Джек Слейд
Похитители на жени (3)

3.

Хълмовете ставаха все по-високи и по-стръмни, а пътят — по-лош и по-опасен. Пътеката, по която минаваха само ездитни животни, се виеше над проходи и дълбоки клисури и се спускаше почти до ръба на отвесни пропасти. Разбойниците, които яздеха с петте отвлечени от Соноита жени в посока към бърлогата на Ел Буитре, имаха преднина от един цял ден.

Ако Ласитър беше сам, може би щеше да ги настигне, но той съвсем нямаше такова намерение. Слънцето препичаше безжалостно над непристъпните планини. Пътят криволичеше покрай огромни назъбени скали, бучащи водопади и се губеше сред борови и дъбови гори, осеяни тук-там с трепетлики.

Планината предлагаше безброй убежища. Тук можеше да се скрие цяла армия. Вечер Ласитър развързваше един от пленниците, за да му помогне при разполагане на бивака за нощуване и приготвяне на яденето.

След като яздиха в продължение на три дни и навлязоха дълбоко в планината Монтесума, пред четиримата ездачи зейна огромен каньон, приличащ на паст на изгладняло животно. Както Ласитър бе научил вече, каньонът трябваше да изведе до високото плато, на което бе разположена базата на Ел Буитре. Според сведенията, тази база представляваше укрепено селище.

Достъпът до каньона бе наблюдаван и зорко охраняван. Ласитър заповяда на тримата разбойника да яздят пред него. Глухо отекваше чаткането на копитата по скалистата пътека. Не след дълго те се озоваха пред високите отвесни стени на каньона.

Страничните му стени бяха прорязани от цепнатини и изглеждаха като насечени от многобройните издатини и зъбери. Беше много трудно да се открие някой от охраняващите входа на прохода. Скоро обаче Ласитър забеляза проблясването на слънчево отражение върху цевта на оръжие. Веднага след това нещо се раздвижи от лявата страна на една издадена скала. Непобедимият мъж извади ремингтъна си и го насочи към широкия гръб на мексиканеца Сегуро.

Заповяда на тримата бандити да спрат и сам той дръпна юздите на коня си. Не се чуваше повече конски тропот. Един от конете изпръхтя. Ласитър дочу характерния шум при автоматично зареждане на магазинна пушка.

В каньона бе прохладно и сенчесто. Ласитър чакаше.

— Хей, амигос, какво става там долу? — се провикна дрезгав глас иззад някакъв храсталак горе на скалата. — Защо сте завързани и тримата, Джеки Джак, Сегуро и Аламито? А кой е мъжът зад вас?

— Името му е Ласитър! — извика в отговор Джеки Джак. — Взе ни в плен в Соноита. Иска да говори с Ел Буитре и да се присъедини към бандата ни.

— Да не сте се побъркали, че го водите тук до нашето скривалище? — попита стоящият на пост. — Ел Буитре ще ви одере кожата.

Джеки Джак се сниши на седлото си, другите двама също изпитваха тягостни чувства.

— Ласитър е сам, знаем това със сигурност! — отговори индианецът. — Какво от това, че знае пътя до базата ни? Шефът ще реши.

Бяха трима часови. Този, който говореше, млъкна, за да помисли малко. Той не изпускаше от мерника си Ласитър. Би могъл с един изстрел да го свали от седлото. И другите двама часови биха могли да направят същото.

Но при всички случаи Ласитър щеше да застреля тлъстия Сегуро.

— Хвърли оръжията си, гринго! — извика часовият и ехото в каньона повтори многократно думите му. — Само при това условие ще ти позволим да продължиш нагоре към платото.

— Нямам такова намерение! — отговори Ласитър. — Всъщност колко хора сте тук? Да не би да се страхувате само от един мъж? Да ви предупредя — имам автоматична пушка на седлото си.

Язвителната подигравка на Ласитър засегна бандитите. Последва кратка пауза.

— Е, добре! — извикаха отгоре. — Ще сляза долу и ще дойда с вас до базата. Прибери оръжието, гринго!

Ласитър пъхна ремингтъна в кобура. Животът му бе в ръцете на бандитите. Часовият, мършав американец, с късо безформено яке и сомбреро, се появи до храста и се спусна долу в каньона.

Той започна да оглежда Ласитър с любопитство. Когато извади ножа си, за да свали въжетата от тримата пленени, Ласитър го спря.

— Не, амиго. Искам да предам Джеки Джак, Сегуро и Аламито в такъв вид, в какъвто изглеждат сега.

Главорезът кимна. Сегуро направи опит да протестира, но бандитът му каза, че сам си е виновен, защото се е оставил да бъде пленен. Часовоят седна на коня зад Джеки Джак. Той яздеше на известно разстояние зад Ласитър, отпред яздеха Сегуро и червенокожият Аламито.

Каньонът беше дълъг и криволичеше нагоре. Опитното око на Ласитър не пропусна да забележи, че на много места скалните стени предлагаха прекрасна възможност да се устрои засада. Оттам няколко въоръжени мъже можеха да спрат многобройна армия.

Освен това, бе напълно възможно да се предизвика свличане на каменни лавини и по този начин да се прегради каньонът. Ел Буитре се беше подсигурил добре.

Каньонът се разшири и пред ездачите се разкри нова гледка. Ласитър видя широка високопланинска долина, прорязана от три потока. Два от склоновете бяха обрасли с гора. Високо стърчащи, сякаш непристъпни, скални масиви ограждаха от три страни платото.

Откъм четвъртата страна, на север, зееше пропаст. До югозападната отвесна скала се издигаше добре запазена четириетажна сграда. Малко по-далеч от нея се виждаше друга, по-малка и твърде порутена.

Няколко кирпичени къщи и колиби и също толкова пристройки допълваха картината. На две оградени пасища пасяха коне. Около двеста говеда, озовали се тук сигурно по незаконен начин, почиваха кротко сред сочната трева.

Покрай постройките се мяркаха много мъже и няколко жени и момичета. От разстояние не можеше да се разбере кои от жените и момичетата бяха пленнички. Бандитите можеха да оставят отвлечените от тях да се движат свободно, тъй като не съществуваше никаква възможност за бягство.

Пленените трябваше и да работят за разбойниците. По всяка вероятност Ел Буитре и хората му държаха няколко слуги и помощници. Като се вземеше всичко предвид, в долината живееха вероятно между сто и тридесет и сто и петдесет души.

На петдесет ярда от каньона бе издигната каменна бариера. От нея стърчеше дулото на старо оръдие от мексиканската гражданска война, насочено към изхода на каньона.

Изстрел, даден от поста, намиращ се на висока гладка скала, съобщи за пристигането на ездачите, които се насочиха към четириетажната сграда. Мъже и жени отправиха погледите си към тях.

Ласитър яздеше зад Сегуро и Аламито. Джеки Джак и часовият ги следваха. Последният държеше револвера си в ръка.

Спряха. Бандити с дръзки погледи и отрупани с оръжия, както и занемарени жени заоглеждаха новодошлите. Малко встрани стоеше група от девет жени, които изглеждаха много по-различно от останалите.

Деветте млади жени бяха до една красиви, дори много красиви. Но в очите им се четеше страх и униние. Ласитър веднага забеляза една прелестна синеока блондинка, около двайсетгодишна, и друго чаровно чернокосо момиче, почти на същата възраст.

Това трябва да бяха Нора Харкер, дъщерята на сенатора, и Розита Розеро, осиновената дъщеря на Есмералда Лопес. Той ги познаваше само по описание. Нора излъчваше невинност и това без съмнение щеше да бъде стръв за всеки мъж, който пожелаеше да я притежава.

Розита приличаше сякаш на черна дива котка. Тя беше момиче, което не можеше да стане лесна плячка. Видът й говореше, че предпочита сама да избере партньора си и да му се отдаде с цялата си пламенност и страст.

На първата площадка на къщата стояха петима бандити със сомбреро, брадясали, препасани с патрондаши на гърдите. Държаха пушки в ръцете си и гледаха мрачно към ездачите.

Всеки един от етажите на старата сграда бе по-малък в сравнение с по-долния етаж. Във вътрешността на къщата нямаше стълбище и от единия етаж до другия се стигаше с помощта на подвижни стълби. В случай, че нападатели успееха да завладеят един етаж, защитниците трябваше само да издърпат стълбите, за да пресекат достъпа нагоре.

По този начин всеки етаж представляваше самостоятелна крепост. Каменната постройка не можеше да бъде подпалена. Тези предохранителни мерки били жизнено необходими за първите обитатели, тъй като те постоянно живеели в опасност поради нападения на скитащи диви племена.

От широкия вход на приземния етаж, който имаше диаметър от около осемдесет ярда и разполагаше с много стаи, излязоха трима мъже и една много красива млада жена. Най-напред Ласитър разгледа жената.

Тя бе облечена с плътно прилепнал кожен костюм, украсен със сребърни кантове. На колана й, отрупан с патрони, висеше револвер, а в ръцете си държеше камшик със сребърна инкрустация. Черните й къдрици се спускаха до раменете.

Имаше полегато разположени котешки очи и предизвикателна уста. Движенията й бяха бавни, но гъвкави. Излъчваше самата съблазън.

Ласитър се запита каква ли бе връзката й с Ел Буитре, когото веднага разпозна между тримата мъже.

Ел Буитре трябва да беше на петдесет и седем или петдесет и осем години, но изглеждаше с няколко години по-млад. Облеклото му не правеше впечатление, но бе чисто и добре поддържано. Коланът, на който висяха два револвера, бе стар и износен.

Дългият, слаб врат на Ел Буитре и главата му действително напомняха на лешояд: студени, остри очи, силно издаден гърбав нос, тънки устни и хлътнала навътре брада.

Главатарят на бандитите бе гладко избръснат. Имаше прошарена, къдрава коса. От него се излъчваше неумолима решителност. Джеки Джак, Сегуро и Аламито бяха сразени от погледа му.

Вдясно до Ел Буитре стоеше дон Вако, първият му помощник и заместник-предводител на бандата. Той беше малко по-нисък от високия над шест стъпки Ел Буитре, но широкоплещест и набит.

Издадената му напред брада, прилична на подкова, а големите черни мустаци подсилваха израза на бруталност и жестокост. Дон Вако носеше черна риза и, също като Ел Буитре, два револвера. Беше един от онези мъже, които непрекъснато са раздразнени от нещо и които не търпят никакво противоречие.

Мъжът от лявата страна на Ел Буитре бе контешки облечено мършаво човече с малки кръгли очи.

Но Ласитър не го подцени. Този дребосък сигурно боравеше много добре с препасания „Колт“. Тъкмо защото беше толкова невзрачен, той навярно постоянно гореше от желание да доказва, че представлява нещо и предпочиташе да демонстрира превъзходството си с помощта на револвера.

Часовият докладва за случилото се. Ел Буитре поиска обяснение от Джеки Джак. Индианецът се опита да възрази нещо, но Ел Буитре го наруга и накрая главатарят разбра как Ласитър неочаквано и ловко изненадал тримата бандити в заведението на Есмералда Лопес и ги пленил.

— По двайсет удара с камшик за всеки от вас — каза Ел Буитре. След тези думи се обърна към Ласитър. — Значи искаш да се присъединиш към нас. Какво те кара да мислиш, че мога да приема всеки непознат чужденец, на който му хрумне подобно нещо?

— Не съм като останалите. Аз съм Ласитър. В западните райони името ми говори нещо, а и в Мексико съм имал някои авантюри. Както виждаш, връщам ти пленени тримата некадърници, Ел Буитре, за да ти докажа, че съм по-добър от твоите хора.

Ласитър преследваше точно определена цел и нарочно преувеличаваше, за да подсили ефекта. Чернокосата красавица му се усмихваше прелъстително.

— Охо! — извикаха едновременно дон Вако и контешки облеченото джудже. — Бързо ще ти смачкаме фасона, песоглавецо! — добави Вако.

Ласитър се ухили предизвикателно. Гледаше безгрижно присъствуващите, сякаш не го грозеше никаква опасност.

— Аз съм Лобо Корадо! — извика с прегракнал глас дребното конте и се изпъчи, като че ли искаше да каже: аз съм царят. — Ако смяташ, че си по-добър майстор на револвера, Ласитър, можем веднага да пробваме. Чувал съм някои неща за теб. Твърдя, че съм по-бърз и по-добър стрелец от теб.

Дребосъкът жлъчно се изплю пред коня на Ласитър.

— Точно така, татко! — извика въодушевено чернокосата чаровница. — Нека стрелят един срещу друг. Ако Ласитър успее да очисти Лобо Корадо, ще имаме доказателство, че той действително е такъв, за какъвто се представя. Ако не направи това, няма да съжаляваме за него и ще се отървем от присъствието му.

— Всичко това не е толкова просто, Кончита — отвърна Ел Буитре. — Не мога лесно да се доверя на който и да е непознат гринго. Има шпиони и предатели. Кой ми гарантира, че Ласитър не е дошъл нарочно да разузнае нещо повече за нас? Или може би да освободи отвлечената дъщеря на сенатора?

Ел Буитре не изпускаше от очи Ласитър, когато изрече предположението си, което беше абсолютно вярно. Но железният мъж не трепна.

 

— Такива знатни особи ли има тук? — учуди се Ласитър. — Есмералда Лопес ми каза, че осиновената й дъщеря е похитена и тя е готова да плати голям откуп за Розита. Събрала е солидна сума от свои добри приятели. Съвсем сте я разорили. Бих се застъпил за Розита, тъй като отдавна изпитвам приятелски чувства към Есмералда. Дъщерята на сенатора изобщо не ме интересува.

— Ще видим — подхвърли многозначително Ел Буитре.

Ласитър излъчваше самата неподправеност и се опитваше да не мисли за истинските си намерения. Защото Ел Буитре притежаваше тънък усет и инстинкт и можеше буквално да надуши всякакви клопки и опасности. В противен случай той не би доживял такава възраст в тоя занаят.

— Ако искаш да станеш член на бандата, намери някой, който да ни даде гаранции. Такъв е обичаят при нас. Кажи бързо кой поема отговорност за теб! Ако нямаш такъв човек, ще се простиш с живота си! — Ел Буитре се захили злорадо.

Ласитър не се усъмни в думите му. Джеки Джак, Сегуро и Аламито не му бяха издали тази тайна на бандата. Сега те се радваха, защото предчувствуваха, че скоро ще видят Ласитър мъртъв.

Петимата бандити на площадката заредиха пушките. Ласитър се изправи на седлото си.

— Защо не заповядаш на Ласитър и на Лобо Корадо да стрелят един срещу друг? — запита красивата дъщеря на Ел Буитре, присвивайки надменно устни, сякаш се цупеше за нещо. Въпросът й прозвуча детински. Все едно че някое малко момиче иска да си поиграе.

В известна степен Кончита бе наивна, но в много отношения бе хитра и лукава, чиста проба мръсница.

— Защото никой не може да даде гаранции за Ласитър — отговори кратко Ел Буитре.

Погледът му обходи в кръг присъствуващите. Щеше да последва знак за стрелба. Ласитър сложи пръста си на спусъка.

В този момент прозвуча остър глас:

— Чакайте! Аз гарантирам за Ласитър! Аз, неговият стар приятел Чет Макдарън!

Долови се неясно мърморене. Ласитър се обърна. Чет Макдарън излезе няколко крачки напред. Беше твърде млад, около двайсетгодишен. Ласитър не бе го забелязал.

Семейството на Макдарън притежаваше огромни земи в Тексас и беше много влиятелно. Чет бе черната овца на фамилията, най-младият от седемте братя, които, както и старият Рос Макдарън, възпитани в пуритански дух, имаха строги и неумолими разбирания за живота.

Противно на тях, Чет Макдарън обичаше да прахосва пари; увличаше се по жени, хазарт и уиски и винаги се забъркваше в някакъв скандал. Ласитър се беше запознал с него преди една година в Сан Антонио, където в продължение на три дни и нощи играха покер.

Бяха се разделили миролюбиво, макар че Ласитър бе обрал Макдарън до последния грош. Необузданият момък имаше същата рижаво червеникава коса, характерна за членовете на фамилията, сини очи и покрито с лунички лице.

На ръст бе висок и много слаб. Ласитър почти се изплаши, когато го разгледа малко по-добре. Защото Чет Макдарън се беше променил много и тази промяна не говореше в негова полза. Очите му блестяха трескаво, подпухналото му лице носеше отпечатъка на отвращение и изхабеност.

Ласитър имаше чувството, че на Чет Макдарън му е противно да живее. Преди една година не можеше да става и дума за подобно нещо. Външният му вид бе крайно занемарен. Всичко у него говореше за безнадеждно отчаяние.

Чет Макдарън застана до Ласитър.

— Гарантирам за него, Ел Буитре — повтори той още веднъж. После се огледа. — Или има някой сред Вас, който не цени думата ми? Кой ще бъде този смелчага? — посегна недвусмислено към револвера си.

— Гаранцията ти ни е достатъчна, Чет — рече Ел Буитре. — Можем да приемем Ласитър. Но, преди да стане пълноправен член на нашата банда, трябва да издържи някакво изпитание. Ще поискаме от него нещо, което завинаги ще го обвърже с нас. Освен това Лобо Корадо предизвика Ласитър на дуел.

Злобният дребосък кимна в знак на съгласие. Ласитър скочи от коня. Широко разкрачен, застана пред Лобо Корадо.

— Не искам да се стреляме — каза Ласитър спокойно. — Но ако държиш на това и ако непременно трябва да го направим, предпочитам да уредим въпроса веднага.

Лобо Корадо трепереше от непреодолимо желание да се дуелира с Ласитър. Ел Буитре даде утвърдителен знак. Чет Макдарън отведе жребеца на Ласитър малко встрани. Мъжете и жените се отдръпнаха от мястото, определено за дуела.

— Аз ще дам знак — каза Кончита със звънлив смях, сякаш ставаше дума за някаква шега. — Когато извикам „Сега!“, ще натиснете спусъка!

За Ласитър нямаше друг изход. Той не можеше, а и не искаше да избегне дуела, защото в противен случай щеше да е свършено с него. Изключено бе някой да вразуми Лобо Корадо.

Очите му блестяха, в тях трепкаха искри. Ръцете му се движеха конвулсивно, описвайки полукръгове. Изглеждаше като замаян — типично болестно състояние.

Възцари се мълчание. Чу се само крясък на прелитащ някъде високо сокол. Кончита не бързаше. Ласитър изчакваше спокойно.

— Какво става, Кончита? — изкряска Корадо.

— Сега! — извика тя.

За секунда Лобо Корадо измъкна колта си. Движението му бе толкова бързо, че не можеше да се проследи с очи. Изтрещя изстрел, но и Ласитър държеше вече оръжието си.

Той видя светлината от дулото на колта и един миг по-късно усети тласъка на ремингтъна си. Лобо Корадо искаше да бъде по-бърз и стреля припряно.

Куршумът на Корадо само одраска горната част на лявата му ръка. Лобо не успя да стреля повторно, защото патронът на Ласитър го повали. Корадо бе вече мъртъв, когато дон Вако се наведе над него.

Ласитър зареди наново ремингтъна си и го пъхна в кобура. Наблюдаващите случката пристъпиха по-близо. Дон Вако свали пушката си и избърса чело. Не искаше да повярва, че на земята лежи Лобо Корадо, а не Ласитър.

— Беше честен дуел — навъсено каза Вако. — Лобо Корадо не е вече между живите. Погребете го.

Това бе цялото прощално слово за един другар. Чувствата бяха чужди на дон Вако.

Раната на Ласитър го пареше като огън. Кръвта се стичаше надолу по ръката му и попи по ризата. Но за суровия мъж това бе просто малка драскотина.

Знаеше много добре, че той самият можеше да лежи прострян сега на земята, ако Лобо Корадо си бе оставил поне секунда време за прицелване. Напрежението отстъпи и чувство на пустота обхвана Ласитър.

Не изживяваше триумфално победата си над противника. Ласитър се беше борил за собствения си живот и успя да победи. Кончита го гледаше прехласнато, но Ласитър се направи, че не забелязва.

— Очаквам те довечера в девет и половина при мен, Ласитър — каза Ел Буитре. — Трябва да поговорим. Чет, и ти ще дойдеш.

Чет Макдарън се поклони с насмешка. Ел Буитре заповяда да се даде стая на Ласитър. Тримата бандити — Джеки Джак, Сегуро и Аламито веднага щяха да бъдат наложени с камшик.

Наблюдаващите очакваха с любопитство зрелището. Ласитър искаше да си спести сцената с камшика. След всичко това, тримата бандити едва ли щяха да са настроени приятелски към него и затова трябваше да бъде дяволски предпазлив.

— Тук имаме на разположение фелдшер — каза Чет Макдарън. — Той ще превърже раната ти. Улучи по-добре от мен, Ласитър. Преди три седмици успях само да одраскам с куршума си ръката на Корадо. Е, може би защото бях пил.

Той се засмя буйно, но в смеха му се долавяше озлобеност и отчаяние. После заведе Ласитър до стаята му.