Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Scotland, With Love, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 202 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 13
„Когато за пръв път срещнах дядо ви, беше горещ летен ден. Отивах към полето, за да помагам на баща си. Косата ми беше вързана със забрадка, роклята ми лепнеше от пот и едва влачех прекалено големите си обувки. В дни като този мечтаех за по-добър живот. Дядо ви току-що беше пристигнал в града на гости на леля си. Той ме погледна само веднъж, замисли се и каза: «Това е жената, за която ще се оженя! Къде си била до сега, любов моя?» Без да ми мигне окото аз му отвърнах: Не се занимавай с мен, негоднико! Ако нямаш и пени в кесията си, можеш да продължиш пътя си. По-добре да си остана неомъжена, отколкото да гладувам цял живот.“
Мисис Оливие обичаше да казва, че щяла да припадне, когато мистър Оливие я прегърнал за първи път. Вениша винаги бе смятала, че майка й преувеличава както обикновено, но сега в горещите обятия на Грегор чувстваше същото — беше отмаляла, главата й се въртеше, а краката не я държаха.
Решението й, никога повече да не пристъпва благоприличието и да не се поддава на импулси, отслабна и накрая изчезна съвсем като дим издухан от силен вятър.
Не можеше да спре и отвръщаше на целувката му, а ръцете й разкопчаваха дрехите му. Палтото и жилетката му вече бяха на пода. Малка част от нея все още осъзнаваше, че ако продължи ще трябва да си плати. Но в момента всяка цена й изглеждаше разумна. Животът й досега беше толкова скучен и предсказуем, че заслужаваше да се отдаде поне за малко на лудостта. В един момент бе спокойна и се владееше, а след това само от погледа на Грегор, преди да се обърне към прозореца… Този образ се вряза в съзнанието й и желанието я заля. Грегор беше хвърлил нещо в снега. То проблесна като монета. Защо ли я беше хвърлил?
Устните му изследваха шията й и Вениша изгуби нишката на мисълта си, както и самоконтрола си. Коленете й трепереха, тя се държеше за него и усещаше как цялото му тяло гори срещу нейното.
Устата му беше топла и настоятелна, ръцете му я притискаха към силното му тяло. Грегор излъчваше страст и топлина, опасност и желание и в този миг беше изцяло неин.
Ръцете му се стегнаха около раменете й и той изведнъж вдигна глава и я погледна в очите. Твърдите му красиво оформени устни бяха леко отворени и дъхът му излизаше тежко и накъсано от тях. Кожата му беше почервеняла и Вениша усети лек аромат на парфюм примесен с ром.
Тялото й се възпротиви, когато устните му се отделиха от нейните. Тя срещна погледа на Грегор и видя как здравият му разум се завръща, придружен от искрица разкаяние. Сърцето я заболя при мисълта, че моментът на луда страст отминава.
В отчаян опит да го задържи тя сграбчи ризата му и притисна бедра към неговите.
Лицето му се изкриви сякаш от болка, а от устните му се откъсна стон.
— Вениша — изпъшка той, — не прави това.
— Кое? Това ли? — Тя потърка отново бедра в неговите, забравила всички задръжки.
Той изстена и я привлече плътно в прегръдките си.
Почувства твърд натиск върху бедрото си. Със сигурност не беше неговото, защото се притискаше не отстрани, а точно срещу нея и то изключително настоятелно.
Вениша бе прекарала повече време край коне, отколкото повечето млади дами. Беше наясно с естественото развитие на нещата и много добре знаеше какво се притискаше към нея. Въпреки това не можа да устои — затвори очи и на свой ред се притисна, нежно накланяйки се срещу него.
Грегор изстена още по-дълбоко, затвори очи и отметна глава назад, чувстваше се разкъсван между агонията и екстаза.
В този момент не можеше да мисли за никоя друга жена, освен за нея. Неговото чисто, граничещо с болка удоволствие сякаш подсили пламтящия в нея копнеж; гърдите я боляха, а краката й трепереха. Тя се притисна още по-силно в него. Грегор промълви някакво проклятие, ръцете му се впиха болезнено в раменете й.
— Не ме изкушавай — дрезгаво каза той.
— Защо?
Той я погледна твърдо в очите.
— Знаеш защо — той смръщи вежди и мрачно сви устни. — Вениша трябва да престанеш, защото аз не мога.
Той искаше тя да го отблъсне. Но фактът, че на него му е толкова трудно да се отдръпне, я караше да иска още. Знаеше, че ако спре сега, никога повече няма да усети ръцете му около себе си и устните му върху своите.
Беше опияняващо да открие, че може да накара Грегор да изгаря от страст. Той се отнасяше към връзките си, по същия начин, както и към всичко останало в живота си, хладно и равнодушно. Никога не го бе виждала обезумял от страст; той избираше любовниците си със същото безпристрастие, с което си избираше конете.
Изпълни я гордост. Когато я помоли да спре бе забравил един дребен факт — тя беше Оливие. Тя се наслаждаваше на живота и искаше Грегор да я целува, да я докосва, да потуши жаждата на тялото й.
Вениша плъзна ръце по ризата му, стисна тъканта и го привлече към себе си.
— Целуни ме.
Очите на Грегор потъмняха, а ръцете му се стегнаха около бедрата й.
— Ако те целуна, няма да спра — дрезгаво изрече той.
— Аз няма и да го поискам — нежно му отвърна тя.
Той стисна зъби, а очите му блеснаха.
— Тогава ще се наложи да живеем с последиците. Разбираш ли? Ще трябва да се оженим.
Женитба? Думата охлади страстта на Вениша с ледената си логика. Тя се отдръпна от него толкова рязко, че се препъна. После скръсти ръце над гърдите си, сякаш за да се скрие от погледа му.
Грегор стоеше с празни ръце, беше постигнал целта си. Само с едно изречение беше охладил буйната страст запалила сребърни искри в очите на Вениша.
Щеше да е смешно, ако тя не беше реагирала толкова бурно.
В момента разбираше разочарованието на Рейвънскрофт, че плановете му не се бяха осъществили. Грегор не искаше да се жени, но не му хареса и да бъде отхвърлен. За миг го изпълни болезнено чувство на загуба. Господи, не искаше нещо друго, освен тази жена — да я притисне на дивана, да вдигне полите й и да потъне в мекотата й. Тя беше готова да го приеме; въздухът още беше натежал от желанието разгоряло се помежду им.
Проклет да е пуншът с ром и снежната буря, поставила ги в такава непосредствена близост в странноприемницата. Би искал да има избор, но нямаше. Ако беше позволил на лудостта на момента да вземе връх, това щеше да застане между тях като проклятие и да разруши приятелството им завинаги.
По дяволите, оказа се, че и да я пусне също е трудно. Тя беше съгласна да се потопят в страстта, която заплашваше да ги погълне изцяло. Но след това? Какво щеше да стане? Грегор си пое дълбоко дъх, в опит да се отърси от желанието замъгляващо мислите му и се извърна от Вениша.
Студенината в стаята сякаш проникваше през дрехите му докато отиде до прозореца, дръпна завесите и видя, че Рейвънскрофт и Чеймбърс ги няма. Той отпусна ръка до прозореца и опря чело на студеното стъкло, тялото му още тръпнеше от усещането за жената, която стоеше мълчаливо зад него.
Когато ръцете му вече не трепереха, а възбудата вече не пречеше на мозъка му да функционира той се изправи и се обърна.
— Вениша, аз…
Вратата се отвори рязко и на прага се появи Рейвънскрофт олюляващ се и покрит със сняг от главата до петите. След него Чеймбърс се озърташе неспокойно.
Вениша се намръщи.
— Вие пък какво искате?
Рейвънскрофт влезе в стаята с лице изкривено от ярост. Когато краката му се оплетоха в нещо той спря и погледна надолу. Беше стъпил върху жилетката на Грегор.
Грегор започна пръв.
— Рейвънскрофт не…
Но Рейвънскрофт се разкрещя така яростно, че гласът му се разнесе из целия хан.
— МакЛийн, негоднико! Вие я прелъстихте! Настоявам за удовлетворение!
Далеч на юг Лондон бавно се отърсваше от последиците от снежната буря. След почти четири дни по улиците започнаха да излизат хора. Коне, карети и каруци се движеха по пътищата сред преспи, топящ се лед и кални локви.
Точно в пет и тридесет пред „Уайтс“ спря елегантна карета с шест коня. Златният й герб улавяше избледняващите слънчеви лъчи. Икономът, мистър Браун, плесна с ръце и изпрати лакея да уведоми готвача, че последния гост за частното парти в салона е пристигнал. След това приглаждайки палтото си Мистър Браун отвори тежките дъбови врати.
Лорд Дугъл МакЛийн спря пред портите, за да изтупа едно почти незабележимо мъхче от ръкава си. Мистър Браун чакаше търпеливо. МакЛийн беше всепризнат експерт в светската мода и не беше трудно да се забележи защо. Наситеночервената му жилетка бе украсена със сребристи кантове и изящни копчета от ковано сребро. Шалчето му беше завързано по сложен начин, който МакЛийн отказваше да разкрие и това дразнеше тези, които се опитваха да му подражават. Черните панталони подчертаваха мускулестите му крака; един-единствен изумруд украсяваше ръката му и пламтеше със същия зелен цвят като очите му.
Официалното облекло подчертаваше съвършенството на всяка част от мускулестото му тяло и русите му коси. Много от лондонските дами въздишаха след Дугъл МакЛийн, след като той бе пресякъл пътя им.
— Добър вечер, Браун — каза красивият млад мъж докато сваляше ръкавиците си, — пристигнаха ли братята ми?
— Да, милорд — мистър Браун взе ръкавиците му и ги подаде на лакея. — Разговарят в салона. Вечерята ще бъде сервирана след около половин час.
— Отлично. — Дугъл свали палтото си и остана по официално сако изопнато от широките му рамене.
Икономът видя роза върху левия ревер на сакото му и се зачуди колко ли такива ще види през следващите дни. Всеки детайл от облеклото на негова светлост беше оглеждано внимателно и копирано, понякога още до края на същия ден.
— От колко време чакат братята ми? — попита провлечено Дугъл и се огледа наоколо с характерния си ленив поглед.
Някои господа от висшето общество си бяха извадили погрешни заключения от ленивите маниери на негова светлост, но Браун беше чул, че мъжете, които са му партнирали в Клуба на Джаксън на Бонд стрийт бързо са разбрали, че зад това държание се крие мощен десен удар.
— Те са тук от малко повече от час. С изключение на лорд Грегор МакЛийн. — Браун направи многозначителна пауза. — Бих могъл да добавя, че най-големият ви брат изглежда малко разстроен.
Дугъл изгледа иконома изпод миглите си.
— Александър винаги е в лошо настроение. Това е негова запазена марка.
— Радвам се да го чуя, милорд. Мислех си, че може би ние сме направили нещо, което го е ядосало.
— О, той рядко се ядосва. Но често е раздразнен — въздъхна тъжно Дугъл. — Това е много досадно. — Той пусна една златна монета в ръката му. — Съжалявам, че се е наложило да се справяте с прочутата липса на чувство за хумор у МакЛийн.
— Благодаря, милорд. Надявам се, че ще прекарате приятно вечерта. Да ви придружа ли до салона.
— Не, не. Ще се справя сам. — Дугъл се усмихна разсеяно и тръгна, премина покрай арката в дъното на коридора и се обърна наляво към обширната зала. След миг спря пред голяма махагонова врата и сложи ръка върху медната дръжка.
Отвътре се чуваше мърморенето на два дълбоки гласа. С въздишка, той опита да се усмихне и влезе в частния салон.
— Ето те и теб — каза Хю, който стоеше облегнат на рамката на камината.
По-големият му брат Александър седна в едно меко червено кресло пред пламтящия огън и го огледа неодобрително.
— Благодаря ти, че пренебрегна социалните си ангажименти заради нас.
— Не беше лесно — отвърна Дугъл безгрижно, пренебрегвайки сарказма на брат си, — но нали сте моето семейство в края на краищата.
Хю почти се усмихна, но изражението на Александър не се промени.
— Чакаме те цял час.
— Спях, когато пристигна съобщението ви и трябваше да се облека.
— В два часа следобед?
— Никога не ставам по-рано от четири по време на сезона — спокойно обясни Дугъл. — Но в интерес на истината и в момента малко бързам. Имам само… — Той извади голям златен часовник гравиран със сребро, завъртя го и го погледна, — … двадесет и една минути. — Върна часовника в джоба си и продължи извинително. — Поканен съм на вечеря в дома на Спенсър.
— Спенсър могат да почакат. — Александър са взря в него с изпълнен с презрение поглед. — Превърнал си се в проклето конте.
Дугъл седна, преметна крак върху коляното си, извади монокъла си от джоба и заоглежда италианските си кожени ботуши.
— Убеден съм, че не си пропътувал целия път от Шотландия до тук, за да критикуваш облеклото ми — той пусна монокъла, който увисна на една панделка закрепена за жилетката му. — Поне се надявам да не е така. Едно писмо щеше да е напълно достатъчно в този случай.
Александър стисна челюсти.
— Стига, престанете и двамата — каза Хю. — И без това нямаме достатъчно време. — Висок, с широки рамене и тъмни коси като повечето МакЛийн Хю се отличаваше с кичур бяла коса над дясното си слепоочие и жизнерадостен характер. Ако някой направеше беля, Хю задължително беше намесен.
Днес обаче обичайното му веселие беше изчезнало. Той погледна мрачно Дугъл в очите.
— Притесняваме се за Грегор.
Александър кимна.
— Хората говорят. Това не ми харесва.
Дугъл вдигна вежди, но не направи никакъв коментар. Александър беше най-високият от всичките му братя, а Дугъл — висок шест фута, беше най-ниският. Освен че беше единствения, който беше наследил русите коси на майка им, той беше и най-дребния, с изключение на сестра им Фиона. С толкова високи братя беше научил колко важно е да атакуваш пръв и то бързо.
В миналото той страдаше, че е толкова различен от братята и сестра си, но сега се възползваше от това и дори беше щастлив. Ако беше огромен като тях за всеки чифт нови ботуши щеше да му е нужна кожата на цяло теле.
Дугъл сви вежди.
— Не се притеснявайте за Грегор. Той може да се грижи за себе си.
— Ти знаеш ли къде е той?
— Отиде да помогне на Вениша Оливие. Трябва да е някъде по Северния път. Сигурно бурята го е задържала. Защо?
Александър и Хю се спогледаха, преди Александър да каже:
— Получих писмо от мистър Оливие.
Дугъл потръпна. Грегор го бе помолил да държи под око възрастният мъж, задача, която се оказа по-трудна отколкото беше предполагал.
Оливие беше неуравновесен, в един момент плачеше, в следващия заплашваше Рейвънскрофт с ужасна смърт. Най-лошото беше, че отказваше да си стои в къщи, щураше се насам-натам и на Дугъл наложи да се справя с него.
Когото накрая Оливие беше решил да остане при свой стар приятел извън града за няколко дни Дугъл се беше зарадвал.
— Какво пишеше в това писмо?
— Пише какво се е случило с Вениша. Оливие мисли, че нещо може да се е случило с Грегор.
Дугъл направи физиономия.
— Той е глупак. Александър, познаваш Грегор. Смяташ ли, че някой би могъл да му попречи да се свърже с нас ако иска.
— Ами ако не може? — попита Хю. — Ако е болен, ранен, или дори нещо по-лошо?
— Какво би могло да е по-лошо от това да е ранен?
— Женитба — бързо отговори Александър.
Дугъл се разсмя.
— Грегор не би се оженил за никоя, още по-малко за Вениша Оливие. Тя му е като сестра.
— Не, не е — замислено каза Хю. — Виждали сте как Грегор говори с Фиона, с Вениша разговаря по съвсем различен начин.
Александър поклати глава и присви очи.
— Той се грижи за Вениша. Тя също се грижи за него, но те не се интересуват един от друг по този начин.
Хю пристъпи от крак на крак.
— Това е без значение, но след като Грегор е загрижен за Вениша, неговото чувство за рицарство може да го накара да предприеме нещо необмислено.
Старомодните морални ценности, към който се придържаше Грегор бяха най-големия му недостатък и чувство на безпокойство започна да обхваща Дугъл.
— Разговаряли ли сте с мистър Оливие?
— Не можем да го намерим.
— Той е с виконт Фърт. Самият аз го откарах до там вчера.
Александър кимна.
— Трябва да говорим с него — заяви той с потъмнял поглед. — Тази вечер Спенсър трябва да почакат.
Дугъл се намръщи.
— Аз ще го доведа, но все още не разбирам защо…
— Дугъл, минали са четири дни, а от Грегор няма никаква вест. — Александър допря върховете на пръстите си и го погледна над тях. — Мисля, че нещо се е случило, защото основната цел на Грегор е била да върне Вениша с непокътната репутация в Лондон. Вече всички са наясно, че нея я няма и че се е случило нещо нередно.
Дугъл се смръщи.
— За това и виновен мистър Оливие. Опитах да го държа по око, но това е невъзможно.
Александър стисна челюсти.
— Той е глупак. И сега Грегор е в опасна ситуация. Той държи на Вениша и ще се почувства морално задължен да я защити.
Дугъл въздъхна. Беше му неприятно да се забърква в това.
— Добре. Ще отида за мистър Оливие тази вечер. Тук ли да го доведа?
— Не — отвърна Александър. — Ще останем в градската къща на Грегор докато се върнеш.
— А след това? — попита Дугъл.
Очите на Александър горяха от напрежение.
— Ще отидем да помогнем на Грегор.
— На него това няма да му хареса.
— Не ме интересува дали ще му хареса или не — отвърна Александър — Ако е искал да си стоим в къщи да беше ни информирал къде се намира.
— Или поне да беше се свързал с нас, след като се е случило нещо толкова важно — каза Хю.
Дугъл поклати глава.
— Мисля, че и двамата прибързвате. Всички знаем, че Грегор може да се справи с всяка ситуация.
— Не е нужно да идваш. Ще се оправим и без теб — каза Александър през зъби.
Дугъл се усмихна леко.
— О, ще дойда. Най-малкото, за да видя изражението на Грегор, когато разбере, че пристигаме готови да го спасим. Това си заслужава да се види.