Карън Хоукинс
Шотландска стихия (1)

— Аз съм свободна жена, Грегор — заяви Вениша. — Не можеш да ми нареждаш; нищо не може да ми попречи. Ако реша, че нещо трябва да се направи, ще го направя.

Гръм се разнесе над тях, разлюлявайки силно пода. Грегор се наведе към Вениша като почти допря нос до нейния.

— Слушай, Вениша, изминах твърде дълъг път през този проклет сняг, само за да спася скъпоценната ти кожа, така че няма да позволя на теб или на някой друг да ми попречи. Разбра ли ме?

Устните й потрепериха колебливо, кожата й се покри с нежна руменина. На мъждукащата светлина от камината Грегор забеляза влажната й долна устна да проблясва и нещо в него се скъса. Гневът му изчезна, заменен от ново, горещо чувство, което разпали кръвта му. Искаше да я вземе в обятията си, да я притисне силно и да я целува докато дъхът й секне.

Стисна зъби, опитвайки се да прогони мъчителната фантазия. Та това бе Вениша, най-добрия му приятел. Жени като нея не флиртуваха, те се влюбваха и се омъжваха. Това беше факт. Тя не би се задоволила с нищо по-малко, а за мъж като Грегор нямаше място до нея.