Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll be Seeing You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Другото лице

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“ София 1994

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-14-9

История

  1. — Добавяне

43

Стефани Петрович дълго се въртя в леглото и едва на разсъмване заспа дълбоко. В събота сутринта се събуди в десет и половина, едва-едва отвори очи и се усмихна. Най-сетне нещата потръгваха.

Бяха я предупредили за нищо на света да не споменава името му, да го изличи от паметта си. Но това беше преди да убият Хелън, която тъй и не успя да промени завещанието си.

Той беше толкова мил по телефона. Обеща, че ще се погрижи за нея, че ще уреди бебето да бъде осиновено от хора, които ще й заплатят сто хиляди долара.

— Толкова много? — попита тя възхитена.

Увери я, че няма да има проблеми. Ще й уреди зелена карта.

— Ще бъде фалшива, но никой никога няма да разбере — каза й. — Все пак ви предлагам да се преместите другаде. Не ми се ще някой да ви познае тук. Дори и в такъв огромен град като Ню Йорк хората се засичат, а във вашия случай ще започнат да задават въпроси. Може би трябва да опитате в Калифорния.

Стефани беше сигурна, че Калифорния много ще й хареса. Щеше да си намери работа в някой от тамошните курорти. Със сто хиляди долара можеше да получи обучението, което й бе необходимо. Току-виж, веднага си намерила работа. Приличаше на Хелън. Професията на козметичка й беше в кръвта. Обожаваше тази работа.

В седем часа вечерта щял да изпрати кола да я вземе.

— Не искам съседите да забележат, че се изнасяте — беше й казал той.

Стефани искаше да си полежи още, но беше гладна. „Само след десет дни бебето ще се роди и тогава ще започна диета“, обеща си тя.

Взе душ и отново облече една от широките роби, които вече не можеше да понася. После взе да си стяга багажа. Хелън имаше хубави куфари в дрешника. „Защо пък да не ги взема — помисли си Стефани. — Нима някой ги заслужава повече от мен?“

Заради бременността имаше много малко дрехи, но върнеше ли се в нормалните размери, костюмите и роклите на леля й отново щяха да й стават. Хелън се обличаше доста консервативно, но всичките й дрехи бяха скъпи и добре подбрани. Стефани претършува гардеробите и рафтовете, като остави само нещата, които никак не харесваше.

На пода на дрешника си Хелън имаше малък сейф. Стефани знаеше къде е записана комбинацията и успя да го отвори. Не намери много бижута, но имаше няколко наистина ценни неща, които пъхна в чантичката за тоалетни принадлежности.

Съжаляваше, че не може да вземе мебелите. От друга страна, беше виждала снимки от Калифорния и знаеше, че там не се обзавеждат с тапицирани мебели в стар стил или тъмен махагон.

Прегледа цялата къща и си избра няколко статуетки. После си спомни за сребърните прибори. Голямата кутия беше твърде тежка, така че тя сложи среброто в найлонови торбички и ги притегна с ластик, за да не тракат в куфара й.

Адвокатът мистър Потърс позвъни в пет часа да я чуе как е.

— Не искате ли да вечеряте с мен и жена ми, Стефани?

— Благодаря ви — каза тя, — но чакам гостенка от румънската общност.

— Добре. Просто не ни се щеше да се чувствате сама. Обаждайте се, ако имате нужда от нещо.

— Много сте внимателен, мистър Потърс.

— Е, искаше ми се да мога да направя нещо повече за вас. За съжаление, щом става дума за завещание, ние сме с вързани ръце.

„Не ми трябва помощта ти“, помисли си Стефани, затваряйки телефона.

Сега трябваше да напише писмо. Състави три варианта, преди да реши, че й харесва. Съзнаваше, че има грешки, затова провери в речника няколко думи, но най-накрая й се стори, че звучи добре. Писмото беше до мистър Потърс.

„Уважаеми мистър Потърс,

Щастлива съм, че Ян, бащата на детето ми, дойде да ме види. Ще се женим и той ще се грижи за нас. Трябва веднага да се върне на работа, така че тръгвам с него. Той сега работи в Далас.

Много обичам Ян и знам, че вие ще се радвате за нас.

Благодаря ви!

Стефани Петрович“

Колата дойде точно в седем. Шофьорът изнесе куфарите й. Стефани остави ключа и бележката на масата в дневната, угаси лампите, хлопна вратата след себе си и побърза да се качи в чакащата кола.

 

 

В понеделник сутринта Меган се опита да позвъни на Стефани Петрович. Никой не отговаряше. Тя се разположи на масата в дневната и се зае да преглежда служебните папки на баща си.

Веднага забеляза нещо подозрително. Той беше регистриран в хотел „Четирите сезона“ в Бевърли Хилс и беше платил за пет нощувки — от 23 до 28 януари — деня, в който беше летял до Нюарк и беше изчезнал. След първите два дни на сметката не бяха отбелязани никакви допълнителни разходи. Дори и да се храни извън хотела, мислеше си Меган, човек си поръчва закуска или се обажда по телефона, или пие нещо от барчето в стаята.

От друга страна, ако стаята му е била на партерен етаж, много бе вероятно баща й да е ходил до бюфета за чаша сок, кафе и кифличка. Той не беше по обилните закуски.

През първите два дни обаче на сметката имаше допълнителни разходи като гладене, бутилка вино, лека вечеря, телефонни разговори. Тя си отбеляза датите на трите дни, когато не беше ползвал хотелските услуги.

„Може и да установя някаква закономерност“, мислеше си тя.

На обяд отново позвъни на Стефани и отново никой не отговори. В два часа започна да се тревожи и се обади на адвоката Чарлс Потърс. Той я увери, че Стефани е добре. Говорил с нея предишната вечер и тя му казала, че някой от сънародниците й щял да се отбие.

— Радвам се — каза Меган. — Тя е много уплашена.

— Да — съгласи се Потърс. — Обикновено хората не знаят, че когато някой завещае цялото си имущество на благотворително или медицинско заведение като клиниката „Манинг“ и пряк роднина реши да оспорва завещанието, заведението може тайно да предложи да се споразумеят. Но след като Стефани се появи по телевизията с буквалните обвинения, че клиниката носи отговорност за убийството на леля й, за подобно споразумение не може да става въпрос. Ще изглежда като запушване на уста.

— Разбирам — каза Меган. — Ще продължавам да звъня у Стефани, но ако тя ви се обади, бихте ли й предали да ми позвъни? Все още смятам, че някой трябва да издири мъжа, от когото е бременна. Ако даде бебето за осиновяване, може някой ден да съжалява.

Майка й беше отишла в ресторанта за закуската и обяда и се върна вкъщи тъкмо когато Меган приключваше разговора с Потърс.

— Нека се заема с това — каза тя и седна до нея на масата.

— Всъщност можеш ти да продължиш — каза й Меган. — Аз трябва да отида до апартамента да си взема дрехи и пощата. Първи ноември е и всичките ми сметки ще са пристигнали.

Предишната вечер, когато майка й се върна от „Дръмдоу“, тя й разказа за човека с камерата, който беше изплашил Кайл.

— Помолих един колега да провери в службата. Още не ми се е обадил, но съм сигурна, че някоя от онези тъпи програми е решила да пусне репортаж за нас с татко и семейство Андерсън — каза тя. — Те постъпват точно така — изпращат някого тайно да снима — тя не беше позволила на Мак да се обажда в полицията.

Показа на майка си какво прави с папките.

— Мамо, обърни внимание на хотелските сметки, когато в три-четири последователни дни не са отбелязвани допълнителни плащания. Искам да знам дали е ставало така само когато татко е бил в Калифорния — тя не спомена, че Лос Анджелис е само на половин час със самолет от Скотсдейл.

— И за магазина за кожени изделия „Паломино“ — каза Катрин. — Не знам защо, но това име не ми излиза от главата. Имам чувството, че съм го чувала и преди… може би много отдавна.

Меган още не беше решила дали да се отбие в телевизията на път за апартамента. Беше облечена в удобни стари панталони и пуловер. Това беше една от страните на работата й, която обожаваше — тази задкулисна небрежност.

Набързо среса косата си и си помисли, че е пораснала много. Обичаше я дълга до раменете. Сега вече падаше върху тях. Като косата на мъртвото момиче. С внезапно изстинали ръце Меган изви косата си на кок и го закрепи с фиби отзад.

Когато излизаше, майка й каза:

— Меган, защо не излезеш на вечеря с някой от приятелите си? Ще ти дойде добре да се откъснеш за малко от всичко това.

— Нямам особено настроение за вечери — каза Меган, — но ще ти се обадя, ако реша нещо — тя вдигна ръка с издадена напред длан и разтворени пръсти. — Както би казал Кайл, „пиши ми пет плюс“.

Майка й вдигна ръка и докосна дланта на дъщеря си.

— Готово.

Известно време се гледаха мълчаливо, след което Катрин каза:

— Карай внимателно.

Това беше задължителното предупреждение, откакто Меган беше получила книжка на шестнайсет години.

Отговорът й винаги беше с един и същи нюанс. Днес тя каза:

— Всъщност смятах да се лепна за някой трактор с ремарке — искаше й се да си прехапе езика. Катастрофата на моста беше причинена именно от цистерна, която се беше блъснала в трактор с ремарке.

Знаеше, че майка й си мисли същото.

— Господи, Мег, сякаш вървим през минно поле, нали? Дори и всяка шега, която е била част от ежедневието ни, вече е опетнена и двусмислена. Ще настъпи ли някога краят на всичко това?

 

 

Същият понеделник сутринта доктор Манинг беше отново разпитван в кабинета на прокурора Джон Дуайър. Въпросите бяха станали по-остри, с нотка на сарказъм. Двамата следователи седяха безмълвни, докато шефът им провеждаше разпита.

— Докторе — попита Дуайър, — можете ли да обясните защо веднага не ни казахте за собствените опасения на Хелън Петрович, че е разменила ембрионите на Андерсънови?

— Защото тя не беше сигурна — раменете на доктор Манинг увиснаха. Вечно розовото му лице стана пепеляво. Дори и великолепната му посребрена коса изглеждаше избеляла и посивяла.

— Доктор Манинг, няколко пъти казахте, че основаването и ръководенето на клиниката за изкуствено оплождане е най-голямото постижение в живота ви. Знаехте ли, че Хелън Петрович е смятала да остави доста значителното си имущество за изследователски проучвания във вашата клиника?

— Говорили сме за това. Виждате ли, равнището на успеха в нашата област още не е това, което бихме желали да бъде. Ин витро оплождането е много скъп метод — струва между десет и двайсет хиляди долара. Ако не се стигне до бременност, започва се от самото начало. Въпреки че някои клиники посочват един от всеки пет опита за успешен, действителната цифра е един от десет.

— Докторе, вие имате огромното желание да се подобри процента на успешните бременности в клиниката ви, нали?

— Разбира се.

— Не беше ли за вас голям удар, когато Хелън Петрович ви каза миналия понеделник не само че ще напуска, но и че може би е направила доста сериозна грешка?

— Бях съсипан.

— Да, дори когато беше намерена убита, вие скрихте тази много важна причина за напускане, която тя ви е признала — Дуайър се наведе през бюрото си. — Какво още ви каза мисис Петрович на онази среща в понеделник?

Манинг сключи ръце.

— Каза, че смята да продаде къщата си в Лорънсвил и да отиде да живее някъде далеч, може би във Франция.

— А на вас този план как ви се стори?

— Бях изненадан и не знаех как да реагирам — прошепна той. — Бях сигурен, че тя бяга.

— От какво, докторе?

Джордж Манинг осъзна, че всичко е свършило. Не можеше повече да защитава клиниката.

— Имах чувството, че я беше страх да не би бебето на Андерсънови да не се окаже близнакът на Джонатан и това да доведе до следствие, което може да разкрие много грешки в лабораторията.

— А завещанието, докторе? Знаехте ли, че Хелън Петрович смята да промени и завещанието си?

— Каза ми, че съжалявала, но се налагало. Планирана да не работи дълго време, а сега вече трябвало да мисли и за племенницата си.

Джон Дуайър беше получил отговора, за който само се досещаше.

— Доктор Манинг, кога за последен път говорихте с Едуин Колинс?

— Той ми се обади в деня, преди да изчезне — доктор Джордж Манинг не хареса погледа на Дуайър. — Това беше първият ни контакт, откакто той предложи Хелън Петрович в клиниката ми — каза той, извръщайки поглед, неспособен да превъзмогне недоумението и недоверието, което съзираше в очите на прокурора.