Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (16)

16

Не, не Йонатан уби Катла. А Карм. И Катла уби Карм. Пред очите ни. Видяхме всичко. Никой освен Йонатан и мен не е наблюдавал взаимното унищожение на две прачудовища. Видяхме ги, вкопчани в смъртна схватка сред струите на самия Кармски водопад.

Когато Катла изрева и се сгромоляса, ние просто не можахме да повярваме, че я няма. Че наистина я няма. Там, където бе паднала, виждахме само пръски пяна. Нищо друго. Никаква Катла.

Но после забелязахме змея. Той подаде зелената си глава от пяната и опашката му разцепи водата: о, колко беше ужасен… Дължината му се равняваше на ширината на реката, съвсем както бе разказвала Елфрида.

Змеят в Кармския водопад, за който била слушала още като дете, не бе легенда, както и самата Катла. Наистина си беше във водопада, и то чудовищен, не по-малко страшен от самата нея… Главата му се поклащаше на вси страни, търсеше я… най-сетне я видя. Тя изплува из дълбините, озова се сред водовъртежите и змеят светкавично я нападна, увивайки се около туловището й.

Катла бълваше срещу му своя смъртоносен огън, но Карм я душеше и пламъците давеха гърдите й. Тя го цапна, и той я цапна. Удряха се, хапеха се и всеки се стремеше да убие другия. Сигурно бяха мечтали за този момент открай време — те се удряха и хапеха като побеснели, блъскаха отвратителните си тела в разпенената вода. От време на време Катла надаваше своя рев, докато Карм се биеше мълчаливо, нейната черна кръв се смеси с неговата зелена и бялата пяна придоби мрачно болезнен оттенък.

Колко продължи борбата им? Не зная. Имах чувството, че стоя на тази пътека от хиляда години и че никога не съм гледал нещо друго освен бесните чудовища, вкопчани в последна схватка.

Двубоят им беше дълъг и ужасен, но най-сетне свърши. Катла нададе смъртен рев и после замлъкна. Карм вече нямаше глава. Но тялото му не я изпускаше и двамата потънаха на дъното, здраво вклещени един в друг. И Карм, и Катла изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Пяната пак стана бяла и буйните струи на водопада измиха реката от отровните кърви на змея и змеицата. Всичко беше, както преди. Както е било от векове насам.

Заковани на пътечката, ние още дишахме тежко, макар че всичко свърши. Дълго не бяхме в състояние да говорим. По едно време Йонатан все пак се обади:

— Трябва да се връщаме! Бързо! Скоро ще мръкне, а аз не искам нощта да ни завари в Карманяка.

Горките Грим и Фялар! Не знам как ги накарахме да се изправят и как ги подкарахме оттам. Толкова бяха изморени, че едва местеха копита.

Напуснахме Карманяка и за последен път минахме по моста. Оттам нататък конете капнаха съвсем и щом стигнахме до отвъдния бряг, те рухнаха и вече не можеха да се привдигнат. Сякаш искаха да кажат: е, помогнахме на Нангияла, стига толкоз!

— Нека накладем огън на нашето място — предложи Йонатан.

Имаше предвид скалната площадка, където се бяхме подслонили в онази гръмотевична нощ и откъдето за пръв път видях Катла. Още потръпвах при спомена за това и бих предпочел да не замръкваме. Но явно нямаше как да продължим.

Най-напред трябваше да напоим конете, а после да се устройваме за през нощта. Но те не искаха да пият. Бяха прекалено изтощени. Хвана ме страх.

— Йонатан, с тях става нещо странно. Мислиш ли, че като поспят, ще се оправят?

— Да, ще се оправят, разбира се — успокои ме Йонатан.

Потупах грохналия Фялар.

— Ама че ден беше днешният, мой бедни Фялар — рекох му аз. — Утрешният обаче ще е чудесен, така каза Йонатан.

Накладохме си огън точно там, където бяхме запалили първия. Мястото беше всъщност възможно най-подходящото за огън под открито небе, при условие обаче, че забравиш колко близко е Карманяка. Отзад се издигаха високите планини, още топли от слънцето и защитени от ветровете. Канарата пред нас чезнеше почти отвесно в Кармския водопад, а край потока на моста друга урва се спускаше стремглаво към тучна полянка, която оттук виждахме само като зелено четириъгълниче далеч-далеч под нас.

Настанихме се край огъня и наблюдавахме как здрачът обгръща Планината на древните планини и Реката на древните реки. Бях уморен и си мислех, че не съм имал по-дълъг и тежък ден: от изгрев до залез все кръв, страх, смърт. Има приключения, каквито не би трябвало да има, каза веднъж Йонатан, а днес изживяхме достатъчно такива. Наистина, дълъг и тежък бе денят на голямата битка, но ето че най-сетне клонеше към своя край.

Ала скръбта ми не стихваше. Размислих се за Матиас. Много ми домъчня за него и попитах Йонатан:

— Къде ли е сега Матиас?

— В Нангилима — отвърна Йонатан.

— Нангилима? Не съм чувал за такава страна.

— Как да не си! — възрази Йонатан. — Нима не помниш сутринта, в която заминавах от Вишневата долина, и ти толкова се страхуваше за мен? Нали тогава ти казах: „Не се ли върна, ще се видим в Нангилима“. А ето че Матиас е вече там.

И той ми разказа за Нангилима — край огъня, също както някога край кушетката в кухнята.

— Нангилима… Нангилима — поде Йонатан с гласа, с който винаги разправяше — живее още във времето на огньовете, наклаждани под открито небе, и на приказките.

— Горкият Матиас, значи и там бъка от приключения, каквито не би трябвало да има… — въздъхнах аз.

Йонатан обаче поясни, че Нангилима живеела във времето не на страшните, а на веселите приказки и на забавните игри. Там хората играели, е, естествено, те се и трудели и във всичко си помагали, но много играели, пеели, танцували и си разправяли приказки. Понякога плашели децата си с наистина страшни, ужасяващи легенди за чудовища от рода на Карм и Катла, за свирепи деспоти като Тенгил. Но после се смеели и питали малчуганите:

„Нима се изплашихте? Та това са само приказки. Подобни неща не се случват. Поне в тукашните долини.“

Според Йонатан Матиас се чувствувал превъзходно в Нангилима. Имал си един стар чифлик в Ябълковата долина: най-хубавото стопанство в най-хубавата и най-зелената долина на Нангилима.

— Наближава сезонът на ябълкобера — каза Йонатан. — Тогава ще трябва да сме там, за да му помагаме. Прекалено е стар, за да се катери по стълбата.

— Почти ми се ще да идем там — рекох. Описанието на Нангилима ми се стори привлекателно, а и много ми беше мъчно за Матиас.

— Така ли? Ами добре, ще живеем при дядо. Адресът ни ще е следният: Чифликът на Матиас, Ябълковата долина, Нангилима.

— Разкажи как ще живеем там — помолих го аз.

— О, ще живеем чудесно. Ще яздим из околните гори и ще си палим огньове по полянките им — да знаеш само какви гори обкръжават нангилимските долини! Дълбоко навътре в тях има бистри езерца. Всяка вечер можем да си палим огън край ново езерце и така ще бродим дни и нощи, преди да се завърнем отново при Матиас.

— И ще му помогнем да прибере ябълките — напомних аз. — Но в такъв случай София и Орвар ще управляват без теб Нангиялските долини?

— Че защо не? — каза Йонатан. — София и Орвар вече нямат нужда от мен и могат сами да се справят с всичко там.

После обаче той се умълча и прекъсна разказа си. Седяхме един до друг, без да продумаме. Чувствувах се уморен и невесел. Не ме тешеше и мисълта за Нангилима, толкова отдалечена от нас.

Тъмнината се сгъстяваше, планините чернееха ли, чернееха. Големи черни птици размахваха крила над нас и надаваха тъжни крясъци. Въобще всичко навяваше тъга. Кармският водопад си боботеше неспирно — уморил се бях да го слушам. Караше ме да си припомням онова, което се стремях да забравя. Тъжно, тъжно бе всичко и аз си мислех, че сигурно никога вече няма да мога истински да се радвам.

Преместих се по-близо до Йонатан. Той не помръдваше, облегнат на скалата, а лицето му бе бледо — същински приказен принц, само че посърнал и уморен. Горкият Йонатан, терзаех се аз, и той е тъжен. О, с какво да го зарадвам поне мъничко!

Но Йонатан внезапно наруши мълчанието:

— Слушай, Шушулко, трябва нещо да ти кажа!

Веднага ме достраша, защото такова начало не предвещаваше нищо весело.

— Какво трябва да ми кажеш? — попитах със свито сърце.

Той ме погали по бузата.

— Не се бой, Шушулко… Но помниш ли какво каза Орвар? Че едно едничко пламъче от огъня на Катла е достатъчно, за да вцепени или умъртви цял човек. Помниш ли?

— Да, но защо да говорим пак за това? — недоумявах.

— Защото… — поде тихо Йонатан. — Защото, докато бягахме от нея, едно пламъче от огъня й ме парна.

През целия този ден сърцето ми щеше да се пръсне от мъка и страх, но не бях пролял и една сълза. Сега обаче плачът се изтръгна от гърдите ми почти като вик.

— Нима пак ще умреш, Йонатан! — изхлипах аз.

А той отвърна:

— Не! Но бих искал. Защото вече не ще мога да се движа.

И ми обясни жестоката тайна на Катлиния огън: когато не прекъсвали живота на жертвата, пламъците му я сразявали по още по-ужасен начин — разстройвали нещо в организма и причинявали парализа. Това проличавало не веднага, а постепенно, бавно, но невъзвратимо.

— Сега си движа само ръцете — каза Йонатан. — А скоро не ще мога да помръдвам и тях.

— Ами ако по-нататък оздравееш? — попитах през сълзи.

— Не, Шушулко, никога няма да оздравея — усмихна се горчиво Йонатан. — Ах, само да можех да ида в Нангилима!

Само да можел да иде в Нангилима, о, сега разбирах! Иска да ме остави пак сам, предчувствувах го! Веднаж така изчезна в Нангияла…

— Но сега не! — изкрещях с все сила. — Не без мен! Не отивай в Нангилима без мен!

— Нима искаш да дойдеш? — попита той.

— А ти какво мислиш? — ридаех безутешно. — Не ти ли казах, че винаги ще бъда там, където си ти!

— Да, каза ми го и това ме утешава — рече Йонатан. — Но никак не е лесно да се стигне дотам!

Известно време помълча, после поде:

— Помниш ли как скочихме някога? Когато избухна оня ужасен пожар и ние с теб скочихме долу, на двора… Тогава отидох в Нангияла. Помниш ли?

— Дали помня! — заридах аз още по-неудържимо. — Как можеш въобще да питаш? Та аз не забравям това дори за миг…

— Да, да, знам. — Йонатан пак ме погали по бузата.

И продължи:

— Мисля си дали да не скочим пак. От урвата ей там. Долу, на полянката.

— Но значи ли това, че ще идем в Нангилима?

— Да, можеш да бъдеш съвсем сигурен. Веднага щом допрем земята, ще видим и светлинката на Нангилима. Ще видим утринния зрак над нейните долини. Да, да, сега там е сутрин.

— Ха-ха, ще скочим право в Нангилима! — засмях се аз за пръв път от толкова време насам.

— Да, право там. Веднага щом се допрем до земята, ще видим и пътечката за Ябълковата долина, край която вече ни чакат Грим и Фялар. Ще се метнем на седлата и ще препуснем към долината.

— Тогава ще можеш ли да се движиш?

— Да, ще се отърся от всякакво зло и болка, ще бъда изпълнен с ведрина и радост. Както и ти, Шушулко, ти също ще хвърчиш от радост. Пътечката за Ябълковата долина се вие през гората — представи си само колко хубаво ще е да яздим между дърветата, позлатени от утринното слънце: ти и аз!

— Чудесно! — възкликнах и отново се засмях.

— И няма да бързаме. Ако ни се прииска, ще се окъпем в някое от езерцата и пак ще стигнем в Ябълковата долина, преди чорбицата на Матиас да е завряла.

— Ах, как ще се зарадва той, като ни види! — Изведнъж обаче се свих, сякаш ме бяха цапнали с тояга: Грим и Фялар. Как си въобразяваше Йонатан, че ще можем да ги вземем с нас в Нангилима?

— Вярвай ми, Грим и Фялар са вече на пътечката за Нангилима и ни чакат — увери ме той.

— Тогава защо се бавим? Нека не ни чакат дълго.

Йонатан ме погледна поусмихнат.

— Аз въобще не мога да бързам — каза той. — Забрави ли, че не съм в състояние да се помръдна?

Веднага разбрах какво се иска от мен.

— Йонатан, ще те взема на гръб! Както ти веднаж мен. Сега пък ще те нося аз. Така е справедливо.

— Да, така е справедливо — съгласи се Йонатан. — Но ще имаш ли тази смелост, Шушулко с Лъвско сърце?

Отидох до ръба на урвата и погледнах надолу. Вече беше доста тъмно и полянката почти не се виждаше. Скочехме ли долу, нямаше съмнение, че ще се озовем право в Нангилима. И че никой от нас не ще остане сам, вцепенен, обзет от скръб, раздиран от плач и страх.

Но трябваше да скочим не ние, а аз. „Никак не е лесно да се стигне дотам“ — сега разбирах смисъла на Йонатановото предупреждение. Ще имам ли тази смелост, откъде да взема тази смелост?

Да, но ако я нямам, значи съм някаква жалка отрепка и завинаги ще си остана такава.

Върнах се при Йонатан.

— Да, ще я имам! — заявих.

— Браво, мой храбри Шушулко. Тогава да тръгнем още сега!

— Нека поседя още малко с теб.

— Не много дълго обаче.

— Не, само докато съвсем се стъмни. Та нищо да не виждам.

Седях до него, държах ръката му в своята, чувствувах колко е силен, добър и как никаква опасност не ме грози, щом съм с него.

Лека-полека нощта се спусна над Нангияла и мракът покри плътно планините, реката и земята. Стоях на ръба на урвата с Йонатан на гръб. Той се държеше здраво за шията ми и аз усещах диханието му в ухото ми. Дишаше съвсем спокойно. Не като мен… Йонатан, брате мой, защо не съм смел като теб?

Не виждах бездната под краката си, но знаех, че е там. Трябваше да направя само една стъпка в тъмнината и всичко щеше да се свърши. Съвсем бързо.

— Шушулко с Лъвско сърце — обади се Йонатан. — Боиш ли се?

— Не… да, боя се! Но въпреки всичко ще скоча, Йонатан. Ще скоча ей сега… сегичка… и после никога няма да се боя. Никога няма да се…

 

 

— О, Нангилима! Да, Йонатан, да! Виждам светлинката! Виждам светлинката!