Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (13)

13

Да, аз видях Катла и после не знам какво е станало. Потънах сякаш в някаква черна пропаст, а когато се опомних, гръмотевичната буря бе отминала и небето над планинските върхове вече се проясняваше. Лежах с глава, положена върху коленете на Йонатан, но страхът ме сломи веднага, щом се сетих, че… че там, далеч отвъд реката, дебне Катла, възправена на една скала, високо над Кармския водопад. Изхлипах, когато си припомних ужасната гледка, и Йонатан се опита да ме успокои:

— Вече я няма там. Прибра се.

Но аз го питах през сълзи:

— Как е възможно да съществуват такива страшилища като Катла? Какво е тя всъщност — чудовище или що?

— Да, тя е чудовище — каза Йонатан. — Змеица. Катла е живо изкопаемо от дълбоката древност и не отстъпва по свирепост на Тенгил.

— Той откъде я е намерил?

— Змеицата изпълзяла от Катлината пещера — така поне се предполага, — когато се събудила от хилядолетен сън. Никой не подозирал съществуването й. Една сутрин обаче тя се събудила и в тази ужасна сутрин пропълзяла до крепостта на Тенгил, бълвайки смъртоносен огън срещу хората. Придвижвала се напред през шпалир от трупове.

— Но как станало тъй, че не убила самия Тенгил?

— Тенгил търтил да бяга от зала в зала. Когато тя съвсем го приближила, той сграбчил своя боен рог, за да призове войниците си на помощ, а когато надул рога…

— Какво като надул рога?

— Катла клекнала до него като вярно куче. И оттогава е покорна робиня на Тенгил. И само на Тенгил. Страхува се от бойния му рог. Чуе ли неговия звук, змеицата се подчинява сляпо на притежателя му.

Все повече се развиделяваше. Планинските върхове оттатък — в Карманяка пламтяха като огъня, бълван от Катла. Затам се бяхме отправили. Страх ме беше, о, колко ме беше страх! Къде ли се спотайваше Катла? Къде ли й беше бърлогата? Дали живееше в пещерата, назовавана с името й, но пък тогава как и Орвар можеше да е там? Зададох на Йонатан тези въпроси и той ми обясни как стоят нещата.

Катла не живеела в пещерата и въобще не се върнала там след събуждането си от хилядолетния сън. Тенгил я държал прикована в един пролом близо до водопада — веригата й била златна, каза Йонатан, и змеицата била извеждана от леговището си само тогава, когато Тенгил искал да сплаши народа и да всее паника в долината.

— Веднъж я видях там — Йонатан потръпна при спомена.

— И тогава извика?

— Да, тогава извиках.

Страхът набъбваше в мен.

— Боя се, Йонатан! Катла ще ни убие.

Той пак се опита да ме успокои:

— Но тя е вързана. Не може да измине разстояние, по-голямо от това, което й позволява дължината на веригата. Катла не стига по-далеч от скалата, на която я видя. Там е почти винаги — вторачена в Кармския водопад.

— Че защо?

— Не зная. Може би търси Карм.

— Кой е пък този Карм?

— Ех, така си приказва Елфрида. Никой досега не го е виждал, но според Елфрида той живеел във водопада преди векове. Още тогава Катла го мразела и не можела да забрави това. Затуй сега все стои на скалата и дебне водопада.

— Но какъв е бил той и как така е живял в пъкления водопад? — недоумявах аз.

— И той бил чудовище — каза Йонатан. — Също змей, чиято дължина се равнявала на ширината на реката. Така поне твърди Елфрида. Мисля обаче, че това си е чисто и просто стара легенда.

— Ами ако е легенда толкова, колкото Катла е легенда?

Йонатан не отговори, но след малко рече:

— А знаеш ли какво още разказа Елфрида, докато ти беше в гората за диви ягоди? Че когато била малка, родителите плашели децата си с Карм и Катла. Като дете тя много пъти била чувала приказката за змеицата от пещерата и за змея от водопада, която много я забавлявала, въпреки че била толкова страшна. Според Елфрида тази приказка е стара, много стара и с нея плашели децата открай време.

— Защо обаче Катла не си е останала в пещерата?

— Точно това се питаше и Елфрида — рече Йонатан.

Тръпки ме побиха при мисълта, че Карманяка, където отивахме, е страна на чудовищата. Хич не ми се тръгваше затам. Ала трябваше. И то веднага.

Най-напред се подкрепихме със запасите от торбите. Оставихме обаче храна и за Орвар, който според Йонатан гладувал в пещерата.

Грим и Фялар си пийнаха от дъждовната водица, насъбрана в скалните пукнатини. По тези високопланински места пашата им беше оскъдна, но край моста тук-там имаше тревица, та мисля, че се позаситиха.

Минахме по моста. В посока към Карманяка. Страната на Тенгил и на чудовищата. Толкова ме беше страх, че треперех. Е, не беше за вярване, че оня змей наистина съществува, но пък да не би да изпълзи от дъното и да ни повали от моста в гибелния въртоп на водопада? Катла! От нея ме беше най страх. Тя може би ни дебнеше на Тенгиловия бряг със зинала страхотна паст и готова да ни порази със своя убийствен огън… О, колко ме беше страх!

Минахме обаче по моста, без Катла въобще да се мерне. Горе на скалата я нямаше и аз споделих това с Йонатан:

— Няма я там!

А всъщност там беше! Не на самата скала, но отвратителната й глава се подаваше иззад голям каменен блок край пътеката, водеща към крепостта на Тенгил. Съзряхме я. Съзря ни и тя. Нададе такъв рев, че насмалко не срина планината, от ноздрите й се закълбиха пламъци и дим, тя запухтя от ярост и задърпа веригата си, дърпаше я с все сила и отново изрева.

Грим и Фялар се изплашиха до смърт, та едва ги удържахме. Пък и аз се бях изплашил не по-малко. Горещо умолявах Йонатан да се върнем в Нангияла, но той беше непреклонен:

— Не можем да подведем Орвар! Не се бой — Катла няма да ни стигне, колкото и да се напъва и да дърпа веригата си.

Брат ми обаче поясни, че все пак трябва да побързаме, защото Катлиният рев служел като сигнал, отекващ в крепостта на Тенгил, и ако не успеем да се отдалечим и укрием в дебрите на планината, потерята, пратена след нас, щяла да ни застигне.

Пришпорихме конете. Препускахме по тесни, лъкатушещи, полегати пътечки, и то тъй стремглаво, че изпод подковите святкаха искри, криволичехме между скалите, за да заблудим всякакви преследвачи. Все очаквах да чуя тропота на Тенгиловата конница и свистенето на копия, стрели, мечове… Но никой не се задаваше. Вероятно гоненицата между ридовете и стръмнините на Карманяка не беше шега работа: гоненият можеше с лекота да лавира из тях.

Доста време се носехме тъй шеметно и накрая не се сдържах:

— Накъде препускаме?

— Нали знаеш: към Катлината пещера — отвърна Йонатан. — Почти сме стигнали до нея. А Катлината планина е ей тази.

Вярно: пред очите ни се разстилаше ниска, плоска планина с остри скатове, спускащи се право надолу. Само откъм нас не бяха толкова стръмни, та можехме да ги изкачим, ако се наложеше. А очевидно се налагаше, защото, както каза Йонатан, трябваше да прехвърлим и тази планина.

— Входът на пещерата се намира от другата страна, срещу реката — поясни той. — И аз трябва да разузная положението там.

— Йонатан, нима наистина смяташ, че ще успеем да проникнем вътре?

Той ми беше разказвал за огромната порта от кована мед, закриваща входа на пещерата, и за Тенгиловите войници, които неотстъпно я охранявали деня и нощя. Че как ли щяхме да влезем през нея?

Брат ми не отговори, а само каза, че трябва някъде да прикрием конете, които нямаше да могат да се изкачат по ската.

Вкарахме ги в затулена скална клисура, в подножието на Катлината планина. Оставихме там и тях, и багажа… Йонатан потупа Грим и го успокои:

— Почакайте тук, ние ще идем да разузнаем и веднага ще се върнем.

Това разузнаване не ми харесваше. Неохотно се разделих с Фялар. Ала нямаше как.

Изкачването на платото ни отне доста време и когато най-сетне стигнахме горе, аз се чувствувах направо изтощен. Йонатан предложи да отдъхнем и аз веднага се проснах на земята. Същото стори и той. Двамата си полежахме на върха на Катлината планина: над нас се ширеше небосводът, под нас бе пещерата. Да, странна ми се стори мисълта, че тази страшна пещера с потайните си проходи и дупки, осеяни с костите на толкова жертви, се намира някъде съвсем под нас. А тук, горе, пърхаха пеперуди, слънцето грееше, по синьото небе плуваха бели облачета, тревата се зеленееше, изпъстрена с цветя. Наистина невероятно беше, че на покрива на пещера като тази никне трева и цъфтят цветя!

Но щом толкова много хора са загинали там, как можем да сме сигурни, че и Орвар не е мъртъв, рекох си аз, и попитах Йонатан дали не споделя подобни опасения. Брат ми не отговори. Легнал по гръб, той беше вперил поглед в небето и явно обмисляше нещо. Накрая каза:

— Ако наистина е вярно, че Катла е спяла своя хилядолетен сън в пещерата, как е излязла оттам, когато се е събудила? Още тогава е имало медна порта. Още тогава Тенгил е използувал пещерата за затвор.

— Докато Катла е спяла вътре?

— Да, докато Катла е спяла вътре. Но никой не е подозирал това.

Тръпки ме побиха. Не можех да си представя нещо по-ужасно. Да си затворник в пещерата и внезапно срещу теб да изпълзи змеица!

Йонатан обаче мислеше за нещо съвсем друго.

— Катла ще да е излязла от другаде — продължаваше да умува той. — И аз трябва да намеря именно този отвор, дори да го търся цяла година.

Прекратихме почивката си, защото Йонатан не го свърташе. Тръгнахме към Катлината пещера. Не беше далеч: трябваше просто да повървим още малко из планината. Долу, под нас, блестеше реката, а от другата страна се виждаше Нангияла. О, как копнеех да се върнем там!

— Йонатан, ето върбата, от която се къпахме — посочих му я аз. — Виждаш ли, оттатък реката.

Върбата сякаш ни приветствуваше — мил зелен поздрав от един по-светъл бряг.

Но Йонатан ми направи знак да мълча. Боеше се някой да не ни чуе. Вече бяхме съвсем близо до целта. Тук Катлината планина завършваше с отвесна урва, а медната порта към пещерата се падаше под нас, поясни Йонатан, макар че отгоре не можехме да я видим.

Виждахме обаче стражите. Трима Тенгилови войници. Достатъчно беше да зърна черните им шлемове, за да ми се разхлопа сърцето.

По корем пропълзяхме чак до ръба на урвата, за да поразгледаме обстановката. И само да бяха вдигнали очи нагоре, те щяха да ни видят. Но по-разпуснати стражи надали можеше да има. Войниците не само че не пазеха, ами играеха на зарове и комарът явно поглъщаше изцяло вниманието им! Може би защото през портата, все едно, не можеше да влезе никакъв неприятел. Но тогава защо я пазеха?

Внезапно портата се открехна, за да пропусне някого — още един Тенгилов войник! В ръце държеше празна паница, която хвърли на земята. Вратата зад него се затръшна и чухме как я заключва.

— Е, нахранихме оня мизерник за последен път — процеди той.

Другите се разсмяха и един от тях рече:

— Дали е разбрал, че днешният ден е необикновен, че е последният в живота му? Не му ли каза, че Катла ще го чака довечера, когато се стъмни?

— Казах му, а знаете ли той какво отговори: „Така ли? Най-сетне.“ И ме помоли да проводя до Шипковата долина тези негови думи: „Може да загине Орвар, но не и свободата!“

— Цункай ме! — изкиска се друг. — Нека го каже тази вечер на Катла и ще чуе какво пък тя ще му отговори.

Погледнах Йонатан. Беше побледнял.

— Да се махаме оттук — прошепна.

Отдалечихме се от ръба на урвата, колкото можехме по-безшумно, и щом се уверихме, че вече никой не може да ни забележи, хукнахме по обратния път. Тичахме, тичахме и спряхме чак когато стигнахме при Грим и Фялар.

Поседяхме в клисурата край конете, защото просто не знаехме какво да предприемем. Йонатан беше съкрушен, а аз — безсилен да го утеша и също тъй подтиснат. Разбирах колко страда за Орвар. Беше си мислил, че е в състояние да му помогне, но увереността му като че се бе поразклатила.

— Орвар, другарю мой, с когото никога не съм се срещал — мълвеше той. — Тази вечер ще те погубят, а какво ли очаква зелените долини на Нангияла?…

Хапнахме малко хлебец, който разделихме с Грим и Фялар. Искаше ми се да наквася гърло с няколко глътки от козето мляко, което носехме, но брат ми възрази:

— Още не, Шушулко. Довечера, когато се спусне нощта, ще ти го дам до капчица. Но сега още не.

Постоя доста дълго мълчалив, неподвижен й после се обади:

— Все едно да търсиш игла в копа сено. Но непременно трябва да се опитаме.

— Да направим какво?

— Да намерим отвора, през който е излязла Катла.

Личеше си обаче, че и той не смята подобно намерение за осъществимо.

— Ако разполагахме с една година — тогава може би да. Ала ние имаме само един ден.

Тъкмо се доизказа и нещо стана: от редките храсталаци, в които нашият процеп бе обрасъл чак до планинския масив, внезапно изскочи една изплашена до смърт лисица — животното профуча край нас и изчезна, кажи-речи, преди да сме го видели.

— Откъде изскочи лисицата? — сепна се Йонатан. — Трябва да разбера.

И потъна в храсталаците. Останах да го чакам. Той обаче се забави и тъй като не дочувах от него ни звук, ни стон, започнах да се безпокоя.

— Йонатан, къде си? — извиках.

Отговорът, който получих, ми се стори съвсем невероятен:

— Знаеш ли откъде изскочи лисицата? От недрата на планината! Разбираш ли, Шушулко, от самата вътрешност на Катлината планина. Тук има голяма пещера!

Дали всъщност всичко не е било предопределено от правремето на приказките?… Дали още тогава Йонатан не е бил излъчен за спасител на Орвар в името на бъдещето на Шипковата долина? И дали нямахме някакви невидими помощници, дошли от приказките, които са ни напътствали, без въобще да подозираме?… Как иначе да си обясним, че Йонатан можа да намери проход към Катлината пещера тъкмо там, където по една случайност бяхме привързали конете си? А не беше ли също така странно и това, че аз избрах Матиасовия дом измежду всички къщи в Шипковата долина?

Несъмнено Йонатан бе намерил тъкмо отвора, през който Катла някога е излязла от пещерата — дупка, вдълбана право в планината. Възтясна, но достатъчно голяма, рече Йонатан, та една изгладняла змеица да се провре през нея, щом някогашният й изход се оказал затиснат от метална плоча.

Достатъчно голяма и за нас! Вперих очи в тъмния отвор. Колко ли спящи змейове се спотайват вътре? И сигурно ще се събудят, ако някой влезе и случайно ги настъпи… От такива мисли ми се зави свят.

Тогава почувствувах Йонатановата ръка на рамото ми.

— Шушулко, не знам какво има вътре в мрака, но трябва да вляза.

— И аз — заявих твърдо, макар че гласът ми леко потрепера.

Йонатан ме погали леко по бузата с показалец, както правеше понякога.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да ме изчакаш при конете?

— Нима не ти казах, че навсякъде ще бъда с теб?

— Да, каза го — рече Йонатан и ми се стори, че е доволен.

— Не желая да се делим — отсякох решително, — дори и да трябва да слезем в пъкъла.

А Катлината пещера бе истински пъкъл. Влизането в нея през черната дупка означаваше спускане в страшен кошмар, от който няма събуждане: непроницаема вечна нощ изтласкваше безвъзвратно навън слънчевия зрак.

Представях си, че цялата Катлина пещера е свърталище на змейове, просмукано открай време с жестока злост. Може би тук са били снасяни хиляди змейски яйца, от които са се излюпвали цели орди свирепи чудовища, изтребващи всичко, изпречило се на пътя им…

Старо змейско гнездо, което Тенгил не случайно е превърнал в затвор. Тръпки ме побиха, когато си представих мъченията, на които са били подлагани хората, хвърлени там. Като че и въздухът тегнеше от прастара втвърдена злина. В ужасната тишина, напластена край нас, сякаш отекваше странен шепот, шепот, идещ от самите недра на пещерата, и аз реших, че чувам воплите, риданията и предсмъртните стонове, огласящи я през времето на Тенгиловото владичество. Искаше ми се да попитам Йонатан дали ги чува и той, но в крайна сметка предпочетох да не го занимавам с това. Може би просто си внушавах.

— Е, Шушулко, сега ще направим една незабравима разходка — обърна се той към мен.

И наистина щеше да е незабравима: предстоеше ни да минем под цялата планина, за да стигнем до онази част на пещерата зад медната порта, където бе затворен Орвар. И именно нея народът наричаше Катлината пещера, поясни Йонатан, защото никой не е знаел, че има и друг отвор. Пък и ние не знаехме дали наистина ще можем да стигнем дотам под земята. Сигурни бяхме само в това, че ни чака дълъг път. Дотук изминахме подобно разстояние, прекосявайки планината отгоре, а отсега нататък щеше да ни е седем пъти по-трудно да се придвижваме пипнешком през тъмните лъкатушещи ходове, осветявани само от факлите, които взехме.

Уф, колко ужасно беше да гледаш как пламъчетата им трепкат по пещерните стени, разпръсквайки впрочем съвсем малка частица от гъстия мрак, който ни заобикаляше и който сякаш таеше какви ли не страхотии. Мислех си, че отвсякъде ни дебнат змейове, змии и разни чудовища, които всеки миг можеха да ни завлекат в своите адски бърлоги. Страхувах се също, че ще се загубим из криволичещите ходове на лабиринта, но Йонатан оставяше с факлата си черни белези по пещерните стени, та после да намерим обратния път.

Разходка, беше казал Йонатан, но ние не ходехме, а пълзяхме, тътрехме се по корем, катерехме се, плувахме, скачахме, кретахме, спъвахме се и пак се тътрехме по корем, падахме и се удряхме — каква ти разходка! И каква пещера! Понякога се озовавахме в толкова големи зали, че краят им не се виждаше и само ехото подсказваше, че са много просторни. Понякога не можехме да ходим изправени, а пълзяхме като змейове, понякога се налагаше да преплуваме подземни реки, преградили пътя ни. Най-опасни обаче бяха бездните, които внезапно зейваха току под краката ни. В една такава бездна щях да падна — точно тогава носех факлата и се спънах. Йонатан успя да ме хване в мига, в който щях да политна надолу. Изтървах обаче факлата. Видяхме я как се стрелва като огнена ивица, как потъва все по-надолу, надолу и накрая изчезна. Обгърна ни мрак. Най-страшният и най-дълбокият от всички мракове на света. Не смеех да мръдна, да продумам или да мисля, стремях се да забравя къде се намирам, че ме обгръща тъма и че съм на ръба на пропаст. Чух обаче гласа на Йонатан — той с усилие палеше втората факла, която носехме. И разговаряше с мен, разговаряше, и то съвсем спокойно. Правеше го май нарочно, за да не рухна от страх.

Затътрузихме се нататък. Колко? Не зная. В дълбините на Катлината пещера губехме представа за времето. Имах чувството, че се влачим из нея цяла вечност, и постепенно ме обзе съмнение, че ще стигнем навреме до целта. Може би навън се бе свечерило, може би бе паднал здрач. А Орвар… може би вече го бяха хвърлили на Катла!

Дали Йонатан не се опасяваше от същото.

— Не зная — отрони той. — Но не мисли за такива неща, ако искаш да не полудееш.

Сега навлизахме в тесен, лъкатушещ и сякаш безкраен проход, който постепенно ставаше все по-тесен и криволичещ. Виеше се ту нагоре, ту надолу, придвижвахме се из него едва-едва, а накрая трябваше да пропълзим през дупката, която неочаквано завършваше.

От другата страна на тази дупка се оказа, че има още една голяма пещера. Колко голяма, не можехме да разберем, защото светлината на факлата не стигаше далеч. Йонатан изпробва ехото.

— Хохохо-о-о-о! — викна той и чухме как ехото му отговаря:

— Хохохо-о-о-о! — многократно и отвсякъде.

След малко обаче чухме и още нещо — друг глас, по-надалеч в мрака:

— Хохохо-о-о-о! — имитираше той ехото. — Какво търсиш ти, идещият с факла, по толкова опасен път?

— Търся Орвар — провикна се Йонатан.

— Орвар е тук — отвърна гласът. — А ти кой си?

— Аз съм Йонатан Лъвското сърце — отвърна Йонатан. — И с мен е моят брат Карл Лъвското сърце. Идем да те спасим, Орвар.

— Твърде късно — каза гласът. — Твърде късно, но все пак ви благодаря!

Още не се бе доизказал и медната порта се заотваря със скриптене. Йонатан пусна факлата и я стъпка, за да угасне. После се притаихме в очакване.

През портата влезе един Тенгилов войник с фенер в ръка. Заридах тихичко не от страх, а от мъка за Орвар. Каква жестокост наистина — да дойдат да го вземат точно сега!

— Орвар от Шипковата долина, приготви се! — изръмжа Тенгиловият войник. — След малко ще бъдеш отведен при Катла. Черните отвеждачи са тръгнали за насам.

На светлината от фенера му видяхме голяма дървена клетка, скована от груби греди, и разбрахме, че държат Орвар като уловен звяр.

Тенгиловият войник сложи фенера до клетката.

— С милостивото разрешение на Тенгил можеш да си посветиш с фенер в своя последен час. За да привикнеш отново със светлината, та хубавичко да видиш Катла, когато се срещнеш с нея. Нали нямаш нищо против?

Той се изкикоти и излезе през портата, която се затръшна подире му.

Веднага се втурнахме към клетката на Орвар и сега го разгледахме на светлината на фенера. Гледката беше потресаваща. Той почти не можеше да се движи, но все пак пропълзя до решетката и през гредите протегна ръце към нас:

— Йонатан Лъвското сърце! Много бях чувал за теб у дома, в Шипковата долина. И ето че ти дойде!

— Да, ето че аз дойдох — промълви Йонатан и дочух как плаче, потресен от страданията на Орвар. Окопити се обаче бързо, извади ножа, затъкнат в пояса му, и захвана да реже гредите на клетката.

— Давай и ти, Шушулко! Помагай! — викна ми той. И аз заудрях с моя нож. Ала какво можехме да направим само с два ножа. Тук бяха необходими брадва и пила.

Все пак кълцахме гредите с ножовете, а ръцете ни се обливаха в кръв. Кълцахме през сълзи, знаейки, че сме дошли късно. И Орвар знаеше това, но може би му се искаше да повярва в чудо, защото пъхтеше от напрежение в клетката и току подканяше:

— Побързайте! Побързайте!

И ние наистина бързахме, бързахме тъй, че от нас течеше кръв. Размахвахме ножовете неистово, макар да очаквахме, че всеки миг черните отвеждачи ще отворят портата, за да настъпи краят на Орвар, нашият и на цялата Шипкова долина.

Ще отведат не едного, мислех си аз. Тази вечер Катла ще получи трима.

Чувствувах как силите ме напускат, ръцете ми трепереха и вече не можех да държа ножа. Йонатан викаше от яд, че гредите не поддават, колкото и да ги сечахме. Риташе ги, викаше, риташе, пак кълцаше и пак викаше, докато най-накрая се чу пукот… да, една от гредите наистина се бе пречупила. След нея и друга. Това бе достатъчно.

— Хайде, Орвар — подкани го Йонатан. Но затворникът му отговори само с пъхтене. Тогава брат ми влезе в клетката и го измъкна оттам. Орвар не бе в състояние нито да стои, нито да ходи. И мен краката не ме държеха, но олюлявайки се, тръгнах най-отпред, за да светя с фенера, а Йонатан помъкна Орвар към нашата спасителна дупка. От умора той също пъхтеше, пъхтяхме и тримата. Като подгонени животни, както впрочем се и чувствувахме, поне аз.

Въпреки изнуреността си Йонатан издържа. Той пренесе Орвар през цялата пещера, успя да се провре през дупката и по някакъв неимоверен начин да измъкне през нея и Орвар, който бе по-скоро умрял, отколкото жив. Не бях по-добре и аз, а трябваше на свой ред да се провра през дупката. Не успях обаче да направя и опит: портата заскриптя и аз окончателно отмалях. Не бях в състояние да се помръдна.

— Бързо, бързо фенера — задъхано пошушна Йонатан и аз му го подадох с разтреперани ръце.

Фенерът трябваше да се скрие — и най-малката светлинка беше достатъчна да ни предаде.

Черните отвеждачи бяха вече в пещерата. Придружени от Тенгилови войници с фенери в ръце. В пещерата стана невероятно светло, но ъгълът, в който се спотайвахме, тънеше в мрак. Йонатан се наведе над мен, сграбчи ме под мишниците и ме промъкна през дупката. Озовах се в тъмния проход от другата страна. Там се свихме и тримата, запъхтяни, а до нас долетяха викове:

— Избягал е! Избягал е!