Джек Слейд
Похитители на жени (17)

17.

Два дни по-късно, Ласитър стигна до платото в Сиера Монтесума. По пътя си изпревари военни и кавалерийски подразделения, чиято цел бе бърлогата на Ел Буитре. Примката около главатаря и бандата му се затягаше все повече и повече.

Ласитър знаеше, че Ел Буитре и разбойниците няма да могат да се измъкнат от капана.

Ласитър яздеше по едната от тайните планински пътеки и приближи платото откъм двете каменни постройки. По последната отсечка от пътеката трябваше да води коня си за юздата. В Ермозильо бе получил от собствената конюшня на губернатора първокласен вран кон. Много скоро го спряха военни часовои.

Ласитър назова името си и поиска да го заведат при капитан Гарсиан. Войниците на караула знаеха кой е Ласитър и го очакваха.

— Ел Буитре и бандитите му са се укрили в каменната крепост — съобщи единият войник на Ласитър. — Прислугата и помощните работници, както и повечето проститутки, живеещи постоянно в базата, се предадоха.

Ласитър разбра, че към платото напредват силни военни подразделения. Стигнало се до кратки престрелки. Нарежданията и заповедите на капитан Гарсиан спомогнали да се предотврати опитът на Ел Буитре да прегради достъпа до платото.

Минавайки по много опасни, стръмни и тесни пътеки, Ласитър пристигна най-после в центъра на решителната последна битка. Около триста души въоръжена милиция и войници бяха обсадили платото. Войниците разполагаха дори и с няколко по-леки полски оръдия.

Тази артилерия, както и оръдието на Ел Буитре, разположено на изхода на каньона, не бяха достатъчни за щурмуване на каменната крепост. Слугите, помощните работници и проститутките се намираха в една отделена от лагера постройка.

Те нямаше защо да се страхуват. Разбойниците не разполагаха с много шансове. Бе изключено Ел Буитре да се предаде, а хората му знаеха, че ги чака бесилото. От хората на Ел Буитре бяха останали около четиридесет. Няколко бяха убити или ранени, а други — пленени при настъплението на капитан Гарсиан и войниците.

Ел Буитре беше схванал веднага ситуацията. За него беше ясно, че не може да води открито сражение. В крепостта разбойниците се бяха запасили с храна за по-дълго време, имаха и достатъчно вода.

В самата крепост имаше извор. До този момент милиция и войници не бяха правили опит да атакуват и завземат каменния бастион последователно етаж по етаж. В полукръг около него бяха изкопани окопи и укрития и издигнати укрепления. Не можеше и птиче да прехвръкне. Високата гладка скала, до която бе построена каменната крепост, беше много стръмна, така че едва ли някой би могъл да се изкатери по нея.

Капитан Гарсиан, застанал насред лагера, се зарадва много на Ласитър. Поздрави го приятелски и му съобщи, че вестоносец го е осведомил вече какво се е случило в Гуаймас. Капитанът изрази задоволството си от сполучилата акция.

Един полковник и още трима офицери се събраха пред комендантската палатка.

— Птицата Ел Буитре е в капана — каза капитан Гарсиан. — Още не можем да я уловим, защото има много остър клюн и остри нокти. Ще трябва да накараме разбойниците да умрат от глад. На всичките ни досегашни призиви да се предадат те отговориха със стрелба.

— Може би ще се наложи да прокопаем подземен тунел до крепостта — предложи един по-възрастен офицер. — Една атака би струвала живота на много от нашите хора. Това не е оправдано.

— Хората ни биха могли да настъпят, използувайки предпазни щитове, бруствери и коли — смяташе по-младият офицер.

— Бандитите стрелят не само от предна позиция, а и от горе, от площадките на крепостта — намеси се трети офицер. — Каква полза ще имаме, ако успеем действително да завземем приземния етаж. Има още четири етажа и за всеки поотделно трябва да пролеем много кръв. Дори да лишим разбойниците от извора в приземния етаж, те са си набавили предостатъчно вода по горните етажи. Тази крепост е почти непревземаема.

Ласитър разглеждаше огромната каменна сграда, която се издигаше мрачна и непристъпна. На площадките бяха направени ниски бруствери. Не се виждаше жива душа.

— За нас ще е най-добре, ако обсадата продължи, докато гладът започне да ги мъчи — смяташе капитан Гарсиан. — Само че това може да трае дълго.

— Искам да кажа няколко думи на Ел Буитре и разбойниците — прозвуча с решителна нотка гласът на Ласитър. — Може би се надяват на някаква помощ от дон Вако или Род Алисън. Навярно още не знаят какво ги е сполетяло. Как мислите?

— Те наистина нямат представа какво е станало — отговори Гарсиан.

— Тогава трябва да научат истината. Това ще ги лиши от всякаква надежда.

Като яздеха, Ласитър и капитан Гарсиан приближиха напред почти на изстрел разстояние. Слязоха от конете. Снишиха се, минаха тичешком през окопите и стигнаха до най-предната позиция. Ласитър се изправи зад една барикада от дебели борови стволове.

Сложи длани отстрани на устата си, за да може да се чува като през рупор, и започна да вика силно през направена за стрелба пролука.

— Ел Буитре! Хей, Ел Буитре! Аз съм Ласитър! Трябва да говоря с теб!

Отекна самотен изстрел. Куршумът се заби някъде в преградната барикада. Чу се грубо проклятие откъм площадката на крепостта. Известно време никой не отговори.

После някой отвърна:

— Тук няма никакъв Ел Буитре! Кого имате предвид?

Ласитър се сети, че на триумфалния празник Ел Буитре извести на всички новото си име — Ел Акила.

— Добре тогава. Ел Акила. Но главатарят трябва да се покаже. Никой няма да стреля по него. Капитан Гарсиан и аз гарантираме за това. Трябва да ви съобщя нещо важно.

След две минути, през които капитан Гарсиан даде съответните заповеди на въоръжената милиция и на войниците от най-предната линия, Ел Буитре се появи за момент на най-горната площадка.

Веднага след това се отдръпна, защото нямаше вяра на никого, и размаха огромното си сомбреро над бруствера.

— Слушам те, Ласитър! — извика главатарят на разбойниците. Ехото разнесе думите му и планината ги повтори многократно. — Какво искаш? Да не би войниците да са те пленили и да са те принудили да преговаряш с нас? Сигурно мислят, че ще се предадем? Това никога няма да стане!

— Не си на прав път! Нито едното, нито другото е вярно! — отговори Ласитър. — Дойдох в бандата ти като таен агент, за да освободя похитените жени и да сложа край на мръсния ти занаят, Ел Буитре! Преди да стигнем Гуаймас, войниците заловиха транспорта. Чет Макдарън и аз съдействувахме за обезвреждането на дон Вако и хората му.

Ел Буитре трябваше най-напред да осъзнае и проумее така поднесената му новина. Той дори забрави да обърне внимание на това, че Ласитър не го нарича с новото му име — Ел Акила. До Ласитър бяха застанали капитан Гарсиан и много войници.

Всички се бяха заслушали внимателно в по-нататъшните подробности, които Ласитър съобщаваше на Ел Буитре. Приеха с видимо одобрение фактите за срещата и развоя на събитията във вилата на Род Алисън. Ласитър не пропусна да спомене, че в акцията срещу Ел Буитре и бандитите са включени разнородни и многочислени военни единици.

— Както виждаш, с теб е свършено, Ел Буитре! — извика той накрая. После се обърна към разбойниците с думите: — Хора, всяка съпротива е обречена на провал! Предайте се, хванете Ел Буитре и главните му съучастници. Ако направите това, сигурно ще получите по-малко наказание!

Ел Буитре сипеше проклятия. Никой от хората му не се показа.

— Проклинам ви, Ласитър, теб и Чет Макдарън! — крещеше Ел Буитре. — Предатели! Вие ни забъркахте тая попара! Като си помисля, че спасих живота на Чет Макдарън! Щеше да пукне в една жалка дупка. Да бях го убил! И когато пристигна тук, Ласитър, нямаше да има кой да се застъпи за теб и нямаше да се случи всичко това!

— Станалото не може да се върне, Ел Буитре! — извика Ласитър. — Чет Макдарън е добро момче. Няма нищо общо с теб, не е престъпник по душа и трябваше да сложи край на връзките си с бандити. Чет взе правилно решение.

— Проклет да бъде!

Ел Буитре млъкна, но скоро след това се чу друг глас. Зад бруствера на най-долната площадка прозвучаха думите на Кончита, дъщерята на главатаря.

— Хей, Ласитър, аз съм — Кончита! Мене също ли излъга и измами? Нощите, които прекара с мен, и те ли бяха част от пъклената ти игра? Обичам те, Ласитър, и все още те обичам. Никога досега не съм обичала така, обичам те повече от себе си. Щях да се пръсна от ревност, когато видях Розита в прегръдките ти. Само развлечение ли беше връзката ти с мен? Отговори, трябва да зная.

Ласитър мълчеше. Какво можеше да каже? И той самият не беше на ясно какво го тласна към Кончита.

Каквото и да беше, Кончита нямаше никакви шансове да го спечели.

Темпераментната дъщеря на Ел Буитре се показа зад бруствера. Вятърът развяваше косите й, очите й искряха.

— Какво става, Ласитър? Какъв е отговорът ти? Страхуваш ли се да ми кажеш истината?

Няколко разбойника се опитаха да дръпнат Кончита от площадката. Но закъсняха. Отекна изстрел. Не се разбра кой стреля. Войниците мълчаха, объркани може би от случилото се, или пък не искаха да издадат другаря си.

Кончита се олюля.

— Ласитър! — беше последната й дума.

Падна мъртва, улучена право в сърцето. Ласитър знаеше, че не само куршумът бе разбил сърцето й.

Ел Буитре изрева. Като светкавица се озова на най-горния етаж на крепостта и буквално полетя надолу по подвижните стълби. Хората му бяха прибрали вече тялото на Кончита.

Беше положена на обикновена постеля. Изглеждаше като заспала, но раната и кръвта недвусмислено говореха за друго. Ел Буитре рухна на смъртния й одър.

— Кончита! — викаше той. — Отговори ми! Дано се мъчи в най-страшния ад това дяволско изчадие Ласитър. Ще го убия, кълна ти се! Ще го убия, Кончита — и това ще бъде последното, което ще направя, докато съм още жив!

 

 

Беше нощ. След великолепието и разкоша на обстановката в най-горните стаи на крепостта седеше самотен мъж. Очите му не се откъсваха от мъртвото тяло, почиващо на махагоновото легло. Кончита беше с черния си кожен костюм и червената деколтирана блуза.

Бяха я измили и приготвили. Ръцете й лежаха скръстени на тялото. Лицето й беше бледо, очите — затворени. Страшна болка разкъсваше Ел Буитре.

За него дъщеря му беше единственият човек, който имаше значение и смисъл в живота му.

Ел Буитре знаеше, че краят му е дошъл. Нямаше ни най-малка възможност да се изплъзне. Защо да протака повече това, което неизбежно щеше да се случи, питаше се той.

В мислите му премина ясно целият му живот. Един неспокоен и несигурен живот, изпълнен с разруха, насилие и зверства. Омразата и жестокостта бяха постоянните му спътници.

Ел Буитре потрепери. Запита се дали не е бил възможен друг начин на живот. Този въпрос се врязваше дълбоко в душата му, но отговор не идваше.

— Живял съм, както съм живял — промърмори той и тежко се надигна. — Всичко е свършено. Остава ми само да ти устроя достойно погребение, Кончита, другото е да убия Ласитър. Да не ми е името Ел Буитре… Ел Акила, но ще направя и двете неща.

Стана от мястото си малко тромаво и уморено — за броени часове се беше състарил с години. Мислеше си още, че е някаква ирония на съдбата да го погуби единственото добро дело, което е направил през целия си живот.

Не е трябвало да спасява Чет Макдарън.

Сега нямаше полза от дълбокомислени разсъждения. Действителното положение на нещата го накара да дойде отново на себе си.

— Живял съм, както съм живял — повтори той и изпъна сухото си тяло. — Остава ми само едно — да ида в ада, но ще взема и Ласитър със себе си. Грингото не заслужава да живее.

Беше заповядал на хората си да издигнат клада за Кончита на покрива на крепостта. Трябваше да я направят от дърва, сандъци, остатъци от плат и всякакви други материали. Ел Буитре искаше да струпа на кладата злато и скъпоценни камъни, банкноти, бижута, монети.

Искаше да затрупа с богатства мъртвата си дъщеря. Щеше сам да я отнесе до горе, да направи последните приготовления и със собствената си ръка да запали кладата. Такава беше волята му. Преди това трябваше да говори още веднъж с Ласитър.

Когато огънят обхване кладата, Ел Буитре възнамеряваше да потърси нещо специално в оръжейния склад на втория етаж, където се съхраняваха буретата с барут и имаше отделно капсули барут. Конят му се намираше в крепостта. Щеше да се метне на него, да излезе навън и да призове Ласитър на открит бой.

Ел Буитре виждаше вече мъртъв непобедимия мъж — не се съмняваше, че щеше да го срази — и тогава в галоп напред срещу всички бойници ще полети сам на сигурна смърт. Искаше да умре с оръжие в ръка.

За него не съществуваше вече нищо друго. Сега трябваше да поспи няколко часа. Последният му сън преди смъртта.