Мери Хигинс Кларк
Другото лице (15)

15

Хелън Петрович обожаваше работата си на ембриолог, завеждащ лабораторията в клиника „Манинг“. Останала вдовица на двайсет и седем години, тя беше емигрирала от Румъния, с благодарност бе приела покровителството на една семейна приятелка и беше работила при нея като козметичка, а вечер бе посещавала университетски курсове.

Сега, на четирийсет и осем години, тя беше стройна и красива жена, чиито очи никога не се усмихваха. През седмицата Хелън живееше в Ню Милфорд, щата Кънетикът, във вила под наем на десет километра от клиниката. Уикендите си прекарваше в Лорънсвил, Ню Джърси, където притежаваше хубава къща в колониален стил. Кабинетът до спалнята й беше пълен със снимки на децата, които се бяха появили на бял свят с нейна помощ.

Хелън смяташе себе си за главен педиатър на родилното отделение в една прекрасна болница. Разликата беше в това, че поверените й ембриони бяха много по-уязвими, отколкото и най-крехкото недоносено бебе. Гледаше на задълженията си с безкрайна сериозност.

Застанала пред миниатюрните стъкълца в лабораторията и познавайки родителите, а понякога и другите им деца, Хелън си представяше бебетата, които един ден щяха да се родят. Тя обичаше всички, родени тук, но имаше едно, което обичаше повече от всички — прекрасното момченце с рошава руса главица, чиято усмивка толкова много й напомняше за рано изгубения съпруг.

Предявяването на обвинение срещу борсовия агент Бакстър за злоупотреби с цел лични облаги протичаше в съдебната зала на Сентър Стрийт. Обграден от двамата си адвокати, издокараният обвиняем отказваше да се признае за виновен и твърдият му глас кънтеше самоуверено. Пак Стийв беше операторът, придружаващ Мег.

— Какъв мошеник! Предпочитам отново да съм в Кънетикът при дребосъците.

— Написах докладна до Том да ми позволи да направя филм за клиниката. Днес следобед ще говоря с него — каза Меган.

Стийв й намигна.

— Все пак, ако някога имам деца, надявам се да бъдат заченати по-старомодно, нали ме разбираш.

Тя се поусмихна.

— Разбирам те.

В четири Меган отново беше в кабинета на Том.

— Чакай малко да го схвана, Меган. Искаш да кажеш, че тази жена сега ще ражда еднояйчния близнак на тригодишния си син?

— Именно. Този тип поотделно раждане вече е осъществявано в Англия, но тук е нещо ново. Освен това в нашия случай майката е много интересна личност. Дайна Андерсън е вицепрезидент на банка, много привлекателна и интелигентна жена, а явно и превъзходна майка. Тригодишното момченце е една прелест! От друга страна, много изследвания показват, че родените поотделно еднояйчни близнаци израстват с еднакви вкусове. Това е доста интересна тема. Омъжват се за хора с еднакви имена, наричат децата си с еднакви имена, обзавеждат домовете си в едни и същи тонове, носят еднакви прически, избират си едни и същи дрехи. Би било интересно да се види как ще се развиват отношенията им, когато единият е по-голям от другия. Помисли си само! — рече тя. — Минали са едва петнайсет години от раждането на първото бебе в епруветка, а вече има хиляди такива. С всеки изминал ден има нови и нови постижения в методите на изкуственото оплождане. Смятам, че с отразяването на последователни елементи от новите методи и на отделни моменти от развитието на близнаците Андерсън би станал страхотен материал.

Тя говореше с хъс и все повече се разпалваше. Не беше лесно да убедиш в нещо Том Уайкър.

— Доколко мисис Андерсън е сигурна, че това ще бъде еднояйчният близнак на сина й?

— Напълно е сигурна. Съхраняваните при ниска температура ембриони са в отделни епруветки, на които са отбелязани името и номерът на социалната осигуровка на майката, както, и нейната рождена дата. След като ембрионът на Джонатан е бил имплантиран, на семейство Андерсън са останали два ембриони — на неговия близнак и още един. Епруветката с близнака е била маркирана.

Том се изправи и се протегна. Беше си свалил сакото и разхлабил вратовръзката, а копчето на яката му бе разкопчано. В резултат на това строгостта, която излъчваше, бе смекчена.

Той застана до прозореца и се взря в задръстеното платно на Петдесет и шеста улица. После рязко се обърна.

— Вчерашният ти репортаж за тържеството в „Манинг“ ми хареса. Отзивите бяха добри! Карай нататък!

Той й разрешаваше да прави филм! Меган кимна, напомняйки на себе си, че ентусиазмът е нещо недопустимо.

Том се върна на бюрото си.

— Разгледай това. Рисунка на жената, която беше убита в четвъртък — той й я подаде.

Въпреки че беше виждала жертвата, устата на Меган пресъхна, когато пое рисунката. Прочете данните.

„Бяла жена, тъмнокафява коса, синьо-зелени очи, ръст 165 см, тегло 56 кг, 24–28 г.“

Още два сантиметра и описанието можеше да бъде нейно.

— Ако този „факс грешка“ е верен и означава, че жертвата всъщност е трябвало да си ти, съвсем ясно е защо това момиче е мъртво — рече Уайкър. — Тя е била тук, в този район, а приликата й с теб е необичайна.

— Просто не ми го побира умът! Нито пък мога да проумея откъде има този лист с почерка на баща ми.

— Говорих с лейтенант Стори. И двамата сме съгласни, че докато убиецът не бъде намерен, ще трябва да те сваля от новините — за всеки случай, ако някой все пак е по дирите ти!

— Но, Том… — запротестира тя.

Той я прекъсна.

— Меган, съсредоточи усилията си върху този филм. Може да стане страхотен материал за човешката природа. Ако успееш, ще снимаме и по-нататък тези деца. Но засега падаш от новините. Дръж ме в течение — отряза Уайкър, седна зад бюрото си и издърпа едно от чекмеджетата, което красноречиво говореше, че тя трябва да си върви.