Анри Верн
Демоните от Н’Голо (8)

VIII.

— Ето там се намира първият водопад!

Моран бе протегнал ръка към една недалечна точка, където реката като че ли изведнъж се издигаше нагоре и се превръщаше в нещо като течна стена. В основата на тази движеща се бариера се стелеше лек облак водни пръски.

Това се случи един ден след като станаха описаните в предишната глава събития. Тогава Ван Хорн бе дал на хората си почивка и както се надяваше Моран, не беше отишъл до гроба на брат си, защото явно знаеше, че там никой не е погребан.

— Ето че трудностите започват — добави Боб след първото си възклицание.

— Този водопад не е от най-големите — обясни Ван Хорн. — Между него и истинските водопади са бързеите, после идва един доста дълъг, спокоен отрязък. Чак тогава, след редица малки водоскоци от по няколко метра, ще пристигнем до водопадите, около които живеят бамбарасите и където следователно е главният щаб на джуджурусите…

Пирогите бързо се приближиха към този първи водопад и дойде времето да се върви пеша. Започна трудоемката операция по носенето — лодките трябваше да бъдат изпразнени от багажа и носени на гръб по брега до върха на водопада; после ги спускаха във водата и ги теглеха с въжета отвъд бързеите, където най-сетне можеше отново да се плава с тях.

Цялата тази работа отне цял ден и чак на следващия експедицията можа да поеме пак по спокойната вода, течаща като между две стени, изградени от сплетени стволове, клони и лиани.

Настъпи обед. Горещината беше нетърпима и Боб Моран и спътникът му без бамбуковия навес, издигнат над главите им, щяха отдавна да са се изпекли, колкото и да бяха привикнали на живота в тропиците. А чернокожите сякаш не забелязваха адската жега.

Тъкмо преминаваха поредния завой на реката, когато един от гребците, който се бе обърнал назад, нададе тревожен вик. Половин дузина дълги и тесни пироги се бяха отделили от брега и се впускаха след флотилията.

Пит ван Хорн взе силния бинокъл, висящ на гърдите му, и го насочи към пирогите. След малко го свали и каза:

— Бамбарасите. Явно са били известени за приближаването ни. Скрили са пирогите си във водната растителност край брега и са чакали да минем. По този начин се надяват да ни пресекат пътя за връщане.

От своя страна Боб също бе успял да прецени ситуацията.

— Пирогите им са по-добре направени от нашите и са по-бързи. Скоро ще ни застигнат. Отгоре на всичко май ни превъзхождат по численост.

— Да ги оставим да се приближат — каза Ван Хорн с лоша усмивка — и когато бъдат на удобно разстояние, ще дадем общ залп. Това ще бъде достатъчно, за да ги обезкуражи…

На Моран не допадна това решение, тъй като му се искаше да се избегне кръвопролитието, но пък ако бамбарасите идваха действително с лоши намерения, а всичко сочеше, че е така, той не виждаше как другояче би могло да се постъпи. Ако се наложеше, Боб също щеше да употреби оръжие, за да защити живота си като останалите.

Изведнъж французинът трепна и протегна ръка напред в посоката на движението им.

— Ето нещо ново.

Още няколко пироги, пълни с въоръжени бамбараски воини, се бяха появили, но този път откъм горното течение, като по този начин експедицията се бе озовала приклещена от две страни.

Изразът на весела жестокост тутакси изчезна от лицето на Ван Хорн.

— Положението става напечено — каза той с мрачен глас. — Бамбарасите май добре са обмислили удара си…

Но веднага след това пак се захили и в очите му се появи зъл огън.

— Толкова по-зле за тях — каза Пит със стиснати зъби. — Щом бамбарасите искат бой, ще го имат. Ние просто ще избием двойно повече от тях и поне те вече няма да всяват ужас в земите ми…

В тона му имаше толкова желание за унищожение и мъст, че въпреки заплахата, която тегнеше над главите им, на Боб му се прииска бамбарасите да са измислили нещо, което да осуети кървавите замисли на Ван Хорн.

И пред флотилията на плантатора, и зад нея лодките на бамбарасите се бяха разположили в двоен ред през цялата ширина на реката. Като не можеха нито да се върнат, нито да продължат напред, участниците в експедицията се бяха спрели по средата на бавното течение и очакваха нападението, което все не идваше. Не се чуваше нито вик, нито говор. Долавяше се единствено глухият грохот на близките водопади.

Пит ван Хорн нареди на хората си да легнат на дъното на пирогите, като половината от тях бяха насочили карабините си към едната неприятелска група, а втората половина — към другата. Ала бамбарасите все още не нападаха.

— Но какво чакат, за Бога? Какво чакат? — изръмжа плантаторът.

Той се изправи в пирогата и започна да крещи:

— Защо не нападате, страхливци? Елате насам да ви изпонадупчим кожите! Имаме по един куршум за всеки от вас!

— Защо утежнявате положението? — подхвърли му Моран. — Вместо да подтиквате нещата към касапница, по-добре ще е да започнете преговори. Впрочем бамбарасите едва ли схващат много от това, което им викате.

— Не се безпокойте, Боб. Те достатъчно поназнайват английски, за да го разберат. Бих предпочел да сключа съюз с дявола, отколкото да говоря за примирие с тези разбойници!

„Ах, ах! — помисли си Моран. — Съюз с дявола — ето нещо, което не би ме изненадало от твоя страна. А и не бих се учудил, ако вече си сключил такъв съюз. Имам чувството, че ти и сатаната добре ще се разбирате.“

Бамбарасите не закъсняха да се отзоват на плантаторските закани. Но нещата не се развиха точно така, както би желал Ван Хорн, защото се оказа, че противниците са легнали на дъното на пирогите и въобще не се виждат. По един гребец, също така излегнат в задната част на всяка пирога, едновременно гребеше и я управляваше.

— Ще почакаме да дойдат на удобно разстояние — каза Ван Хорн — и ще дадем двоен залп, който ще ги накара да съжаляват за смелостта си…

Вражеските пироги бавно се приближаваха. Скоро те бяха на достатъчно разстояние, за да бъде ефикасна стрелбата с карабините.

— Огън! — извика Ван Хорн.

Но тъй като не виждаха излегналите се в лодките си противници, стрелците се принудиха да стрелят в корпусите. И понеже пирогите бяха направени от монолитни и твърди дървета, дълбани с помощта на огън, оловните куршуми на вехтите карабини „Уинчестър“, с които бяха въоръжени хората на Ван Хорн, се изгубваха в дебелината им.

Пит и Моран си размениха изплашени погледи. При Боб безпокойството бе заглушено донякъде от факта, че кръвожадните планове на плантатора са осуетени, въпреки че в този миг и собственият му живот започваше да виси на косъм.

Вражеските лодки вече се намираха съвсем близо. Над бордовете им се появиха лъкове и облак стрели се извиси към небето. Стигнали до върха на траекторията си, стрелите се устремиха надолу, теглени от тежестта на железните си върхове. Повечето се изгубиха във водата, но голяма част паднаха в съдовете на Ван Хорн, като раниха или убиха немалко от хората му.

Моран стисна зъби. Той си даде сметка, че спътникът му е подценил противниците, защото бамбарасите се изявяваха не само като смели, но и като умели тактици. Този път Моран искрено съжали, че не се намира във Валобо при приятеля си Алан Ууд. Това негово чувство обаче нямаше нищо общо с малодушието. Боб само разбра малко по-ясно отпреди, че е подложил на опасност живота си за загубена кауза, чиято правота отгоре на всичко е под съмнение. И тогава по парадоксален и окончателен начин той разбра, че се сражава не редом с Пит ван Хорн, а срещу Пит ван Хорн.