Карън Хоукинс
Шотландска стихия (18)

Глава 17

„Внимавайте момичета, много е важно е да се научите ясно да казвате какво имате предвид. Това е най-големият подарък за вас и за тези, които обичате.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Грегор пришпори коня си в галоп. Чувстваше се чудесно на гърба му — усещаше хладния и влажен въздух пропит с мириса на земя и долавяше шепота на дърветата. Жалко, че Вениша, която толкова обожаваше да язди, в момента пренебрегваше желанието си, а тя обичаше точно такава езда — такава каквато задоволява всичките ти сетива. Можеше да си я представи как язди начело и после извръща лице сияещо в усмивка към него.

Той се усмихна за първи път след разговора им вчера. Хвърли поглед назад към каретата, която бавно се клатушкаше по пътя. Чеймбърс избягваше внимателно дупките и калните локви. Дори и от разстояние той можеше да чуе нестихващото бърборене на мис Плат. На Вениша и Рейвънскрофт сигурно щеше да им се прииска да я убият дълго преди да стигнат до къщата на баба й.

Кожените завеси на каретата бяха дръпнати. Ако забавеше хода на коня си можеше и да успее да зърне Вениша, прибраната й с фиби гъста коса и виещите се дълги къдрици по врата й. Без съмнение изражението й щеше да е измъчено заради безкрайния поток от думи извиращ от устата на мис Плат.

Вениша не можеше дори да върви по улицата, без да налети на някоя беда. Може би сега трябваше да й съчувства. Преди седмица, макар че за него оттогава сякаш бяха минали години, те щяха да се смеят на глуповатата мис Плат.

Ако опиташе да язди до каретата, щеше да срещне погледа на Вениша и както тя веднага би разбрала мислите му, и той щеше да разгадае нейните. Но сега тя избягваше не само погледът му, но и всяка среща с него. Лицето му помръкна. Липсваше му онова време преди, и част от него се страхуваше, че то никога няма да се завърне. Досега не бе осъзнал, колко много обича да чува смеха на Вениша. Усети го през последните няколко дни, когато тя престана да се усмихва. Тя имаше най-остроумното чувство за хумор, очите й искряха като скъпоценни камъни, а устните й се извиваха по най-очарователният начин.

По дяволите, по дяволите, по дяволите. Не беше честно, че необмислената глупост на Рейвънскрофт ги бе довела до тук. Ръцете му сграбчиха юздите и той пришпори коня си по-далеч от каретата.

Сега не можеше да си я избие от главата. Забелязваше хиляди неща, за които не бе помислял преди, как косата й се къдреше край врата, как винаги миришеше толкова сладко, как накривяваше глава на една страна докато слушаше — заради всички тези неща вече не гледаше на нея като приятел.

Сякаш през изминалите години той я бе виждал през тъмно стъкло и чак сега сенките се бяха отдръпнали, за да я огрее слънцето за първи път. Вениша Оливие, най-добрият му приятел в целия свят, единствената жена, към която не бе изпитвал сексуално желание беше красива, но по различен начин — с дълбоката, богата, земна красота на истинска жена.

Осъзнаването на този факт го бе извадило извън контрол и той се бе държал с нея като прост ратай. Макар че беше твърде упорита, за да си го признае, тя щеше да е много по-щастлива омъжена за него, отколкото за който и да е било друг. Той я познаваше, уважаваше и го беше грижа за нея. Освен това лесно щеше да разшири конюшнята в имението си в Ланкашър, за да побере всички коне, които щяха да й се приискат. Какво повече можеше да желае?

Той се намръщи, припомняйки си изражението й, когато й бе съобщил, че ще се женят. Макар че тя всъщност нямаше избор, все пак заслужаваше да я попита. Нали това искаха жените.

Грегор въздъхна. Може би в тишината и спокойствието на бабината й къща, той щеше да започне отначало, като й обясни предимствата на един брак с него. Тя не беше готова да признае в каква ужасна ситуация се бе забъркала, но веднъж щом го осъзнаеше той беше сигурен, че ще размисли. Трябваше.

Мисълта го ободри и той с леко сърце зави по пътя.

— Прт стой!

Един бял файтон беше заседнал в калта от едната страна на пътя. Двама мъже — джентълмен и кочияшът му стояха до него. Господинът, мъж на средна възраст облечен в сиво палто, повдигна крак и изрита колелото на файтона.

Грегор се засмя.

Мъжът вдигна поглед и когато видя Грегор се сконфузи.

— Извинете, че станахте свидетел на това — каза той, докато се приближаваше напред с протегната ръка. — Аз съм сър Хенри Лаундън.

Грегор усети силното му ръкостискане и се взря в откритите му сиви очи. Той имаше прошарена край слепоочията коса и малки бръчици край очите, сякаш често се смееше.

Грегор продължи да се усмихва.

— Добър ден. Аз съм Грегор МакЛийн. Надявам се, че няма да възразите ако остана на коня. Земята изглежда доста несигурна.

Сър Хенри поклати унило глава и кимна към калните си ботуши.

— Трябваше да си взема коня, а не файтона, но във всеки случай се радвам да ви видя. Тук сме вече от час и не е минавала жива душа. Вече започвах да си мисля, че ще трябва да вървим четири мили пеша до Едингтън.

Грегор погледна калния път с недоверие.

— Пътят тук е адски разкалян, нали?

Мъжът кимна.

— От другата страна е по-сигурен. Жалко, че не го знаехме, преди да заседнем.

Вратата се отвори и Рейвънскрофт изскочи, без да забелязва калта и мръсотията.

— Мистър Уест! — мис Плат се показа на прозореца. — Внимавайте! Сигурно ще се намокрите ако стоите там. Заседнахме ли? Дано не се наложи да излезем и да вървим, тъй като не нося ботуши, а и ще съсипя полите си. Мистър Уест, не мислите ли, че е ужасно да вървиш в такова време? — тя седна отново, а гласът и продължаваше да се чува този път отправен към Вениша.

Рейвънскрофт се приближи към Грегор с отчаян поглед.

— МакЛийн! Трябва да си сменим местата. Вие влезте в удобната, топла карета, а аз ще яздя на вашето място. Трябва да е ужасно студено тук и…

— Не. — Грегор се обърна към сър Хенри. — Ако ни помогнете да се измъкнем оттук, ще ви закараме до Едингтън. Там ще си наемете кон, за да продължите пътя си.

— Звучи чудесно — сър Хенри погледна потиснато Грегор. — Забелязал съм, че колкото по-бързо трябва да стигне човек до някъде, толкова повече препятствия му се изпречват на пътя.

— Да, така е. Всеки път.

— Милорд? — извика Чеймбърс. — Да кажа ли на дамите да слязат? Ако каретата започне да се пързаля, може и да се обърне.

Прав си. Ще им помогна — Грегор отиде до каретата и отвори вратата.

Очите на Вениша станаха сребристи от нахлулата светлина. Грегор протегна ръка към нея.

— Ще трябва да застанете отстрани за малко докато прекараме каретата през тази част на пътя.

Тя се поколеба, после кимна и сложи ръката си в неговата. Лекият натиск на пръстите й предизвика горещи вълни по тялото му. Той стисна дланта й по-силно, когато тя пристъпи до вратата и в един кратък миг погледите им се срещнаха.

Без да се замисли той уви ръка около кръста й и я повдигна от каретата, усещайки всеки инч от тялото й до своето. Тя се изчерви и очите и се разшириха.

— Грегор! — тя си пое дъх и засрамено се огледа наоколо.

Смущението й го върна в реалността и той я пусна, след което отстъпи назад неохотно.

Бе настъпило напрегнато мълчание. Рейвънскрофт се мръщеше, Чеймбърс и кочияша на сър Хенри изглеждаха подозрително улисани в задълженията си. Самият джентълмен гледаше встрани, макар в очите му да личеше симпатия.

Грегор леко се поклони на Вениша.

— Не исках да се изцапаш в калта. Тук ъъ… не е толкова мръсно.

Вениша погледна надолу и Грегор проследи погледа й. Тя стоеше най-малко в един инч вода. Грегор я беше оставил точно в средата на голяма локва.

Вениша повдигна полите си и излезе от нея, докато ботушите и жвакаха.

— Оценявам усилията ти, МакЛийн.

— Юхуу, лорд МакЛийн! — мис Плат стоеше на вратата на каретата, очевидно готова да скочи в ръцете му. — Готова съм да сляза.

Вениша избухна в смях, който се опита да прикрие с покашляне. Грегор и хвърли поглед, преди да извика през рамо.

— Мистър Уест ще се радва да ви помогне да слезете.

— Аз? Но…

Грегор го погледна. Младият мъж преглътна.

— Е, много добре.

Той си проправи път през локвите и застана толкова близо до каретата колкото мис Плат да успее да се хване за върховете на пръстите му. Тя премигна.

— Не мога да стъпя там. Кално е.

Той отдръпна ръката си.

— Много добре — обърна се той към Грегор. — Мис Плат предпочита да остане в каретата и да се обърне заедно с нея.

— Не казах това! — обидено извика тя.

Той отново протегна ръка от същото разстояние.

Оставена без избор, мис Плат скоро стоеше до Вениша от другата страна на пътя, и двете с влажни и мръсни крака.

Грегор се обърна към Чеймбърс, Рейвънскрофт и сър Хенри.

— Ако каретата се движи бавно и я бутаме леко от едната страна, ще успеем да я прекараме, без да излезе от пътя.

— Може и да проработи — кимна сър Хенри. — Когато файтона ми започна да се пързаля, аз необмислено спрях конете и колелетата затънаха в калта. След това вече нямаше какво да се направи.

Грегор кимна.

— Значи имаме план.

— Извинете ме, — намеси се Вениша от другата страна на пътя. — Аз не бих постъпила по този начин.

Рейвънскрофт се усмихна.

— О, скъпа Вениша, сигурен съм, че можем да прекараме каретата и без…

— Как би постъпила? — попита Грегор, игнорирайки сепнатия Рейвънскрофт.

— Ако тръгнете бавно, колелетата лесно ще затънат. Аз бих го направила бързо.

Сър Хенри изглеждаше впечатлен.

— Тя е права. Скоростта може да я прекара през калта.

Грегор кимна замислено.

— Ще последваме съвета на Вениша. Чеймбърс, карай бързо и точно по края. Сър Хенри, може би вашият човек ще тича край конете и ще ги насърчава. Рейвънскрофт, ти, сър Хенри и аз ще бутаме от долната страна, за да сме сигурни, че каретата няма да излезе от пътя.

Веднага щом Грегор, Рейвънскрофт и сър Хенри заеха местата си, Чеймбърс подкара конете.

Голямата карета изтрополи напред, конярят на сър Хенри държеше юздите на водача на впряга и го пришпори напред. Пътят се извиваше леко докато стигнаха до завоя.

Сега, — извика Грегор, натискайки с рамо задната част на каретата.

Рейвънскрофт и сър Хенри го последваха, каретата се движеше без проблеми напред… после спря за момент и се плъзна на една страна.

— Бутайте по-силно — нареди Грегор стискайки зъби докато се мъчеше да изправи каретата.

Слава богу, че Вениша бе предложила да го направят бързо. С помощта на конете каретата продължи. В един момент те се озоваха извън калта на твърда земя и Чеймбърс спря впряга. Грегор зърна облекченото изражение на Вениша и без да се замисли й намигна. Тя му отвърна инстинктивно.

Грегор се ухили и изведнъж живота му се видя по-хубав. Сър Хенри въздъхна и се подпря на каретата.

— Свършихме добра работа — усмихна се той. — Жалко, че не бяхте тук, когато и аз се опитах да мина по този път. Това… — той се отдръпна от каретата. — Каретата пързаля ли се? Сякаш се движи.

В отговор на думите му, каретата се разтресе.

— Чеймбърс — извика Грегор.

Кочияшът се обърна и погледна към каретата.

— Да, Милорд?

— Ти ли подкара каретата?

— Не, милорд, спрели сме като…

Каретата се разтресе отново този път съпроводена от приглушено хлипане.

— Мили боже! — извика сър Хенри докато се отдалечаваше от каретата. — Какво по дяволите е това?

— О, не! — Вениша изтича напред и започна да развързва въжетата, с които бяха пристегнати куфарите.

Рейвънскрофт се намръщи.

— Вениша, какво правиш за Бога?

Грегор хвана най-горното въже и бързо го развърза. Сандъците започнаха да падат с трясък на земята. Онзи, който Вениша беше обещала на мис Хигънботъм да закара до Лондон се завъртя на една страна и падна отворен. От него се изсипаха лавина от копринени рокли, чехли, както и свитата на топка мис Елизабет Хигънботъм.

— Елизабет! — Вениша и сър Хенри възкликнаха едновременно, а после се спогледаха учудено.

— Аз, аз, аз съм цялата в кал — проплака мис Хигънботъм.

Кал се сипеше от златните й къдрици и попиваше в роклята й от главата до петите. Кални бучки бяха полепнали по бялата й кожа и се размазваха по брадичката й.

За изненада на всички сър Хенри Лаундън падна на колене в локвата, сграбчи я в прегръдките си и целувката му я остави без дъх.

 

 

По-късно следобед, ескуайъра осъзна, колко решена бе дъщеря му, както той се изрази „да съсипе живота си“. Той следваше тежката карета на мисис Блум ядосан от бавната скорост. С това темпо щяха да прекарат още една вечер в някой хан, а това го изнервяше допълнително. Мечтаеше си за чистите чаршафи и здрави матраци в градската си къща, както и за услугите на готвача си от Йорк, където самият той бе роден и отрасъл. Скоро щеше да е отделил Елизабет на безопасно разстояние от нейната необмислена страст и животът му щеше да си продължи постарому.

Въпреки цялата си сприхавост, мис Блум се бе оказала със златно сърце. Единственият път, когато бяха спрели, Елизабет бе останала свита в ъгъла на каретата с качулка на главата и ръка притисната към челото, сякаш страдаше от главоболие. Отначало ескуайъра си помисли, че преиграва, но мисис Блум бе склонна да вярва, че е твърде превъзбудена, не само защото бе отдалечена от „годеника си“ и заради инцидента с каретата, но и заради дните, които прекара затворена в хана. Най-накрая Елизабет бе заспала с отпусната глава и скрито от качулката лице, до което не достигаше нежелана светлина. Мисис Блум се бе държала доста закрилнически и не бе позволила на никой да я събуди.

Дървена табела съобщаваше, че приближават до друг хан. Ескуайъра въздъхна, когато пълничката ръка на мисис Блум се подаде през прозореца и размаха бяла кърпичка като сигнал, че иска да спрат. Мили боже, тази жена сигурно имаше най-малкият пикочен мехур в Англия. Като мърмореше под носа си, той махна на кочияша за потвърждение надявайки се, че няма да стоят дълго. Каретата плавно сви към двора. Ескуайъра ги последва, но докато кочияшът отваряше вратата той заяви на мисис Блум, че няма да се присъедини за чаша чай и предпочита да я изчака отвън.

— Много добре — каза тя. — Макар, че не е хубаво за храносмилането ви да пропускате чая.

— Ще оцелея. Елизабет беше ли добра компания?

— Как не! Малката спа през цялото време като мишле. Ако не я чувах да диша, нямаше да знам дали е жива или не. Надявам се да се почувства по-добре след дрямката — след като каза това мисис Блум влезе в хана. Тя бе посрещната от ханджията и жена му, които се надяваха да спечелят малко пари от нея.

Ескуайъра се наведе към прозореца на каретата и хвърли поглед към дъщеря си. Тя изглеждаше точно така, както я бе описала мисис Блум, покрита от глава до пети в синьото си наметало и единственият звук, който се чуваше от нея бе равното й дишане.

— Горкото дете — той се бе държал грубо, но бе за нейно добро.

Той поведе коня си пред каретата, за да провери дали всичко е наред, когато звукът от препускащи копита привлече вниманието му.

Трима мъже на коне влизаха в двора и ескуайъра им завидя за тях. Първите двама мъже бяха огромни и тъмнокоси, облечени целите в черно. Последният беше рус и не толкова едър, дрехите му бяха елегантни, а по качеството на ботушите му можеше да се предположи, че е от Лондон. Те спряха край вратата на хана и единият от тъмнокосите мъже скочи от коня докато сваляше шапката си. Залязващото слънце го огря разкривайки тук-там посребрените му слепоочия и проследи извивките на лицето му.

Ескуайъра примигна, защото разпозна тези толкова изразителни нос и брадичка. Той пристъпи напред.

— Добър ден, господа! Не искам да ви безпокоя, но имате ли някаква връзка с лорд Грегор МакЛийн?

Мъжът, който стоеше до коня хвърли бърз поглед на спътниците си, преди да кимне.

— Да, имаме — гласът му бе плътен и с шотландски акцент. — Грегор е наш брат. Аз съм Хю МакЛийн. А това са другите ми братя — Александър и… — Хю посочи към русия мъж — Дугъл.

— Всъщност, с Дугъл МакЛийн сме се виждали веднъж по работа. Аз съм ескуайър Хигънботъм. Надявах се да науча адреса на лорд Грегор МакЛийн, за да мога да му благодаря за помощта, която оказа на мен и дъщеря ми.

Дугъл слезе от коня и се приближи към него, а зелените му очи заблестяха.

— Да не би току-що да казахте, че брат ми ви е помогнал по някакъв начин?

— Помогна на всички ни. Бяхме заседнали заради снега в един хан. Той ни оказа помощ при поправката на каретите и заедно с коняря си излекуваха пострадалите коне, а също съдейства при натоварването на багажа. Постъпи много благородно.

Хю потърка челото си, сякаш се опитваше да проумее току-що чутото.

— Благородно? Сигурен ли сте, че е бил брат ми? Той има белег…

Ескуайъра прокара пръст по лявата страна на лицето си.

— Хм — Хю поклати глава в почуда. — Не мога да повярвам, че това е бил той.

— Защо не? — попита объркан ескуайъра.

— Не е характерно за Грегор да се държи по този начин.

Дугъл се наведе напред.

— Грегор изглеждаше ли ранен по някакъв начин. Може би е имал рана на главата?

— Не.

— Хм. Това би обяснило странната промяна, но може да е било от влиянието на мис Оливие.

— Оливие? Кой е това?

Веждата на Дугъл се вдигна.

— Една жена, висока горе-долу толкова — и той посочи с ръка до рамото си. — Тъмна коса? Сиви очи? Леко закръглена? Трябва да е била заедно с Грегор и един мъж на име Рейвънскрофт.

— О, да! Вие говорите за поверениците на лорд МакЛийн, мистър и мис Уест.

Настъпи напрегнато мълчание. Александър хвърли толкова навъсен поглед към ескуайъра, че той отстъпи назад.

— Извинете — изръмжа Александър. — Но да не би да казахте мистър и мис Уест?

Ескуайъра кимна.

Мъжете си размениха такива погледи, че ескуайъра го полазиха тръпки.

— Изглеждате много изненадани и аз нищо не разбирам. Кой е този Рейвънскрофт? И коя е мис Оливие? Никога не съм чувал за нея и въпреки това ми се струва, че тя изглежда точно по същия начин като мис Уе…

— О, не се тревожете повече ескуайър — Дугъл се приближи и му стисна ръката. — Това е просто един дребен семеен въпрос. Вие едва ли знаете накъде се е отправил брат ми.

— Мистър Уест каза, че отиват да посетят бабата на мис Уест в Стърлинг.

— Знаем къде се намира — каза Александър, но не изглеждаше много щастлив.

— Добре — ескуайъра млъкна за момент, а веждите му се смръщиха. — Това е странно, чудя се защо не ми направи впечатление преди, но мистър Уест винаги говореше за баба си, сякаш няма никаква връзка с нея.

Дугъл се наведе, преди да яхне коня си и брат му Хю направи същото.

— Познавам мистър Уест доста добре, не е много наред с главата.

— Благодаря ви за помощта — промърмори Александър докато насочваше огромният си кон към пътя, а братята му го последваха.

— И лека вечер — извика Дугъл през рамо.

— Чакайте — извика ескуайъра и хукна след тях.

Но мъжете вече ги нямаше, а тропотът на копитата заглъхваше.

Какво ставаше? Защо братята на МакЛийн го търсеха? И защо се бяха изненадали толкова като чуха за спътниците му? Със сигурност ако му бяха братя щяха да ги познават. Ескуайъра хвърли поглед към хана и се замисли за мисис Блум. Тя бе прекарала доста време с мис Уест, както и Елизабет. Ах! Дъщеря му може би щеше да знае нещо за мистериозната мис Уест. Те бяха споделяли обща спалня, а и жените имаха навика да си доверяват разни неща.

Той изтича към каретата и отвори вратата. Дъщеря му все още спеше дълбоко. Дишането й беше тихо… Дъхът на ескуайъра замръзна. Тя не издаваше никакъв звук! Елизабет хъркаше още от малко момиче. Дори когато спеше права тя хъркаше и дишаше така, сякаш се бореше да си поеме въздух. Той се протегна към наметалото й. Ако не я познаваше толкова добре, би си помислил…

Мисис Блум чу вика от мястото си пред камината точно преди да отпие първата глътка от чая си. Тя остави чашата със съжаление взе си палтото и забърза към двора.

Ескуайъра бе застанал до каретата с ръце тресящи се от ярост и почервеняло от гняв лице, а пред него загърната в познатата синя наметка стоеше не мис Елизабет Хигънботъм, а нейната тъмнокоса прислужница.

— Ти… ти… ти… — ескуайъра не можеше да намери думи.

Мисис Блум дотича до него.

— Наистина! — каза тя на разтрепераното момиче. — Как можа? Кажи ни веднага, къде е мис Хигънботъм!

Макар и ужасена, Джейн бе искрено привързана към господарката си и от все сърце се беше съгласила с драматизиращата мис Хигънботъм, че баща й е жестоко чудовище, задето се опитва да я раздели с любимия й Хенри. Джейн си помисли, че е истинско престъпление някой да разплаква прекрасната и удивителна мис Хигънботъм. Никой не можеше да плаче толкова красиво като нея. Кожата й никога не ставаше на петна, очите й винаги оставаха ясни, а носът и никога не порозовяваше като на другите хлипащи госпожици. Джейн бе напълно омагьосана от господарката си. Особено след като Елизабет тъжно бе разкрила, че ескуайъра възнамерява да наеме някаква възрастна и скучна личност, която да се грижи за нея в Лондон. Дните на Джейн с прекрасната й господарка бяха преброени. Тъй като нямаше нищо за губене тя се бе съгласила да се престори на Елизабет в каретата. Това бе начин да докаже искрените си чувства, преди да бъде отпратена в провинцията. За това и бе подготвена за гнева на ескуайъра и за неговите нечленоразделни викове.

Мисис Блум обаче прекъсна тирадата на ескуайъра.

— Това не ни води до никъде.

Той най-накрая млъкна взирайки се безпомощно в нищото.

— С ваше разрешение, ескуайър, ще си поприказвам с мис Джейн — тя хвърли студен поглед на прислужницата. — Сама.

После се протегна, хвана Джейн за ухото и я повлече към хана.

Какво е ставало след това, ескуайъра не знаеше. Всичко, което успя да чуе от двора беше силна врява и хлиповете на разплаканото момиче. Най-накрая мисис Блум излезе с маршируваща стъпка, докато съдържателя на хана и жена му я гледаха с неприкрит респект.

— Ескуайър Хигънботъм, моля наредете на кочияша да ни закара в Стърлинг.

— Разбира се, но…

— Качете се при мен в каретата и ще ви разкажа какво е направила глупавата ви дъщеря. Но побързайте, нямаме време за губене — с войнствен поглед в очите тя добави, — ще спасим както дъщеря ви, така и мис Плат, тъй като се страхувам, че и тя е попаднала сред банда измамници.