Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll be Seeing You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Другото лице

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“ София 1994

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-14-9

История

  1. — Добавяне

II част

28

В сряда следобед следователи от Кънетикът отидоха в Лорънсвил, Ню Джърси, за да разпитат Стефани Петрович за убитата й леля.

Сключила ръце, за да не треперят, Стефани се мъчеше да не обръща внимание на непрекъснатото помръдване в утробата си. Отраснала в Румъния под режима на Чаушеску, тя беше научена да се бои от полицията и въпреки че мъжете в дневната на леля й бяха много учтиви и не носеха униформи, тя все пак не им вярваше. Тези, които се доверяваха на полицията, често свършваха в затвора, дори и по-зле.

Адвокатът на леля й, Чарлс Потър, дойде с тях — напомняше й на един чиновник от селото, където се беше родила. И адвокатът беше учтив, но тя долови равнодушието зад любезността му. Той щеше да изпълни задълженията си и вече я беше информирал, че това означава да спази условията в завещанието на Хелън, според което цялото й имущество оставаше на клиниката „Манинг“.

— Леля възнамеряваше да го промени — каза му Стефани. — Смяташе да се погрижи за мен, да ми помогне да завърша курсовете по козметика, да ми плаща наема. Обеща да ми остави пари. Казваше, че съм й като дъщеря.

— Разбирам. Но тъй като не го е променила, единственото, което бих могъл да ви кажа, е, че можете да останете да живеете в тази къща, докато не се продаде. Като упълномощено лице бих могъл да уредя да ви плащат като на пазач, докато продажбата бъде осъществена. След което, опасявам се, юридически оставате без нищо.

Без нищо! Стефани знаеше, че ако не успее да получи зелена карта и работа, няма как да остане в тази страна.

Единият от следователите я попита дали леля й не е имала по-близки приятели.

— Не. Наистина нямаше — отвърна тя. — Понякога вечер ходехме на гости у някого от румънците. Хелън ходеше на концерти от време на време. В събота или в неделя често излизаше за по три-четири часа. Но никога не ми казваше къде ходи.

Стефани нямаше представа за никакви мъже в живота на леля си. Отново повтори колко е била изненадана от внезапното й напускане на клиниката.

— Възнамеряваше да напусне работа веднага след продажбата на къщата си. Искаше да поживее във Франция за известно време.

Стефани съзнаваше, че плете език с английските изрази. Беше толкова изплашена.

— Доктор Манинг каза, че не е имал представа за намеренията й да напуска клиниката — рече на румънски единият следовател, който се казваше Хюго.

Стефани му хвърли изпълнен с благодарност поглед и също премина на родния си език.

— Каза ми, че доктор Манинг щял много да се обезпокои и затова я било страх да му съобщи.

— Друга работа ли е имала предвид? Това би означавало нова проверка на документите й.

— Искаше известно време да си почине.

Хюго се обърна към адвоката.

— Какво е било финансовото положение на Хелън Петрович?

Чарлс Потърс отговори:

— Мога да ви уверя, че беше доста добро. Доктор… или по-скоро мисис Петрович живееше много благоразумно и притежаваше добри капиталовложения. Тази къща беше изплатена, а освен нея има осемстотин хиляди долара в акции, облигации и в брой.

Толкова много пари, мислеше си Стефани, а нямаше да получи нито цент! Тя изтри челото си с ръка. Гърбът я болеше. Краката й бяха отекли. Беше ужасно изморена. Мисис Потърс й помагаше да уреди погребалната литургия, която щеше да се състои в църквата „Сейнт Доминик“ в петък.

Тя се огледа. Тази стая беше толкова хубава с мебелите в син брокат, полираните маси, лампите с ресни и бледосиния килим. Цялата къща беше толкова разкошна! Харесваше й да живее в такъв дом. Хелън й беше обещала, че ще може да пренесе някои неща оттук в апартамента си в Ню Йорк. Но как щеше да се оправя сега? Какво я питаше полицаят?

— Кога очаквате бебето си, Стефани?

По лицето й потекоха сълзи.

— След две седмици — изхлипа тя. — Той ми каза, че това си е мой проблем и изчезна някъде в Калифорния. Няма кой дами помогне! Не зная къде да го търся! Не зная какво да направя!