Джек Слейд
Похитители на жени (2)

2.

Два дни по-късно Ласитър пресече границата и скоро след това пристигна в разположения сред планинска местност град Соноита. При строга поверителност той бе узнал от шерифа на Таскън още някои подробности за последното нападение над пощенската кола.

Бяха откраднати пари, предназначени за заплати, на стойност осемдесет хиляди долара и бяха отвлечени две млади жени. Това нападение струвало живота на охраняващия куриер, а един от пътниците бил ранен. Освен дъщерята на сенатора на Ню Мексико, осемте разбойника отвлекли и младата жена на един търговец от Ногалес.

За Ел Буитре и бандата му шерифът знаеше толкова, колкото и Ласитър. Разбойниците действаха предимно в Сонора и Чихуахуа, но от време на време извършваха грабежи и на американска територия.

Ласитър беше изпратил шифрована телеграма до Бригада Седем във Вашингтон, в която съобщаваше за смъртта на Флойд Уелман и за поемането на новата си задача. Шефът на полицията и Шеригън Леворъкия бяха погребани един до друг в гробището на Таскън.

Ласитър яздеше сив жребец със заострена муцуна. Бе въоръжен с два ремингтъна и карабина „Уинчестър“. Тъмно сомбреро засенчваше лицето му.

Седеше спокойно и отпуснато на седлото. Горещият вятър вдигаше облаци прах. Ласитър излезе от долината и видя пред себе си селището Соноита. По склона на планината бяха накацали къщи и колиби, изградени от сурови тухли.

До слуха му достигнаха слабите, трептящи звуци на църковната камбана, която приканваше за вечерня. Яздейки през полята и нивите, Ласитър пристигна в града. Местните жители го оглеждаха крадешком, но той усещаше тяхното недоверие, омраза и враждебност. Не разбираше причината за това, но, сигурно, много скоро щеше да я узнае.

Спря пред кръчмата, която представляваше едноетажна постройка с навес. На коневръза бяха завързани три коня с богато украсени седла и юзди. Все още беше твърде задушно и Ласитър си помисли, че собствениците на конете биха могли да ги отведат на сянка.

Скочи пъргаво от седлото и, правейки знак с ръка, повика едно от петте шляещи се наоколо момчета.

— Заведи коня ми в обора и имай грижата да бъде подсушен, напоен и назобен — каза той. — Дисагите и седлото с принадлежностите няма да се свалят и ще внимаваш за всичко останало! За това ще получиш две песо.

Мексиканчето отбягваше да погледне Ласитър в очите и ровеше с босите си крака в пясъка.

— Най-напред трябва да попитам господарката — бе отговорът на момчето. — Не мога просто така да отведа коня ви в нейния обор.

— Ние сме стари приятели с Есмералда Лопес — отвърна Ласитър. — Нали за нея говориш?

— Да, сеньор.

Момчето хвана юздата на жребеца и се запъти към конюшнята. Ласитър намести кожения си колан, на който висяха револвери. Той се питаше какво може да се е случило в Соноита.

Жителите на града не се държаха нормално. Сигурно имаше сериозни причини за това. Ласитър възнамеряваше да разпита своята позната Есмералда Лопес какво върши Ел Буитре и къде се намира базата му.

Есмералда Лопес беше преживяла бурни години, някои от тях — щастливи, други — нещастни. В Соноита животът й беше спокоен. Но тя все още поддържаше многобройни връзки с най-различни хора и разполагаше с повече информация.

Когато Ласитър закрачи към входа на заведението, чу, че оттам се носи пиянски смях. Някаква жена ругаеше, след това нещо издрънча и отново — женски крясъци.

С лявата си ръка Ласитър дръпна завесата пред вратата. Освен Есмералда Лопес, в кръчмата имаше само трима посетители.

Още от пръв поглед Ласитър разбра, че това са трима безделници. Един тлъст мексиканец с килнато на тила сомбреро бе стиснал здраво откъм гърба Есмералда Лопес.

Пред нея стоеше един мулат. Мъжът беше хванал китките на жената, а десният му крак бе така препречен пред нея, че й отнемаше възможността да се защити с ритници. Третият беше индианец, застанал близо до другите двама с кръстосани на гърди ръце. Бе облечен само с кожена жилетка, така че изключителните му мускули веднага биеха на очи. Той наблюдаваше с любопитство сцената.

Бе препасал ремък със затъкнат нож на гърба, чиято рогова дръжка стърчеше между врата и едното му рамо, така че при нужда светкавично можеше да го хвърли към целта. Бандитите бяха въоръжени с револвери. Мексиканецът и мулатът носеха и патрондаши.

— Е, красавице — обърна се с гърления си глас мулатът към Есмералда Лопес. — Преди да си тръгнем, ще се позабавляваме малко.

— Ти си пиян! — изкрещя Есмералда. — Ел Буитре ще ви накаже!

— Никога. Какво го е грижа за една проститутка? Аз съм Джеки Джак и нищо няма да ти помогне, колкото и да се съпротивляваш.

Голямото огледало зад тезгяха беше строшено. Единият от тримата негодници бе запратил бутилка по него. Ласитър измъкна ремингтъна от десния кобур, хвана револвера откъм цевта и започна да удря с дръжката.

Джеки Джак извъртя очи и се строполи в безсъзнание. Юмрукът на Ласитър улучи тлъстия мексиканец. Бандитът пусна жената. Един удар с дръжката на револвера го повали.

— Ласитър! — извика радостно и с изненада Есмералда Лопес.

Смелият мъж отскочи като пружина встрани. В последния момент червенокожият бе измъкнал камата си от ножницата и я запрати с голяма ловкост. Ласитър се сниши. Ножът профуча над главата му.

Индианецът посегна към револвера. Ласитър можеше да обърне ремингтъна си и да стреля. Но той не искаше да убие или да рани нито един от хората на Ел Буитре, защото преследваше точно определена цел.

Ласитър пристъпи към нападателя. С трясък отекна изстрел от оръжието на индианеца. Но с бързо замахване с крак Ласитър бе избил вече револвера от ръцете му и куршумът попадна в тавана.

Червенокожият се нахвърли върху Ласитър. Ремингтънът се оказа излишен. Двамата мъже паднаха на земята и се затъркаляха, вкопчени един в друг.

Индианецът бе необикновено силен. Ласитър трябваше да му намери слабото място. Двамата противници се отделиха един от друг и едновременно се изправиха на крака. Индианецът нападна. Той не разбираше нищо от боксиране, но зад ударите му се криеше голяма сила.

Ласитър се наведе, отби удара и контрира. Мускулестият индианец се олюля. Ласитър му нанесе ляв свит удар, след него последва десен прав и индианецът рухна на земята.

В следващия момент Ласитър държеше Есмералда Лопес в обятията си. Тя го целуна приятелски по двете бузи и по устните.

— Ласитър, ти си жив дявол! — извика тя. — Какво те носи насам по тези места? Досега бандитите ме щадяха, защото тук винаги се забавляваха добре. Но тези трима кучи синове, които след нападението останаха да прикриват бандата, искаха да си доставят непозволено удоволствие.

Тя нямаше защо да обяснява на Ласитър как щеше да изглежда това специално удоволствие. Есмералда Лопес бе все още много привлекателна жена. Тя беше около петдесетгодишна, но в никакъв случай нямаше вид на добре охранена мексиканска матрона.

Закръглените й предизвикателни форми се очертаваха много добре под елегантната червена рокля, чието деколте бе украсено с черни галони. Есмералда Лопес имаше красиво, изразително лице, почти без бръчки, и големи тъмни очи.

Гарвановочерната й коса, на места леко прошарена, бе свита в тила на кок.

— Тук е имало нападение? — запита Ласитър, при което я освободи от прегръдката си.

Лицето й придоби мрачен израз.

— Да. Бандата на Ел Буитре нападна селището и го плячкоса.

Мексиканчетата, които Ласитър бе видял преди това на улицата, надничаха с любопитство през вратата. Есмералда Лопес им се скара.

— Изчезвайте! Кажете на вашите бащи и братя, че всичко е наред и че трябва да стоят настрана. Тази вечер кръчмата ще бъде затворена. Имам почетен гост.

Момчетата си тръгнаха. Есмералда се обърна отново към Ласитър.

— Бяха отвлечени пет жени и момичета от Соноита. Бандитите си тръгнаха едва днес около обед. Джеки Джак и другите двама негодници останаха, за да подсигурят спокойното оттегляне на нападателите, и трябваше да ги последват малко по-късно.

Разбойниците бяха в състояние да държат в шах едно градче като Соноита, тъй като жителите му, изпълнени със страх и ужас, се покоряваха на Ел Буитре и бандата му. Негодниците искаха да предотвратят възможността хората от Соноита да насъскат по петите им въоръжени селяни.

Това, че след тях можеха да тръгнат мъже от Соноита, не ги интересуваше много. Джеки Джак и другите двама трябваше да наблюдават и да държат под контрол цялата околност, но те не се отнесоха особено сериозно към тази задача.

Вместо да бъдат навън и да патрулират по улиците, те се бяха заседели в кръчмата. Ласитър завърза здраво лежащите в безсъзнание бандити, завлече ги в една стая в задната част на заведението и там ги завърза още веднъж, но този път един за друг.

Той им взе оръжията и ги сложи зад тезгяха. Есмералда Лопес му бе наляла чаша червено вино. Ласитър жадно го изпи. Тя отправи умоляващ поглед и се приближи до него. Междувременно той вдигна ремингтъна си и го постави в десния кобур.

— Ти пое голям риск, но успя да се пребориш с трима от хората на Ел Буитре — каза Есмералда. — Нямам право да искам повече от теб. Но, въпреки това, ще ти кажа нещо — трябва да чуеш молбата ми.

— Говори, Есмералда. Ако зависи от мен, ще я изпълня.

Ласитър познаваше Есмералда Лопес още от годините, когато бе прочута певица и танцьорка. Тя му беше правила някои услуги, дори веднъж му помогна да се измъкне от затруднено положение, а имаше и такъв случай, когато, въпреки сериозни заплахи, не го издаде на агентите на Уелс Фарго.

Приятелството им бе устояло на времето и изпитанията.

— Кажи, Есмералда — повтори Ласитър.

— Негодяите на Ел Буитре отвлякоха осиновената ми дъщеря Розита. Ти не я познаваш, тя беше само от няколко месеца при мен. Розита е сираче, на осемнайсет години е и е хубава като картина. Тя много ми напомняше за по-голямата от двете ми дъщери, които починаха преди четиринайсет години от едра шарка. Зная, Ласитър, че е прекалено много това, за което те моля. Но нещо ужасно ще сполети Розита, ако не я освободиш. Много съм привързана към нея. Само ти можеш да я изтръгнеш от ноктите на Ел Буитре. Никой друг няма да успее.

— Ел Буитре, този лешояд! И без това имам да разчиствам сметки с него — каза Ласитър. — Ще говорим пак. А сега ми приготви нещо за ядене. Ще отида да видя коня си. Тримата бандити ще останат да лежат завързани в задната стая. Ще потегля утре рано сутринта и ще ги взема със себе си.

— Накъде ще тръгнеш?

— Към Ел Буитре, естествено. Той сигурно ще бъде впечатлен, когато му предам завързани тримата обесници. Ще му кажа, че искам да ме приеме в бандата си.

Есмералда Лопес бе безкрайно учудена. Но тя не го укори. Човек на риска като него знаеше какво прави, а освен това той не беше от категорията на наивниците. Ласитър излезе, а Есмералда забърза към кухнята.

Никой от жителите на Соноита не се осмеляваше да отиде в кръчмата. Мъжете нямаха желание да бъдат въвлечени в каквото и да било. Страхът от Ел Буитре и неговите разбойници ги парализираше.

Освен завесата от стъклени топчета, кръчмата имаше масивна врата. Есмералда Лопес я беше заключила. Слугата, който обикновено й помагаше, тази вечер въобще не се появи. Ласитър и Есмералда вечеряха на първия етаж на заведението.

За вечеря имаше печена пуйка и вино. Есмералда бе облякла дантелена рокля. Двамата разговаряха като стари приятели. Ласитър узна много неща, които бяха особено ценни за него.

Мексиканските власти не можеха да предприемат нищо срещу Ел Буитре и бандата му. Той имаше добре укрепена база в планината Монтесума, но точното й местонахождение не беше известно. Главатарят на разбойниците разполагаше с много агенти и шпиони и до този момент винаги успяваше да осуети насочените срещу него акции на армията или на милицията.

Бандата наброяваше около петдесетина души. Те бяха истински бич за населението от целия регион. От няколко месеца Ел Буитре се занимаваше с отвличания и търговия с момичета.

До момента обаче разбойниците бяха похитили много жертви.

Тази нощ Ласитър прекара в удобно легло в стаята за гости. На сутринта изведе тримата завързани бандити. Предишната вечер бе разседлал конете им и сега ги приготви за тръгване.

Джеки Джак, тлъстият мексиканец и индианецът застанаха по негова заповед на двора пред конюшнята. Погледите им бяха изпълнени с омраза. Но тримата негодници се страхуваха от Ласитър и не се осмеляваха да ругаят по негов адрес или да го провокират.

И на тримата ръцете бяха завързани отзад на гърба. Есмералда Лопес наблюдаваше от един прозорец на горния етаж, но бързо се скри зад пердето.

— Какво си намислил да правиш с нас? — попита Джеки Джак.

Той имаше голяма подутина на главата. По телата и на другите двама се забелязваха следи от схватката.

— Нищо особено — отговори Ласитър на превъзходен испански. — Ще ви отведа като пленници при вашия шеф Ел Буитре. Искам да ме приеме в бандата си.

Тримата главорези се стъписаха.

— Чудесно, амиго — каза Джеки и направи плосък номер да надхитри Ласитър. — Развържи ни ръцете и тогава с удоволствие ще те заведем при Ел Буитре.

— Точно това ще направите, но завързани — отвърна Ласитър. — Не ви вярвам. Щом се почувствувате свободни, веднага ще ми пуснете куршум в гърба или ще ме нападнете от засада. Ще си спестя необходимостта да бъда постоянно нащрек.

Джеки Джак и тлъстият мексиканец уверяваха тържествено, че никога не биха направили подобно нещо. Но Ласитър им нямаше вяра, защото твърде добре познаваше такива обесници. Той оседла конете и влезе в бара да вземе оръжията на тримата бандити и да се сбогува с Есмералда Лопес.

Тя го прегърна. Естествено, Ласитър не бе споменал пред нея нищо за поръчението, възложено му от Бригада Седем. А и тя самата не бе проявила любопитство, защото изпитваше респект от неустрашимия мъж и неговите тайни.

— Върни се отново, Ласитър — каза Есмералда. — Нека Мадоната те закриля.

На двора той нареди на тримата бандити да се качат на конете си и привърза ръцете им отпред на седлата, така че да могат да държат поводите на юздите и да направляват конете си. На тримата не им оставаше нищо друго, освен да го заведат при Ел Буитре.

Ласитър бе пъхнал оръжията на бандитите в сгънатото си на руло одеяло. Потеглиха. От прозореца Есмералда му помаха с ръка. Улиците на Соноита бяха пусти. Само няколко деца играеха встрани от пътя и около тях се навъртаха кучета.

Ласитър се питаше що за хора бяха жителите на Соноита, щом като се примиряваха с нападението на бандитите, с плячкосването и отвличането на петте млади жени и момичета. Или това беше само привидно така?

Той стигна до извода, че страхът и недоверието у хората бяха пуснали дълбоки корени. По тази причина те не го потърсиха за помощ. Сигурно щяха да уведомят за случая местната въоръжена милиция, но почти не хранеха надежда, че ще им се помогне.

По небето бавно се носеха облаци с величествени очертания. Беше все още рано, но въпреки това — доста горещо. Пътят водеше към планините на югозапад, към Сиера Монтесума.

— Защо искаш да се включиш в бандата ни, гринго? — запита тлъстият мексиканец.

— Слушал съм какво ли не за Ел Буитре — отвърна Ласитър. — Той ми подхожда. Не ми е чисто миналото и търся закрила. В бандата на Ел Буитре ще се чувствам сигурен. Освен това очаквам да си поживея славно.

— Разбира се, ако шефът те остави жив — каза мексиканецът и се разсмя с дрезгав глас. — Той не приема всеки. Не ни трябват много хора.

— Затваряй си устата, Сегуро, и не прибързвай да говориш за намеренията на нашия приятел! — тросна се Джеки Джак на мексиканеца. — Докато грингото е сам, с удоволствие ще го придружаваме до крепостта на Ел Буитре. Да, ще го направим. А след това ще видим какво ще стане.

Погледът му не предвещаваше нищо добро за Ласитър.