Анри Верн
Демоните от Н’Голо (18)

XVIII.

Лъчите на слънцето се топяха като злато в небето, докато пирогите се спускаха по река Н’Голо. В челната лодка под навес от палмови листа седяха един срещу друг Боб Моран и Жан ван Хорн.

— А съкровището на търговеца на роби? — попита Боб.

Жан ван Хорн подскочи.

— Бога ми, бях го забравил! А вече два дни, откакто напуснахме района на водопадите, и хич не ми се връща там. Прекалено много са лошите спомени… Но защо не ми напомнихте за него, докато още имаше възможност да го потърсим?

— Не забравяйте, че това си беше ваше съкровище — отговори Боб. — Ако толкова сте държали на него, щяхте сам да се сетите…

Ван Хорн поклати глава със сериозно изражение:

— Прав сте, Боб. Щом не съм се сетил, това доказва, че съкровището всъщност не е от голямо значение за мен. Още по-малко сега, когато с помощта на вашето свидетелство ще мога да вляза във владение на своето имущество, както и на това на брат ми, тъй като съм единственият му наследник… Но ако вие желаете това съкровище, ето ви документа на португалеца. Ваш е…

Младият плантатор извади от джоба си стар, сгънат, пожълтял и окъсан лист хартия. Боб го взе и го преобърна няколко пъти между пръстите си. После го пусна в джоба на ловната си винтяга.

— Какво има? — попита Ван Хорн. — Дори не го прочетохте…

Боб вдигна рамене.

— Докато обикалях из морета и континенти, толкова истории за съкровища чух, а дори и аз самият попаднах на някое и друго от тях, че вече не ме интересуват! Поне засега нямам никакво желание да видя отново нашите приятели бамбарасите. Вразумихме ги и им напомнихме, че Колониалните служби не се шегуват с буйстващите. Унищожихме и идола на джуджурусите, които, лишени от фетиша си, сега са годни само да отидат да пеят коледни песнички с достопочтените дами от Армията на спасението. Но това не означава, че ако бамбарасите попаднат в джунглата на някой от нас, не ще спретнат тутакси мило тържество в негова чест. За негова сметка, разбира се. Вече ми показаха номера с двете палми и не държа да ми покажат и другите игри, които са измислили. Впрочем, ако бамбарасите си стоят мирно вкъщи, по-добре е да не се закачат. В цялата тази история не съм съвсем сигурен, че не са прави. В крайна сметка нито те, нито други африкански чернокожи са молили някой си Стенли^[1] да дойде и да си пъха носа в техните работи…

Моран потупа джоба, в който бе пуснал документа.

— Всъщност, знам ли дали някой ден няма пак да кривна към тези проклети водопади? Може би тогава ще се реша да отида да видя цвета на монетите на нашия търговец на роби. А засега мисля, че една хубава глътка вода е за предпочитане пред всякакви съкровища.

Той взе манерката, която лежеше в краката му, и като отметна глава назад, жадно отпи от нея. Но не се почувства съвсем удовлетворен. Обзе го нетърпение да се озове в плантацията на Ван Хорн, а оттам, по какъвто и да е начин да се придвижи до Валобо, където го чакаше приятелят му Алан Ууд. Алан Ууд, който имаше уютно бунгало с прекрасна тераса, най-удобните фотьойли в целия черен континент и притежаваше умението да приготвя разхладителни напитки както никой друг.

Боб вече се виждаше седнал на тази тераса, а пред него — голям електрически вентилатор, чаша сода с още нещо и плаващи вътре бучки лед, всяка от тях достатъчно голяма, за да потопи самия „Титаник“. И Моран почувства, че именно тогава щастието му ще бъде пълно.