Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (6)

6

— Денят на разплата с Тенгил неминуемо ще настъпи — каза Йонатан.

Бяхме се проснали в зелената трева долу край рекичката, а утрото беше тъй ведро, че съществуването на Тенгил или на някакви злини въобще изглеждаше невероятно. Царяха тишина и покой. Рекичката се плискаше в камъните под моста и нейното бълбукане единствено нарушаваше безмълвието. Чудесно беше да лежиш така по гръб и да виждаш само белите облачета по небето. Да лежиш съвсем спокойно, тихичко да си тананикаш и за нищо да не те е грижа.

Йонатан обаче подхвана разговор за Тенгил! Не исках и да си спомням за този злодей, но все пак се обадих:

— Какво имаш предвид, като казваш, че ще настъпи денят на разплата с него?

— Че ще му отмъстим, тъй както народът рано или късно мъсти на всички тирани; че той ще бъде смачкан като гнида и ще се махне завинаги.

— Дано това стане по-скоро — казах.

Йонатан промълви едва-едва чуто:

— Но Тенгил е силен. И има Катла!

Ето че той отново произнесе онова зловещо име. Понечих пак да го попитам какво означава, но си замълчах. По-добре щеше да е да не узнавам нищо за Катла в такава прекрасна утрин.

После обаче Йонатан ми съобщи нещо, което ме съкруши повече от всичко.

— Шушулко, за кратко време се налага да живееш сам в „Дома на конника“. Аз трябва да ида в Шипковата долина.

Как можа да изрече нещо толкова ужасно? Как можеше да допусне, че бих останал в „Дома на конника“ дори минутка без него? Дори да е решил да се хвърли направо в лапите на Тенгил, аз обезателно ще го последвам. Така му и заявих.

Той ме погледна някак особено и рече:

— Шушулко, аз имам едно-единствено братче, което съм решил да опазя от всякакво зло. Как да те взема със себе си, когато ще имам нужда от цялата си сила за нещо друго? За нещо, което е действително опасно.

Думите му не облекчиха болката ми. Бях тъжен и ядосан, кипнах и му викнах:

— Но как си представяш, че ще остана сам в „Дома на конника“ и ще те чакам, когато ти може би никога няма да се върнеш?

Веднага си спомних за времето, когато Йонатан беше мъртъв и далеч от мен, когато лежах, прикован към кушетката в кухнята и не знаех със сигурност дали някога ще го видя пак — о, тогава пред мен сякаш беше зинала черна бездна!

А сега щеше да ме изостави, отново щеше да изчезне сред опасности, неведоми за мен. И ако този път не се завърнеше, трябваше да загубя всякаква надежда: оставах сам-самичък.

Гневът ми нарастваше, аз се развиках още по-яростно и му наговорих всичко, което ми дойде наум.

Не му беше лесно да ме успокои. Поне донякъде. И все пак накрая щеше да стане тъй, както той си бе наумил. Сякаш не знаех, че нещата винаги са му били по-ясни, отколкото на мен.

— Глупаче такова, разбира се, че ще се върна — утешаваше ме той. Беше се свечерило и ние седяхме край огъня в нашата кухня. Йонатан щеше да замине на другия ден.

Брат ми долавяше, че вече бях по-скоро тъжен, отколкото сърдит и беше много, много мил. Поднесе ми филии от прясно изпечен хляб, намазан с масло и мед, разказваше ми приказки и разни случки, но аз не ги и слушах. Все си мислех за историята с Тенгил, твърдо убеден, че тя е по-жестока от всякакви приказки. Поисках от Йонатан да узная кое го кара да се впуска в толкова опасно начинание. Не би ли могъл да си остане край огъня в нашия дом и да прекарва приятно дните си? Той обаче каза, че човек трябва да прави някои неща, колкото и опасни да са.

— Но защо?

— Защото инак би бил не човек, а жалка отрепка — заяви Йонатан.

Вече ме беше посветил в своя рискован план: целта му бе да се опита да спаси Орвар от Катлината пещера. Защото Орвар бил много по-важен за делото и от София, както ми обясни Йонатан: именно без Орвар зелените долини на Нангияла щели да загинат.

Нощта напредваше. Огънят в печката загасна, възцари се непрогледен мрак.

Разпръсна го денят. Застанал пред портата, аз гледах как Йонатан се отдалечава на коня си и потъва в мъглата — да, тази сутрин над Вишневата долина се бе спуснала мъгла. И вярвайте ми, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка, докато гледах как мъглата го сграбчва, всмуква го и той изчезва в нея. Бях самичък. Нямаше да мога да издържа, щях да обезумея от мъка и изтичах до конюшнята, изкарах оттам Фялар, метнах се на седлото и препуснах подир Йонатан. Трябваше да го видя още веднъж, преди да го загубя може би завинаги.

Знаех, че той най-напред ще се отбие в „Дома на лалетата“, за да получи напътствия от София, и се понесох натам. Пришпорвах коня като безумец и успях да настигна брат си току до портата. Тогава пък ме обзе срам от малодушието ми и понечих да се скрия някъде, но той вече беше видял и чул, че ида.

— Какво искаш? — попита.

Да, какво всъщност исках?

— Сигурно ли е, че ще се върнеш? — промълвих аз.

Друго нещо не можах да измисля.

Тогава Йонатан подкара коня си редом с моя, избърса с показалец бузата ми от сълза или нещо подобно и каза:

— Не плачи, Шушулко! Ще се видим пак — непременно! И ако не тук, тогава в Нангилима.

— Нангилима! Това пък какво е?

— Друг път ще ти разкажа — обеща Йонатан.

 

 

Наистина не знам как издържах самичък в „Дома на конника“ и как минаваше времето. Грижите за животните разсейваха мрачните ми мисли. Почти непрекъснато стоях в конюшнята при Фялар. Говорех си със зайците по цели часове. Сегиз-тогиз ходех на риболов или се къпех в рекичката, упражнявах се в стрелба с лък, но без Йонатан всичко ми се струваше безрадостно. От време на време София ми носеше нещо за хапване и с нея си приказвахме за него. Все се надявах тя да ми каже: „Навярно скоро ще се върне“, но не чувах нищо такова.

Искаше ми се също да я попитам защо тя самата не тръгна да спасява Орвар, ами изпрати Йонатан. Подобен въпрос обаче ми се струваше безсмислен, понеже отговорът му ми беше предварително известен.

От Йонатан знаех, че Тенгил ненавижда София.

— София от Вишневата и Орвар от Шипковата долина са най-непримиримите му врагове и несъмнено той е добре осведомен за това — беше ми казал Йонатан, когато ми разкриваше тайната за борбата срещу жестокия тиранин: в Катлината пещера, където е затворен Орвар, Тенгил искал да хвърли и София, та тя да залинее там и да умре. Обещал е награда от петнайсет бели коня за онзи, който му я предаде жива или мъртва.

Това бях чул от Йонатан. И следователно разбрах защо София трябва да бъде по-далеч от Шипковата долина и защо вместо нея там трябваше да отиде Йонатан. Тенгил не знаел нищо за него. Или нека поне се надяваме, че е така. Защото май имаше някой, дето бе подразбрал, че Йонатан е нещо повече от обикновен помощник-градинар. Онзи, който тогава се бе вмъкнал у дома. Онзи, когото зърнах до шкафа и мисълта за когото непрестанно гризеше София.

— Този човек знае твърде много — казваше тя.

По нейно нареждане аз трябваше веднага да й съобщя, ако пак забележа някой да обикаля и слухти около „Дома на конника“. Уверих я, че предателят ще удари на камък при тършуването из шкафа, защото тайните писъмца сега имаха друго скривалище: сандъка с овес зад преградата, където бяха седлата и поводите. Или по-точно — голямата табакера за енфие, зарита под овеса.

Веднъж София дойде с мен и собственоръчно изрови табакерата, в която сложи ново писъмце. Тя одобри скривалището, пък и аз го намирах за надеждно.

— Не увесвай нос! — каза ми тя на тръгване. — Знам, че ти е тежко, но трябва да издържиш!

И наистина беше тежко. Особено вечер и нощем. Все сънувах кошмари с Йонатан, а докато бях буден, нямаше миг, в който да не се боя за него.

Една вечер яхнах коня си и поех към „Златният петел“. Дотегна ми да кукувам в „Дома на конника“, където беше тъй тихо, че прекалено ясно чувах мислите си. И то все мисли, които не можеха да ме разтушат.

Ама как зяпнаха всички, когато влязох в странноприемницата без Йонатан!

— Какво? — възкликна Йоси. — Само едната половина на братята с лъвски сърца? Къде си дянал Йонатан?

Чудех се как да изляза от затрудненото положение, в което той ме постави. Добре помнех наставленията на София и Йонатан: каквото и да става, никому да не казвам за неговите планове и местопребиваване. Никому! Затуй се престорих, че не съм чул въпроса на Йоси. Но Хуберт, който се беше разположил край своята маса, също полюбопитствува:

— Вярно бе, къде е Йонатан? Да не би София да е останала без помощник-градинар?

— Йонатан отиде на лов — смотолевих аз. — На лов за вълци из планината.

Някакво обяснение все пак трябваше да дам и реших, че добре го измислих, защото от самия Йонатан знаех, че планината бъка от вълци.

Тази вечер София не бе слязла до странноприемницата, препълнена както обикновено. Посетителите си пееха песните и се веселяха, както всеки друг път. Аз обаче не пеех. За мен тази вечер не бе като предишната. Без Йонатан тук не се чувствувах добре и скоро се надигнах да си ходя.

— Не тъгувай, Карл Лъвско сърце! — рече ми Йоси, когато тръгвах. — Йонатан сигурно вече се е наловувал и скоро ще се завърне у дома.

О, колко благодарен му бях за тези думи! Той ме потупа по бузата и ми даде сладки курабийки за в къщи:

— Хрускай си ги, докато чакаш брат си.

Добротата на Златния петел сякаш поне малко пооблекчи самотата ми.

Препуснах към дома, стиснал курабиите в шепа, после седнах пред огъня и ги изядох. Сега денем беше топло, почти лято, но аз продължавах да паля огън, защото слънчевият топлик още не проникваше през дебелите стени на къщата.

Зъзнех, когато си лягах, но бързо заспах. И отново сънувах Йонатан. Сънят беше толкова страшен, че се събудих от ужас.

— Да, Йонатан! — сепнах се аз. — Ида! — креснах с пълно гърло и скочих от леглото. В мрака, който ме обгръщаше, отекваха сякаш страхотни викове, виковете на Йонатан! Беше ме извикал в съня ми, искаше да му се притека на помощ. Убеден бях в това. Още го чувах и едва се сдържах да не хукна в тъмната нощ, за да го намеря, където и да бе. Разбирах обаче, че това е немислимо. Какво да сторя? Чувствувах се невероятно безпомощен. Единственото, което можех, беше да се пъхна пак в леглото, разтреперан и сломен от чувството на обърканост, безсилие, уплаха и самота, на най-дълбока самота.

От това, че утрото дойде и се развидели, не ми стана по-леко. Вярно, страшният сън поизбледня в съзнанието ми, но не можех да забравя, че Йонатан искаше моята помощ. Брат ми ме бе извикал и нима аз не бях длъжен да се втурна веднага натам, да направя опит да се добера до него?

Цели часове седях при зайците и си блъсках главата как да постъпя. Нямаше с кого да споделя, нямаше кого да помоля за съвет. Трябваше сам да взема решение. При София не можех да ида — тя щеше да ме възпре. Вярно, трябваше да не е с всичкия си, за да ме пусне. Защото това, което замислях бе май чисто безумие. И риск. Страшен риск. А нали не бях кой знае какъв храбрец…

Не помня колко съм седял така зад конюшнята, облегнат о стената, скубейки трева. Не оставих тревичка около себе си, но забелязах това едва по-късно, а не докато клюмах, съкрушен от тежки мисли. Часовете се нижеха и може би още щях да седя така, ако внезапно не се сетих какво бе казал Йонатан: че има неща, които човек трябва да прави, колкото и опасни да са, защото в противен случай би бил просто жалка отрепка!

И се реших. Ударих с юмрук по клетката така, че зайците вътре подскочиха и изрекох на висок глас, за да си вдъхна сила:

— Ще го направя! Ще го направя! Не съм жалка отрепка!

О, как ми олекна, когато взех това решение!

— Знам, че така трябва — казах на зайците, защото нямаше на кого друг.

Отсега нататък те щяха да бъдат диви зайци. Извадих ги от клетката и ги пренесох в обятията си до портата, откъдето им посочих зелената и прекрасна Вишнева долина.

— Там е пълно с трева — уверих ги аз — и с много други зайци, с които ще си дружите. Сто на сто ще ви бъде много по-весело, отколкото в клетката, но гледайте да се опазите от лисицата и от Хуберт.

Трите зайчета изглеждаха доста изненадани и най-напред подрипнаха колебливо, сякаш се съмняваха в думите ми, но после заскачаха по-бързо и за секунди се изпариха сред зелените хълмове.

А аз забързах да се приготвя. Взех само най-необходимото. Одеяло да се завивам нощем. Огниво. Чувалче с овес за Фялар. И торбичка с храна за мен. Нямах друго освен хляб, но затова пък какъв хляб — ръжените питки на София. Беше донесла цял куп, та напълних торбичката догоре. Ще ми стигнат за доста време, мислех си аз, а когато се свършат, мога да ям и трева като зайците.

На другия ден София щеше да дойде, да ми донесе чорбица, както беше обещала, но вече нямаше да ме завари. Бедната София, сама ще яде чорбицата си! Но за да не се лута да ме търси и за да не се чуди къде съм се затрил, трябваше да я уведомя кой път съм хванал. И то достатъчно късно, за да може да ме възпре.

С парче въглен от печката надрасках на стената в кухнята с големи черни букви:

„Някой ме извика насън и аз тръгнах да го търся далеч, далеч отвъд планините“.

Нарочно бях загадъчен, та ако освен нея в „Дома на конника“ дойдеше и някой друг, някой, който ще обикаля и слухти наоколо, съобщението ми да бъде неразбираемо за него. Нека си мисли, че съм правил опит да съчиня стихотворенийце или нещо от този род. София обаче би разбрала веднага: „Тръгнах да търся Йонатан!“

Стана ми весело и като никога се почувствувах храбър и силен. Дори затананиках:

„Някой ме извика насън-ъ-ъ-н и аз тръгнах да го търся далеч, далеч отвъд планини-и-и-и-те-е-е“… О, звучеше чудесно! Има какво да разказвам на Йонатан, когато се срещнем, усмихвах се аз.

Ако се срещнем, помислих си после. Но ако не…

И цялата храброст в миг ме напусна. Пак станах жалка отрепка. Жалка отрепка, каквато винаги съм си бил. И както обикновено в такива моменти бях обзет от непреодолимо желание да ида при Фялар. Само при него пооблекчавах мъката си и прокуждах тъгата и страха. Колко пъти съм се гушел при него в яслата, когато самотата ми ставаше непоносима! Колко пъти умните му очи, топлината на тялото и кадифената кожа на муцуната му са ми носели утеха. Без Фялар нямаше да издържа Йонатановото отсъствие.

Хукнах към конюшнята.

Фялар обаче не беше сам. До него стоеше Хуберт. Да, Хуберт стоеше до моя кон и го потупваше по гърба, а щом ме видя, се ухили.

Сърцето ми заби лудо.

Той е предателят, помислих си аз. Стори ми се дори, че съм знаел това отдавна, но че едва сега съм се уверил напълно. Хуберт беше предателят — инак защо ще бие път до „Дома на конника“, защо ще обикаля и слухти наоколо?

„Този човек знае твърде много“, беше казала София и „този човек“ е Хуберт. Сега го разбрах.

Какво знаеше той? Знаеше ли всичко? Знаеше ли и какво криехме в сандъка с овес? Опитах се да прикрия връхлетелия ме страх.

— Какво правиш тук? — възкликнах уж най-весело — За какво ти е притрябвал Фялар?

— За нищо — отговори Хуберт, — бях тръгнал към теб, но конят ти изцвили, а аз съм луд за коне. Чудесен е този твой Фялар!

„Няма да ме изиграеш“, рекох си аз и попитах:

— Ами от мен какво искаш?

— Да ти дам това — каза Хуберт и ми протегна нещо, увито в бял месал. — Снощи ми се стори толкова тъжен и гладен, че се размислих дали имаш какво да ядеш, докато Йонатан е на лов.

Сега пък не знаех какво да кажа или да направя. Измърморих някаква благодарност. Но не можех да приема храна от един предател. Или защо пък не?

Разгънах месала и извадих голямо парче овнешко месо, сушено и пушено, страшно вкусно на вид.

А как само ухаеше! Веднага ми се прищя да го заръфам, макар че всъщност би трябвало да го върна на Хуберт и да му изрева: „Махай се от очите ми!“

Но не изревах. Нека София се разправя с предателите, а от мен се искаше да се преструвам, че нищо не знам и нищо не разбирам. Пък и честно казано, много ми се искаше да задържа месото. То бе най-подходящата добавка към питките в торбичката.

Хуберт още стоеше до Фялар.

— Наистина чудесно конче! Хубаво е почти колкото моята Бленда.

— Бленда е бяла — възразих аз. — Ти обичаш ли бели коне?

— Да, много обичам бели коне — рече Хуберт.

„Значи сигурно ти се ще да получиш петнайсет броя“, клъцнах го аз мислено, негласно. Хуберт обаче направи предложение, от което изтръпнах:

— Я да дадем на Фялар малко овесец? Нека и той понамаже нещо вкусничко.

Не можах да му попреча. Той отиде право зад преградата, а аз припнах подир него. Исках да извикам „престани“, но устата ми беше като залепена.

Хуберт вдигна капака на сандъка и грабна дървената черпалка, която беше най-отгоре. Затворих очи. Не исках да видя как ще извади табакерата за енфие. Чух го обаче да изругава и когато погледнах, видях по ръба на сандъка да снове малко плъхче. Хуберт се опита да го изрита, но плъхът скочи на земята и се шмугна в някаква невидима дупка.

— Ухапа ме по пръста, негодникът — изръмжа Хуберт, оглеждайки палеца си. А аз побързах да се възползувам от случая, загребах овес с черпалката и тръшнах капака на сандъка под носа му.

— Фялар ще се зарадва — рекох. — Не е свикнал да го глезя с овес по това време.

„Но ти май не се радваш толкова“, възтържествувах аз, когато Хуберт се сбогува надве-натри и се затътри към вратата на конюшнята.

Този път ноктите му не докопаха тайните писъмца. Налагаше се обаче да сменя скривалището им. Дълго размислях и накрая зарових табакерата в зимника. Точно до вратата — вляво.

А на кухненската стена надрасках нова гатанка за София:

„Рижата брада иска бели коне и знае твърде много. Пази се!“

Повече не можех да направя за нея.

Когато на другата сутрин слънцето изгряваше, а Вишневата долина още спеше, аз напуснах „Дома на конника“ и се отправих с коня си към планината.