Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Scotland, With Love, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 202 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 5
„Една търпелива жена може да се справи с един нетърпелив мъж. За съжаление никой и нищо не може да се справи с една нетърпелива жена.“
Рейвънскрофт се изкашля, хвърляйки извинителен поглед на Вениша.
— Съжалявам, мисис Блум, но аз и сестра ми прекарваме повече време в, ъ… Йоркшир, отколкото някъде другаде. Съмнявам се, че сте ни виждала в Лондон.
— Което е изцяло по моя вина — каза Грегор сериозно. — Аз не одобрявам лекомислието, което цари в Лондон. Предпочитам моите подопечни да прекарват времето си ползотворно, отдавайки се на четене на религиозни книги или уроци по гръцки.
Мисис Блум махна с ръка.
— О, сигурна съм, че това е разумно. — Тя хвърли многозначителен поглед на мис Плат. — Не като твоя брат, мила моя. Толкова много хора рискуват да кривнат от правия път в град като Лондон, ако не внимават.
Мис Плат почервеня.
— Брат ми Бертранд не е кривнал от правия път, бил е използван. Това е съвсем различно нещо.
Изведнъж Грегор, който се бе втренчил в стената, видимо трепна.
Всички погледи се насочиха към него.
Той посочи картината до прозореца.
— Мисис Блум, вижте тази картина и ми кажете мислите ли, че е на Врийланд? Бих искал да се възползвам от вашия опит, натрупан в Лондон — все пак вие сте запозната с изкуството повече от всеки друг тук.
Вениша се намръщи. Тя беше на път да бъде съсипана, а Грегор искаше да дискутира изкуство?
Мисис Блум се наду от важност.
— Подобно на принца и аз обожавам холандските майстори. Последният ми съпруг, Бог да се смили над душата му, купи преди две години прекрасна картина от личната колекция на краля. Тя и досега виси окачена в библиотеката ми.
Грегор кимна.
— Тогава вие сте експерт. — След като мисис Блум се съгласи хихикайки, той добави. — Ще бъдете ли така добра да разгледате тази картина и да ми споделите дали това е Врийланд?
— Разбира се. — Тя се обърна и хвърли бегъл поглед към стената — Но… ъ-ъ… каква картина?
Вениша примигна. Картината беше по-голяма от поднос. Ако мисис Блум не можеше да я види, значи бе сляпа като прилеп. Тя въздъхна облекчено, дори отново да се блъсне в мисис Блум, имаше голям шанс старата госпожа да не я познае. Това бе причината Грегор да не е разтревожен.
Мисис Блум се приближи към стената, присвивайки очите си, които заприличаха на малки цепки. На три стъпки от картината, ги разшири отново.
— А! Тази картина! Това действително би могло да бъде Врийланд. Той използва светъл мотив.
Дишайки по-леко, Вениша изпрати на Грегор един признателен поглед, който го накара да се усмихне леко и да повдигне рамене.
— Това е една прекрасна пасторална сцена — каза мисис Блум, обръщайки се към групичката, стояща до огъня. — Изглежда толкова спокойно, но аз не мога да си представя защо някой ще предпочете да живее в провинцията, когато Лондон може да предложи толкова много. Прекарвам седем месеца от годината в града, защото не мога да издържа в провинцията повече.
— О, аз обичам провинцията — каза Вениша весело. — Мис Плат какво предпочи…
— Аз харесвам само Лейк Кънтри — каза мисис Блум, като дори не хвърли бегъл поглед към своята компаньонка.
Мис Плат се усмихваше извинително, докато Вениша кипеше от възмущение заради лошото отношение на възрастната жена. Изглежда мисис Блум бе твърдо решена да игнорира компаньонката си по всякакъв начин. Е, тя нямаше да се примири с подобна грубост. Тя се усмихна нежно на мис Плат.
— Надявам се да седнете до мен на вечеря, защото бих се радвала да разговарям с някой, който споделя моята любов към провинциалния живот.
Мисис Блум я дари със своя твърде силен смях.
— Наистина, мис Уест, няма нужда да окуражавате мис Плат. Тя е гражданка и често казва, че не може да стои затворена в провинцията.
Досега Вениша едва се сдържаше, но това преля чашата на търпението й.
— Мисис Блум, вие сте най…
— А! Чух някой отвън — каза Грегор, като хвана Вениша под лакътя и буквално я издърпа на разстояние от мисис Блум насочвайки я към масата. — Вечерята сигурно вече е готова.
Вениша го изгледа гневно, но преди да успее да отговори, вратата се отвори и мисис Тредуел влезе с голям поднос, следвана от едро кокалесто момиче с румено, луничаво лице, с вирнато носле и светлоруси къдрици.
— Ето я вечерята — обяви икономката, оставяйки подноса на масата, наредена за петима.
Момичето остави голям супник в единия й край и се ухили широко:
— Има дебели резени шунка, ястие от мариновани яйца, малко блюдо от пъдпъдъчи гърди, пушена риба, захаросани круши и кошница с топъл хляб. А, има също и супа от пащърнак, за която майка ми ми казва, че помагала за храносмилането.
Мисис Блум надникна в супника:
— Никога не съм чувала за супа от пащърнак.
Усмивката на мисис Тредуел избледня и тя предпазливо каза:
— Елзи я направи. Мистър Тредуел твърди, че е най-вкусната, която някога е ял.
Елзи засия от щастие.
— Мама ме научи как да я правя, когато бях не по-голяма от бълха!
Вениша зае своето място.
— Нямам търпение да я опитам. Няма нищо по-хубаво от една топла супа в това лошо време.
— Именно! — подкрепи я Рейвънскрофт веднага.
Тя го възнагради с лъчезарна усмивка, от която лицето на Рейвънскрофт грейна.
Грегор забеляза тази размяна на погледи и присви очи. За един дълъг момент той задържа погледа си върху Вениша, а след това демонстративно се обърна. Той разговаря съвсем малко през останалата част от вечерята и Вениша се почувства два пъти по-самотна. Какво не беше наред с него? Реши да разбере веднага след вечерята.
А тя бе пълен провал. По всичко личеше, че мисис Блум бе решена да узнае повече за мистър и мис Уест, въпреки усилията на Вениша да насочва разговора към по-безопасни теми. Рейвънскрофт се опита да й помогне, но бе твърде уморен, за да й бъде в помощ и в крайна сметка Вениша трябваше да се справя сама.
С напредването на времето, самообладанието на Вениша намаляваше все повече, особено когато мисис Блум започна да напомня на мис Плат на висок глас за „ръкоделието“, което я чакало в стаята. Всеки път, когато мисис Блум споменеше думата „ръкоделие“, мис Плат посърваше. Вениша си представи купища с изящна работа, и мис Плат принудена да работи на светлината на една-единствена свещ до късно през нощта.
Когато вечерята най-накрая свърши, мисис Блум стана и на висок глас обяви, че тя и мис Плат ще се оттеглят незабавно.
Мис Плат не изглеждаше щастлива, но остави вилицата си и стана.
В момента, в който вратата се затвори след тях, Рейвънскрофт протегна ръце над главата си и се прозя:
— Слава Богу, че си отидоха! Никога не съм срещал толкова скучен човек в живота си.
— Аз пък съм — каза Грегор, гледайки директно към Рейвънскрофт.
Младежът въобще не забеляза.
— Господи, бях на път да се строполя на пода в безсъзнание. — Той се прозя отново, дори по-широко. — Извинете ме, но денят беше уморителен. Аз ще си лягам.
— Чудесна идея — каза Грегор. — Аз ще се забавя няколко минути. Искам да проверя конете за последен път.
Рейвънскрофт се обърна към Вениша и поднесе ръката й към устните си, като целуна нежно пръстите, усмихвайки й се по-скоро срамежливо:
— Дори не мога да се надявам, че ще ме сънувате.
Тя издърпа ръката си, мислейки си, че той изглежда твърде младолик за своите двадесет и две години. Сърцето на Вениша се смекчи малко. Той бе млад и много наивен. И я погледна с такава надежда в очите, че сърце не й даде да го засегне. Тя се усмихна.
— Толкова съм изморена, че едва ли ще сънувам нещо.
Усмивката му угасна и той добави:
— Съжалявам за тази сутрин. Трябваше да ви споделя плана си. Страхувам се, че не премислих нещата съвсем внимателно.
Тя вдигна рамене.
— Всичко приключи. Няма смисъл да го обсъждаме повече.
Очите на Рейвънскрофт потъмняха. Той пристъпи бързо към нея, хващайки ръцете й още веднъж.
— Вениша, аз…
— За теб е мис Оливие, когато другите гости не присъстват. — Гласът на Грегор охлади стаята, въпреки, че огъня гореше в камината.
Рейвънскрофт стана яркочервен, освобождавайки ръцете й. Той игнорира казаното на висок глас от Грегор:
— Мис Оливие, ще говорим с вас за това по-късно. Междувременно ви желая лека нощ.
С дълбок поклон към Вениша, последван от хладно кимване по посока на Грегор, той се завъртя на пети и излезе.
Вениша изгледа Грегор остро, сега той стоеше до камината, едната му ръка почиваше на рамката й, а другата бе потънала дълбоко в джоба му.
— Нямаше нужда от това.
Той повдигна рамене, а очите му се присвиха.
— Това пале те изложи на опасност.
— Не е вярно — Вениша въздъхна. — Трябва да спреш да се подиграваш на Рейвънскрофт.
— Отнасям се с него така, както заслужава. — Грегор се обърна към камината, взе ръжена и разбърка огъня. — Забрави ли, че едва тази сутрин той избяга с теб?
— Той осъзна, че прави грешка.
— Само защото го хванаха.
— По-скоро е мислел, че ме е грижа за него достатъчно, за да се съглася с такъв лекомислен план. Италия за бога!
— Забелязах, че се ядоса.
— Особено с частта за прането на дрехите. Като се замисля, не бих имала нищо против, при условие, че не се очаква от мен да го правя. — Тя се усмихна уморено. — Ако в това има някакъв смисъл.
— Предполагам, че има. — Той остави ръжена. — Ти ще го направиш от любов, а не по задължение.
Тя го погледна учудено.
— Именно. Не мога да повярвам, че си го разбрал.
— Защо? Какво те учудва?
— Защото през всичките години, през които се познаваме, не съм те чула да говориш за любов, освен в случаите, когато казваш, че не вярваш в нея.
— Вярвам в нея. Когато се отнася за други хора.
Тя отиде до камината и протегна ръце към топлината.
— Но не и за теб? — Вениша му се усмихна криво.
— Един ден, може би. Но какъв смисъл има сега, когато съм достатъчно млад и мога сам да си бърша супата от брадичката.
Тя поклати глава и се засмя леко.
— Значи, според теб, любовта е за безпомощните.
— И за тези, които са достатъчно мързеливи да изградят собственото си щастие.
— Аз не съм съгласна с теб. — Тя повдигна рамене — Но това няма да е първият път, когато не сме на едно мнение.
Около очите му се появиха бръчици от смях.
— И, надявам се, няма да е последният.
— Нима споровете ти доставят удоволствие?
— С теб, да. Ти си по-умна от повечето хора. — Той кръстоса ръце пред гърдите си и отново се облегна на полицата над камината. — Обикновено.
Тя се усмихна и двамата замълчаха обгърнати от уюта на възцарилото се мълчание. Пламъците пращяха весело, а миризмата на изгорели дърва се смесваше с приятния аромат от тяхната вечеря. Беше възхитително да стои тук с Грегор. След болезнения момент този следобед… трябваше ли да го нарече неловкост? Или осъзнаване? Каквото и да беше, беше хубаво, че нещата възвръщаха нормалния си ход.
— Чудя се дали Рейвънскрофт ще напише някога книгата си — каза Грегор със замислен тон.
— А аз се чудя, дали ще опише нас — му отвърна тя с печална усмивка. — Мисля, че ще бъда прекрасна героиня, но ти… — Тя наклони глава и го погледна замислено. — Не съм сигурна, че имаш качествата на герой.
Той присви очи.
— Защо казваш това?
— Ти си всичко друго, но не и рицар в блестящи доспехи. От всички, които познавам ти си последният, който би направил нещо за другите.
Очите му искряха, но той само вдигна рамене и каза.
— Яздих през ада, в това ужасно време, за да те спася, не е ли така?
— Да, но това е необичайно за теб. За истинския рицар, спасяването на девици си е ежедневно занимание.
Грегор се наведе, докато лицето му почти не опря в нейното. Светлината от огъня очертаваше и посребряваше челюстта и белега му, но оставяше зелените му очи в сянка, и й се сториха почти черни.
— Може би един истински рицар се пази за подходящата девица.
Сърцето на Вениша прескочи един удар. Защо го каза? Нима имаше предвид… Тя мислено се отърси. Това бе Грегор. Той говореше така на всички жени. Тези мисли успокоиха, препускащият й пулс и тя се обърна изричайки напрегнато:
— Мислиш ли, че ще е възможно да си тръгнем утре? Или ще се наложи да останем още един ден?
Грегор сбърчи вежди. Той не бе възнамерявал да й каже подобно нещо, но тя изглеждаше толкова привлекателна, светлината от пламъците танцуваше в косата й, а мекотата на лицето й докато гледаше Рейвънскрофт беше изчезнала. Той не разбираше привързаността й към този глупак, но представляваше трогателна гледка, когато се появеше тази неохотна усмивка.
Той никога не бе забелязвал начина, по който тя леко накланяше глава, когато задаваше въпрос или как устните й потрепваха, преди да се разсмее. И за да бъде напълно искрен, започваше да забелязва много неща във Вениша, които не трябваше. Но беше ли това нещо лошо? Защо да не може той да оцени уникалната й красота?
Сигурно бе така, защото я познаваше откакто тя бе на пет, а той на осем. Те бяха гости на един скучен празник за рожден ден, държани за лична изгода на сина на граф, разглезен хулиган, за когото Грегор бе предупреден да не предизвиква на юмручен бой, дори и да копнееше точно за това. Нещастен, Грегор стоеше намръщен в един ъгъл, когато осъзна, че стои до Вениша.
На пет, тя бе много зряла за възрастта си и изглеждаше недоволна от начина, по който трябваше да се държи, също като него. Сивите й очи блестяха под гъстите, кестеняви къдрици. Явно бе паднала по-рано, защото красивата й бяла рокля висеше мръсна и скъсана. Когато почетният гост й се подигра за непокорната коса, тя хладнокръвно вдигна краче и с такава грация и точност го ритна по пищяла, че Грегор онемя от възторг. И от този момент те създадоха едно дълго и трайно приятелство, което нито времето, нито дори усилията на родителите на Вениша, успяха да разрушат.
Двадесет и девет години по-късно, Вениша си бе останала същата вярна приятелка и довереница, но сега, само като я погледнеше, виждаше жената омаяла Рейвънскрофт. Интересно и трудно за пренебрегване.
Сигурно се дължеше на откритието, че Вениша бе изчезнала и вероятността тя да се намира в опасност. Това със сигурност го бе накарало да осъзнае, колко много означава тя за него. Той й се усмихна, щастлив, че сега тя е тук и е в безопасност.
— Копнееш ли вече за леглото? Или ще останеш, за да си поговорим малко?
Тя премигна от изненада и лек цвят обагри бузите й.
— Предполагам, че мога да остана още няколко минути.
— Добре — каза той и докосна една непокорна къдрица на рамото й.
Вениша се намръщи.
— Без значение колко фиби използвам, никога не стои така както аз искам.
Копринено меката й коса се плъзгаше между пръстите му.
— Тя е твърде прекрасна, за да се задържи с обикновени фиби.
Помисли си, че лакътят му върху нейната възглавница би могъл да укроти косата й и внезапно бе обсебен от образа на голото й тяло с разпиляна по възглавницата му коса. Това всъщност би била прекрасна гледка.
Греховните му мисли го накараха да осъзнае, че гледа на Вениша по различен начин. Въздухът между тях натежа и се сгъсти, горещината от огъня сякаш се разпростря между тях.
В момента той стоеше по-близо до нея, отколкото бе прието. И не бе сигурен, кой от двамата се бе приближил. Най-вероятно той, привлечен като нощна пеперуда от пламък. Тя бе само на няколко инча[1] от него, фустите й докосваха леко краката му, очите й бяха широко отворени, а устните й се разтвориха сякаш усещаше какъв огън бушува в него.
Вениша не знаеше какво се е променило, но то бе факт. Тя осъзна, че гледа нагоре към Грегор, към хипнотизиращите му зелени очи, към твърдо изсечените устни. Щеше да е божествено да го целуне — божествено, възбуждащо и… забранено. Въпреки това, изглежда, тялото й заглушаваше разума и й се искаше да се облегне на твърдата като скала гръд.
Една-единствена мисъл я спря. Ако тя прекрачеше тази линия, може би завинаги щеше да го загуби като приятел. Бе го виждала да сменя твърде много жени. Той не спираше да флиртува, а когато решеше, че настоящата му любовница започва да се меси прекалено много в живота му, просто продължаваше напред.
Не, реши тя неохотно, опитвайки се да не гледа към чувствената извивка на долната му устна. Колкото и да бе изкушаваща мисълта, нямаше да бъде просто поредното му завоевание.
Изведнъж цялото тяло я заболя и като че ли усети смазващата тежест на събитията от деня.
— Май съм по-уморена, отколкото си мислех, трябва да си лягам — каза тя с дрезгав глас.
Погледът на Грегор потъмня. Той постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й.
— Тогава ще ти пожелая лека нощ, Вениша. — Той се наведе и я целуна по бузата.
Вениша затвори очи и цялата се разтрепери. Наведе се към него, усещайки топлината на устните му върху кожата си, възбуждайки се все повече с всяка чувствена секунда. Бавно, без да диша, тя се отдръпна назад и срещна погледа му.
В очите му тлееше копнеж, изведнъж устата му покри нейната и страстта експлодира. Той я повдигна от земята и я прилепи към твърдото си тяло. Превзе устата й и я завладя по начин, по който никой друг не го бе правил. Никоя целувка не я бе карала да премине тази граница, не я бе изкушила да иска още, нито пък я бе изгаряла като пламък.
Нисък стон излезе от гърлото на Грегор. Това властно ръмжене накара коленете на Вениша да омекнат още повече. Устата му бе гореща и настоятелна, езикът му се плъзна между устните й, търсещ още и още.
Вениша не можеше да мисли, сякаш беше изтъкана от чувства, но какви чувства само Господи. Кожата й пламна, устните й горяха, сърцето й запрепуска, краката й се подкосиха.
Целувката беше толкова изпепеляваща, че Вениша се уплаши да не се разтопи от горещината, която я заля. Точно, когато си помисли, че е напълно безпомощна заради непреодолимите чувства, Грегор прекъсна целувката, остави я да стъпи на пода и я пусна.
Колкото бързо бе започнало, толкова бързо и приключи. Те стояха, дишайки тежко със слисани, изненадани лица.
Грегор прокара ръка през косата си.
— Вениша, аз…
— Не… — тя се обърна и се препъна към вратата.
Чу го как тръгва след нея и побягна, сякаш по петите я следваха демони от ада. Затръшна вратата след себе си и хукна по стълбите със замъглен поглед. Имаше нужда да остане сама и да се отърси от обърканите чувства, които я разкъсваха.
Тя спря неуверено пред вратата си и посегна към дръжката, когато отсрещната врата се отвори и мис Плат излезе на площадката, облечена със същата рокля както на вечеря. Жената подскочи леко, изненадана от неочакваната среща с Вениша, а след това се намръщи.
— О, мис Уест — каза мис Плат с приглушен глас, — да не сте болна? Изглеждате ми зачервена.
Вениша прошепна.
— Просто съм уморена, това е всичко.
Мис Плат я потупа окуражително по рамото.
— Сигурно. Предполагам. Беше един натоварен ден.
Милите думи и окуражителното потупване по рамото, почти пречупиха слабия контрол на Вениша. С усилие на волята, тя изобрази една усмивка на лицето си и каза:
— Мис Плат бих искала да говоря с вас утре. — Тя погледна към затворената врата зад мис Плат. — Насаме.
— Може би сутринта? Аз ставам много рано — изхихика нервно и прошепна. — Мисис Блум винаги ми казва да бъда тиха сутрин, затова няма да я будя.
— Отлично. Ще чакам с нетърпение да…
— Мис Плат! — извика мисис Блум, като гласът й бумтеше из притихналата странноприемница.
Мис Плат се стресна.
— О, Боже! Трябва да донеса малко вода! Извинете ме, мис Уест. — Тя се втурна надолу по стълбите с развяващи се зад нея поли.
Клатейки глава Вениша се вмъкна уморено в собствената си стая и се съблече. Въпреки че искаше да поразмисли за изумителната целувка на Грегор, тя не можа да задържи очите си отворени. След секунди се мушна между чаршафите и потъна в дълбок сън, изпълнен с рицари в блестящи доспехи, тъмнозелени очи и порочни усмивки.