Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Scotland, With Love, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 202 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 1
„Да, аз вярвам в проклятието на МакЛийн; ако бяхте видели ослепителните светкавици и оглушителните гръмотевици над Замъка на МакЛийн в ясна лятна утрин като мен и вие щяхте да повярвате.“
— Ох! Бентли, къде си?
Викът отекна в утринния въздух, извисявайки се над шума от коне и карети, които започваха да сноват из Мейфеър, най-модерния лондонски квартал.
Изумен, Грегор МакЛийн отстъпи от резбованата врата на къщата на Оливие и погледна нагоре към отворения прозорец на третия етаж.
Беше твърде рано за драми. Всъщност твърде рано за повечето хора. Обаче в дома на Оливие драмите бяха ежедневие.
Оливие бяха глуповати, прекалено емоционални и бързо даваха воля на чувствата си. Нищо не би могло да го накара да дойде тук, ако не беше единствената им дъщеря Вениша. Тя бе спокойна и разумна, и рядко губеше самоконтрол, стараейки се да не следва печалния пример на родителите си. Всъщност, през годините на приятелството им, Грегор й бе открил само един недостатък — имаше неприятната склонност да се бърка прекалено много в живота на другите.
— Бентли… — гласът на мистър Оливие прокънтя още по-силно извисявайки се до рев.
Грегор почука отново. Колкото по-бързо вземеше Вениша за сутрешната езда, толкова по-бързо щеше да се отдалечи от назряващата тук лудост.
Вратата се отвори широко и, обикновено спокойния иконом, облекчено въздъхна.
— Милорд, приятно ми е да ви видя. Каква ужасна сутрин, не можете да си представите…
Грегор мина покрай разстроения иконом. В дома на Оливие, дребни неща като напускането на готвача или изгубена гривна, прерастваха в сцени достойни за театъра, с присъщите бурни и безсмислени тиради, спорове и плач. От дълго натрупан опит знаеше, че единствения начин да се справи с тези ситуации бе да не им обръща внимание.
— Дойдох да взема мис Оливие за сутрешната езда. Надявам се, че е готова?
Над него се чу силен трясък, който разклати кристалния полилей.
Грегор се заизкачва по стълбището, преди да попита намръщено:
— Мис Вениша в стаята за закуска ли ме чака? Тя трябва да побърза, за да стигнем в парка преди алеите да се задръстят от коне.
Бентли сбърчи чело.
— Но, сър, мис Оливие не е…
Силен трясък се чу от горе, последван от яростен вик.
— Бентли! Нареди да подготвят каретата.
Грегор изгледа твърдо Бентли.
— Какво искаше да кажеш за мис Оливие.
Бентли го погледна разтревожено.
— Изчезнала е, сър, и не знаем къде да я търсим.
— Какво?
Думата увисна във въздуха.
Бентли закърши ръце.
— Да, милорд, очевидно е напуснала къщата рано тази сутрин и никой не знае къде е отишла. — Икономът погледна предпазливо към стълбището и добави шепнешком. — Тя беше оставила бележка за лорд Оливие и той е силно обезпокоен откакто я прочете.
— Знаеш ли какво пише в нея?
Бентли поклати глава със съжаление.
Колко странно. Това въобще не бе типично за Вениша.
Горе се затръшна врата. Мистър Оливие се появи на площадката и се затича надолу по стълбите. Въпреки че обикновено беше много елегантен, сега той беше по дълга нощна бяла роба, халата му се вееше след него, краката му бяха боси, а върху бялата му разрошена коса едва се крепеше островърха нощна шапка.
— Бентли! — Оливие размахваше измачкана хартия в ръката си. — Не ме ли чу? Ти трябва… Вениша не… тя може да е… О, не! — гласът му заглъхна, той се отпусна на най-долното стъпало и се хвана за главата. — Какво ще правя? Какво ще правя?
Грегор го наблюдаваше равнодушно. Веднъж бащата на Вениша беше останал в леглото цяла седмица след като изгуби скъпоценния си пудел, убеден, че кучето е отвлечено за откуп. Разбира се, то се появи седмица по-късно — неугледно, но щастливо, след като си беше прекарало романтично с един любвеобилен трикрак пес. В резултат се появиха грозни палета, както се и очакваше.
Майката на Вениша беше скроена по съвсем същия начин, уволняваше прислужниците без причина; заявяваше, че умира винаги, когато имаше главоболие; изпадаше в отчаяние, ако някой от познатите им случайно я пренебрегнеше и разиграваше трагедии дори за най-малката дреболия.
Грегор беше загубил броя на сцените, на които бе ставал свидетел и вече не му правеха впечатление. Защо да си хаби нервите излишно? Нещата винаги се оправяха от само себе си, без ничия помощ.
Въпреки жалките ридания на мистър Оливие, Грегор не смяташе, че Вениша е в някаква опасност.
Най-вероятно беше забравила за уговорката им и беше излязла на разходка, а след като се прибереше, щеше му изпрати съобщение и всичко щеше да е наред.
Каквато и да бе истината, Грегор реши, че е време да се измъкне.
— Мистър Оливие, ще трябва да се сбогувам. Очевидно се нуждаете да останете сам с нещастието си, така че аз…
— Не! — бащата на Вениша протегна умолително ръка. — Мистър МакЛийн! Умолявам ви — заради Вениша — не заради себе си. Тя… — Той спря, сякаш думите заседнаха на гърлото му, а очите му отчаяно се взираха в Грегор. — Моля ви — каза по-възрастният мъж. — Моля ви помогнете ми да я намерим.
Нещо в лицето на Оливие смрази сърцето на Грегор. В погледа му имаше истинска тревога.
Изведнъж обзет от студ и горещина едновременно Грегор рязко попита:
— Какво се случи?
— Тя… тя… — Оливие пак се хвана за главата и ридание се разнесе из фоайето.
Грегор стисна ръце в юмруци. Навън неочаквано отекна гръмотевица; внезапен вятър силно разклати прозорците. Той тръгна към стълбището, а стъпките му отекнаха силно по мраморния под, докато спря пред възрастния мъж.
— Оливие, какво за Вениша?
Мистър Оливие вдигна глава.
— Няма я МакЛийн! Отвлечена е! И всичко е заради мен!
Изречението изпълни въздуха с осезаем страх. Вятърът се изви отново — още по-силен и студен, като свиреше през затворените врати и те усетиха в краката си течение, което набра краищата на нощната роба на мистър Оливие.
— Как може вие да сте виновен?
Устните на Оливие потрепериха.
— Защото той… той… ми каза, че иска да избяга с Вениша и аз… аз… го окуражих, мислейки, че тя ще сметне това за романтично. Никога не съм мислил, че ще го направи без нейно съгласие. Аз мислех…
— Как е името му? — попита Грегор, стискайки зъби до болка.
— Рейвънскрофт.
Грегор си спомни млад мъж със слабовата брадичка и превзети маниери.
— И вие му помагахте? И го окуражавахте?
Лицето на Оливие стана тъмночервено…
— Той изглеждаше истински привлечен от нея, а и тя беше учтива с него.
— Тя е учтива с всички. — Погледът му спря върху бележката в ръката на Оливие. — Това от Вениша ли е?
С плувнали в сълзи очи, Оливие му подаде бележката.
Грегор я прегледа.
Гласът на Оливие потрепери.
— Трябва да разберете МакЛийн. Лорд Рейвънскрофт искаше да се ожени за нея, но тя е толкова срамежлива…
Грегор смачка бележката между пръстите си.
— По дяволите!
Бележката беше изписана с характерния за Вениша изпъстрен със завъртулки почерк.
Пишеше само, че придружена от Рейвънскрофт, ще посети майка си в Стърлинг, както тя я е помолила. Глупакът трябва да й е казал, че майка й е болна.
Мистър Оливие потърка очи с трепереща ръка.
— Не мога да повярвам, че е способен да направи такова нещо. Мислех, че е фин…
Но Грегор вече се бе обърнал кръгом и крачеше към вратата.
— МакЛийн! — Оливие скочи и последва Грегор до прага, дори не забелязвайки, че само преди час времето беше пролетно и ясно, а сега студен вятър духаше яростно и отнесе нощната му шапка надолу по улицата. — МакЛийн, къде отивате?
— Да намеря дъщеря ви. — Грегор пое юздите на коня си от чакащия лакей и скочи на седлото.
— Но как? Дори не знаете откъде да започнете!
— Чувал съм, че Рейвънскрофт имат къща на Сейнт Джеймс Стрийт. Ще започна от там.
— А когато ги намерите, какво ще правите?
— Каквото трябва, по дяволите — каза Грегор с мрачно лице. — През това време вие ще ме чакате тук и ще си държите устата затворена. Никой не бива да узнае, че Вениша я няма.
— Но…
— Затворена, Оливие! Това трябва да запълни времето ви, докато се върна. — И без да чака отговор, МакЛийн обърна коня и препусна.
Оливие скръсти ръце срещу силния вятър, наблюдавайки бързо изчезващата фигура.
— Какво да правя? — прошепна той и очите му отново се напълниха със сълзи. — Вениша, милото ми момиче, къде си?
В една наета карета, движеща се бързо по дълбоко набраздения път няколко мили по-далеч, Лорд Рейвънскрофт притискаше ранената си ръка до гърдите.
— Вие ме порязахте. Кървя като заклано прасе.
— Не преувеличавайте, за бога! — Друсайки се заедно с бясно препускащата карета, мис Вениша Оливие извади кърпичка от чантичката си и започна да бърше иглата на сребърната си брошка с перли. — Не съм ви порязала, макар че ако имах нож, щях да се изкуша да направя нещо повече от това да ви убода ръката.
Той притисна ръка към устните си.
— Каквото и да беше, не съм го заслужил.
— Предупредих ви да престанете да се правите на глупак.
— Не съм се правил на глупак. Исках само да кажа, че ви обичам — Рейвънскрофт изпъшка, когато Вениша вдигна иглата отново и я погледна така, сякаш държеше нож.
Тя свали иглата и въздъхна.
— Наистина, Рейвънскрофт, тези превземки вече не са ми интересни.
— Превземки? Вениша, как може да говорите…
— За вас съм мис Оливие, ако обичате — каза твърдо тя.
Рейвънскрофт се сви на седалката, далеч от проблясващата игла.
— Вени… исках да кажа мис Оливие, аз… аз… съжалявам, ако мислите, че беше неуместно да изразя чувствата си…
— Беше крайно неуместно, особено при тези тъжни обстоятелства.
Той мигна неразбиращо, стискайки здраво кожената лента висяща над него, докато каретата подскочи над един дълбок коловоз.
— Тъжни обстоятелства?
Вениша изгледа смразяващо спътника си.
— Да не забравихте защо пътуваме по този ужасен път с опасна скорост? Моята бедна майка е болна.
— А, да… — Рейвънскрофт дръпна шалчето си, сякаш бе започнало да го души. — Майка ви. Аз мисля, че… не бях точно забравил, не бих могъл да го направя, но бях завладян… да, бях завладян от страст и забравих за майка ви. — След това бързо добави: — Но само за миг. Помня много добре, че пътуваме към дома на баба ви в Стърлинг, за да посетим бедната ви майка.
Вениша не беше много изненадана от разсеяността на Рейвънскрофт, той не се славеше с твърде остър ум. Но нещо й нашепваше, че нещата не са наред. Беше съвсем сигурна в това.
— Може би трябва да спрем в следващата странноприемница, за да прегледаме ръката ви.
Рейвънскрофт поклати глава категорично.
— Не. Не можем да спираме.
Тя го погледна с присвити очи.
— Защо не?
— Защото… ще закъснеем. И ще е неприятно да чакаме докато се съмне.
Вениша се намръщи, опасенията й нарастваха. Трябваше да му зададе повече въпроси, преди да тръгне, но когато Рейвънскрофт нахлу в стаята за закуска тази сутрин с бележката в ръка и притеснено лице, не беше мислила много. В бележката писана от ръката на баща й, той казваше, че незабавно трябва да тръгне с Рейвънскрофт, за да подкрепи майка си.
Вземайки предвид навика на майка си да смята всяко потръпване за смъртоносен спазъм и безпогрешната способност на баща си да избягва отговорностите, Вениша сметна това за неприятно, но не и за странно. Така че смени костюма за езда, припряно приготви един куфар, надраска набързо една успокояваща бележка за баща си, че ще направи това, което й е наредил и се качи в каретата на Рейвънскрофт. Разбира се, тя не би се разтревожила докато не види майка си със собствените си очи. Най-неприятното беше, че неин придружител се бе оказал Рейвънскрофт — новото протеже на баща й. Той се мислеше за защитник на онеправданите, което означаваше, че от време на време се опитваше да помогне на някоя бедна, заблудена душа да се справи в мътните води на лондонското висше общество. Баща й наричаше това „велик социален експеримент“, а Вениша мислеше, че той просто се наслаждава на непрекъснатите комплименти, с който Рейвънскрофт го обсипваше.
Рано тази сутрин, след припряното отпътуване от Лондон, тя бе съжалила Рейвънскрофт, че е въвлечен в тяхната семейната лудост. Но след като прекара повече от два часа в каретата, започна сериозно да се съмнява. Не беше съвсем сигурна какво точно, но нещо не беше наред. Той изглеждаше прекалено нервен и държеше главата си залепена за прозореца сякаш очакваше някой да ги преследва.
Вениша си имаше недостатъци, но глупостта не беше един от тях. Когато направи опит да разпита Рейвънскрофт за причините, които са накарали баща й да поиска толкова бързо да отидат при майка й, той започна да мънка и заеква докато се получи един миш-маш от несвързани обяснения и извинения, от който я заболя главата.
Тя дръпна коженото перде, за да погледне навън. Движеха се със скорост, която далеч не беше безопасна. Конете бяха доста изморени, така че скоро трябваше да спрат, за да ги подменят. Когато го направеха, тя щеше да откаже да продължат, преди Рейвънскрофт да отговори на въпросите й. Ако той откажеше да й отговори, тя щеше да потърси убежище при ханджийката и да изпрати съобщение до Лондон на баща си да дойде за нея.
Когато планът й беше готов, Вениша потрепери от силния вятър и спусна завеската на мястото й. Облегна се на седалката и погледна пренебрежително към Рейвънскрофт.
Той бе около двадесет и две годишен, но изглеждаше много по-млад. Беше слаб и с печално нисък ръст — недостатъци, които се опитваше да прикрие с дебели подплънки на раменете на палтото си и с високи токове на ботушите. Имаше воднисти сини очи, а за брадичката му просто нямаше какво да се каже, но това, което липсваше във външността и обноските му, той компенсираше с възторжени ласкателства и точно те бяха накарали баща й да го смята за идеален.
Вениша се хвана за ръба на седалката, когато каретата се подхлъзна завивайки по пътя.
— Рейвънскрофт движим се твърде бързо за този път!
— Да, но колкото по-бързо се движим, толкова по-бързо ще пристигнем.
Вениша се намръщи, но преди да успее да проговори отново, каретата се удари в един много дълбок коловоз и те подскочиха от местата си. Тя се приземи на мястото си охкайки и проклинайки.
— Рейвънскрофт, движим се прекалено бързо!
Той протегна крака и се притисна към ъгъла опитвайки се да се задържи здраво на мястото си.
— Не можем да се бавим — каза Рейвънскрофт с тон на сърдито дете. — Майка ви ни чака.
— Да, но ако ни се случи инцидент и се обърнем, няма да пристигнем въобще!
Рейвънскрофт отвори уста, но така и не отговори.
Намусена, Вениша дръпна одеялото и се уви в него. Тя беше натъртена, уморена и без всякакво настроение, освен това й беше студено. Колкото по на север пътуваха, толкова по-студено ставаше. Толкова студено, че я накара да мисли за Грегор.
Грегор. О, по дяволите, беше забравила да му остави съобщение. Точно сега той сигурно беше в къщата им и разпитваше за нея.
Вениша затвори очи и се притисна към мястото си. Каретата, друсайки и клатушкайки се продължаваше напред. Грегор МакЛийн беше най-добрия й приятел. Той познаваше слабостите и недостатъците, увлеченията и разочарованията й, както и тя неговите. Тя се доверяваше на силните му инстинкти. Какво ли би я посъветвал сега?
Най-вероятно щеше да й вдигне шумен скандал, заради необмисленото й отпътуване с Рейвънскрофт. Грегор никога не беше правил нещо, за да помогне на някого. Той беше убеден, че всеки трябва да си помага сам и, че само слабите се нуждаят от помощ.
Вениша смяташе, че Грегор е малко наивен, което не беше изненадващо при отношението на обществото към него. То не се дължеше само на привлекателния му вид, а по-скоро на мистериозните слухове, които се носеха за него. Говореше се, че той и семейството му могат да предизвикват ветрове, бури и мълнии, и да ги изсипват върху главите на враговете си. Хората казваха, че преди векове рода на Грегор бил прокълнат.
Когато изгубеха самообладание, се надигаха бури — толкова яростни — че можеха да разрушат всичко по пътя си. Затова и МакЛийн се опитваха да сдържат темперамента си.
Въздишайки, Вениша посегна и отдръпна кожената завеска, за да погледне отново навън. Когато срещна Грегор за първи път преди години, вече беше чула слуховете, но не им беше повярвала. През годините, обаче, тя беше видяла проклятието в действие, затова бързо събиращите се облаци и рязкото захлаждане я караха да мисли за Грегор.
Може би той бе открил, че тя е изчезнала и бе тръгнал да я търси. Тя си представи как Грегор препуска на бял кон, за да я спаси, а зелените му очи искряха от… ярост.
Раменете й увиснаха. Това беше. Ако на Грегор му се наложеше да я спасява, той би почувствал яд и отвращение към нея, защото, като пълна глупачка, бе попаднала в такава неприятна ситуация.
Обезсърчена, тя спусна завеската и рязко седна на мястото си.
— Какво не е наред? — попита Рейвънскрофт, забелязал, че лицето й пребледнява. — Видя ли някого? Да не ни преследват?
— Не — отговори Вениша кратко. — Никой не ни преследва. — Тя кръстоса ръце и се сгуши още по-плътно в одеялото, а очите й го наблюдаваха втренчено.
Рейвънскрофт се усмихна, но лицето му издаваше, че му е толкова удобно, колкото на Уелския принц, когато е с корсет.
— Е — каза той ведро, — смея да твърдя, че толкова студен ден през април никога не съм виждал. А вие Вени…
— Мис Оливие, ако обичате.
Усмивката му замръзна.
— Да, разбира се, мис Оливие.
— Благодаря. Да, и аз не съм виждала толкова лошо време през април, което е и още една разумна причина да спрем скоро.
— Но така ще изгубим време и…
— Рейвънскрофт, мисля, че не ме разбирате, става въпрос за лични нужди.
— Лични ну… — той почервеня. — О, не бях помислил… това е, не бях се сетил, че вие…
— Наистина, Рейвънскрофт, не ме карайте да се чувствам още по-неудобно. Имам нужда да спрем и това е факт.
— Разбира се! Ще наредя на кочияша да спре, веднага щом стигнем до Търлингтън. Само на половин час път е.
Тя кимна и се отвърна от него, опитвайки се да се да преодолее силното друсане на каретата свита в ъгъла и надявайки се на малко тишина. За нейно облекчение, Рейвънскрофт се върна на мястото си срещу нея, държейки се за седалката с двете си ръце, за да не се подскача във въздуха при всяка дупка на пътя, а брадичката му потъна в шалчето. Той изглеждаше точно като сърдит ученик.
Минутите летяха, а каретата се друсаше, скърцаше и огъваше толкова силно, че Вениша започна да се моли да пристигнат до Търлингтън, без да се обърнат в канавката.
Затваряйки очи тя се замоли да успее да изкопчи някои отговори от Рейвънскрофт, когато спрат.
Друго не й оставаше.
В същото време висок, елегантен мъж излезе от клуб „Уайтс“, намествайки шапката си така, че да предпазва очите му от падащия сняг докато чакаше каретата да си пробие път по многолюдната улица, на която стоеше.
Само преди миг, Дугъл МакЛийн беше на път да спечели значителна сума, но един случаен поглед към прозореца го накара да възкликне на глас, да свали картите си и да си тръгне толкова бързо, че партньорите му сигурно още премигваха от изненада.
Той погледна усилващия се сняг и се намръщи. Само едно нещо можеше да предизвика такъв сняг през април — проклятието на МакЛийн. То предизвикваше бури всеки път, когато някой МакЛийн се ядоса, при това различни за всеки от тях. Винаги, когато Грегор се ядосаше, ставаше студено и се изсипваха градушки или сняг. Много сняг. Тонове сняг. Повече сняг, отколкото Лондон някога бе виждал. Затова Дугъл трябваше да намери брат си и то бързо.
Сейнт Джеймс Стрийт се изпълни с бързащи хора прегърбени от вятъра. Всичките те гледаха сипещия се сняг с изумление. Каретата пристигна, а лакеят слезе да отвори вратата. В момента, в който Дугъл сложи крак на стъпалото видя висока фигура да приближава през снега. За разлика от останалите хора на улицата, той изглежда не забелязваше студа. Всъщност той сякаш се наслаждаваше на снега сипещ се по непокритата му глава.
— Грегор! — извика Дугъл.
Когато се приближи Дугъл видя побелелите устни на брат си.
— Трябва да те помоля за услуга — каза Грегор. — Конят ми е в края на улицата. Можем ли… — Той кимна към каретата.
— Разбира се. — Дугъл погледна лакея си, който хукна да вземе коня на Грегор.
Скоро каретата трополеше надолу по улицата с коня препускащ след нея.
Грегор насочи твърд поглед към брат си.
— Някой е избягал с Вениша Оливие.
— Мили Боже! Кой би направил подобно нещо?
— Рейвънскрофт.
— Това пале. Той има още жълто около устата.
Очите на Грегор бяха като зелен лед.
— Ще е мъртво пале, след като го открия. Измамил е Вениша да напусне града с него.
— Вениша е тръгнала с него по своя воля? — Дугъл изгледа брат си през спуснатите си мигли. Вениша и Грегор бяха приятели от деца, всъщност от толкова отдавна, че дори и клюкарите в града бяха престанали да коментират техните срещи за сутрешна езда и приятелството им. Дали пък нямаше нещо повече между нея и Рейвънскрофт? — Мислиш ли, че Вениша и Рейвънскрофт…
— Не.
Дугъл вдигна вежди, когато бурен вятър засвистя и разклати каретата.
— Тя е била измамена — изръмжа Грегор.
Дугъл гледаше как вятърът навява сняг през всеки процеп от едната страна на каретата и мъдро каза:
— Разбира се, че е била измамена. Вениша никога не би направила нещо толкова импулсивно, дори и да е лудо влюбена.
Вятърът разклати толкова силно каретата, сякаш я удари с юмрук.
Дугъл потрепна.
— Грегор моля те, ще ни издуха от пътя.
Грегор се опря на колене и си пое дълбоко въздух, опитвайки да се отпусне.
— Ако искаш да останем на пътя, тогава спри да правиш такива глупави предположения. Вениша не е избягала. Рейвънскрофт й е казал, че майка й се е разболяла в Стърлинг. Прислужникът му ми разказа за плановете на този глупак — как смятал да отпътуват до Гретна Грийн, как щял да й каже истината, когато вече са толкова далеч от Лондон, че тя да не може да се върне обратно. Каза ми и, че е натрупал огромни дългове, и е трябвало да се срещне с лорд Ълстър на дуел тази сутрин, но не се е появил.
— Страхливец — Грегор поклати глава. — Трябва да си предложил доста злато на прислужника на Рейвънскрофт, за да получиш тази информация.
— Имах късмет, на нещастника не му хареса да го държа за глезените през отворения прозорец.
Дугъл се ухили.
— Рейвънскрофт смята да пресече Северния път около Пикмиър и се надява Вениша да не забележи.
— Да не забележи? Пътя, по който е пътувала толкова пъти?
— Рейвънскрофт не е от най-умните и след като умре едва ли някой ще забележи липсата му.
— Грегор, ако направиш нещо необмислено, ще предизвикаш скандал, за който Вениша ще трябва да плати. По-добре я открий и я върни невредима, а с Рейвънскрофт ще се оправяш по-късно.
— Да, но само ако нещата не са стигнали прекалено далеч.
Изражението на Дугъл помръкна.
— И ти смяташ, че този хилав глупак може да опита да се възползва от нея?
Грегор стисна юмруци при тези думи, сърцето му така се разтуптя, че ушите му зазвъняха.
— Ако Рейвънскрофт иска да живее, за него е по-добре и с пръст да не я е докоснал.
— Не мога да повярвам, че си мисли, че това ще му се размине.
— По-лошо е, отколкото мислиш. Слугата му ми каза, че този идиот смята да напусне Англия, за да избегне дуела и дълговете си.
— С Вениша ли? По дяволите! — Каретата изтрополи спирайки и лакеят се появи да отвори вратата. Братята слязоха и тръгнаха към лондонската къща на Дугъл. Когато бяха достатъчно далеч от ушите на слугите те спряха на пътеката, без да обръщат внимание на сипещия се сняг. — Как мога да ти помогна — попита Дугъл.
— Отиди в дома на Оливие и остани при бащата на Вениша докато я върна вкъщи. Той е обезумял и не може да се владее. Ако каже дори на един човек, че тя е изчезнала и как се е случило, репутацията й ще бъде унищожена безвъзвратно.
— Ще го задържа, с пистолет ако се наложи. — Дугъл спря и погледна брат си в очите. — Ще успееш ли да спасиш Вениша?
Грегор погледна снежната вихрушка. Вятърът проникваше през дрехите му. На места снегът вече беше започнал да се натрупва.
— Не знам. — Думите едва се отрониха от устните му. — Може да срещна препятствия по пътя, които да не мога да преодолея. Тази буря… — чувство за вина го изпълни при мисълта. Проклет да е този негов темперамент.
— Глупости — каза Дугъл окуражаващо и придърпа по-плътно яката около врати си. — Ако снегът е проблем, когато си на кон, ще те забави много повече, ако си с карета; мисля си дори, че това ще ти даде преимущество.
Облекчение изпълни Грегор.
— Прав си не бях помислил за това.
— Ще имаш достатъчно време да мислиш по пътя. Имам коне оставени в пощенските станции по северния път. Може да ти потрябват — при изненадания поглед на Грегор Дугъл сви рамене. — Има една жена, която посещавам, когато ми доскучае в Лондон. Ако се наложи вземи някой от моите коне.
— Не знам как да ти благодаря.
Дугъл му се усмихна.
— Просто намери Вениша.
Грегор кимна, след което тръгна обратно към каретата, където конярят стоеше с неговия кон. След секунди той препускаше надолу по улицата.
Лед и сняг покриваха пътя и той си спомни думите на Дугъл, че бурята ще забави каретата на Рейвънскрофт. Тази мисъл го успокои малко.
Дръж се Вениша, си мислеше докато пришпорваше жребеца, дръж се.