Мери Хигинс Кларк
Другото лице (30)

30

Наближаваше пет часът, когато позвъниха на Виктор Орсини. Именно от това обаждане се боеше той. Лари Даунс, президент на „Даунс и Роузън“ му съобщи, че е по-добре да изчака с преместването си от „Колинс и Картър“.

— Колко дълго? — тихо попита Виктор.

— Не зная — каза Даунс уклончиво. — Този шум около Петрович рано или късно ще утихне, но в момента името ти е свързано с твърде много отрицателни неща и моментът не е подходящ да започваш при нас. Ако се окаже, че Петрович е объркала някой от онези ембриони, клиниката ще трябва да плаща огромни суми и ти го знаеш. Вие сте я уредили там и вие носите отговорността!

Виктор се възпротиви.

— Току-що бях започнал работа, когато документите на Хелън Петрович са били представени в клиниката „Манинг“. Лари, ти ме прекара и миналата зима!

— Съжалявам, Виктор, но все пак ти си назначен месец и половина преди Петрович да започне работа в клиниката. Това означава, че си бил там, когато са й проверявани документите. „Колинс и Картър“ са малка компания. Кой ще ти повярва, че не си имал представа какво вършат останалите около теб?

Орсини преглътна. Пред репортерите беше заявил, че никога не е чувал името Петрович, че току-що е бил започнал, когато са я назначили в „Манинг“. Не се бяха усетили, че той практически е бил в кантората, когато са обработвали молбата й. Отново се опита да възрази.

— Лари, аз доста ви помагах тази година!

— Така ли, Виктор?

— Назначихме ваши кандидати на три от най-добрите ни места!

— Може би нашите кандидатури са били по-силни!

— А кой ви каза, че в тези фирми има свободни места?

— Съжалявам, Виктор!

Орсини се втренчи в слушалката, когато телефонът изключи. Не ни търсете, ние ще ви потърсим, сети се за типичния отказ той. Разбра, че никога няма да получи мястото в „Даунс и Роузън“.

Мили надникна в кабинета.

— Тръгвам си. Ама че ужасен ден, нали, мистър Орсини? С всички тия репортери в кантората и телефонните им обаждания! — очите й горяха от възбуда.

Виктор си представи как у дома й на вечеря всяка подробност от днешния ден ще се предава с удоволствие.

— Мистър Картър върна ли се?

— Не. Обади се, че ще остане при мисис Колинс в болницата и после ще си ходи. Струва ми се, че започва да я ухажва.

Орсини не отговори.

— Е, лека нощ, мистър Орсини!

— Лека нощ, Мили.

Докато Катрин се обличаше, Меган се промъкна в кабинета и прибра писмата и изрезката с некролога от бюрото на баща си. Скри ги в куфарчето, молейки се майка й да не забележи драскотините по бюрото от пилата, която се беше плъзнала при опита й да разбие ключалката на чекмеджето. Рано или късно трябваше да й каже за писмата и известието, но все още беше твърде рано. Може би щеше да се върне от Филаделфия с някакво обяснение.

Качи се горе в своята баня, изми лицето и ръцете си и оправи грима си. След кратко колебание реши да позвъни на Мак. Беше казал, че ще й се обади и тя не искаше той да си помисли, че нещо не е наред. Всъщност не по-объркано, отколкото вече беше, поправи се тя.

Телефонът вдигна Кайл.

— Мег!

Беше онзи Кайл, когото тя познаваше — радостен, щом чуе гласа й.

— Здрасти, приятел. Как си?

— Чудесно! Но днес ми се случи нещо лошо.

— Какво?

— Едва не убиха Джейк. Хвърлях му топката. Вече се беше научил да я лови, но аз я метнах много силно и тя изхвърча на улицата. Той изтича след нея и някаква кола едва не го премаза. Трябваше да видиш как оня натисна спирачките, за да спре. Направо закова колата и тя се разтресе.

— Слава богу, че Джейк не е пострадал! Следващия път го тренирай в задния двор. Там е по-широко!

— И татко така каза. Той ми дърпа слушалката, Мег! Чао.

Обади се Мак.

— Не съм я дърпал, просто я поех. Здравей, Мег. Вече си наясно с всички новини около нас. Ти как си?

Съобщи му, че майка й е у дома.

— Утре ще ходя с колата до Филаделфия за снимки по филма, който се опитвам да направя.

— Ще идеш ли и на онзи адрес в Честнът Хил?

— Да. Мама не знае нито за него, нито за писмата.

— Нямам намерение да й казвам. Кога ще се върнеш?

— При всички положения не по-рано от осем. Пътят с кола е почти четири часа.

— Мег!

В гласа на Мак прозвуча колебание.

— Знам, че не искаш да се бъркам, но трябва да ти помогна. Понякога имам чувството, че ме отбягваш.

— Не ставай глупав. Винаги сме били добри приятели!

— Вече не съм сигурен в това! Може би съм пропуснал нещо. Какво се е случило?

Това, което се е случило, е, че всеки път, когато си спомня за онова писмо отпреди девет години, в което те молех да не се жениш за Джинджър, се гърча от унижение. Че за теб никога няма да бъда нищо друго, освен доброто ти приятелче, което успя да превъзмогне влечението си. Не мога да поема риска отново да трябва да се откъсвам от Джеръми Макинтайър!

— Нищо не се е случило, Мак — каза тя с безгрижен тон. — Все още сме приятели. Въпреки че вече не си говорим за уроци по пиано. Зарязах ги преди толкова години.

Същата вечер, докато оправяше леглото на майка си, тя изключи телефонния й апарат. Ако имаше още среднощни обаждания, то тя щеше да е единствената, която ще ги чуе!