Анри Верн
Демоните от Н’Голо (11)

XI.

От няколко минути неясен шум смущаваше съня на Моран. Шум, сред който в един момент решителен глас произнесе следната заповед:

— Ставайте! Хайде, ставайте!…

Боб се стресна и отвори очи. Утринната дрезгавина нахлуваше през отворения вход на палатката, където стоеше някакъв мъж, насочил пистолет към французина. В първия миг на Моран му се стори, че това е Пит ван Хорн, но когато очите му привикнаха към сумрака в палатката, той различи една вече позната брада, разчорлени коси и изпокъсани дрехи. Тогава разбра, че насоченият насреща му револвер е неговият собствен, откраднат при описаните по-рано обстоятелства.

— Станете! — повтори мъжът.

Боб се подчини само отчасти, тъй като остана седнал на походното си легло, прозявайки се така, че насмалко да му се откачат челюстите. След като отдаде тази последна почест към Морфей, той приглади косите си, после пренесе поглед върху тайнствения посетител и попита:

— Навик ли ви е да нахлувате у хората призори?

Другият кимна утвърдително и отвърна:

— Това е идеалният час да изненадваш враговете си.

Боб се вгледа в него.

— Вие сте Жан ван Хорн, нали? Жан ван Хорн, когото всички смятат за мъртъв…

— Точно така. А вие кой сте?

— Казвам се Робер Моран и придружавам брат ви в наказателната му експедиция срещу бамбарасите.

— Какво по-точно ви свързва вас двамата?

Жан ван Хорн зададе този въпрос подчертано грубо. Но Боб открито и прямо обясни как се е запознал с плантатора и как е потеглил на път с него. Той описа също обстоятелствата, при които са постигнали разбирателство с вутасите и при които Пит ван Хорн беше тръгнал към селото на бамбарасите.

— Но и вие също — добави Моран — ми дължите някои обяснения. Като начало, как стигнахте дотук, без да бъдете спрян от хората, които са на служба при брат ви?

По изпосталялото лице на мнимия покойник се мярна усмивка.

— Вие като че ли забравяте, господин Моран, че тези хора са и мои. И ако желаете да се уверите…

Жан ван Хорн се отдръпна от входа и продължавайки да държи Моран на мушка, му посочи чернокожите от охраната, които, събрали се на малки групички, оживено разискваха явно не друго, а завръщането на стария им господар, когото от година бяха считали за мъртъв.

— Ако разбирам добре — каза Боб, — вие сте се възползвали от отсъствието на брат си, за да се появите и да поемете управлението над тези хора.

— Именно, господин Моран. Допреди година, точно преди моето… изчезване, повечето от хората тук вече работеха в плантацията и ме обичаха много. Тъй като са ме мислели за мъртъв, те съвсем естествено са се подчинявали на брат ми, но сега след завръщането ми те ще се подчиняват на мен…

Боб се досети, че шумотевицата, която бе чул в просъница, е била предизвикана от появата в лагера на Жан ван Хорн, когото охраната вероятно е взела за привидение.

— Ако не се лъжа — продължи Боб, — аз съм ваш… пленник…

— Това зависи от самия вас — отговори Ван Хорн. — Ако желаете, бихме могли да станем съюзници, но трябва да съм сигурен, че мога да ви имам доверие.

— На мен също ми е необходимо да имам подобна сигурност във вас. Откакто се състоя нашата първа среща, която, както ви е известно, завърши със силен удар по главата ми, зная, че не сте мъртъв. Не само че въпреки запуснатия ви вид забелязах у вас прилика с брат ви, но и отидох да разровя онова, което минаваше за ваш гроб, за да открия, че там никой никога не е бил погребван. Тъй че вашето появяване не представлява особена изненада за мен. Но въпреки че имам вече отчасти изградено мнение по въпроса, бих искал все пак да узная ключовия момент от тази история, за да съм окончателно наясно кой от вас, вие или брат ви, играе ролята на Каин.

— Вашето искане е основателно, господин Моран. За да бъдете мой съюзник, имате право да знаете това.

Моран посочи с пръст револвера.

— Може би ще ни бъде по-удобно да говорим без този… свидетел. Един приятелски разговор може да мине и без пособия от този род.

Пронизителният поглед на Ван Хорн се съсредоточи върху лицето на французина, като че искаше да проникне навътре, зад обвивката от плът, и да прочете мислите му. Това проучване сякаш се оказа задоволително, защото след малко Ван Хорн видимо се поотпусна.

— Мисля, че бих могъл да ви се доверя — заяви той, като прибра револвера си и седна по примера на Моран, който така и не бе променил положението си върху леглото.

— Можете да ми имате доверие — увери го Боб, — поне докато ми разказвате историята си. След това, ако тя не ми хареса, ще си възвърна свободата на действие.

— Както вече знаете — започна Жан ван Хорн, — преди около година брат ми и аз, придружени от един чернокож ловец на име Донгбе, тръгнахме към горното течение на реката на лов за едър дивеч. Трябва да ви кажа, че още от най-ранното ни детство брат ми винаги е проявявал враждебност към мен не само защото баща ни ме предпочиташе, но най-вече защото за Пит бяха характерни амбициозността и користолюбието. След смъртта на нашия баща имахме някои недоразумения около наследството, но тъй като завещанието на покойния не оставяше място за различни тълкувания — по силата му имуществото трябваше да бъде поделено по равно между мен и Пит, — тези недоразумения скоро изчезнаха. За да избягна възникването на нови спорове в бъдеще, предложих на брат ми да си разделим плантацията на две равни и самостойни части. Под предлог да не раздробяваме целостта на имението, което баща ни с такъв труд бе придобил, Пит предпочете да прибегнем към договор за съдружие, предвиждащ, ако единият от двама ни умре, без да е женен, цялата плантация да премине във владение на другия. Подписах това споразумение, минаха години и вече бях забравил за него.

Едва по време на онова ловуване можах да разбера цялата подлост на брат си. Бяхме ранили един див бивол, който се скри в гъсталака и ние се опитвахме да го изкараме оттам, за да го довършим. Вървях напред, когато животното изведнъж ме нападна. Стрелях, улучих го право в главата и го убих на място. След като се уверих, че е мъртво, се обърнах към брат си. Тогава видях, че той е вдигнал карабината си и се цели в мен. Отскочих встрани, но куршумът ме удари в рамото. За да избягна опасността, се претърколих на земята и се шмугнах в храстите. Пит стреля още много пъти напосоки, но не успя да ме улучи отново. Бях изпуснал карабината си и не можех да се защитавам. Като пълзях от храст на храст, се заизмъквах към реката. Давах си сметка, че не мога да очаквам никаква милост от страна на Пит, който явно искаше да обсеби моята част от плантацията, и една-единствена мисъл ръководеше действията ми — да спася живота си.

За да стигна до реката ми се налагаше да премина през едно доста обширно открито пространство. Въпреки болящото ме рамо се затичах на зигзаг, та преследвачите ми — защото щедро платеният Донгбе се бе присъединил към Пит в търсенето ми — да не могат да ме улучат. Уви, бях подценил умението на Пит — втори куршум ме удари, в прасеца този път. За щастие се намирах вече близо до реката и успях да се довлека до брега й. Там ме очакваше ужасно разочарование. Възнамерявах да се опитам въпреки раните си да я преплувам, но тя гъмжеше от крокодили и това означаваше сигурна смърт. А Пит и Донгбе бяха вече близо и чувах шума от стъпките им. Завладя ме страх, защото разбирах, че ако ме открият, веднага ще ме ликвидират. Тогава зърнах един дънер, който само на няколко метра от мен бавно се спускаше надолу по течението. Решен да рискувам, въпреки крокодилите се спуснах във водата и заплувах към него. Превъзмогнах болката от раните си, успях да се хвана за един от клоните му и да се скрия сред все още непокътнатия листак. Когато Пит и Донгбе на свой ред се появиха на брега, те видяха, че следите ми се спират там, и явно си помислиха, че съм се хвърлил да плувам, при което някой крокодил ме е завлякъл. За щастие те не обърнаха внимание на бавно отдалечаващия се по течението дънер.

Вероятно после за собствено успокоение са търсили допълнително трупа ми и след като не са го открили, окончателно са решили, че съм послужил за храна на крокодилите. Впоследствие, опирайки се на свидетелството на Донгбе, Пит явно е успял да накара властите да регистрират смъртта ми…

— Няма съмнение, че всичко е станало именно така — прекъсна го Боб. — Както знаете, брат ви и съучастникът му са издигнали в саваната каменна грамада, така че минаващите оттам ловци да могат да прочетат името ви на кръста. Естествено, властите са можели да направят разследване и да наредят ексхумация на тялото ви, но това е било малко вероятно, като се има предвид отдалечеността на гроба и наличието на свидетел в лицето на Донгбе. Пък и дори подобно разследване да е било предприето, вашият брат бързо щеше да изпрати Донгбе да разруши грамадата и после да се престори, че не може да си спомни местоположението й.

— Това, което казвате, е точно така, господин Моран — поде Жан ван Хорн. — За да се уверите, е достатъчно при завръщането си в плантацията да разпитаме Донгбе. Когато го притиснем, ще проговори…

Моран поклати глава в знак на възражение.

— Донгбе няма да проговори поради простата причина, че преди няколко месеца е умрял от треска.

Изражение на разочарование помрачи още повече и без това изпитото и белязано от умората и лишенията лице на Жан ван Хорн.

— Треска — повтори той. — Или по-скоро един неудобен свидетел е бил премахнат. Колкото и да ми е трудно да го кажа, сега знам, че брат ми не би се поколебал пред никакво престъпление — независимо дали в името на користолюбието си или на сигурността си.

Жан ван Хорн се отърси, като че искаше да се отърве от някакъв кошмар, и продължи разказа си:

— Добре скрит между два клона на дънера, продължих да плавам с него часове наред. За щастие в джоба на връхната си дреха имах чантичка с малка походна аптека. С помощта на ножа успях да извадя двата улучили ме куршума и посипах раните си със сулфамиди. Накрая при една извивка на реката дънерът бе изтласкан към брега. След като се озовах на сушата, се затътрих и намерих временно убежище сред един трънак, където бях сигурен, че зверовете не ще навлязат. Отворих си проход в него с ножа, след което го затворих с един трънлив клон. Не смеех да запаля огън от страх да не би случайно да привлека вниманието на брат си.

Тъкмо се бях настанил в това си импровизирано леговище, когато усетих първите пристъпи на треската. Тогава изпълзях пак навън, събрах малко плодове и ядливи корени, напълних няколко черупки с питейна вода и след като разпалих малък огън между няколко камъка, прогорих раните си с нажежено до червено желязо. Треската ми вече се беше толкова засилила, че почти не усетих болката. След това изгасих огъня, отново се вмъкнах в бърлогата си и затворих прохода.

Дни наред се намирах между живота и смъртта и вероятно само скромният ми запас от хинин ми позволи да избягна фаталния край. Благодарение на сулфамидите и на прогарянето в раните ми не настъпи усложнение и те бавно заздравяха. Използвах всяко отслабване на треската, за да се измъкна навън и да подновя припасите си от вода и храна. Сигурен съм, че единствено съвършеното познаване на джунглата и на нейните естествени ресурси ми позволи да оживея.

Трудно ми е да кажа колко време останах така, водещ полусъзнателно съществувание. Когато оздравях напълно, бях много отслабнал и в паметта ми имаше сериозни празнини. В продължение на седмици живях като диво животно или пещерен човек. На върха на едно дърво си бях направил като Тарзан ложе от клони и листа и ходех на лов за антилопи, служейки си със стрели и сагеи с кремъчни върхове.

Изминаха няколко месеца, през които паметта ми се възстановяваше. Тогава деянието на Пит ми се яви с целия си ужас и в мен се загнезди желанието за отмъщение. Но как да подходя? Да се появя внезапно? Пит можеше отново да посегне на живота ми, без да ми остави никакъв шанс да се измъкна и този път. Да се обърна към властите? Брат ми щеше да ме обвини, че съм някакъв самозванец, и тъй като юридически съм покойник, трябваше да се започне разследване, което щеше да се влачи безкрайно дълго с помощта на добрите и същевременно безскрупулни адвокати на Пит. Разбира се, бях убеден, че в края на краищата истината и правосъдието ще победят, но нямах пукнат грош, а за да си възвърна имуществото, трябваше първо да докажа самоличността си. Накратко, за да победя престъпника, ми беше необходимо много време.

Но преди всичко ми трябваха пари, много пари. И тогава си спомних нещо, което преди доста години, докато брат ми и аз бяхме още деца, баща ни ни беше разказал.

На млади години, в края на миналия век, нашият баща участвал в една наказателна експедиция срещу бамбарасите. По време на общуването си с това племе в ръцете му попаднала една бележка, писана десет години преди това от някакъв португалски търговец. Последният се занимавал с търговия с роби и по време на това свое долно занимание бил подгонен от бамбарасите, които го обкръжили в пещера, издълбана в една от скалите до големия водопад. Този португалец носел със себе си голяма сума златни монети, предназначени за арабите, с които търгувал. Малко преди залавянето му от бамбарасите той скрил това съкровище в пещерата и няколко дни по-късно, преди да бъде принесен в жертвоприношение, написал тайната на скривалището на едно листче хартия, притулвайки го в колибата, където бил държан затворен. Баща ми открил това своеобразно завещание доста по-късно — търговецът го бил сложил в един от многобройните предмети, които баща ми взел от бамбарасите. Тъй като смятал, че най-голямата добродетел е трудът, моят баща изобщо не потърсил имането, като дори оставил документа там, където си бил. Ние се опитахме да узнаем къде е скрит, но той не пожела да ни каже. Тогава брат ми и аз се разтършувахме за тайника, но усилията ни не се увенчаха с успех и скоро минахме към други игри. Няколко години по-късно, когато бях вече юноша, веднъж бутнах от небрежност големия бамбараски идол, поставен във всекидневната на бунгалото. Главата му се отдели и вътре в един свитък открих завещанието на португалеца. В него той описваше мястото, където са скрити златните монети, как е бил заловен от бамбарасите и как непосредствено преди да бъде убит, е скрил документа в идола, намиращ се в колибата, в която са го пазели. Завършваше с думите, че завещава съкровището на онзи, който има късмета да попадне на писменото послание.

Тъй като отиването на бамбараска територия бе опасно, а и самата плантация се равняваше на повече от десет съкровища, върнах документа в тайника му, без да казвам никому нито дума. Тогава почина баща ми и аз не се и сетих повече за завещанието на търговеца на роби до деня, в който преди около месец не разбрах, че ще трябва да предприема нещо срещу брат си. Пътят ми беше предопределен — имах нужда от значителна сума пари, а в района на водопадите ме чакаше съкровище. Щях да сложа ръка върху него и след като го обърна в сегашни пари, щях да предприема необходимите постъпки за възвръщане на правата си.

За нещастие, както ви споменах, в паметта ми имаше бели петна и не можах да си спомня указанията, съдържащи се в бележката. Затова реших да я взема, като вляза в бунгалото през нощта. Тръгнах за плантацията и пътем погостувах малко на племето на яшибеите, чийто вожд Н’Анго ми е приятел. Когато научи за мерзостта на брат ми, Н’Анго се разгневи и поиска веднага да се намеси, но аз го помолих да не предприема нищо и да пази в тайна завръщането ми. След като той ми даде дума, че ще изпълни волята ми, аз отидох в плантацията и през нощта, използвайки суматохата, причинена от джуджурусите, се вмъкнах в бунгалото. Първата ми работа беше да взема документа, а втората — да се снабдя с оръжие, за да мога да осъществя пътуването си до водопадите. Но вкъщи ме усетиха, затова успях да взема само документа и избягах…

— Значи — отбеляза Моран, — вие сте били тайнственият бял човек, проникнал в бунгалото!

— Аз бях… И след като документът бе вече у мен, заплавах към горното течение на реката с една малка пирога, която ми бе дал Н’Анго, яшибейският вожд. Наложи се да се скрия в гората, за да оставя да мине вашата експедиция, чиито лодки, придвижвани от по няколко гребци, естествено бяха по-бързи от моята. Така че се наложи да ви следвам, без да зная каква всъщност е вашата цел. Отдалеч наблюдавах пристигането ви в селото на яшибеите и припряното ви тръгване оттам. Досетих се, че Н’Анго, когото бях уведомил за низостта на брат ми, го е изгонил.

А необходимостта от огнестрелно оръжие ставаше все по-голяма. Реших да проникна в лагера, за да се сдобия с такова. Вашата палатка беше малко по-встрани от другите и като се възползвах, че спяхте, влязох в нея. Но вие се събудихте. Знаете продължението: избягах и малко по-късно, изненадвайки ви, успях да отмъкна колана с оръжието ви…

Жан ван Хорн млъкна и се загледа със заинтригуван вид в Моран.

— Но това, което най-често се питах впоследствие, е защо тогава не вдигнахте тревога.

— Когато се събудих — обясни Боб — и ви видях надвесен над мен, отначало помислих, че това е Пит. После се досетих кой сте и разбрах, че нещо не е наред. След като установих, че гробът е само една измама, си дадох сметка, че брат ви крие нещо, и зачаках сам да се разобличи. Ето защо де факто станах ваш съюзник.

— Признателен съм ви за това — каза с усмивка Жан ван Хорн. — Но трябва да довърша разказа си. Без да разбера причината, поради която не ме издадохте, продължих да следвам вашата флотилийка. Безучастно присъствах на битката ви с бамбарасите и на намесата на пигмеите. Продължението е просто. Проследих ви дотук и тази сутрин, възползвайки се от отсъствието на брат ми, се появих пред хората от охраната и ето ме…

Жан ван Хорн спря да говори и между двамата мъже се възцари дълго мълчание.

— Ако разбирам добре — обади се накрая Моран — сега ситуацията е обърната. Вие заставате начело на експедицията, а брат ви се превръща в изгнаник. Какво смятате да направите, когато се завърне? Да го арестувате?

Обгорялото и белязано от лишенията лице на Жан ван Хорн доби още по-суров вид.

— Смятам, че ще е добре Пит въобще да не се завръща — отговори той с глух глас.

Боб трепна.

— Не ви разбирам…

— Лесно е за разбиране. Ако Пит се върне, ще бъда принуден да го задържа и да го предам на властите.

— Може би ще успеете да се разберете с него и да започнете отначало.

Жан ван Хорн обаче не споделяше това мнение.

— Да се разберем с Пит? — каза той замислено. — След всичко, което се случи, това е невъзможно. Ще живея в постоянен страх, че пак ще се опита да ме убие. От друга страна, не бих се решил да предам собствения си брат в ръцете на правосъдието. Не, господин Моран, повярвайте ми, че най-добре за него ще е да умре, убит от бамбарасите. Така той по косвен начин ще заплати за престъпленията си и не ще бъде изложен на опозоряването от една публична присъда. По дяволите! Не мога все пак да го убия, за да го спася от ръцете на правосъдието!

Този път Моран не отвърна нищо. Той и не знаеше какво да отговори, защото разбираше какво става в главата на събеседника му. За Жан ван Хорн Пит си оставаше роден брат и той предпочиташе да го види по-скоро мъртъв, отколкото осъден като убиец…

— Нищо не казвате, господин Моран…

Боб вдигна рамене.

— Какво бих могъл да ви кажа? Да се съглася? Да възразя? Наистина не знам каква позиция да заема. Всичко, което мога да направя, е да ви съчувствам. Във всеки случай бъдете сигурен, че каквото и да стане, аз ще съм на ваша страна.

Ван Хорн протегна ръка и Боб я стисна.

— Благодаря, господин Моран. Рядко се лъжа в хората и знам, че мога да разчитам на думата ви.

В този момент някъде отдалеч се чу глухо думкане на там-тами. Моран и Ван Хорн се спогледаха разтревожено.

— Бойните барабани на бамбарасите — каза Боб.

— Да, бойните барабани на бамбарасите! Нещо става…

Французинът се изправи със скок.

— Брат ви! Заловили са го. Животът му е в опасност. Трябва да му се притечем на помощ…

— И дума да не става. Може и да става въпрос за брат ми, господин Моран, но също и за убиеца, какъвто е той. Ето защо няма да изложа на опасност живота на толкова хора, за да спася неговия.

Но Моран вече бе започнал да се облича. Той събра в една торба някои нужни вещи, малко храна, муниции и походната си аптечка, после взе и оръжието си. Жан ван Хорн го наблюдаваше, без да се намеси. Когато бе вече готов, Боб се обърна към него:

— Не желаете да рискувате живота си и този на други хора, за да спасите един престъпен брат. Добре, това си е ваша работа. Но моят живот ми принадлежи и ето защо ще тръгна сам да търся Пит. И не се опитвайте да ме спрете…

Като изрече тези думи, Боб излезе от палатката. Жан ван Хорн не направи нищо, за да го спре.