Карън Хоукинс
Шотландска стихия (19)

Глава 18

„Най-доброто отмъщение е да живееш добре. Онези, които искат да ти навредят трудно биха го преглътнали.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Мисис Оливие щеше да умре. Но не в буквалния смисъл, а само емоционално, което беше дори много по-лошо от физическата смърт.

Щяха да я намерят в леглото й, облечена в най-хубавата й розова копринена роба, сама, с празни очи загледани в тавана и безизразно лице.

Тя сключи вежди замислено. Лицето й трябваше все пак да издава някаква емоция. Може би израз на неописуемо страдание. Да. Точно това трябваше да видят. Безгранично страдание.

Ако притвореше очи тя можеше да си представи — лицата на слугите облени в сълзи, озадачения поглед на доктора, както и разкаянието в очите на свекърва си. Това беше достатъчно, да я накара да се усмихне. Именно вдовицата щеше да е причината за нейната смърт. Виола бе сигурна в това.

Тя беше пристигнала в Стърлинг, за да помага на свекърва си, която страдаше от особено тежка малария. Отначало вдовицата се отнасяше с нея като с ангел, нещо, което Виола знаеше, че ще продължи до момента, в който свекърва й се нуждае от нея.

И наистина още щом се надигна от леглото, тя започна с тънките намеци. За нещастие тогава се развихри и снежната буря, заради която на Виола й се наложи да остане в една къща с жената убедена, че тя не е достатъчно добра за нейния Джефри.

С нарастващо негодувание Виола наблюдаваше снега трупащ се около влажната стара къща. Липсваха й елегантността и комфорта на собствения й дом, както и присъствието на обичния й Джефри и красивата й дъщеря Вениша.

Всъщност, Вениша беше причина за последния спор между двете. Старият прилеп непрекъснато повтаряше, че Вениша щяла да повехне без съпруг и дори намекваше, че вината за това е на Виола.

Нищо не можеше да е по-далеч от истината. Виола кипваше дори сега, само като си помислеше за злостните коментари и намеци — че била възпитала Вениша неправилно, дори лошо, и се опитвала от чист егоизъм да я задържи вкъщи, за да се грижи за домакинството, вместо да я омъжи.

Виола стисна чаршафа представяйки си, че в ръцете й е мършавия врат на свекърва й. Само ако старият прилеп знаеше колко усилия е положила Виола, за да пробуди интереса на Вениша, за десетките подходящите мъже, които беше канила в дома им, за безбройните партита, които беше организирала, за безкрайните приеми, на които я беше придружавала, с едничката надежда Вениша да прояви интерес към някой млад мъж.

Но всички тези усилия си оставаха напразни.

Вениша не беше необщителна или неблагодарна, нито отказваше да ходи по приеми, но те въобще не я вълнуваха, както и младите мъже, които срещаше. Тя просто си оставаше равнодушна.

Виола си имаше свое собствено обяснение защо е толкова трудно дъщеря й да бъде впечатлена. Неговото име беше Грегор МакЛийн. Той беше причината за всичките й проблеми. Как може човек да очаква Вениша да обърне внимание на някой обикновен простосмъртен мъж, когато Грегор МакЛийн е наблизо. Понякога дори Виола се улавяше, че се заглежда в него. Това беше нелепо разбира се, но този мъж беше твърде красив, за да можеш да му устоиш.

Вениша отдавна беше прехвърлила възрастта подходяща за женитба, а единственото, което желаеше Виола от живота беше да подундурка поне едно внуче на коленете си, преди да умре.

Това правеше обвиненията на свекърва й още по-болезнени и сега тя лежеше в леглото и стискаше шишенце с ароматни соли в ръката си.

Виола повдигна глава от възглавницата и погледна към часовника върху полицата над камината. Беше четири и пет следобед. Стоеше в стаята си повече от три часа и все още никой не бе дошъл да провери защо не е слязла за чая. Виола отново се отпусна върху възглавницата, а стомахът й изкъркори неприятно. Сигурно вдовицата скоро щеше да изпрати някой да види дали е добре. Освен, ако част от плана на тази зла жена не беше да я остави да умре от глад и…

Чу се леко почукване по вратата.

Най-накрая! Виола оправи завивката си, отпусна се отново върху възглавницата и скръсти ръце върху гърдите си.

Почукването се повтори, този път малко по-силно.

Виола изчака да се успокои дишането й и затвори очи, но остави едното леко отворено, колкото да може да наблюдава вратата.

Дръжката на бравата се завъртя и вратата се отвори. През спуснатите си мигли Виола видя Лиза — камериерката на свекърва й — да престъпва на пръсти в стаята.

След това затвори плътно очите си и зачака.

Камериерката направи една неуверена крачка, после втора.

Виола си се представяше как изглежда — дългата й руса коса, достатъчно светла, за да не личат побелелите кичури в нея слава Богу, прибрана под бяла дантелена шапчица; розовата й копринена пола разпръсната до пода грациозно; лицето и в покой, изящно, но и гордо… О да, определено изглеждаше впечатляващо.

Гърдите й се изпълниха с надежда. Може би вдовицата съжаляваше за необмислените си думи. Тя сигурно ужасно се е притеснила, когато Виола не слезе за чая и най-накрая е осъзнала, че трябва да се отнася с уважение към снаха си. Сигурно бе изпратила камериерката си с извинение за грубото си държание.

Като видеше в какво състояние е Виола прислужницата сигурно щеше да се притесни, или дори да се изплаши. Щеше започне да се вайка и да избяга от стаята с викове за помощ. Останалите щяха да дойдат и да уведомят вдовицата, че Виола може да е мъртва. Възрастната жена щеше да съжалява толкова много и избухвайки в сълзи щеше да изплаши слугите с неочаквания си изблик на емоции. Тогава те щяха да разберат колко лошо се е държала тя с Виола.

Стъпките на камериерката вече не се чуваха. Това означаваше, че тя приближава, защото до леглото имаше дебел килим. Виола полагаше усилия лицето й да остане напълно безизразно, дишането й да е дълбоко и бавно, а тялото отпуснато.

— Мисис Оливие? — Гласът се чу съвсем близо до леглото.

Клепачите и потрепнаха, но Виола не отвори очи.

— Мисис Оливие? — Лиза колебливо докосна ръката на Виола, лежаща над завивката. — Господарката ме изпрати да ви повикам.

Виола отново потрепна с клепачи, но не отвори очи.

— Да не би да е дошло месечното ви неразположение, а?

Виола за малко да изпъшка. Как смееше тази прислужница да предположи такова нещо?

— Ако е така, ще ви донеса чай от горчив корен, който прогонва бързо лошото настроение.

Виола не й отговори. Наистина! Колко безчувствена жена, да говори подобни неща. Нямаше да се учуди ако вдовицата я е накарала.

— Господарката каза, че може да не се чувствате добре, защото сте неразположена. Ако е така, нареди да излея каната от умивалника върху вас. На мен не ми харесва да правя такива неща, но ако това ще ви накара да станете…

Въпреки всичките си намерения Виола ококори очи.

— Тази жена ти каза да излееш вода върху мен?

— Да. Всъщност тя ми нареди първо да излея водата върху вас и чак след това да ви кажа, че трябва да станете, но аз реших, че няма да е честно да постъпя така.

Виола се ядоса. Седна бързо, а очите й светеха гневно.

— Моля да предадете господарката си, че нямам настроение за чай.

— Предполагам, че е така — каза Лиза, без да се впечатли от ледените нотки в гласа на Виола. — Но вие така или иначе трябва да дойдете. Дойдоха гости и господарката и без това не е доволна, защото имаше само четири кифли приготвени за чая.

Виола погледна към прозореца. Снегът най-сетне се беше стопил, но пътищата бяха като реки от кал.

— Кой е дошъл в такъв ден?

— Вашата дъщеря е едната от гостите. Някои от придружителите й изглеждат малко изпаднали според мен, но единия от тях е красив като Луцифер. — Лиза потръпна от възхита. — Дори има белег на лицето си сякаш го е белязал самия дявол.

— Мили боже! — Виола скочи от леглото толкова рязко, че камериерката се отдръпна назад. — Дай ми синята утринна рокля! И не губи повече време, глупаво момиче. Трябва да побързаме.

Виола се облече за изключително кратко време. Още докато се спускаше по стълбите тя чу треперещия глас на вдовицата и още няколко други гласове. Какво ли се бе случило, за да дойде Вениша до тук? Кой ли беше с нея? Виола влезе във всекидневната и веднага потърси с очи дъщеря си. Вениша, която беше елегантна дори и в най-напрегнатите ситуации, сега изглеждаше ужасно раздърпана и уморена. Спътниците й изглежда също нямаха никакво настроение и бяха смутени, изморени и измачкани.

— Мамо! — Вениша се втурна напред и обви ръце около майка си.

Тя винаги е била любяща дъщеря, но този път в начина, по който я прегърна се усещаше отчаяние.

— Вениша, какво правиш тук. Не че не се радвам да те видя. Но какво се е случило за Бога?

Над рамото на Вениша Виола улови погледа на Грегор. Той я гледаше съвсем спокойно, но тя усети, че има нещо различно в очите му. Нещо важно.

Искрица надежда пламна в гърдите й. Тя потупа рамото на дъщеря си.

— Хайде, хайде. Трябва да ми разкажеш всичко.

— Ще ти разкажа. Това е дълга история. Преди това, позволи ми да ти представя моите спътници. Това е мис Плат — слабата жена с миши цвят на косата кимна нервно с глава. — А това са мис Хигънботъм и сър Хенри Лаундън. — Момичето, което беше изключително красиво, но за съжаление цялото покрито с кал, се изчерви и кимна за поздрав. Изисканият джентълмен до нея се поклони. Той беше скочил на крака при влизането й в стаята. — И Рейвънскрофт, когото ти познаваш.

Той се поклони от мястото си до прозореца, където стоеше далеч от останалите.

Виола го огледа с интерес. Лорд Рейвънскрофт изглеждаше потиснат, обичайната му внимателно поддържана в небрежна прическа коса, сега беше направо рошава. Дрехите му изглеждаха така, все едно е спал с тях. Шалчето му беше завързано на криво, палтото измачкано, а единия му крак бе покрит с кал. Кльощавата жена каза с болезнено драматичен глас:

— Тази къща е много интересна. Екстериорът е направо страховит, а интериорът — твърде мрачен. Не мога да спра да си представям, че съм попаднала в някой готически роман или нещо подобно. Някой от нас може и да не се събуди утре сутринта.

Вдовицата не остана доволна от това изявление. Бе облечена както обикновено в черно и лилаво, а върху косата й бе закрепена с множество проблясващи скъпоценни игли огромна перука с невероятен червен цвят. Тя подсмръкна силно и каза.

— Мис Флат…

— Наричам се мис Плат, мадам — избъбри жената.

Вдовицата свъси тънките си вежди.

— Мис Флат, не ми харесва това, което намеквате с думите си. Ако къщата ми ви изглежда неприятна, чувствайте се свободна да я напуснете. Вратата е ето там — заяви тя и посочи към отсрещната стена.

Всички проследиха погледа й, но там нямаше врата, а само един голям прозорец с изглед към градината.

Виола потисна една уморена усмивка, докато си мислеше, че мис Плат е права за къщата. Тя самата не би се учудила много, ако в някоя от малко използваните стаи открие труп заедно с улики сочещи директно към собственичката на къщата.

— Милейди, — каза мис Плат, гледайки притеснено към прозореца. — Но там няма врата. Това е…

— Вениша — обърна се вдовицата към внучката си, — канила ли съм те?

— Не. Но и без това винаги казваш, че не те посещавам достатъчно често.

— Не искам да кажа да не идваш, но не и по този начин — неочаквано и с група мошеници.

— Бабо — каза Вениша и премигна, — моля те, не бъди груба.

— Да говориш откровено не е грубост — заяви баба й и присви очи срещу Грегор. — Ей ти. Изглеждаш като някой от онези МакЛийн.

Грегор се поклони.

— Аз съм Грегор МакЛийн.

— Хъммм. Ти ли си този нехранимайко, който продължава да флиртува с моята Вениша, но така и не се решава да се ожени за нея както подобава на един истински джентълмен.

Вениша скри очите си с ръце. За изненада на Виола, Грегор се усмихна. Отиде до креслото на вдовицата, хвана ръката й, повдигна я, и я целуна галантно.

— Аз съм същият този МакЛийн — негодник и измамник. Но не защото не искам да се оженя за внучката ви. Вече я помолих да се омъжи за мен, но тя ми отказа.

Виола ахна.

— Какво? — извика Рейвънскрофт.

Мис Плат притисна ръце към сърцето си.

— Мис Уест, и да не ми кажете и думичка за това!

Мис Хигънботъм и кавалерът й изглеждаха съвсем объркани. А Виола се чудеше за коя мис Уест става дума, докато Вениша поклати глава и, все още с ръце върху очите, изстена. Вдовицата тропна с крак.

— И защо тя не те иска?

— Може би защото й предложих по доста неподходящ начин. Но все пак се надявам, да я убедя, да ми даде още един шанс, защото съм сигурен, че напълно си подхождаме.

Сърцето на Виола прескочи един удар. Тя никога преди не беше забелязвала МакЛийн да хвърля такива горещи погледи към дъщеря й. Определено нещо се беше променило. Но защо Вениша не реагираше?

Вдовицата гледаше Грегор.

— Изненадана съм, че си позволил на това глупаво момиче да ти каже „не“.

— Бабо! — възкликна Вениша и спусна надолу ръцете си. — Моля те, престани! И не обиждай Грегор.

— Хъм — присви рамене вдовицата. — Всяко семейство, което е прокълнато да влияе на времето, според моите книги е семейство от негодници.

Грегор се ухили.

— А според моите, всяка жена способна да докара до лудост от мъка прадядо ми е непоправима лудетина.

— Ха — каза тя развеселено, а набръчканите й бузи порозовяха. — Той разказа ли ти за това, преди да хвърли топа.

— Вие сте легенда в моето семейство. Портретът ви още виси в голямата зала срещу неговия. Това предизвиквало често яростта на баба ми. Разказват, че тя още обикаля залите, скърца със зъби и ридае повече от петдесет години след смъртта си.

— Такава си беше Паулина. Плачеше за това, оплакваше се от онова. Напомня ми на някой друг, когото познавам — след тези думи тя погледна право към Виола.

Тя отвори уста, за да протестира, но вдовицата продължи.

— Аз може да избухвам от време на време, но никога не си губя времето да плача. Ако нещо не е наред, то трябва да се поправи. Днешното превзето поколение не може да реши собствените си проблеми. Само се лута около тях и кърши ръце. — Тя погледна към Грегор, който беше навел очи към краката си. — Можеш да седнеш до мен.

Грегор се поклони.

— Ще го направя, но само след като всички дами се настанят.

Вениша видимо се беше посъвзела.

— Бабо, пътуването беше трудно и дълго. Мисля, че ще е по-добре всички да се оттеглим, за да си вземем вана, и да си починем малко.

Вдовицата сви рамене.

— Постъпете както искате. Аз никога не спя следобед, няма и да започна да го правя сега. — Тя погледна строго към Виола. — Провери стаите за гости. Не ми пука къде ще настаниш тези останалите, но мистър МакЛийн ще отседне в Розовата стая, където веднъж е отсядал Бони принц Чарли. А Вениша ще заеме Синята стая.

Виола срещна очите на вдовицата и усмивка потрепна върху устните й. Синята и Розовата стая бяха свързани. В този момент и се прииска дори да прегърне сприхавата си свекърва.

— Разбира се. Ще ги отведа веднага и…

— Не, благодаря — каза Вениша твърдо. — Бих предпочела да се настаня в обичайната си спалня в източното крило, ако е възможно.

Виола се намръщи.

— Но Вениша от страна на баба ти е толкова мило да ти предложи Синята стая. Тя е много по-хубава.

— Благодаря, мамо, но казах не, и точно това имам предвид.

Вдовицата сви вежди.

— Все така упорита, а?

Вениша погледна баба си и отвърна спокойно.

— Аз съм истинска Оливие.

Тънките устни на баба й се извиха в усмивка.

— Така е, и да благодарим на Бога за това. Добре, ще ти простя дързостта този път, но не очаквай винаги да бъда толкова снизходителна. Виола отведи тези нехранимайковци по стаите им. Не спя през деня, но обичам тишината.

Виола се съгласи, но беше разочарована от капитулацията на свекърва си. Старият прилеп не понасяше да противоречат на заповедите й, особено пък Виола. Защо не се държеше така и с Вениша, и то сега, когато ставаше въпрос за нещо толкова важно като бъдещото внуче на снаха й?

Всички официално се сбогуваха с домакинята, която естествено не оцени любезността им, и Виола ги поведе по приличащите на лабиринт мрачни коридори на къщата.

Тя знаеше, че всички те копнеят за топла вана и меко легло, но нямаше да получат нито едното от двете. Прислужниците бяха толкова стари, а стаите толкова отдалечени от централната част на къщата, че докато бъде занесена водата за ваната вече щеше да е изстинала, а леглата бяха целите на бучки. Виола остави настаняването на Грегор и Вениша за най-накрая, умирайки от любопитство да научи нещо повече за предложението на Грегор. Стигнаха до Слънчевата стая, която обикновено заемаше Вениша при посещенията при баба си. Тя беше възможно най-далеч от стаята на Грегор в западното крило.

Вениша прегърна майка си и каза:

— Благодаря ти, мамо.

— Ще отведа Грегор до стаята му и ще се върна, за да можем да си поговорим на спокойствие.

Изражението на Вениша стана предпазливо.

— Не сега, мамо. Твърде уморена съм. Мисля да поспя чак до вечерята.

— Не искаш ли чаша чай или малко лавандулова вода, за да…

— Не, благодаря ти. Искам само да спя. — Вениша направи вял ренесанс срещу Грегор, а той й се поклони дълбоко и й намигна. Бузите на Вениша поразвяха и тя толкова бързо изчезна зад вратата на стаята си, че Виола остана безмълвна в коридора.

Грегор се загледа замислено в затворената врата. След миг се обърна към Виола и заяви:

— Мисис Оливие, имам намерение да се оженя за дъщеря ви.

— Това ще бъде прекрасно — отвърна Виола одобрително, но не можеше да спре да мисли за печалната извивка на устните на дъщеря си. Потупа ръката на Грегор и продължи: — Желая ви късмет.

Челюстите на Грегор се изопнаха и Виола реши, че и той е точно толкова твърдоглав колкото и Вениша. Това й вдъхна надежда.

— Елате, сигурно сте изтощен. Позволете да ви отведа до Розовата стая. Тя се намира в най-официалната част на къщата и е доста изолирана. Вдовицата изключително рядко допуска някого там. Това е голям комплимент за вас.

Той й предложи ръката си и се усмихна по такъв начин, че сърцето на Виола потрепна.

— Водете ме, мадам. Уверявам ви, че бях подготвен за нещо много по-лошо.

Вениша си поръча вода за баня, изми и среса косата си и я остави да изсъхне пред огъня. След това облече нощницата си, преметна през стола халата си и помоли да предадат на баба й, че има главоболие и няма да може да присъства на вечерята. Тази й дързост предизвика изразителния отговор на баба й, на който тя не обърна внимание и посещение от майка й, която й донесе лауданум, чаша билков чай, потопена в Египетско мляко, кърпа за челото и гореща тухла за леглото.

Скоро стана ясно защо е дошла майка й — всеки въпрос, който й задаваше бе свързан с предложението на Грегор. Вениша отказа да й отговаря и насочи разговора към приключенията, които бе преживяла — как Рейвънскрофт я е подмамил да напусне Лондон и как останалите бяха попаднали в странноприемницата. Тя почти напълно изключи името на Грегор от разказа си.

Когато звънецът оповести времето за вечеря, майка й взе празната чаена чаша, целуна я по челото, настани я в леглото с топлата тухла до краката и напусна стаята.

Изненадана от проявената от майка й необичайна тактичност тя се сгуши под завивките с надеждата да заспи.

Разбира се тази надежда се оказа напразна. След като половин час се въртя в леглото, тя стана и отиде да седне до камината.

Изкушаваше се от мисълта, че брака им с Грегор няма само да спаси репутацията й, а и ще ги сближи. А може би между тях щеше да се породи и любов?

Но ако не станеше така? Можеше ли да изгради брака си на такава основа? Ами ако някой ден Грегор се обърне назад и се почувства измамен по някакъв начин? А ако тя се почувства така?

Не, не можеше да го направи. Не можеше да…

Врата се отвори.

Вениша се обърна, почти убедена, че ще срещне две дълбоки зелени очи, но срещу нея стоеше баба й, облечена в официална лилава рокля украсена с черни панделки, с огромната червена перука на главата, която я правеше да изглежда удивително дребничка и с много проблясващи бижута по себе си.

Възрастната жена влезе в стаята накуцвайки, а икономът й я следваше. Тя посочи с бастуна си малката масичка пред камината.

— Остави подноса там, Рафли.

— Да, мадам — отвърна той и изпълни нареждането. — Ще желаете ли нещо друго?

— Не това е всичко — каза тя и му направи знак да излезе.

Вениша премигна към подноса — на него имаше чайник, чаши, малка чинийка с пасти и колосани кърпички.

— Бабо, това е много мило от твоя страна, но аз не съм гладна.

— Това не е за теб. За мен е. — Тя закуцука към масичката и си взе една пастичка, сложи я в устата си и след това продължи: — Не мога да вечерям докато мис Флат дрънка като пиян моряк.

Вениша се усмихна.

— Разбирам. — Тя отиде до масичката и седна от другата страна. — Ела да седнеш, аз ще ти налея чай.

— Не мога да седна, краката ме болят. Но ще изпия чаша чай. С много сметана моля — тя пое пълната чаша и насочи светлите си очи към лицето на Вениша. — Е мис Уест, какво ще ми разкажете за себе си?

Вениша въздъхна.

— Виждам, че вече знаеш всичко.

— Поне по-голямата част. От това, което майка ти успя да ми каже, но не беше никак лесно да я разбера, като знаеш как украсява всичко и от това, което твоите окаяни спътници ми разказаха на вечеря, мисля, че доста добре разбрах какво се е случило.

— Наистина ли? — Вениша се съмняваше, че баба й знае всичко.

Веждите й се вдигнаха над проницателните й очи.

— Онзи глупак Рейвънскрофт е прекрачил границите на приличието, а МакЛийн е готов да се хвърли в огъня. Ти не го искаш при тези условия и си му отказала. Това обяснява ли положението?

Вениша кимна, а в гърлото й бе заседнала буца.

— Не мога да се съглася Грегор да го направи.

— Защо не? Той е мъж. Длъжен е да поеме отговорност.

— За чужда грешка? Не. Щеше да е различно ако…

— Ако какво?

Ако я обичаше. Но не беше така. Буцата в гърлото й нарасна. Тя отпи глътка чай.

Баба й не я изпускаше от поглед.

— Не ставай глупава, мила моя. Ако майка ти беше жена на място, ти щеше да си приключила с тези напразни терзания и да вървиш към олтара.

— Не искам да отида до олтара с Грегор МакЛийн.

— Разбира се, че искаш! Той изглежда дяволски добре. Точно от типа мъже, след които тичах и аз в миналото. Няма нищо срамно в желанието Вениша. Срамно е да не го последваш.

Вениша остави шумно чашата си върху чинийката.

— Бабо всяка жена в Лондон е готова де се хвърли на врата на Грегор. Не искам да съм една от тях.

— Забрави за врата му. Това не е най-интересната част от него. — Баба й се изкиска, а бузите на Вениша пламнаха. — Не се прави на свенлива девойка, момичето ми. Видях как те гледа той, видях и ти как го гледаш. Между вас гори хубав, силен огън. Точно той прави един брак устойчив и носи след себе си здрави синове.

Вениша почти се усмихна.

— Чудя се как мама още не се настанила в леглото, като те слушам как говориш.

— Тя се настанява там всеки ден, но аз знам как да я вдигна. — Бабата закуцука към прозореца с чашата в едната ръка и с бастуна в другата.

— Ела и седни до огъня — каза Вениша и се надигна да последва баба си. — Ще разлееш чая си.

— Мога да държа чашата си, благодаря — отвърна раздразнено баба й. — Толкова е горещо тук. Отвори прозореца.

— Но…

— Чувствам се малко слаба. Отвори бързо прозореца, преди да съм се строполила мъртва.

Вениша въздъхна и отвори прозореца. Студен вятър нахлу в стаята, хлопайки по отворените прозорци. Вениша потрепери.

— Така е много по-добре — каза баба й и закуцука обратно към леглото. — Какво имаше предвид МакЛийн, когато каза, че не ти е предложил както трябва?

Вениша разтъркваше премръзналите си ръце.

— Това е без значение. Не искам да се омъжа заради обстоятелствата. Ако той… ако той наистина иска да се ожени за мен, може би… Но това е без значение, тъй като нещата не стоят по този начин.

Баба й хвана пискюла над леглото като държеше чашата си несигурно над матрака.

— Никога не съм харесвала този цвят. Исках да има зелени пискюли в ъглите, но проклетата шивачка ме отказа, твърдеше, че няма да си отиват с жълтото.

Защо за Бога баба й говореше за пискюли.

— Бабо, защо…

— Опа! — Чаят се разплиска по леглото, кафявата течност попиваше във възглавниците и в завивките. — Проклятие! Изглежда съсипах леглото ти — завайка се тя, но в тона й се долавяше нотка на задоволство.

Вениша въздъхна, внезапно се почувства твърде уморена, за да може да мисли за нещо друго, освен, че копнее да остане сама.

— Не се притеснявай. Ще повикам някоя от прислужниците да го подсуши, доколкото може. Аз ще спя от другата страна.

Леглото беше огромно, на него можеха да легнат четири човека, без да се докосват.

Баба й закуцука към звънеца.

— Моята внучка няма да спи на мокро легло. Ще премръзнеш до смърт особено с този отворен прозорец.

— Наистина бабо, няма нищо. Аз мога…

Чу се нежен звън и Рафли влезе.

— Ето те и теб — каза баба й и тръгна към вратата. — Разлях чай на леглото. Внучката ми ще се нуждае от нова стая.

Вениша запротестира.

— Аз не…

— Сложи си халата, детето ми. Не можеш да ходиш по коридорите облечена така — тя спря до вратата. — Рафли знае къде да те заведе. Бих те отвела и аз, но съм твърде уморена.

— Бабо…

— Лека нощ, скъпа. Ще се видим на закуска.

Вениша въздъхна. Никой не можеше да противоречи на баба й, не беше сигурна защо въобще се опитва.

Дойде прислужница, която бързо събра куфара на Вениша и го подаде на лакея в коридора. Вениша скри ръцете си в халата и последва иконома. Те преминаха покрай няколко спални, накрая и покрай Розовата стая, където баба й беше настанила Грегор.

Вениша не спираше да мисли какво ли прави той. Оттеглил ли се е вече? Тя си представи как той се плъзва между чаршафите и можеше да заложи последното си пени, че спи чисто гол. Тръпка на възбуда премина през нея при тази мисъл. Рафли спря пред двойната врата малко по-надолу по коридора и я отвори. Стаята беше два пъти по-голяма от обичайната спалня на Вениша и приятно топла, двете камини горяха с ярки пламъци. Леглото беше обиколено с брокатен балдахин украсен със сини цветя, купчинката сини и златисти възглавнички я привлякоха да пристъпи напред. Свещите от двете страни на леглото заливаха с нежна светлина хладните чаршафи и сякаш приканваха да се отпуснеш в тях.

Столове и канапета бяха поставени пред едната камина. По пода бяха разпръснати дебели килими. Широка двойна врата водеше към балкон с изглед към градината зад къщата. Дългите плътни завеси от тежка коприна стигаха до пода. Малки златисти възглавнички бяха разпръснати из цялата стая.

Рафли разопакова вещите на Вениша, докато един лакей донесе поднос с чай, ягоди, малини, сметана, канелени кифли и гарафа с охладено шери. Вениша предположи, че баба й се извинява за разлетия върху леглото й чай.

Накрая Рафли огледа за последен път стаята, кимна доволно, пожела тихо лека нощ и затвори голямата врата след себе си.

Вениша свали халата си и го хвърли върху един стол, след това отиде до подноса и си наля чаша шери. Само колкото да й помогне да заспи. Изпи я на един дъх и реши, че няма нищо лошо в това да си налее още една.

Приближи краката си към камината и размърда пръсти срещу приятната топлина. Утре щеше да реши какво да направи, за да помогне на спътниците си. Всъщност сър Хенри може би щеше да се окаже добра партия за романтичната мис Хигънботъм. Той беше улегнал и стабилен и впечатли Вениша с грижовността си.

Мис Плат беше другия проблем. Трябваше в най-скоро време да й намери работа. А може би баба й познаваше някой, който си търси компаньонка?

Рейвънскрофт трябваше да се върне в Лондон и да се извини на лорд Ълстър. Майка й можеше да помогне в случая, защото познаваше доста добре баба му. Старата дама следеше изкъсо разходите на внука си, така че можеше да го убеди да приеме позакъснялото извинение на Рейвънскрофт. Да, този план си заслужаваше да се обмисли.

Тя се намръщи леко и отпи глътка шери. Оставаше само тя. Спътниците й вече трябва да бяха разбрали, че тя не е сестра на Рейвънскрофт, а ситуацията, в която бяха попаднали заедно никак не беше благоприлична, както и това, че Грегор не й е настойник.

Вениша въздъхна. Какво можеше да направи? Тя обичаше живота в Лондон и не можеше да си представи да бъде откъсната от него, но точно това щеше да й се наложи. Можеше да избегне неодобрението на обществото, ако се омъжеше за Рейвънскрофт, но нищо не бе в състояние да я накара да предприеме тази стъпка. Вдигна чашата до устните си отново и с изненада откри, че е празна. Напълни я отново, протегна се и установи, че краката и вече са се затоплили. Отблясъците на огъня танцуваха по кожата й като ласка и отразяваха златистите тонове на копринения балдахин над леглото. Вениша извика в съзнанието си спомена за начина, по който я беше гледал Грегор тази вечер. Само ако можеше да повярва, че той чувства към нея нещо повече от отговорност. Нещо… по-значимо.

Тя въздъхна, бе толкова потънала в мислите си, че не чу завъртането на дръжката на балконската врата. Не забеляза и сянката на човека пристъпващ по плътния килим. Не осъзнаваше, че той стои там и я наблюдава докато не усети полъха на парфюма му, който накара зърната на гърдите й да се втвърдят и да повдигнат фината материя на нощницата.

Тя затвори очи и прошепна:

— Грегор.