Карън Хоукинс
Шотландска стихия (10)

Глава 9

„О, мили мои момичета, малко са хората на този свят, които ще ви кажат истината в очите. Ценете ги, дори и да не ви харесва това, което ще чуете.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Пулсът й бясно препускаше, Вениша спря да мисли и се отдаде на целувката. Цялата тръпнеше от опияняваща възбуда, както при лудешката езда през парка, която с Грегор толкова обичаха. Усещането за горещата му уста превземаща нейната и силните му ръце притискащи тялото й, я караха да иска повече. Диво желание се разпалваше все по-силно в нея. Стон се откъсна от устата й, цялата гореше. Притисна се още по-силно към него, тръпнещ и горещ езикът й дразнеше неговия.

Тя се наслаждаваше на прегръдката, на ръцете му, които я повдигнаха и я притиснаха още по-силно към тялото му. Нейните ръце се плъзнаха надолу по гърба му, после по бедрата й…

Той я остави на земята и стискайки китките й я отблъсна далеч от себе си.

Те стояха дишайки тежко, а в студения въздух се образуваха облачета пара, гледаха се със смес от възторг и удивление. Грегор поклати глава.

— Полудели сме и двамата.

Бузите на Вениша пламнаха, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Полудели — просто не можеше да го проумее. Как можа да го допусне? Та това беше Грегор, за Бога. Тя знаеше какво ще й струва подобно държание, знаеше и какъв ще е края.

Смутена, тя опита да освободи китките си, но той не ги пускаше.

— Успокой се — посъветва я той, а очите му горяха срещу нейните.

Тя пожела с цялото си сърце да може да избяга далеч, или да върне времето назад, така че последните минути да изчезнат. Но това беше невъзможно. Случило се не можеше да бъде заличено или забравено.

— Грегор — прошепна тя, — какво ще правим?

Въпросът увисна между тях.

Грегор не можеше да откъсне очи от нея, нито да я пусне. Тя стоеше пред него, палтото я покриваше от глава до пети, непокорната й коса почти се бе изплъзнала от хлабавия кок, сламка от конюшнята се беше заплела в нея. Носът й бе поръсен с лунички, устните й бяха подути от целувката и проблясваха влажни. Всичко в нея го очароваше. Освен това, което му беше скъпо и познато, той откри нещо ново и неуловимо, и напълно грешно. Той отпусна бавно китките й, плъзгайки ръце по дланите й и преплитайки пръсти с нейните. Не искаше да я пусне, не още.

Миглите й трепнаха, преди да погледне нагоре към него, а бузите й горяха. Тя беше невероятно чувствена, как не го бе забелязал през всичките тези години. Повече от всичко на света Грегор искаше да я обладае тук и сега — да я събори на земята, да вдигне полите й и да задоволи страстта, която почувства в обятията й, а сега виждаше в очите й. Но не можеше. Това не беше някоя незначителна жена, това беше Вениша. Не би могъл да направи нищо, което би я наранило, дори мъничко. Беше сигурен, че и тя ще изпита удоволствие ако правят любов… Намръщи се. Точно в това беше проблема.

Жена като Вениша заслужаваше повече от… Той не беше донжуан, но бе имал не малко връзки, които завършваха приятелски след няколко месеца, както би трябвало. И всичките те бяха подклаждани от страст в началото, въпреки че, гледайки Вениша с порозовялото й носле и блестящите й очи, трябваше да си признае, че никоя от връзките му досега не бе обещавала такова удоволствие. Имаше нещо в нея на това място, в тази странноприемница насред снега, което възбуждаше сетивата и въображението му. Копнееше да я вкуси. Да я прелъсти…

Той поклати глава, бавно пускайки ръцете й.

Вениша се обърна, като миг преди това докосна с облечените си в ръкавици пръсти устните си и поаленя още по-силно.

— Недей — каза дрезгаво Грегор, опитвайки се да преодолее неловкостта на момента.

— Съжалявам, Грегор. Това… — тя направи неуверен жест с ръка… — не биваше да се случва.

— Не, не биваше, но се случи. — Погледна я в очите. — И не мога да кажа, че съжалявам.

Тя се усмихна несигурно.

— Нито пък аз, но не бива да допускаме да се повтори.

Беше права, но това никак не го улесняваше. По дяволите, как беше позволил нещата да му се изплъзнат, та той никога не губеше контрол.

Улови погледа на Вениша, видя въпроса стаен в сивите дълбини на очите й и се чу да казва с твърд глас.

— Права си. Това няма да се повтори. Никога. Ние сме приятели и нищо повече.

Нещо проблесна в очите й. Разочарование? Поне той чувстваше точно това, като че ли тежък камък притисна гърдите му.

Внезапно всичко му се стори несправедливо. Не беше честно Рейвънскрофт така да обърка живата им, не беше честно, че се налагаше да останат тук заради собствения му проклет характер и не беше честно и други хора да бъдат застигнати от снежното бедствие и да дойдат тук смущавайки спокойствието им. Освен всичко това трябваше да се справя и с гнева, който изпитваше от момента, в който бе открил, че Вениша е изчезнала. Сега този гняв прерастваше в неконтролируема ярост.

— Трябва да се върнем в Лондон възможно най-бързо.

— Да разбира се, дали ще можем да тръгнем днес?

— Не, но ако времето се задържи топло ще можем да отпътуваме утре. — Той я погледна в очите и добави: — Вениша, когото се върнем нещата може да бъдат различни за теб.

— Знам — каза спокойно тя. — Татко се е разтревожил за мен, а когато той е разстроен може да каже нещо на някой неподходящ човек.

— Помолих Дугъл, да се погрижи баща ти да не говори с никого. — Той се намръщи. — Но това ще се окаже излишно, след като Хигънботъм пристигне в града. Той със сигурност ще те познае. За разлика от мисис Блум, той вижда прекрасно. — Прекара пръсти през косата си. — Вениша, не трябва да прекарваш много време с останалите гости докато си тръгнем. Колкото по-малко говориш с тях, толкова по-добре. — Той се усмихна криво. — Имаш способността да оставяш дълбоки впечатления в хората.

Тя го изгледа скептично.

— Не мога да ти обещая това.

— Трябва да ми обещаеш. Репутацията ти е заложена на карта.

— Глупости — отсече тя с блеснали очи. — И без това вече е твърде късно, ескуайърът ще ме познае. Освен това тук има неща, които трябва да довърша… — Тя погледна към Грегор и млъкна.

— Какво трябва да довършиш?

Тя се намръщи и вирна брадичка предизвикателно.

— Вениша, трябва да престанеш да се месиш в живата на хората. Остави Рейвънскрофт на мира и спри да го насърчаваш да се натрапва на мис Плат.

— Той само й помага да добие малко самочувствие.

— Той се прави на глупак. Точно както когато те отвлече и си беше втълпил всичките глупости, че ще избягате и ще живеете в малка къщичка. Какъв абсурд!

Тя наклони глава и го изгледа сериозно с присвити очи сякаш преценяваше всяка негова дума.

— Грегор, ти някога влюбвал ли си се?

— Не. Не съм толкова глупав.

— Може би точно в това ти е проблема — рязко каза тя. — Никога не си се изпитвал някакви емоции, така че дори не можеш да съчувстваш на хората около себе си.

Устните на Грегор се изопнаха.

— Ако аз съм твърде безчувствен, то ти скъпа, си прекалено чувствителна.

— Това не е вярно.

Думите й се забиваха в него като отровни стрели. Разпалван от нейното упорство и собствената му незадоволена страст, гнева му прерастваше в абсолютна ярост.

— Хайде да приключваме с това, съгласна ли се? Знам, че кроиш нещо за Рейвънскрофт и мис Плат и не съм съгласен.

— Грегор, ние сме само приятели, така че нямаш право да ми казваш какво да правя.

Той се намръщи.

— Мисля, че сложната ситуация, в която се намираме, ми дава това право, независимо дали ти харесва или не.

Тя изопна устни и сви ръце в юмруци.

— Не ми харесва тона ти.

— Аз и не целя да ти харесва — откровено каза той. — А ти изгуби правото си на мнение в момента, в който сглупи да се качиш в каретата с Рейвънскрофт.

Тя вирна брадичка.

— Мислех, че бележката е написана от баща ми… о, дявол да те вземе, вече ти обясних всичко.

— Но не беше достатъчно — отвърна той, чувствайки се като вулкан от гняв и възбуда, който всеки момент ще изригне. — Смятах те за по-благоразумна, но след вчерашните събития започвам да си мисля, че наистина имаш нужда от пазач.

— О! Как можеш да говориш така? Не съм направило нищо друго, освен да се опитам да помогна — отначало на майка ми, после на мис Плат… — Тя смело го погледна в очите. — Няма значение. Не мисля да се оправдавам пред теб. Ти Грегор, си най-проклетия, арогантен и егоистичен човек, когото познавам.

Очите на Грегор блестяха необичайно ярко.

— Поне не съм непоносим досадник, който се опитва да управлява живота на всички около себе си, без да зачита мнението им. Ти, скъпа моя, си твърде самонадеяна и си мислиш, че знаеш всичко.

— Не казвай нито думичка повече — процеди през зъби тя.

— Ще кажа, така че ме слушай! Ако искаш да се върнеш в Лондон с непокътната репутация, ще престанеш да се занимаваш с мис Плат и проблемите й.

Твърде вбесена, за да отговори Вениша пъхна юмруци в джобовете на палтото си, потръпвайки от студения вятър, който огъваше клоните и събаряше снега от тях над главите им.

Грегор прекара пръсти през косата си отново и я изгледа ядосано.

— Цялата тази ситуация е едно недоразумение и бъркотия от самото начало. Така се получава всеки път, когато се опиташ да помогнеш на някого. Всичко се обърква.

Горчивината в гласа му я нараняваше. Наистина ли си мислеше, че тя създава само неприятности и бъркотии? Начинът, по който я гледаше, съвсем ясно отговаряше на въпроса й.

— Ако искаш да се прибереш у дома и да продължиш да живееш както до сега ще правиш каквото ти кажа. Без никакви своеволия.

Тя се стегна.

— Аз не съм една от твоите прислужници, така че можеш да спреш да ми заповядваш.

— Не, не си ми прислужница, иначе щеше да си много по-сговорчива.

— И не съм една от твоите… от твоите… празноглавки… — произнесе думата с подчертано отвращение, — които въздишат по теб, готови да направят всичко, за да привлекат вниманието ти. Не ми пука какво мислиш за моите „кроежи“. Аз съм достатъчно възрастна и знам какво правя, така че можеш да запазиш арогантното си мнение за себе си.

Грегор изопна устни.

Гръм отекна в далечината.

Вениша намръщено погледна небето и разочаровано забеляза, че докато говореха тъмни облаци почти бяха закрили слънцето.

— По дяволите, Грегор, сдържай темперамента си. Искам да си тръгнем от тук тази година.

Устните му побеляха, гръм се разнесе над тях и ослепителна светкавица разсече небесата.

Тя подскочи стреснато и притисна ръка към сърцето си.

— Спри това веднага!

— Знаеш, че не мога да го спра, след като вече е започнало. Затова се нарича проклятие — изръмжа той.

— По-добре намери начин. — Тя погледна към небето и се загърна още по-плътно в палтото си, за да се предпази от студения вятър. — Може би ако спреш сега, няма да натрупа толкова много като миналия път.

— Мога съвсем добре да сдържам темперамента си, но ти ме предизвикваш. Искам само да стоиш далеч от проблемите на останалите гости.

Тя се обърна настрани и вирна брадичка.

— Не съм ти задължена с нищо. Ако смятам, че нещо трябва да се направи ще го направя, дори и да не си съгласен.

Гръм се разнесе над тях, разлюлявайки земята. Небето потъмня, малки снежинки започнаха да се сипят.

Вениша посочи към небето.

— Виж какво направи сега. Никога няма да си тръгнем от тук.

Грегор се наведе към Вениша като почти допря нос до нейния.

— Слушай, Вениша, изминах целия този път през проклетия сняг само за да спася скъпоценната ти кожа и единственото, което ти трябва да направиш, е, да не си навличаш повече неприятности.

Влажните й устни потрепериха колебливо, кожата й се покри с нежна руменина. Гневът на Грегор изчезна заменен от ново, горещо чувство, което разпали кръвта му. Искаше да я вземе в обятията си, да я притисне силно и да я целува докато дъхът й секне.

Стисна зъби опитвайки се да прогони мъчителната фантазия. Та това бе Вениша, най-добрия му приятел. Жени като нея не флиртуваха, те се влюбваха и се омъжваха. Това беше факт. Тя не би се задоволила с нищо по-малко, а за мъж като Грегор нямаше място до нея.

Той пъхна ръце в дълбоките джобове на палтото си.

— По-добре да се връщаме в странноприемницата преди някой да е забелязал, че ни няма.

Той кимна към пътя, но тя не помръдна само го гледаше с пламтящи очи.

— Е, добре — каза той и се обърна кръгом. — Бъди внимателна, пътят е хлъзгав.

След тези думи Грегор тръгна. Вървеше по пътеката, а снега скърцаше под ботушите му. Повдигна лице, за да се охлади от падащите снежинки. Един Бог знаеше колко сняг щеше да падне този път. По дяволите, какво имаше във Вениша.

Какво се бе случило, че тук, далеч от Лондон, той откриваше у нея неща, които никога досега не бе забелязал. Каквото й да беше, той се надяваше да премине бързо. Да бъде близо до Вениша в малката странноприемница с толкова хора наоколо беше истинско мъчение. Нещо странно се беше случило между тях. Нещо неочаквано, което растеше с учудваща бързина. Какво ли…

Проскърцване в снега го накара да спре и да се обърне. Вениша приближаваше, тъмната й коса беше изпъстрена със снежинки, тя крачеше стегнато сякаш обмисляше нещо. Може би идваше да се извини?

Задмина го и спря в края на пътеката да го изчака с ръце зад гърба.

О, тя искаше да говори с него в странноприемницата. Като вземеше предвид, че напоследък не можеха да държат ръцете си далеч един от друг, когато оставаха насаме, това беше мъдро решение. Той вървеше към нея, загледан надолу, за да не се подхлъзне и благодареше на Бога, че се е опомнила. Сега щеше да се извини за непокорството си и да спре да манипулира мис Плат и Рейвънскрофт. Той щеше да приеме извиненията й и щяха по-лесно да оправят отношенията си…

Туп! Снежна топка удари отстрани главата на Грегор. Той стоеше и не можеше да осъзнае случилото се. Снегът влизаше в яката му, мокрейки кожата му по пътя си.

Той извика и се втурна напред препъвайки се в замръзналите корени на дърветата, но беше твърде късно. Вениша беше хукнала с развети поли и преди той да стигне до двора на странноприемницата, хлопна вратата.

Грегор не помръдваше, леденият вятър пронизваше дрехите му, а мократа му яка замръзваше, едър сняг падаше от небето, а и вятърът виеше.

Проклета да е Вениша Оливие, проклет да е буйния й несдържан характер, и най-вече проклета да е дяволската й чувственост.