Мери Хигинс Кларк
Другото лице (46)

46

Понеделникът беше лош ден за Бърни. Стана рано, настани се на стария си стол в мазето и започна да върти видеолентата с Меган, която беше заснел от скривалището си сред дърветата. Още снощи искаше да я види, но майка му бе настояла да й прави компания.

— Толкова дълго стоя сама — оплака се тя. — Никога по-рано не си излизал тъй често през уикендите. Да нямаш някое момиче, а?

— Разбира се, че не, мамо.

— Помниш колко неприятности си навлече заради момичета.

— Вината не беше моя.

— Не твърдя, че е била. Казвам само, че момичетата за теб са жива отрова. Пази се от тях.

— Добре, мамо.

Щом мама изпаднеше в такова настроение, на Бърни му оставаше единствено да я слуша. Все още изпитваше страх от нея. Все още потреперваше при спомена за онези дни, когато той се превръщаше в голямо момче, а тя изникваше внезапно с каиш в ръка.

— Видях те как гледаш оная гадост по телевизията, Бърнард. Представям си какви мръсни мисли се въртят из главата ти.

Мама никога не би разбрала, че това, което изпитва към Меган, е чисто и прекрасно. Просто искаше да бъде около Меган, да я вижда, да може винаги да я накара да вдигне очи към него и да се усмихне. Както снощи. Ако беше почукал на прозореца и тя го бе познала, нямаше да се изплаши от него. Щеше да се втурне към вратата да му отвори. Щеше да каже: „Бърни, какво правиш тук?“ Може би щеше да му предложи чаша чай.

Бърни се наведе напред. Отново беше стигнал до онази хубава част, където Меган изглеждаше съсредоточена в това, което правеше: седнала на масата в дневната с всички тези документи пред себе си. С телеобектива беше успял да заснеме лицето й отблизо. Начинът, по който навлажняваше устните си, го възбуждаше. Блузата й беше с деколте. Не беше сигурен дали вижда как вената й пулсира, или само си въобразяваше.

— Бърнард! Бърнард!

Майка му беше на площадката на стълбите и го викаше. Откога ли викаше?

— Да, мамо. Идвам.

— Доста дълго се мота — отсече тя, когато той влезе в кухнята. — Ще закъснееш за работа. Какво правеше?

— Подреждах. Нали искаш да пазя чисто!

След петнайсет минути беше в колата. Подкара я по улицата напосоки. Знаеше, че трябва да се опита да припечели нещо на летището. За всички тези уреди му трябваха пари. Пряко сили изви волана и потегли към „Ла Гуардия“.

Прекара деня в курсове до летището. Добре вървеше до късния следобед, когато един започна да се оплаква от движението.

— По дяволите, свърни в лявото платно. Не виждаш ли, че това е задръстено?

Бърни отново мислеше за Меган и дали ще е безопасно да мине покрай къщата й, след като мръкнеше. След минута пътникът му кресна:

— Знаех си, че трябваше да си взема нормално такси. Къде си се учил да шофираш? Карай като хората, дявол да те вземе.

Бърни се намираше на последното разклонение на Гранд Сентръл Паркуей преди моста Трайбъроу. Той рязко зави вдясно в локалното платно и спря колата.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — кресна оня.

Големият му куфар беше на предната седалка до Бърни, който се пресегна, отвори вратата и го блъсна навън.

— Изчезвай! — викна той. — Ходи да си търсиш такси.

Обърна глава да види реакцията на пътника. Погледите им се срещнаха.

В очите на човека се четеше ужас.

— Окей, по-кротко. Извинявай, ако съм прекалил!

Той изскочи от колата и успя да дръпне куфара си, преди Бърни да натисне газта. Бърни пресече напряко през малките улички. Най-добре да се прибира. Иначе щеше да обърне назад и да смачка мутрата на оня.

Започна да диша дълбоко. Психиатърът от затвора му беше казал да прави така, когато усети, че побеснява.

— Трябва да се научиш да овладяваш гнева си, Бърни — беше го предупредил. — Ако не искаш да прекараш остатъка от живота си тук.

Бърни знаеше, че не иска отново да попада в затвора. Щеше да направи всичко възможно това да не се случи.

 

 

Във вторник сутринта будилникът на Меган иззвъня в четири. Имаше резервация за полет 9 на „Америка Уест“, който излиташе в седем и двайсет и пет от летище „Кенеди“. Стана от леглото без усилие. Сънят й беше неспокоен. Изкъпа се, като остави водата толкова гореща, колкото можеше да изтърпи, блажено усещайки част от мускулите на гърба си да се стягат и отпускат.

Докато обличаше бельото и обуваше чорапите си, по радиото съобщаваха прогнозата за времето. В Ню Йорк температурата беше под нулата. В Аризона, естествено, беше точно обратното. По това време на годината вечерите бяха хладни, но през деня можеше да бъде съвсем топло.

Басмена блуза, светлокафяво сако от тънък вълнен плат и панталони изглеждаха най-подходящото облекло. Отгоре щеше да сложи зимното си яке, но без подплатата. Набързо прибра всички неща, които щяха да й трябват за еднодневния престой.

Миризмата на кафе я лъхна от стълбите. Майка й беше в кухнята.

— Не трябваше да ставаш — каза й Меган.

— Не ми се спеше — Катрин Колинс сучеше на пръст колана на домашния си халат. — Не ти предложих да дойда с теб, Мег, но сега ми минават други мисли. Може би не трябва да те оставям да вършиш това сама. Само че ако в Скотсдейл има друга мисис Едуин Колинс, няма да зная какво да й кажа. Дали и тя не е имала представа като мен какво всъщност е ставало? Или пък е живяла с пълно съзнание за лъжата?

— Надявам се, че до края на деня ще имам някои отговори — каза Мег. — И съм съвсем убедена, че е най-добре да свърша това сама — тя отпи от грейпфрутовия сок и от чашата с кафе. — Трябва да тръгвам. Имам доста път до летището. Не искам да попадна в сутрешното задръстване.

Майка й я изпрати до вратата. Мег я прегърна.

— В единайсет тамошно време ще бъда във Финикс. Ще ти се обадя късно следобед.

Усещаше, че майка й я гледа, докато вървеше към колата.

 

 

Полетът беше приятен, тя седеше до прозореца и се взираше в пухкавата покривка от бели облаци. Сети се за своя пети рожден ден, когато майка й и баща й я заведоха в Дисниленд. За първи път се качи на самолет. Беше седяла до прозореца, баща й беше до нея, а майка й — от другата страна на пътеката. През годините баща й я беше закачал за въпроса, който зададе тогава. „Татко, ако излезем от самолета, ще можем ли да вървим по облаците?“ Беше й обяснил, че за голямо съжаление няма да може да се закрепи върху облаците.

„Но аз винаги ще те крепя, Меги Ан“ — беше й обещал той.

И го беше правил. Спомняше си ужасния ден, когато се беше препънала точно пред финиша на едно състезание и това беше коствало на отбора й загубата на шампионската титла за щата. Баща й я очакваше, когато се беше измъкнала от залата, без да иска да слуша успокоителните думи на съотборниците си или да вижда разочарованието, изписано по лицата им.

Беше й предложил разбиране, не съчувствие.

— Има някои събития в човешкия живот, Меган — беше й казал тогава, — споменът, за които никога не избледнява, независимо колко години минават. Опасявам се, че ти току-що преживя едно от тях.

Вълна от нежност обля Меган и изчезна, щом си помисли за миговете, когато баща й беше отсъствал по работа. Понякога дори на празници като Деня на благодарността или Коледа. Дали не ги беше празнувал в Скотсдейл? С другото си семейство? По празниците в ресторанта винаги имаше толкова работа. Когато го нямаше вкъщи, двете с майка й вечеряха с приятели, но майка й непрекъснато трябваше да става и да посреща гости или да наобикаля кухнята.

Спомняше си времето, когато стана на четиринайсет години и започна да взима уроци по джаз танци. Когато баща й се върна от поредната командировка, тя му показа най-новите стъпки, които беше научила.

— Меги — въздъхна той, — джазът е хубава музика и чудни движения, но валсът е танцът на ангелите.

Беше я научил да танцува виенски валс.

С облекчение чу пилотът да обявява, че започват да се снижават към международното летище „Скай Харбър“, където температурата бе двайсет и шест градуса.

Меган извади нещата си от багажника над седалката и нетърпеливо зачака да отворят вратата на кабината. Искаше й се този ден да мине по-бързо.

Бюрото за коли под наем беше на изхода. Меган спря, за да провери адреса на магазина за кожени изделия „Паломино“, и след като подписа документа за колата, попита жената, която я обслужваше, как да стигне дотам.

— Това е в квартал „Богота“ на Скотсдейл — каза жената. — Мястото е удобно за пазаруване и изглежда така, сякаш сте в средновековието.

На картата тя й начерта пътя.

— Ще стигнете за двайсет и пет минути.

Докато шофираше, Меган поглъщаше с очи красотата на планините в далечината и безоблачното, наситено синьо небе. Когато излезе от търговската част, палми, портокалови дървета и кактуси започнаха да изпълват пейзажа.

Тя подмина хотел „Сафари“, който наподобяваше кирпичена постройка. С ярките си олеандри и високи палми изглеждаше спокоен и приканващ. Тук Сайръс Греъм беше видял доведения си брат — нейния баща — преди повече от единайсет години.

Магазинът за кожени изделия „Паломино“ беше на една миля по-надолу по Скотсдейл Роуд. Тук сградите имаха кули и назъбени ограждащи зидове, подобно на замъци. Павираните улици допълваха старинния изглед. Бутиците от двете страни на тесните улички бяха малки и повечето от тях изглеждаха скъпи. Меган зави наляво към паркинга до магазина и остави там колата. С тревога усети, че коленете й треперят.

Острата миризма на скъпа кожа я посрещна на входа на магазина. Дамски чанти с размери от портмоне до голяма пазарска чанта, бяха красиво аранжирани върху рафтове и щандове. В една витрина имаше портфейли, ключодържатели и бижута. Куфари и куфарчета се виждаха в широката част на магазина, която се намираше в дъното на етажа.

В магазина имаше само още един човек — млада жена с поразителни, индиански черти и гъста тъмна коса, която падаше по раменете й. Тя вдигна очи от мястото си зад касата и се усмихна.

— Мога ли да ви помогна? — нищо в гласа й не подсказваше, че се припознава.

Меган премисли светкавично.

— Може би. В града съм само за няколко часа и искам да се отбия при едни роднини. Нямам адреса им, а не са вписани в телефонния указател. Знам, че пазаруват тук и се надявах да взема от вас телефона или адреса им.

Продавачката се поколеба.

— Аз съм нова. Бихте могли да дойдете след час. Собственикът ще бъде тук.

— Моля ви — каза Меган. — Имам толкова малко време.

— Как се казват? Мога да проверя дали имат сметка тук.

— Вижте на Е. Р. Колинс.

— О — рече продавачката, — сигурно вие се обаждахте вчера.

— Точно така.

— Аз бях тук. След като говори с вас, собственичката, мисис Стоджис, ми каза за смъртта на мистър Колинс. Той роднина ли ви беше?

Устата на Меган изсъхна.

— Да. Затова искам да се отбия при семейството.

Продавачката включи компютъра.

— Ето адреса и телефонния номер. Ще трябва да се обадя на мисис Колинс да попитам дали мога да ви го дам.

Не оставаше нищо друго, освен да изчака. Меган наблюдаваше бутоните на телефона, които жената натискаше бързо. След миг каза в слушалката.

— Мисис Колинс? Обаждам се от магазина за кожени изделия „Паломино“. Тук има една млада жена, която би искала да ви види, ваша роднина. Имате ли нещо против, ако й дам адреса ви?

Тя погледна Меган.

— Как се казвате?

— Меган. Меган Колинс.

Продавачката повтори името, изслуша отговора, каза дочуване и затвори телефона. Усмихна се на Мег.

— Мисис Колинс ви очаква веднага. Живее на десет минути оттук.