докара колата си. Той направи опит да занесе куфарите до колата, но тя му кресна да ги остави на земята.

Хората се обърнаха и го изгледаха.

Ако беше сам с нея! Опитваше се да му създаде неприятности, когато той се стремеше просто да бъде учтив. Естествено, не искаше да привлича вниманието върху себе си, затова само каза: „Добре, госпожо. Веднага ще докарам колата.“

Когато след пет минути се върна, нея я нямаше.

Това му стигаше, за да побеснее. Днес нямаше да вози разни идиоти. Пренебрегвайки едно семейство, което го попита за тарифата му до Манхатън, той потегли, пресече централния паркинг и след като плати таксата на моста Трайбъроу, избра отклонението за Бронкс — това, което водеше към Нова Англия.

Към дванайсет вече обядваше с хамбургер и бира в бара на „Дръмдоу“, където барманът Джо го поздрави като стар клиент.