Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Scotland, With Love, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 202 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 14
„Жалко, че не можем да се видим през погледа на другите. Ако можехме, сигурно щяхме да се държим другояче. Понякога трябва да погледнеш по-отдалеч, за да съзреш това, което е най-близо до сърцето ти.“
— Достатъчно! — избухна Грегор. Той хвана разгневения Рейвънскрофт за яката и го разтресе. — Внимавай с тона си глупако, ще те чуят!
— Аз…
Той стисна по-силно Рейвънскрофт, и го вдигна над земята. Младия мъж изпъшка с почервеняло лице, докато Грегор го разтърсваше.
— Има намесена дама, която не заслужава дори да произнасяш името й.
Рейвънскрофт посегна към ръцете на Грегор, докато краката му се мятаха във въздуха.
— Аук — беше единственият звук, който излезе от устата му.
Вениша дотича, сграбчи ръката на Грегор и го задърпа.
— Спри, задушаваш го.
— Това заслужава. — Той го раздруса отново, преди да го пусне.
Рейвънскрофт тупна на пода, където остана да лежи и да пъшка.
— Какво става тук? — попита ескуайъра веднага щом влезе.
Зад него Вениша видя мисис Блум, мис Плат и Елизабет да тичат надолу по стълбите. Изчервена Вениша се завъртя на пети и отиде към прозореца притиснала ръка към челото си. Как се бе стигнало до тук?
— Нищо не е станало, ескуайър — каза мрачно Грегор. — Само малко неразбирателство, между мен и мистър Уест.
Рейвънскрофт изломоти нещо, но изглежда гласът му се бе загубил също както и дъхът му.
— О, скъпи мистър Уест! — извика мис Плат падайки на колене до него.
Елизабет и мисис Блум застанаха до Вениша.
— Мила моя, какво се е случило? — погледът на мисис Блум премина от Рейвънскрофт към Грегор и обратно. — Какво направи мистър Уест, за да ядоса толкова лорд МакЛийн?
Вениша потърка чело.
— Те просто си говореха и…
— Божичко! — ахна Елизабет. — Мистър Уест държи жилетката на лорд МакЛийн, как е попаднала у него?
Грегор я издърпа от треперещите пръсти на Рейвънскрофт.
— Бях в обора и едно от копчетата на жилетката падна. Мис Уест бе така добра да го зашие обратно. Тогава брат й влезе в стаята и погрешно реши, че се случва нещо нередно. Трябваше да се защитя от обвиненията му.
— Дуел! — възкликна ескуайъра със светнал поглед. — С удоволствие бих присъствал.
Рейвънскрофт опита да стане, но Грегор леко премести крака си към палтото на младия мъж и го прикова към пода.
За другите изглеждаше така сякаш той е твърде слаб, за да стане.
— Опитали сте се да защитите честа на сестра си? — мис Плат издърпа главата на Рейвънскрофт в скута си и притисна кърпичката си към челото му. — Вие сте един много смел мъж.
Рейвънскрофт захвърли с досада кърпичката встрани, но мис Плат не му позволи да се измъкне от скута й и го задържа с учудваща сила.
— О, бедничкия ми.
Мисис Тредуел влезе ококорила очи.
— Какво се е случило? Чух шумотевицата докато бях с Елзи. Днес нещо не се чувства добре.
Мисис Блум обви с ръце раменете на Вениша и се вгледа в двамата мъже.
— Горката мис Уест е била принудена да стане свидетел на жестока сцена.
Вениша за пръв път бе доволна от силното присъствие на по-възрастната жена. В момента й се искаше да полегне и осъзна, че коленете й все още трепереха, макар и не заради гледката на унижения Рейвънскрофт.
— Мисля, че трябва да полегна — прошепна тя.
Мисис Блум пое нещата в свои ръце. Тя посъветва ескуайъра да заведе мистър Уест до канапето, защото пречеше на изхода към вратата. След това изведе Вениша от стаята, обявявайки, че ще я заведе горе, ще дръпне завесите и ще й даде ароматни соли. Когато мина покрай Рейвънскрофт и Грегор заяви предизвикателно, че ако някой има възражения, ще трябва да говори с нея, тъй като мис Уест няма да е на разположение.
Точно когато Вениша излизаше през вратата Грегор извърна глава и срещна погледа й.
Сякаш привлечени от пламък, стъпките на Вениша се насочиха към Грегор, но твърдата ръка на мисис Блум я избута навън покрай него право към спокойствието и тишината на стаята й. Там мисис Блум с учудващ такт не й зададе никакви въпроси, а само я зави грижливо и окачи ухаеща на лавандула кърпа над главата й.
На следващата сутрин Вениша спа до късно, доста след времето за закуска. Под предлог, че има главоболие тя помоли Елизабет да предаде на останалите, че ще си остане в леглото и не желае да я безпокоят.
Към обяд Елзи донесе табла с храна и я постави на малка маса до прозореца.
— Съжалявам, че се чувствате зле, мис.
— Веднага щом снегът се стопи ще се почувствам по-добре.
Елзи се усмихна, после трепна и закри устата си с ръка.
— Добре ли си? Мисис Тредуел каза, че не си.
— Имам лек зъбобол, но сега съм по-добре — каза момичето стоически, макар бледото лице да опровергаваше думите й. — Мисис Тредуел искаше да извика хирург, за да ми извади зъба, но аз й отказах.
— Съжалявам, че те боли. Мисля, че мисис Блум има лауданум, ако болката стане нетърпима.
— Добре съм. Виждате ли? — Елзи дръпна малка торбичка окачена с връв на врата й. — Корен от цвекло, майка ми го изрови при пълнолуние, така че действа.
Тя напъха торбичката обратно в пазвата си.
— Съвсем скоро ще бъда здрава като камък.
Вениша не беше много сигурна за лечебните свойства на корена от цвекло, но всичко, което каза бе:
— Надявам се да подейства. Ако не, кажи на мен или мисис Блум и ще ти дадем малко лауданум.
— Благодаря ви мис. Много сте мила.
Елзи отиде до вратата.
— Ще прибера таблата след един час — съобщи тя докато излизаше от стаята.
Вениша се нахрани, взе книгата си за Римската империя и седна на един стол до прозореца. Опита да чете, но й беше трудно да се концентрира. Лъчите на слънцето се промъкваха през стъклото и стопляха приятно стаята. Долавяше приглушени гласове от гостната долу. Тя опита да различи отделни думи, но не успя.
След кратка дрямка Вениша почувства, че вече не я свърта на едно място. Не можеше да остане в стаята си вечно. Предишната нощ се скри под претекст, че я боли глава, а тази сутрин се престори на заспала докато Елизабет оправяше сутрешния си тоалет.
Вениша погледна към вратата с копнеж. Скоро всички щяха да се съберат за вечеря, да говорят и да се смеят, докато тя стоеше тук, прикована в стаята си като инвалид.
Стана неохотно и се облече. С лека завист забеляза, че две от роклите на Елизабет бяха изгладени и я чакаха провесени на стола. Вениша погледна към своята посмачкана розова рокля и замечта за удобствата на собствения си дом, собственото си легло, услугите на личната си прислужница, както и възможността да поязди. В крайна сметка Рейвънскрофт май си бе заслужил всичко, което му се бе случило.
Вениша тъкмо прибираше косата си, потискайки мрачните мисли, когато чу шум от двора. Тя стана и погледна навън. Снегът почти се бе стопил, превръщайки двора в голяма кална локва. Изключение правеха само няколкото топящи се снежни преспи. Чеймбърс тъкмо пристигаше, управлявайки каретата на Рейвънскрофт, а мистър Тредуел яздеше с него.
Сега, когато снегът почти го нямаше и каретата бе поправена, можеха да си тръгнат. Какво щеше да стане с нея и Грегор тогава? Не знаеше. Единственото, за което бе сигурна е, че иска да си тръгне веднага.
Тя приключи с тоалета си и слезе долу. Нямаше отговори, и колкото повече мислеше, толкова повече въпроси и идваха на ум. Но имаше и по-важни неща, освен нея и необяснимата страст на Грегор.
Когато пристигнаха в странноприемницата и тя бе разбрала за илюзиите на Рейвънскрофт, небрежно си бе помислила, че ще намерят начин да спасят репутацията й и всичко ще бъде наред. Но снежната буря ги бе задържала тук много по-дълго отколкото си бе представяла. А и ситуацията още повече се бе усложнила след пристигането на ескуайъра и дъщеря му, чийто връзки в Лондон не бяха за подценяване.
Тя беше в сериозна беда. Ако сега се върнеха в Лондон и срещнеше ескуайъра или дъщеря му на някакво събитие и те разберяха, че тя е пътувала под името мис Уест с двама необвързани мъже, тя щеше да бъде заклеймена от обществото, преди да преброи до десет.
Тази мисъл не й се понрави. Тя обичаше Лондон и живота си там.
Шумът от гласовете в гостната й подсказа, че вече всички са се събрали, а дълбокият глас на Грегор ясно изпъкваше сред тези на останалите. По дяволите, тя не искаше да се изправи срещу него в смачканата си рокля. Как ставаше така, че съдбата допускаше да си толкова зле облечен за важни събития? Не беше честно.
Най-добре беше да свърши с това бързо. Вениша пое дълбоко дъх и отвори вратата.
Рейвънскрофт се спусна към нея сграбчвайки ръката й.
— Вениша! Трябва да говоря с теб… да се извиня…
Мис Плат го хвана за лакътя и промърмори нервно.
— Мис Уест… Вениша… радвам се да видя, че сте по-добре.
Извърнат към мис Плат, Рейвънскрофт прошепна на Вениша:
— Трябва да поговорим.
Тя кимна и освободи ръката си, после се обърна към ескуайъра, който я попита рязко дали е спала добре.
Докато промърморваше някакъв вежлив отговор тя погледна към застаналия до масата Грегор. За първи път откакто бяха пристигнали той не изглеждаше толкова изрядно. Шалчето му беше леко размъкнато, палтото му бе протрито на лактите, косата му бе в безпорядък, а очите потъмнели. Разбира се, Грегор дори и разрошен изглеждаше неустоим. При тази гледка, нещо сякаш прободе сърцето на Вениша и тя усети колко й бе липсвал.
Мис Плат плъзна ръка към тази на Рейвънскрофт.
— Трябва да си почивате! Върнете се на дивана — за голямо облекчение на Вениша тя почти го завлече до там.
Мис Блум веднага зае мястото й, хвана я за ръката и я поведе към масата.
— Ето ви скъпа моя! Не се учудвам, че си поспахте, след такъв тежък ден.
— Чувствам се много по-добре — каза Вениша, докато болезнено установяваше, че Грегор стои до ескуайъра, а тъмният му поглед следи всяко нейно движение.
Тя опита да не гледа директно към него, но нямаше значение. Дали гледа към него или не тя не можеше да потисне чувствата си. Усещаше погледа му така ясно, както докосването му вчера. Грегор наблюдаваше как Вениша навежда глава, за да чуе какво й говори мисис Блум. Изглеждаше толкова уморена, колкото се чувстваше и самият той. Беше притеснена; разбираше го от начина, по който отметна косата си и плесна нервно с ръце. Грегор хвърли поглед към Рейвънскрофт, който се изчерви и отклони поглед начумерено. Глупакът го бе избягвал цяла сутрин, а това устройваше Грегор перфектно. Да го вземат дяволите него и голямата му уста. В един момент за малко да развали всичко.
Разбира се Грегор трябваше да поеме и своята част от вината. Почти бе пресякъл границата с Вениша. Не бе предполагал, колко неустоима ще е тя или колко привлечен ще е към нея сега. Сякаш тяхната недовършена история бе все още там неизживяна, но неизбежна.
Макар че се опита да не й обръща внимание, той забеляза как тя вдигна ръка и отметна назад кичур копринена коса от лицето си. Косата й бе в пълен безпорядък и тази гледка го накара да се усмихне. Сигурно нямаше достатъчно фиби, за да я прибере и тук-там измъкналите се по-дълги къдрици обграждаха лицето й. Беше много по-дълга отколкото бе предполагал, вероятно стигаше чак до кръста й.
Това беше интересна мисъл, и той бързо я отхвърли, но когато се обърна забеляза Рейвънскрофт да зяпа Вениша с възхитен поглед. Грегор проследи погледа му забелязвайки как топлите слънчеви лъчи я огряват. Кожата й беше като кадифена и с много лек тен, а бледите лунички в основата на носа й сякаш молеха за целувка.
Изведнъж той разбра, че тя заслужава всеки възхитен поглед, който Рейвънскрофт й отправяше.
Той бе мислил много предишната нощ, за това, което се бе случило между тях и не можеше повече да се преструва, че нещата не са стигнали до критичната си точка.
Дори и без жалката си липса на контрол през вчерашния ден, репутацията на Вениша беше съсипана. Грегор не се съмняваше, че дъщерята на ескуайъра ще превземе Лондон още щом се появи. Красотата и връзките й щяха да я направят дебютантката на сезона и вече ги виждаше затрупани с покани. Нямаше как да не се засекат някъде, а това означаваше, че е въпрос на време Вениша да бъде разкрита.
Тя заслужаваше нещо по-добро. Освен това той знаеше, че със сигурност ще бъде въвлечен в случващото се, както и Рейвънскрофт, ако глупакът през това време не беше пресякъл континента, за да избяга от лорд Ълстър. И тримата бяха толкова затънали, че почти нямаше какво да се направи, за да се промени неприятния факт. Имаше само един начин да спаси Вениша — и той бе да се ожени за нея. Дори сега, след толкова часове прекарани в размисъл, сърцето на Грегор се сви при тази мисъл. Никога не си беше представял, че ще се ожени по този начин.
Трябваше да я уведоми за решението си и реши да го направи след вечеря.
— Лорд МакЛийн? — ескуайърът се взираше в него с очакване.
— Извинете, разсеях се за момент.
Ескуайъра премести поглед от него към Вениша и обратно с весело пламъче в очите.
— Разбирам. Споменах, че ако обединим сили, ще можем да тръгнем до един ден.
Грегор си наложи да не гледа към Вениша.
— Това е добра идея. Искам да си тръгнем възможно най-скоро.
— Именно. Може да оставим част от багажа тук и господата да яздят зад каретата.
Грегор кимна.
— После, когато стигнем до някой по-голям град ще наемем друга карета да прибере багажа и всеки ще тръгне по пътя си.
— Именно.
Мисис Тредуел влетя в стаята.
— Боже, сякаш идва края на света.
— Какво се е случило? — попита мисис Блум.
— Зъбът на Елзи се влоши и не може да сготви вечерята.
— О, Боже! — възкликна Вениша. — Може би трябва да отида при нея.
— Не, мис Уест. Няма нужда. Упоих я с малко лауданум и увих затоплен лук за стомаха й, за да прогони болежките. Ще бъде здрава като камък на сутринта.
Вениша се надяваше, че лука няма да навреди на действието на корена от цвекло.
— Тя спи ли сега?
— Да, и току-що осъзнах, че няма кой да приготви вечеря.
Рейвънскрофт се намръщи.
— Ами вие, мисис Тредуел.
Мисис Тредуел се засмя сърдечно.
— О, въобще не мога да готвя, за голямо разочароване на мистър Тредуел. Още повече, че имаме странноприемница.
Вениша забеляза весело пламъче в зелените очи на Грегор докато той казваше:
— Чудя се, дали мистър Тредуел е бил наясно с това, когато се е оженил за вас.
— Определено не беше — отвърна дяволито мисис Тредуел. — Той не попита и аз не му казах. — После погледна към Вениша и каза по-ниско. — Това не е лъжа, тъй като никога не съм казвала и дума по въпроса. Когато се оженихме и той разбра, че не мога да готвя, изглежда си мислеше, че всичко, което трябва да направя, е да вляза в кухнята и вечерята ще стане от само себе си. Е, опитах наистина и почти сринах къщата със земята. Тогава взехме Елзи и я назначихме да готви. Което тя прави чудесно и до сега.
Устните на Грегор се присвиха и Вениша бързо каза.
— Може би трябва да отида в кухнята и да проверя, какво може да се приготви набързо.
— Какво? Някой от гостите ми да си готви сам вечерята? Не и в „Синия петел“ — мисис Тредуел поклати глави. — Не се тревожете мис Уест. Мистър Тредуел сега е в кухнята и заяви, че щом има гладни гости, то той ще се погрижи да ги нахрани.
— Той може да готви?
— Може да се каже — отвърна мисис Тредуел весело.
— Какво имате предвид? — попита Грегор с убийствено вежлив тон.
Вениша се престори, че кашля, за да прикрие смеха си.
— О! — каза мисис Тредуел безгрижно. — Веднъж опита да сготви яребица, но я направи на пепел.
— Жалко. — Ескуайъра изглеждаше разочарован.
— Затова сега ни прави хубава овесена каша. Това приготвяше, когато идвах насам.
— Каша? — примига Рейвънскрофт. — Това ли е всичко? Само каша?
Мис Плат веднага добави:
— Трябва да има и нещо друго, освен каша.
— Е — каза мисис Тредуел неопределено. — Мистър Тредуел каза, или каша или ще останем без вечеря.
— Мисис Тредуел? — попита Грегор с изписано любопитство на лицето. — Някога имала ли сте честта да опитате от овесената каша на съпруга си?
— Аз? О, не! Но баща ми яде веднъж, преди да умре.
— Колко време преди да умре?
Вениша му хвърли предупредителен поглед.
— Мисис Тредуел, не му обръщайте внимание. Той просто се шегува.
— Сестрата на мистър Тредуел каза, че е хубава и се кълне, че ще я помни поне две седмици.
— Чудесно — каза Грегор.
— Не мога да ям само каша за вечеря — запротестира ескуайъра докато се приближаваше.
— Сигурна съм, че има и други варианти. Ще отида да видя какво може да се направи — каза Вениша.
— Глупости — възпротиви се Рейвънскрофт, махвайки с ръка. — Ти не можеш да готвиш.
Той изглежда си спомни, че се преструва на неин брат и добави жално.
— Имам предвид… знам, че можеш да готвиш, но… недостатъчно добре за толкова много хора.
Мис Плат се засмя сподавено.
— Мистър Уест, толкова сте мил със сестра си. Мис Уест, сигурна съм, че преувеличавате. Какво може да разбирате вие от готвене?
— Знам достатъчно, за да приготвя вечеря — заяви Вениша.
Лек мирис на загоряло долетя в стаята заедно с облаци дим промъкващи се под вратата на кухнята. Мисис Тредуел се обърна разтревожено към Вениша.
— Ако не възразявате, мис, бихте ли помогнали за вечерята?
— Разбира се.
Мис Плат премигна учудено.
— Мис Уест! Не може да го казвате сериозно! Да помагате в кухнята?
Мисис Блум се намръщи.
— Какво лошо има да помогнеш там, където имат нужда от теб? — тя погледна твърдо мис Плат. — Не е ли наш дълг да помогнем?
Рейвънскрофт изсумтя.
— На прислугата може би.
Мис Плат вирна брадичка.
— Да! Така мисля и аз. Това е работа на слугите.
Мисис Блум тръгна след Вениша, но мисис Тредуел я спря.
— Мисис Блум, неприятно ми е да ви моля, но ако нямате нищо против, бихте ли сложили масата за вечеря?
— Разбира се — каза мисис Блум. — Не си мислете, че съм забравила мястото си в обществото. Но това няма да ми попречи да помогна в кухнята.
Тя погледна мис Плат, която остана на мястото си и последва мисис Тредуел до един шкаф в ъгъла на гостната. Едно завъртане на дръжката разкри подредените вътре съдове. Мисис Тредуел даде няколко наставления на мисис Блум, която веднага взе един куп чинии и ги занесе на масата. Мис Плат се обърна към Рейвънскрофт и му каза дяволито:
— Никога не се тревожете, че ще забравя мястото си. То е точно тук, до вас.
Рейвънскрофт побърза да стане.
— Вениша! Мисля, че ще се присъединя към теб.
— Не, благодаря. Сигурна съм, че ще си по-полезен тук ако помогнеш на мисис Блум.
— Но, аз…
— Мистър Уест — каза мисис Блум. — Ето ви лъжиците.
Тя протегна пълната си с прибори ръка. Осъзнавайки, че е бил изигран той започна да й помага.
— И аз ще помогна! — каза мис Плат.
Рейвънскрофт въздъхна.
— Мисис Тредуел, с какво месо разполагате?
— О, всякакво! Имаме яребици, малко еленско и няколко тлъсти кокошки зад обора, ако се наложи да прибегнем до тях.
Рейвънскрофт се задави.
— Кокошки? Все още живи?
— Със сигурност. И доста тлъсти при това. Цяло чудо е, че все още могат да ходят. Но за това пък ще са по-сочни.
Той потръпна.
— Не мога да ям животно, което е било току-що заклано. Това е… това е…
— Твърде много за деликатния ти стомах — вмъкна Грегор.
Ескуайъра се задави от смях.
— Нецивилизовано! — довърши Рейвънскрофт хвърляйки мрачен поглед на Грегор.
Мисис Тредуел го погледна объркано.
— Харесахте пая с месо вчера, нали?
— Бил е от такова месо?
— Разбира се — убихме прасето точно сутринта, преди да го сготвим — лицето й светна. — Което ми напомни, че остана част от джолана, както и вътрешностите, които можем да напълним шкембето и да направим хегис.
— Мисис Тредуел — каза Вениша бързо, хвърляйки поглед към пребледнелия Рейвънскрофт. — Нека да видим какво е постигнал мистър Тредуел в кухнята.
Тя хвана за лакътя по-възрастната жена и я поведе към кухнята. Когато стигнаха, двете се закашляха от пушека.
— Боже! — тя размаха ръка през замъгления въздух. — Отворете вратата към двора.
Навлякал смачкана престилка Мистър Тредуел изпълни молбата й. Вениша се приближи до шиша, където имаше няколко доста препечени яребици, а до тях нещо вреше в голяма тенджера. Тя повдигна капака и от там излезе още повече пушек. Вениша грабна една кука и премести тенджерата на масата. После използва ръжена, за да отмести капака. От нея изкипя някаква гъста черна смес.
— Кашата ми! — възкликна мистър Тредуел, надничайки в димящата тенджера. — Мислите ли, че ще можем да спасим нещо от нея?
Вениша се зачуди дали ще успеят да спасят самата тенджерата и му каза:
— Може би трябва да започнем от начало.
— Но господата са гладни.
— Ще оцелеят — тя се пресегна за една престилка окачена на пирон за стената и чевръсто си я сложи. — Мистър Тредуел, може би аз трябва да поема нещата.
— Можете ли да готвите?
Тя се усмихна навивайки ръкавите си.
— Да, за бога. Дори веднъж така приготвих една яребица, че принцът се закле, че никога не е ял по-вкусна.
— Принцът? — мисис Тредуел изглеждаше впечатлена.
Облекчен съпругът й свали престилката си.
— Много добре, тогава. Оставям вечерята на вас, мис Уест.
— Благодаря ви, докато я приготвям може да отворите нова бутилка портвайн и да кажете на господата, че след около тридесет минути вечерята ще е сервирана.
— Това е добра идея! — каза мисис Тредуел. — Може би трябва да направя и малко чай, за дамите.
— Ще бъде чудесно — съгласи се Вениша докато оглеждаше прецизно голямата и удобна кухня.
От едната страна стоеше печката с подредени наблизо дърва, а една дълга маса се простираше в центъра на стаята, като повърхността й ясно показваше, че едно от предназначенията й е като дъска за рязане. Разнообразие от подправки висяха до някакви глинени съдове.
— Това е чудесна кухня — каза тя.
Мисис Тредуел се огледа примигвайки.
— Ами, да, така е — каза тя сякаш я виждаше за първи път.
Мистър Тредуел гордо се усмихна на Вениша.
— Не съм пестил средства за кухнята на мисис Тредуел, макар че тя никога не стъпва в нея.
— Защо да правя нещо толкова глупаво? Тогава ще очакваш да ти приготвям всякакви неща — тя смигна на Вениша. — Може и да не съм най-умната жена на света, но ще разпозная един капан, когато го видя.
— Капан? — протестира мистър Тредуел. — Мислех, че искаш да ми помогнеш да управляваме странноприемницата.
— Аз искам, но не и от кухнята — заяви тя със свити юмруци на кръста си. — Помагам както мога. Поздравявам гостите и така нататък.
— По-скоро не спираш да бърбориш — каза мистър Тредуел с весел пламък в очите.
Мисис Тредуел се засмя.
— Всеки с таланта си.
Смеейки се двамата се отдалечиха, всеки поел по задълженията си, като оставиха Вениша сама.
Тя напълни тигана с вода от ведрото и го закачи на куката над огъня, после събра картофи, четири моркова, парче бекон, малко осолено свинско, няколко риби, малко лук и няколко чувалчета брашно. След по-обстойно търсене намери изсушени боровинки, купа със захар и малко мая.
Реши да направи яхния, а за десерт кифли.
— И може би захаросани плодове, ако нагорещя печката достатъчно — каза си тя — Ще бъде приятно допълнение.
— Наистина — чу се дълбок глас.
Вениша се обърна. На вратата стоеше Грегор.