Мери Хигинс Кларк
Другото лице (18)

18

Във вторник сутринта, застанала пред големите прозорци на дома си в Скотсдейл, Аризона, Франсис Гролиър гледаше как първите слънчеви лъчи огряват върховете на планината Макдауел; скоро те щяха да станат по-ярки и по-силни, постоянно променяйки цветовете и оттенъците на скалните масиви, в които се отразяваха.

Тя се обърна, пресече стаята и излезе на верандата отзад. Къщата граничеше с обширния индиански резерват „Пима“ и пред нея се разкриваше девствената пустиня, гола и необятна, оградена от планината Камълбек. Пустиня и планина бяха тайнствено осветени от призрачното розово сияние, предхождащо изгрева.

На петдесет и шест години, Франсис беше успяла някак да запази своята ефирност, която толкова подхождаше на слабото й лице, на тежката, посивяваща кестенява коса и големите изразителни очи. Никога не си беше правила труд да смекчава дълбоките линии около очите и устата си с грим. Висока и слаба, тя се чувстваше съвсем удобно в панталона и широката, свободна риза. Като личност избягваше да бъде център на внимание, но работата й на скулптор беше добре позната в творческите среди, особено със съвършеното умение да пресъздава лица. Усетът, с който долавяше скритото под повърхността, беше отличителната черта на таланта й.

Много отдавна беше взела съдбоносното решение и без съжаление понасяше последствията от него. Този начин на живот й допадаше. Но сега…

Не трябваше да очаква от Ани да я разбере. Трябваше да удържи на думата си и да не й казва нищо. Ани изслуша болезнените обяснения с широко отворени от шока очи. След това прекоси стаята и събори постамента с бронзовия бюст.

При ужасения вик на Франсис Ани се втурна навън, скочи в колата си и изчезна. Същата вечер Франсис се опита да я намери по телефона в апартамента й в Сан Диего. Отговори й телефонният секретар. През изминалата седмица звънеше всеки ден, но неизменно чуваше само машината. Беше съвсем в стила на Ани да изчезне за неопределено време. Миналата година, след като развали годежа си с Грег, беше излетяла за Австралия и беше останала шест месеца там като турист. С пръсти, които трудно се подчиняваха на сигналите от мозъка й, Франсис се зае внимателно да поправя бюста на бащата на Ани, който беше изваяла.

От мига, в който влезе в кабинета му в два часа във вторник следобед, Меган усети разликата в отношението на доктор Джордж Манинг. В неделя, когато снимаха празненството, той беше сърдечен, готов да съдейства, горд от децата и клиниката. Вчера, когато насрочваха срещата си по телефона, беше сдържан. Днес на доктора му личеше всеки ден от неговите седемдесет години. Здравият, розов цвят на лицето, който й бе направил впечатление, бе заменен от синкава бледнина. Ръката, която й протегна, потреперваше.

Сутринта, преди да тръгне за Уестпорт, Мак я беше накарал да позвъни в болницата и да попита за състоянието на майка си. Мисис Колинс спеше, а кръвното й налягане бе значително подобрено, в границите на нормалното.

Мак. Какво видя в очите му, когато й каза довиждане? Целуна я леко по бузата, както обикновено, но в очите му се четеше нещо друго. Съжаление? Такова не й трябваше!

Лежа няколко часа, без да може да заспи, в полусън, който облекчи донякъде тежестта в очите й. После взе един душ — продължителен, горещ душ, който малко успокои болките в рамената. Облече тъмнозелен костюм с подходящо сако и пола под коленете. Искаше да изглежда възможно най-добре. Беше забелязала, че посетителите на празненството в клиниката „Манинг“ бяха добре облечени, и заключи, че хора, които можеха да си позволят между десет и двайсет хиляди долара за опита да им се роди бебе, с положителност имат значителен доход.

Във фирмата на Парк Авеню, в която започна работа като юрист, небрежното облекло по правило бе недопустимо. Като радиожурналистка, а сега вече и телевизионна репортерка, Меган беше стигнала до заключението, че интервюираните са по-спокойни и благоразположени, когато усетят някаква прилика между себе си и репортера.

Тя искаше доктор Манинг подсъзнателно да я приеме и да говори с нея така, както би говорил с нова пациентка. Сега, изправена пред него, констатира, че погледът му е като на престъпник, очакващ присъдата на съдията. От него се излъчваше страх. Но защо доктор Манинг се боеше от нея?

— Не можете да си представите с какво нетърпение очаквам да започна този филм — каза тя, сядайки на стола от другата страна на бюрото му. — Аз…

Той я прекъсна.

— Мис Колинс, опасявам се, че не можем да ви окажем съдействие за какъвто и да било филм. Имах съвещание с персонала и общата реакция беше, че много от пациентките ни биха се почувствали ужасно притеснени, ако видят тук телевизионни камери.

— Но в неделя ни приехте с удоволствие!

— Хората, които бяха тук в неделя, имат деца. Жените, идващи за първи път, или онези, които не са успели да забременеят, много често са нервни и потиснати. Изкуственото оплождане е твърде интимен проблем — гласът му беше категоричен, но очите издаваха нервността му. Какво става, запита се тя.

— Когато говорихме по телефона — каза тя, — вие се съгласихте, че никой, който не е напълно съгласен да говори за това, че е ваш пациент, няма да бъде интервюиран или заснет на живо.

— Мис Колинс, отговорът е „не“. А сега имам съвещание.

Той се изправи.

Меган нямаше друг избор, освен да стане заедно с него.

— Какво се е случило, докторе? — попита тя тихо. — Трябва да ви е ясно, че долавям как зад вашата закъсняла загриженост за пациентите ви се крие много по-основателна причина за внезапната промяна в намеренията ви.

Той не отговори. Меган излезе от кабинета и мина по коридора към приемната. Усмихна се приветливо на дежурната и хвърли поглед към табелката с името, поставена на бюрото й.

— Мисис Уолтърс, имам приятелка, която с удоволствие би приела каквато и да е литература за клиниката.

Мисис Уолтърс изглеждаше объркана.

— Предполагам доктор Манинг е пропуснал да ви даде всички неща, които секретарката му беше подготвила за вас по негово нареждане. Нека да й звънна. Ще ви ги донесе.

— Много сте любезна! — каза Меган. — Докторът беше готов да окаже съдействие за филма, който подготвям.

— Разбира се. Персоналът е във възторг. Това е добра реклама за клиниката. Нека да позвъня на Джейн.

Меган стисна палци с надежда, че доктор Манинг е пропуснал да съобщи на секретарката решението си да откаже съдействие за филма. Видя как изражението на Уолтърс премина от усмивка в намръщено озадачение. Когато постави слушалката, откритият и добросърдечен израз на лицето й беше изчезнал.

— Мис Колинс, предполагам знаехте, че не трябваше да искам материалите от секретарката на доктор Манинг!

— Просто се интересувам за някаква информация, каквато би поискал всеки новодошъл — каза Меган.

— По-добре обсъдете това с доктор Манинг! — тя се поколеба. — Не бих искала да прозвучи грубо, мис Колинс, но аз работя тук. Изпълнявам нареждания.

Беше очевидно, че не можеше да се очаква съдействие от нея. Меган понечи да си тръгне, но спря.

— Бихте ли ми казали следното? Персоналът ли беше толкова разтревожен от този филм? Искам да кажа — всички или само неколцина са се възпротивили на съвещанието?

Виждаше вътрешната борба на жената. Мардж Уолтърс щеше да се пръсне от любопитство. Любопитството победи.

— Мис Колинс — прошепна тя, — вчера по обяд имаше съвещание на персонала и всички с възторг посрещнаха новината, че ще снимате. Шегувахме се кого ще предпочете камерата. Не мога да си обясня какво е накарало доктор Манинг да промени решението си.