Джек Слейд
Похитители на жени (11)

11.

Настъпи и нощта. Организирано бе шумно празненство в чест на победата. Присъстваха всички, с изключение на няколкото часови, които, лишени от това удоволствие, получиха като компенсация голям дял от плячката. Празнуваха дори слугите и помощните работници. Пленените млади жени получиха вино и по-хубаво ядене.

На двете площадки и пред огромната каменна крепост горяха огньове. Нощта беше топла и приятна. По всички тераси на сградата проблясваха гирлянди от лампиони.

Свиреха два оркестъра. Бандитите танцуваха с проститутките и с пленените жени. Бяха сложени много маси и пейки, но някои седяха на седлата си.

Шумът от пиршеството отекваше из цялата долина и се чуваше като ехо.

На два огромни огъня се печаха волове на шиш. Единият вол се въртеше на огъня на първата площадка. Разбойник с неопределена възраст, беззъб, само с три почернели корени в устата, танцуваше около огнището с изваден нож.

— Душичката ми, ангелчето ми! — говореше на вола в захлас. — Ще те изям от любов! Опечи се добре, сладки мой, само гледай да не прегориш. Любовта ми към теб е гореща като огъня!

Насъбралите се любопитни се смееха на стария чешит и се забавляваха. Ласитър успя да се оттегли с Розита Розеро в едно по-тъмно кътче. Горящите огньове заливаха масивната каменна сграда с трептяща, червеникава светлина. Бандитите и жените, разположили се по площадките, изглеждаха невероятно дребни, в сравнение с гигантските размери на каменната крепост, надживяла много столетия. Безмълвен свидетел на съдбата на индианци, конкистадори, бандити, войници, надничари и планинци.

Розита Розеро знаеше вече, че на следващия ден трябваше да поемат за Гуаймас.

— На път за Гуаймас Чет и аз ще те освободим — теб и останалите пленени момичета — каза Ласитър. — Ще се справим с дон Вако и другите петима.

Розита вярваше на Ласитър. Сълзи на облекчение блеснаха в очите й. Какво ли не бе изтърпяла!

Хвърли се в обятията на Ласитър и положи глава на рамото му.

Целунаха се. Розита нямаше да забрави никога благородството на Ласитър.

Трябваше да се върнат на празненството. Розита трябваше да прислужва, а Ласитър да се мерне пред очите на Ел Буитре и на разбойниците.

Не можеше да знаят, че от едно малко прозорче на крепостта Кончита ги беше наблюдавала. Темпераментна дъщеря на Ел Буитре се отдръпна, измъчвана от ревност, разочарована и уязвена.

Не можеше да проумее за какво са си говорили Ласитър и Розита, но бе видяла как се прегърнаха и целунаха.

Кончита си направи погрешни изводи.

— Значи той иска да притежава тази малка глупава гъска — си каза тя с накърнена гордост. — И защото е страхливец, иска да го скрие от мен. Ще си отмъстя за това. Нека си поиграе с глуповатата Розита, и без друго скоро ще се озове в бордей. Ако след това Ласитър се върне при мен, ще го отпратя с пренебрежение и ще го унижа.

Тази мисъл се хареса на Кончита. Изпи няколко глътки пулке и се почувствува по-добре.

Върна се при огъня. Танцуваше, флиртуваше с други, беше весела, подвижна и необуздано буйна. Не удостои дори и с поглед Ласитър.

Той прие поведението й като женски каприз и не се задълбочи повече.

Ел Буитре искаше да празнува истински и да се наслади докрай на триумфа си. Нареди да докарат коня му, красив жребец с лъскав като злато косъм, с великолепно седло и юзди. С помощта на специално приспособление за товари го качиха горе. Ел Буитре се метна върху му и го спуснаха до най-долната площадка.

Ел Буитре, облечен като хидалго, със сомбреро на тила, спря коня на края на площадката и, подобно на император-победител, вдигна дясната си ръка. Разнесоха се продължителни ликуващи възгласи. Почитателите му наскачаха.

Разбойници и жени направиха широк кръг около него. Хвърчаха шапки, някои демонстрираха акробатичните си способности, други стреляха във въздуха, пускаха се фойерверки.

По всички тераси палеха бенгалски огньове. Гледката бе неописуема. Имаше нещо диво, варварско в празничното настроение. Бандити и проститутки бяха обхванати от главозамайващо опиянение.

За тях Ел Буитре беше божество. Той направи знак и се възцари тишина. Чуваше се само прашенето на огъня и цвърченето на капещата върху въглените лой от набодените на шишове волове.

Ел Буитре произнесе вълнуваща реч, прекъсвана често от щастливите възгласи на привържениците му. Той обърна внимание на името, което щеше да носи отсега нататък, и подробно се мотивира.

Думите му разпалиха още повече страстите.

— Ел Акила! — крещяха мъже и жени. — Ел Акила! Да живее Ел Акила! Да живее! Да живее! Да живее!

Ел Буитре тържествуваше. Това бе върховният момент в живота му. След него щеше да настъпи неизбежната гибел, за която той не подозираше.

Скоро щеше да се развидели. Слабо сияние на хоризонта възвестяваше настъпващия ден. Звездите избледняваха. Празникът бе свършил, огньовете — изгаснали. От двата опечени вола на шишовете бяха останали нищожни овъглени парчета.

Навсякъде се търкаляха боклуци. Съборени пейки, преобърнати маси. Няколко пияни спяха на земята и хъркаха. В пияно състояние един работник бе паднал от втората площадка и си бе счупил ключицата. Сега се намираше при другия тежко ранен в стаята, определена за болни. Останалите участници в пиршеството спяха всеки в бърлогата си. Ел Буитре хъркаше също между двете си любовници и сънуваше как амбициозните му планове се осъществяват.