Мери Хигинс Кларк
Другото лице (48)

48

Във вторник сутринта Виктор Орсини се премести в личния кабинет на Едуин Колинс. Предишния ден бяха идвали от компанията за почистване — бяха измили стените и прозорците и бяха изпрали мокетите. Сега в стаята беше чисто като в аптека. Орсини не желаеше дори да помисли за нова подредба. Не и в този момент, както вървяха нещата.

Знаеше, че в неделя Меган и майка й са изнесли от кабинета личните вещи на Колинс. Предполагаше, че са чули съобщението, оставено на телефонния секретар, и са взели лентата. Можеше само да гадае как са го приели. Надяваше се, че няма да се занимават с личния служебен архив на Колинс, но те бяха изнесли всичко. От сантименталност? Едва ли. Меган беше умна. Тя търсеше нещо. Дали беше същото, което той толкова горещо желаеше да намери? Дали беше някъде сред онези документи? Щеше ли да го открие?

Орсини спря да разопакова нещата си. Беше разгърнал сутрешния вестник върху бюрото — бюрото, което бе принадлежало на Едуин Колинс и скоро щеше да бъде пренесено в „Дръмдоу“. Статията на първа страница с последните новини за скандала в „Манинг“ съобщаваше, че щатските медицински следователи са посетили клиниката в понеделник и вече се ширят слухове, че Хелън Петрович може би е направила не една и две сериозни грешки. Сред замразени ембриони са били намерени и празни епруветки, което говореше, че липсата на медицински знания на Петрович може би е довела до неправилното маркиране и дори унищожаването на ембриони.

Независим източник, който настоял да остане анонимен, заявил, че най-малкото, което може да се окаже, е, че клиентите са плащали ненужно огромни суми за съхранението на ембрионите им. В най-лошия случай жените, които може би няма да могат отново да отделят яйцеклетки за оплождане, вероятно са загубили последната си възможност за биологично майчинство.

До статията имаше копие на писмото на Едуин Колинс, в което той горещо препоръчваше „д-р“ Хелън Петрович на д-р Джордж Манинг.

Писмото беше с дата 21 март — преди почти седем години — а пощенското клеймо беше от 22 март.

Орсини се намръщи, извиквайки в паметта си обвиняващия, гневен глас на Колинс по телефона от колата му през онази нощ. Той се втренчи във вестника и в четливия подпис на Едуин Колинс върху препоръката. Пот изби по челото му. Някъде в този кабинет или в папките, които Меган Колинс беше отнесла у дома, се намираше неоспоримото доказателство, което щеше да свали картите на масата, помисли си той. Но дали някой щеше да го открие?

 

 

Часове наред Бърни не успяваше да овладее гнева, който онзи отвратителен пътник беше предизвикал у него. Веднага, щом като майка му си легна в понеделник вечерта, той слезе в мазето, за да си пусне отново записите с Меган. Лентата с телевизионните новини беше озвучена, но онази, направена сред дърветата, му беше любимата. Караше го да изпитва диво желание отново да бъде край нея.

Той въртя лентите през цялата нощ и си легна едва когато първият лъч на зората просветна през процепа на бюфета, с който беше препречил прозореца на мазето. Мама щеше да забележи, че леглото му не е докосвано.

Той си легна и дръпна завивките тъкмо навреме. Скърцането на матрака в съседната стая го предупреждаваше, че майка му се събужда. След няколко минути вратата на стаята му се отвори. Знаеше, че тя го наблюдава. Стискаше здраво очи. Не трябваше да става още петнайсет минути. След като вратата се затвори, той се изправи в леглото и започна да прави планове за деня.

Меган сигурно беше в Кънетикът. Но къде? В къщата си? В „Дръмдоу“, където помага на майка си? Ами апартаментът в Ню Йорк? Може би беше там.

Стана точно в седем, свали си пуловера и ризата и облече горнището на пижамата, да не би да го види мама, и отиде в банята. Наплиска лицето си, изми си зъбите и се среса. Усмихна се на отражението си в огледалото на шкафчето. Всички му казваха, че има топла усмивка. Но среброто от задната част на огледалото се лющеше и образът му беше разкривен като на огледалата в увеселителните паркове. В този миг лицето му не изглеждаше добро и топло.

След това, както го беше учила мама, той се пресегна и взе кутията с прах за миене, изсипа достатъчно количество в мивката, натърка го здраво с гъбата, изплакна я и подсуши мивката с парцала, който мама винаги оставяше сгънат отстрани.

В стаята той оправи леглото си, сгъна горнището на пижамата, облече си чиста риза и отнесе мръсната в коша за пране. Днес мама беше приготвила овесени ядки за закуската.

— Изглеждаш изморен — каза рязко тя. — Почиваш ли си достатъчно?

— Да, мамо.

— В колко часа си легна?

— Трябва да беше единайсет.

— Събудих се и ходих до тоалетната в единайсет и половина. Нямаше те в леглото ти.

— Може и да е било по-късно, мамо.

— Стори ми се, че чух гласа ти. Говореше ли с някого?

— Не, мамо. С кого бих могъл да говоря?

— Стори ми се, че чух женски глас.

— Мамо, от телевизора е било — той изгълта кашата и чая. — Трябва рано да бъда на работа.

Тя го наблюдаваше от вратата.

— Ела си навреме. Не искам цяла вечер да се въртя из кухнята.

Смяташе да й каже, че ще работи извънредно, но не посмя. Може би щеше да й се обади по-късно.

След три пресечки той спря до уличен телефон. Беше студено, но когато набираше номера в апартамента на Меган, трепереше от очакване, а не от студ. Телефонът иззвъня четири пъти. Когато телефонният секретар се включи, той затвори.

После набра номера на къщата в Кънетикът. Обади се женски глас. Сигурно е майка й, помисли си Бърни. Престори гласа си на по-дебел, като изговаряше бързо думите. Искаше да звучи като Том Уайкър.

— Добро утро, мисис Колинс. Меган дали е там?

— Кой се обажда?

— Том Уайкър от телевизията.

— О, мистър Уайкър, Мег ще съжалява, че не е могла да говори с вас. Днес отсъства от града.

Бърни се намръщи. Искаше да разбере къде е.

— Дали не мога да се свържа с нея?

— Опасявам се, че не е възможно. Но по-късно днес тя ще ми се обади. Мога ли да й предам да ви позвъни?

Бърни светкавично размисляше. Щеше да прозвучи странно, ако не кажеше „да“.

— Да, нека ми се обади. Очаквате ли да се върне до довечера?

— Ако не дотогава, то утре със сигурност.

— Благодаря ви.

Бърни затвори телефона, ядосан, че не намери Меган, но доволен, че няма да се разкарва напразно до Кънетикът. Качи се в колата и се отправи към летище „Кенеди“. В края на краищата трябваше да повози някого, но по-добре щеше да бъде да не го учат как да кара.

 

 

Този път следователите, които се занимаваха с убийството на Хелън Петрович, не отидоха при Филип Картър. Вместо това късно във вторник сутринта му позвъниха и го помолиха да се отбие за неофициален разговор в кабинета на прокурора в съда на Данбъри.

— Кога бихте желали да дойда? — попита Картър.

— Колкото се може по-скоро — отвърна следователката Арлийн Вайс.

Филип погледна графика си. В ангажиментите му нямаше нещо, което да не можеше да промени.

— Ще дойда около един часа — предложи той.

— Много добре.

След като затвори телефона, той се опита да се съсредоточи върху сутрешната поща. Бяха пристигнали няколко препоръки за кандидати, които смятаха да предложат на двама от най-добрите си клиенти. Поне засега тези двама не се бяха отказали от тях.

Можеше ли посредническата агенция „Колинс и Картър“ да преживее тази буря? Надяваше се. Едно нещо, което щеше да стори в най-близко бъдеще, беше да смени името с „Филип Картър и съдружници“.

В съседната стая се долавяха движенията на Орсини, който се нанасяше в кабинета на Ед Колинс. Не се разполагай съвсем удобно, мислеше си Филип. Беше прекалено рано да се отървава от Орсини. Засега му трябваше, но Филип вече имаше наум няколко души, с един, от които да го смени.

Почуди се дали полицията отново е разпитвала Катрин и Меган.

Позвъни на Катрин в къщи. Когато тя вдигна слушалката, той каза с весел глас:

— Аз съм. Просто исках да видя как си.

— Много мило, Филип — гласът й беше хладен.

— Има ли нещо, Катрин? — попита бързо той. — От полицията не са те безпокоили, нали?

— Не, всъщност не. Преглеждам папките на Едуин, с копия от разходните му ордери, разни такива неща. Знаеш ли какво откри Меган? — тя не дочака отговор. — От време на време Едуин е плащал по четири-пет нощувки в хотел, но след първия ден или два в хотелската му сметка не е имало никакви допълнителни разходи. Нито за питие или за бутилка вино в края на деня. Забелязал ли си това?

— Не. Не съм аз този, който би преглеждал разходните ордери на Едуин, Катрин.

— Папките, които имам, обхващат седем години назад. Има ли някаква причина за това?

— Разбира се. Толкова време се пазят счетоводни документи за ревизия. Естествено, централната данъчна служба ще се рови и в по-предишни години, ако съществува подозрение за измама.

— Забелязвам, че винаги когато Ед е бил в Калифорния, хотелските сметки са по-ниски. И често е ходил в Калифорния.

— Калифорния беше основната част от бизнеса, Катрин. Доста клиенти имахме там. Само в последните няколко години беше по-различно.

— Значи ти никога не си се замислял върху честите му пътувания до Калифорния?

— Катрин, Едуин беше главният съдружник на фирмата. И двамата винаги пътувахме там, където смятахме, че бизнесът ще върви.

— Съжалявам, Филип. Не исках да кажа, че е трябвало да забележиш нещо, което аз като съпруга на Едуин в продължение на трийсет години не съм и подозирала.

— Друга жена ли?

— Вероятно.

— Толкова ти е тежко — каза Филип разпалено. — Как е Мег? При теб ли е?

— Мег е добре. Днес отсъства. Точно в деня, когато шефът й я потърси по телефона.

— Свободна ли си за вечеря?

— Не, съжалявам. Ще се видя с Мак и Кайл в ресторанта — Катрин се поколеба. — Не искаш ли да се присъединиш към нас?

— Мисля, че не, благодаря. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Зависи кога ще се върне Мег. Мога ли да ти се обадя?

— Разбира се. И по-спокойно! Не забравяй, аз съм насреща, когато имаш нужда.

 

 

Два часа по-късно разпитваха Филип в кабинета на прокурора Джон Дуайър. Следователите Боб Марън и Арлийн Вайс бяха също при Дуайър, който задаваше въпросите. Някои от тях бяха същите, които му зададе Катрин.

— В даден момент не подозирахте ли, че съдружникът ви води двойствен живот?

— Не.

— А сега как мислите?

— При онова мъртво момиче в моргата в Ню Йорк, което толкова прилича на Меган? След като самата Меган настоява за ДНК тест? Сега, разбира се, съм убеден в това.

— По графика на пътуванията му не бихте ли могли да предположите къде е могъл да има интимни връзки?

— Не, не бих могъл.

Прокурорът изглеждаше вбесен.

— Мистър Картър, оставам с впечатлението, че всеки, който по един или по друг начин е бил близък на Едуин Колинс, се опитва да го защитава. Нека се изразя с други думи. Вярваме, че той е жив. Ако има други връзки — особено трайни — може би сега е там. Ако не се замисляте, къде бихте казали, че може да бъде?

— Просто нямам представа — повтори Филип.

— Добре, мистър Картър — отсече Дуайър безцеремонно. — Ще ни позволите ли да прегледаме всички архиви на „Колинс и Картър“, когато сметнем за нужно, или ще се наложи да го направим с призовка?

— Бих желал наистина да прегледате архивите — отсече Филип. — Направете каквото трябва, за да сложите край на тази ужасна история и да могат обикновените хора да продължат да живеят нормално живота си.

На път за кантората Филип Картър осъзна, че няма никакво желание да прекарва сам вечерта. От телефона в колата си той отново набра номера на Катрин. Когато тя вдигна, той каза:

— Катрин, промених решението си. Ако с Мак и Кайл можете да ме изтърпите, довечера бих желал да съм с вас.

 

 

В три часа Меган позвъни у дома от хотелската си стая. В Кънетикът трябваше да е пет и тя искаше да говори с майка си преди вечерята в „Дръмдоу“.

Разговорът беше мъчителен. Неспособна да намери думи, с които да смекчи въздействието на разказа си, тя й предаде мъчителната среща с Франсис Гролиър.

— Беше ужасно — завърши тя. — Тя е съкрушена. Ани е била единственото й дете.

— На колко години е била Ани, Мег? — попита майка й тихо.

— Не зная. Малко по-малка от мен, струва ми се.

— Ясно. Това означава, че са били заедно от много години.

— Да, така е — съгласи се Меган, мислейки за снимките, които беше видяла. — Мамо, има и още нещо, Франсис явно мисли, че татко е жив.

— Тя не може да мисли, че е жив!

— Но мисли. Не зная нищо повече. Ще остана в този хотел, докато ми се обади. Каза, че иска да говори с мен.

— Какво повече би могла да ти каже, Мег?

— Тя все още не знае подробности за смъртта на Ани — Меган осъзна, че е прекалено изтощена психически, за да може да говори повече. — Мамо, сега ще затворя. Ако ти се удаде възможност да разкажеш на Мак всичко това, без Кайл да чуе, направи го.

Меган седеше на края на леглото. Когато се сбогува с майка си, тя се облегна на възглавницата и затвори очи.

Събуди я звънът на телефона. Тя седна, внезапно осъзнавайки, че стаята е тъмна и студена. Осветеният циферблат на часовника на радиото сочеше осем и пет. Наведе се и вдигна телефона. В собствените й уши гласът й прозвуча напрегнат и дрезгав, когато едва каза „ало“.

— Меган, обажда се Франсис Гролиър. Ще дойдеш ли при мен утре сутринта колкото е възможно по-рано?

— Да — стори й се обидно да я попита как се чувства. Как ли би могла да се чувствува? Затова просто каза:

— В девет часа удобно ли е?

— Да, и благодаря.

 

 

Въпреки че мъката бе изписана на лицето й, на следващата сутрин Франсис Гролиър се владееше, когато отвори вратата на Меган.

— Направих кафето — каза тя.

Седнаха на дивана с чаши в ръце, застанали неестествено вдървени една срещу друга. Гролиър не си хабеше думите.

— Кажи ми как умря Ани — каза с категоричен глас тя. — Кажи ми всичко. Трябва да го знам.

Меган започна:

— Бях за репортаж в болницата „Рузвелт Сейнт Люк“ в Ню Йорк… — както и при разговора с майка си тя не се стремеше да бъде деликатна. Разказа й за факса, който беше получила: „Грешка. Ани просто беше грешка.“

Гролиър се наведе напред, а очите й горяха.

— Какво според теб означава това?

— Не зная — тя продължи, без да пропуска нищо — от бележката в джоба на Ани, фалшифицираните документи на Хелън Петрович и нейната смърт до заповедта за арестуването на баща й.

— Откриха колата му. Може би не знаете, че татко имаше разрешително за оръжие. Пистолетът му беше в колата и с него е била убита Хелън Петрович. Не мога и няма да повярвам, че той е могъл да отнеме нечий живот.

— Нито пък аз.

— Снощи ми казахте, че баща ми може би е жив.

— Струва ми се, че е възможно — каза Франсис Гролиър. — Меган, надявам се никога повече да не се срещаме. Би било прекалено мъчително за мен, а предполагам и за вас. Но ти и майка ти имате право на обяснение. Срещнах баща ти преди двайсет и седем години в магазина за кожени изделия „Паломино“. Той купуваше чанта на майка ти и се колебаеше между две. Помоли ме да му помогна, после ме покани на обяд. Така започна всичко.

— По това време е бил женен от три години — каза тихо Меган. — Знаех, че майка и татко бяха щастливи заедно. Не разбирам защо му е била необходима връзката с вас — тя усещаше, че думите й са обвинителни и безпощадни, но не можеше да се овладее.

— Знаех, че е женен — каза Гролиър. — Той ми показа твоята снимка, на майка ти. Привидно Едуин притежаваше всичко — чар, излъчване, ум, интелигентност. Вътрешно беше — или е — отчаяно неуверен човек. Меган, опитай се да разбереш и да му простиш. В толкова много отношения баща ти все още беше онова ранено дете, което се е страхувало, че отново ще го изоставят. Имал е нужда да знае, че съществува и друго място, където да отиде — място, където някой ще го приеме.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— На двамата ни беше удобно. Аз го обичах, но не исках да се обвързвам с брак. Исках да бъда свободна и да стана най-добрият скулптор. За мен тази връзка беше щастлива, открита и без задължения.

— А детето не беше ли задължение, отговорност?

— Ани не беше част от плана. Когато забременях, купихме тази къща и казахме на хората, че сме съпрузи. След това баща ти беше отчаяно раздвоен в стремежа си да бъде добър баща и на двете ви и винаги страдаше от чувството, че не успява.

— Не се ли тревожеше, че може да бъде разкрит? Че някой може да го срещне, както се е случило с доведения му брат?

— Този страх му беше фиксидея. Ани растеше и задаваше все повече въпроси за работата му. Не вярваше на историята, че работи свръхсекретно за правителството. Тя започваше да става известна като авторка на туристически материали. Ти се появяваше по телевизията. Когато през ноември Едуин получи онези ужасни болки в гърдите, не пожела да постъпи в болница. Искаше да се върне в Кънетикът. Каза ми: „Ако умра, кажи на Ани, че съм изпълнявал служебния си дълг.“ Следващия път ми донесе акции за двеста хиляди долара.

Заемът срещу застраховката, помисли си Меган.

— Каза, че ако нещо се случи с него, ти и майка ти сте били добре осигурени, но не и аз.

Меган не се противопостави на Франсис Гролиър. Знаеше, че тя не съзнава, че при липса на тялото не може да бъде издаден смъртен акт. И беше уверена, че майка й по-скоро ще изгуби всичко, отколкото да приеме парите, които баща й е дал на тази жена.

— Кога за последен път видяхте баща ми? — попита тя.

— Той си тръгна оттук на двайсет и седми януари. Отиваше в Сан Диего да види Ани, после щеше да вземе самолета на двайсет и осми сутринта.

— Защо смятате, че още е жив? — наложи си да попита Меган, преди да си тръгне. Повече от всичко друго искаше да се махне от тази жена, която дълбоко съжаляваше и мразеше горчиво.

— Защото, когато си тръгваше, беше много притеснен. Беше разбрал нещо за помощника си, което го бе ужасило.

— За Виктор Орсини ли?

— Точно това беше името.

— Какво е разбрал?

— Не зная. Но работата не вървяла от няколко години. После имаше някаква статия в местния вестник за тържеството по случай седемдесетия рожден ден на д-р Манинг, дадено от дъщеря му, която живее на около трийсет мили оттук. Статията цитираше думите на д-р Манинг, че смята да работи още една година и да се пенсионира. Баща ти каза, че клиниката била сред клиентите му и позвъни на доктора. Искаше да предложи посредничеството си за намиране на заместник на Манинг. Този разговор го разтревожи много.

— Защо? — попита Меган настоятелно. — Защо?

— Не зная.

— Опитайте се да си спомните. Моля ви! Много е важно.

Гролиър поклати глава.

— Когато Едуин си тръгваше, последните му думи бяха: „Става прекалено тежко за мен…“ Във всички вестници пишеше за катастрофата на моста. Вярвах, че е мъртъв, и казвах на хората, че е загинал при самолетна катастрофа в чужбина. Ани не беше удовлетворена от това обяснение. Когато я посетил в апартамента й през онзи последен ден, Едуин дал на Ани пари за дрехи. Шест стотачки. Очевидно не е усетил как бланката от „Дръмдоу“ с името и телефона ти е паднала от портфейла му. Намерила я след това и я запазила.

Устната на Франсис Гролиър потрепери. Гласът й се прекърши.

— Преди две седмици Ани се върна. Настояваше за сваляне на картите. Позвънила ти. Ти си вдигнала с думите „Меган Колинс“ и тя затворила. Искаше да види смъртния акт на баща си. Нарече ме лъжкиня и настоя да знае къде е той. Най-накрая й казах истината и я помолих да не се обажда нито на теб, нито на майка ти. Тя събори онзи бюст на Ед, който бях направила, и излезе оттук. Не я видях повече.

Гролиър се изправи, сложи ръка на камината и облегна чело на нея.

— Снощи говорих с адвоката си. Той ще ме придружи до Ню Йорк утре следобед, за да идентифицираме тялото на Ани и да уредим пренасянето му. Съжалявам за неприятностите, които това ще причини на теб и майка ти.

Меган имаше нужда да зададе един последен въпрос.

— Защо оставихте онова съобщение за татко миналата вечер?

— Защото мислех, че ако още е жив, ако линията му още не е откачена, може по навик да провери. Това беше начинът да се свързвам с него при спешност. Той имаше навика да прослушва обажданията всяка сутрин — тя отново застана с лице към Меган. — Не оставяй на никого да те убеждава, че Едуин Колинс е способен да убие някого, защото не е — помълча малко. — Но той е способен да започне нов живот, в който ти и майка ти нямате място. Нито пък аз и Ани.

Франсис Гролиър се извърна отново. Не оставаше нищо повече. Меган погледна за последен път бюста на баща си и излезе, като тихо затвори вратата зад себе си.