Анри Верн
Демоните от Н’Голо (3)

III.

Легнал на походното легло в стаята, разположен в задната част на бунгалото на Ван Хорн, Боб Моран непрекъснато се въртеше и все не успяваше да заспи. От време на време той оглеждаше помещението през белезникавата мрежа против комари, която обгръщаше като пашкул ложето му, но стаята бе пуста и само луната, чиято светлина нахлуваше на талази през отворения прозорец, обгръщаше с призрачни сенки предметите вътре.

Боб не знаеше кое повече му пречи да заспи — дали влажната горещина или тревогата. През деня един екип от работници бе изтеглил самолета до плантацията, където, скрит под един хангар, той очакваше момента, в който щеше да бъде поправен. Така че Моран бе спокоен за него. Тогава откъде идеше това безпокойство? Може би Пит ван Хорн бе успял все пак да му предаде част от суеверния си страх по отношение на джуджурусите.

Накрая Боб все пак успя да заспи. Сънят му беше напрегнато унасяне, осеяно с кошмари, пълни със застрашителни и същевременно неопределени форми.

Внезапно — Боб не знаеше точно колко време е спал — усещането за някакво чуждо присъствие го събуди. Той отвори очи и усети, че косите му се изправят. През отвора на противокомарната мрежа се бе надвесила зурлата на един джуджурус, който бе вдигнал за удар чудовищната си ноктеста лапа.

Движен от рефлексите си, все още замаяният от съня Боб се изтърколи към другия край на леглото, като в същото време чу как ноктите раздират дюшека на току-що напуснатото от него място. Той падна на пода, дръпна мрежата, която се свлече и омота нападателя.

Вече напълно буден, Моран скочи прав и се огледа за оръжие, но кобурът с револвера бе окачен от другата страна на леглото, там, където се намираше чудовището. А то, служейки си с ноктите като с ножове, вече беше раздрало мрежата и се готвеше наново да се нахвърли върху него. Боб сграбчи един стол и с все сила го стовари по зурлата на джуджуруса в мига, в който последният за малко щеше да го докопа. Тогава се случи нещо неочаквано. Голямата глава, от чиито челюсти стърчаха подобни на кинжали зъби, падна от силния удар и се търкулна на земята, а на нейно място се появи разкривено и набраздено от татуировки лице на негър; щом разбра, че е разкрит, той се опита още веднъж да достигне с изкуствените си нокти Моран, но французинът се изплъзна и му нанесе силен юмручен удар в стомаха. Същевременно той плонжира напред и се претърколи през кревата по класическия за джудото начин, като в движение откачи кобура от таблата и се приземи на пода. Джуджурусът отново се нахвърли върху жертвата си, за да я разкъса. Боб разбра, че няма избор, ако държи да се спаси от ноктите му. Бързо извади револвера от кобура и стреля три пъти в нападателя си. Улучен в гърдите от тежките куршуми, джуджурусът се спря, сетне се опита да направи още една крачка, но изгуби равновесие и се строполи по очи на пода. С последно усилие ноктите на едната му лапа се забиха само на двадесетина сантиметра от коляното на Моран, после пръстите се отпуснаха и джуджурусът замря безжизнен.

Бавно, с димящ револвер в ръка, Боб се изправи. Известно време остана загледан в проснатия в нозете му негър, после обърна глава към вратата, която някой отвори.

В стаята нахълта Пит ван Хорн. Беше по пижама и също държеше в ръка револвер.

— Какво става? — попита той.

Боб посочи джуджуруса.

— Нападна ме, докато спях, но успях да се справя.

Французинът коленичи до падналата на пода огромна изкуствена глава и внимателно я заоглежда.

— Биволски череп с рога, покрит с крокодилска кожа. На рогата е придадена нова форма чрез нагряване на огън, за да стане по-пълна илюзията за непознато същество. На челюстите пък са сложени зъби, издялани от бивни на глиган. За да създава впечатление, че е истинска, джуджурусът може да мърда долната челюст благодарение на тънко въженце, което се спуща край врата. А очите са направени от червени стъкълца, обхванати от дървени пръстени. При най-слабия светлинен лъч те проблясват…

Ван Хорн на свой ред коленичи до трупа на джуджуруса.

— Самият костюм е направен от същите парчета крокодилска кожа. Муцуната се поставя върху главата на човека, като в кожата са пробити две дупки за гледане. Това обяснява високия ръст на джуджурусите. Впрочем и самият чернокож си е почти гигант…

Плантаторът посочи нещо като малка метличка от клонки, която висеше на кръста на фалшивото чудовище.

— Явно джуджурусите си служат с тази метла, за да заличават следите си. Когато някой от тях е убит, те отнасят тялото му и го погребват някъде в джунглата. Тъй като джуджурусите нападат винаги нощем, тази малка хитрина им се удава сравнително лесно в мрака и това обяснява защо никога не е намиран техен труп. Именно по този начин те раздухват вярата в свръхестествения си произход… Както и предполагахте, господин Моран, джуджурусите са именно маскирани хора — също като членовете на сектата на хората леопарди…

Докато говореше, Ван Хорн обърна джуджуруса по гръб и започна внимателно да проучва релефните татуировки по лицето му. След малко той вдигна поглед към Моран.

— Не мисля, че ще сбъркам, ако заявя, че този човек принадлежи към племето на бамбарасите — високите негри, които заедно с пигмеите вутас обитават областите около водопадите. Това означава, че джуджурусите с основание носят името „демоните от водопадите“…

Пит ван Хорн млъкна за миг, после леко поклати глава:

— Досега, както знаете, никой не е могъл да даде някакво обяснение за тези „демони“. А ето че благодарение на вас булото над тях е вече разкъсано.

Обветреното лице на французина не изрази някакъв възторг.

— Бих предпочел да не съм опитното зайче за това откритие. Ако този тук беше успял да ме перне с ноктите си…

Боб отново потръпна при мисълта за ужасната случка.

В този момент един от слугите на Ван Хорн нахълта в стаята и развълнувано каза на господаря си:

— Бвана дойде види… Бвана дойде види веднага!

Моран и домакинът му си размениха бързи погледи и се втурнаха след чернокожия.

Когато Боб и Пит ван Хорн влязоха във всекидневната на бунгалото, там цареше пълен безпорядък. Тази стая представляваше обширно квадратно помещение с ултрамодерни мебели от Европа, доставянето на които вероятно бе струвало на младия плантатор солидна сума. Навсякъде се виждаха уникални образци от негърското изкуство, които навремето Ван Хорн-баща бе донесъл от пътуванията си сред далечните племена. Един от тези предмети беше гигантски идол от червеникаво дърво, държащ с две ръце издутия си корем, в който стърчаха забити многобройни гвоздеи и ръждиви остриета. Главата му можеше да се маха и слага отново на туловището чрез пъхнатия в кръгла дупка между раменете врат. Но сега тази глава бе извадена и се търкаляше на пода. А вечерта, когато бе пресякъл всекидневната, за да отиде в стаята си, Моран бе забелязал, че статуйката е в цялостния си вид.

Ван Хорн взе тежката дървена глава и я сложи на мястото й върху тялото на идола. Сцеплението между двете части бе толкова точно, че изобщо не можеше да се забележи, че скулптурата не е монолитна.

— Баща ми я беше донесъл от бамбарасите — обясни плантаторът. — Никога не бях забелязал, че главата може да се отделя.

— Но защо тогава някой е дошъл да махне тази глава? Възможно ли е да е имало някакъв скрит предмет в кухината?

На Боб му се стори, че домакинът едва овладя едно потрепване.

— Не — побърза да отговори Ван Хорн. — Ако е имало нещо скрито в кухината, баща ми щеше да го знае и да го съобщи на мен и на брат ми. Този идол е от бамбарасите и мисля, че джуджурусите — които са и бамбараси, както вече знаем — са се опитали по някаква неизвестна за нас, но най-вероятно религиозна причина да сложат ръка върху него. Те вече са били извадили главата, за да го пренесат по-лесно, когато дадените от вас изстрели са ги изплашили…

Младият плантатор посочи към няколкото преобърнати столове и предмети.

— Този безпорядък недвусмислено показва, че джуджурусите са побягнали презглава.

Слугата, който бе извикал двамата бели в стаята, поклати глава.

— Не, бвана, не джуджуруси — каза той. — Когато Джанго влязъл тук, като чул изстрели, той видял бял човек да излиза през прозореца.

Този път Пит ван Хорн не можа да прикрие изумлението си.

— Бял човек! — извика той. — Че кой бял човек би се опитал да проникне тук едновременно с джуджурусите? Стаята беше ли осветена, когато ти влезе, Джанго?

Черният завъртя глава в знак на отрицание.

— Не, бвана. Джанго запалил светлина, след като крадец избягал…

Ван Хорн като че ли изведнъж се успокои и устните му изпуснаха лека въздишка на облекчение.

— Джанго сигурно лошо е видял — подхвърли той припряно. — Повтарям — не е възможно да е бил бял човек…

И без да остави време на слугата да възрази, той хвана Моран за лакътя, поведе го към пушалнята и добави тихо:

— Никога не може да се вярва напълно на онова, което разправят черните. Те са простодушни като деца и прекалено много вярват на въображението си.

Малко по-късно, все така по пижами, Боб и плантаторът вече седяха един срещу друг в пушалнята. След като запали цигара, Пит ван Хорн остана известно време умълчан. Накрая се усмихна, издуха през ноздрите си две струйки синкав дим и каза:

— В крайна сметка, господин Моран, тази нощ бе резултатна, тъй като благодарение на вас вече знаем кои се крият зад явлението „демони от водопадите“.

— Наистина — отговори Боб. — Сега те са наясно, че ние знаем, така че сигурно ще прекратят набезите си.

— Съмнявам се. Това са си ритуални убийства и нищо не може да ги спре. Бамбарасите имат славата на непримирими воини и за да бъдат принудени да сключат мир, им е нужен сериозен урок…

— Как смятате да действате? — попита Моран.

— Чисто и просто ще употребя сила. Когато работниците ми научат, че джуджурусите са човеци като тях — а аз ще им покажа това веднага, — страхът им ще изчезне и те ще искат да си отмъстят. Тогава ще ги въоръжа, а аз разполагам с всичко необходимо и ще оглавя малката армия, с която ще се добера до водопадите, за да си уредим сметките с бамбарасите.

Боб не отвърна веднага. На него не му харесваха този род наказателни експедиции и се замисли как да отклони плантатора от намерението му.

— Защо не оставите на Колониалните служби да свършат тази работа? — попита той.

— Това ще отнеме много време и докато властите се организират, ще паднат нови жертви. Впрочем човек се оправя най-добре сам, а и тази експедиция ще ми позволи да положа цветя върху гроба на клетия ми брат, погребан недалеч от реката, на четири дни плаване оттук.

— Вие ми споменахте — каза Моран, — че вашият брат е бил убит от див бивол по време на ловен излет. Раненият бивол е много опасен и съм слушал за доста ловци, убити при подобни обстоятелства. Как точно се случи всичко с брат ви?

Ван Хорн се поколеба за миг, сякаш му бе тежко да се връща към болезнените спомени, но след това обясни:

— Жан бе с две години по-голям от мен. Преди около година двамата, придружени от нашия черен ловец Донгбе, тръгнахме към горното течение на реката. След неколкодневно плаване се спряхме на едно място, което ни се стори много богато на дивеч. Ловувахме цяла седмица и след като събрахме внушителен брой трофеи, се приготвихме да поемем обратния път. Тогава Жан непредпазливо тръгна да преследва един ранен бивол. Докато той се прокрадваше между дърветата, готов за стрелба, животното внезапно изскочи от един гъсталак и без да му остави време да избяга настрани, заби рога в него, подхвърли го във въздуха и го стъпка. Отдалеч Донгбе и аз, безсилни да помогнем, присъствахме на тази драма. Всичко, което можахме да направим, бе да изтичаме и да довършим бивола. Колкото до злощастния ми брат, той бе вече мъртъв. Тъй като тялото му щеше да се разложи, преди да сме стигнали до което и да е малко по-цивилизовано място, ние го погребахме и струпахме върху гроба куп едри камъни, за да пазят останките му от хиените и лешоядите. След това не ни остана нищо друго, освен да се завърнем в плантацията, чиито съдбини поех в свои ръце…

Пит ван Хорн млъкна. След като изчака малко, Моран попита:

— Кога смятате да тръгнете за водопадите?

Плантаторът направи неопределен жест с ръка.

— Ако приемем, че ще ми трябват два-три дни, за да въоръжа и екипирам хората си, ще можем да заминем, да речем, след около четири-пет дни максимум…

После добави с по-уверен глас:

— Да, точно така. Това ще е възможно след пет дни.

— А искате ли да дойда с вас? — предложи Моран. — Доста съм скитал по света и съм видял какво ли не. Освен това съм отличен стрелец и бих могъл да ви бъда от полза.

В себе си Боб се надяваше, че по този начин ще успее някак си да уталожи отмъстителността на домакина си към бамбарасите, които освен на куршумите можеха да се окажат податливи и на други начини на убеждение.

Предложението на французина като че ли изненада плантатора.

— Защо ще ме придружавате? — попита той. — Вие, за разлика от мен, нямате сметки за разчистване с джуджурусите…

— Какво говорите! — възкликна Боб. — Не забравяйте, че те на два пъти за малко да ми светят маслото. Освен това самолетните части, от които се нуждая, ще пристигнат в Бомба не по-рано от няколко седмици. Какво да правя през това време? Да стоя със скръстени ръце? Нищо не ми тежи толкова, както бездействието. Дори е възможно да се завърнем, преди частите да са получени. Така че няма причини да не дойда с вас…

Ван Хорн още не изглеждаше убеден, че трябва да се съгласи с французина, и затова възрази:

— Вие забравяте опасностите, които ни очакват.

— Не ги забравям, но двамата заедно ще ги преодолеем по-лесно.

Внезапно Ван Хорн се реши:

— Е, добре, щом толкова желаете, господин Моран, ще ме придружите. Виждам, че обичате силните усещания.

Боб Моран изрази удовлетворението си, като се плесна с длан по бедрата.

— Ето че въпросът е решен — каза той. — Нетърпелив съм да видя тези прословути и тайнствени водопади, които, както твърдят малкото пътешественици, успели да се завърнат оттам, били невероятно красиви. А до началото на експедицията ми се ще да направя серия снимки на животни в саваната. Бихте ли ми дали някой черен ловец, за да ме пази, докато снимам? Споменатият от вас Донгбе може би ще свърши работа…

Ван Хорн обаче поклати глава.

— Уви, господин Моран, Донгбе не е в състояние да се отзове. Той умря преди повече от шест месеца… От треска…

Боб Моран не се изненада много от това заявление. Искрено казано, той дори очакваше, че Донгбе, придружавал братята Ван Хорн по време на трагичния им лов, вече не се числи между живите.

— Но не се притеснявайте — продължи плантаторът. — Ще ви намеря друг туземец. Джанго например е съвсем подходящ. Той е превъзходен стрелец и няма див звяр, който да го уплаши. Никой по-добре от него няма да ви прикрива, докато снимате. А през това време аз ще организирам експедицията и след няколко дни ще можем да заминем. Надявам се, че бързо ще се оправим и с джуджурусите.

Моран запази мълчание. Той се питаше какво всъщност го кара да се впусне в тази нова авантюра. За кой ли пореден път в живота му някакъв вътрешен усет го тласкаше към това, което категорично не вещаеше нищо добро.