Анри Верн
Демоните от Н’Голо (2)

II.

Слънцето простря иззад хоризонта лъчите си като златни пипала по вече прочистеното от нощните мъгли небе. Боб Моран се изтръгна от подобното на сън вцепенение, което го бе обгърнало. Изправи се на седалката, прекара език по пресъхналите си устни и приглади с длан косата си. Огънят отдавна беше изгаснал, но рогатите чудовища не се бяха появявали.

— През нощта трябва да съм застрелял поне едно от тях — си каза Боб. — Ще се опитам да намеря тялото му…

С карабина в ръка той слезе от самолета и тръгна към плета от храсти. Само че там, където няколко часа по-рано неприятелите му се бяха прикривали, за да хвърлят пръст върху огъня, той не откри нищо — нито труп, нито следи. „И все пак — помисли си Боб — сигурен съм, че хора или животни, те се криеха именно тук. Съществото, което бе улучено от куршума ми, не може да е било привидение, тъй като привиденията нямат навика да викат от болка… Я да отида малко по-надалеч, към мястото, където падна първото чудовище, по което стрелях…“ Но когато Боб стигна до въпросното място, също не откри никаква следа от поваленото чудовище.

— А съм сигурен, че го улучих. Такава мишена! Ако не е така, аз съм завинаги опозорен и никога повече през живота си не ще докосна огнестрелно оръжие…

Изведнъж Моран млъкна. Бе забелязал кафеникаво петно върху каменистата почва. Като се наведе, той установи, че е полусъсирена кръв.

— Не съм се излъгал. Куршумът ми е достигнал целта и го е убил. Но тогава къде е жертвата?

Той основно претърси близката околност, но не откри нито нови капки кръв, нито тяло, нито следи. Нищо.

Известно време Моран остана напълно объркан.

— И все пак не беше сън — си каза той на висок глас. — Това петно кръв го доказва достатъчно ясно, но, от друга страна, съществува и фактът, че жертвата ми, каквато и да е била тя, като че ли се е изпарила. Наистина тези рогати чудовища все повече ме озадачават…

Едва изрекъл тези думи, вниманието му бе привлечено от викове, които идваха откъм равнината. Той се вгледа натам и забеляза дузина облечени в къси панталони и въоръжени с пушки чернокожи, които придружаваха един бял, също въоръжен. Като прецени по вида им, че не са врагове, Боб тръгна към тях. Когато между него и групата останаха само няколко метра, той се спря. Негрите сториха същото и се отдръпнаха, за да мине белият отпред. Той се приближи към Моран и попита, като посочи с брадичка самолета:

— Вие ли сте пилотът?

Боб потвърди с кимване на главата и отвърна:

— Аз съм. Повреда в мотора ме принуди да кацна тук снощи.

— А вие ли стреляхте през нощта? — зададе втори въпрос непознатият.

Моран пак кимна.

— Да. Странни ноктести и рогати създания ме нападнаха и тъй като по всичко личеше, че намеренията им не са от най-дружелюбните, открих огън по тях.

Непознатият сбърчи угрижено чело.

— Странни ноктести и рогати създания — като ехо повтори той. — Явно вие също сте си имали работа с демоните от водопадите…

Докато си разменяха тези думи, Боб огледа внимателно събеседника си. Той беше едър мъжага на около тридесетина години с късо подстригани коса и брада, доста симпатичен на вид въпреки безизразните си светлозелени очи.

— Демоните от водопадите ли? — попита Боб. — Какво искате да кажете? Вашите демони много ми заприличаха на обикновени чернокожи, надянали ритуални маски.

— Възможно е — каза зеленоокият, клатейки глава. — Не мога обаче да ви обясня всичко тук. Аз съм собственикът на голямата плантация, чиито постройки вероятно сте забелязали недалеч от реката оттатък горичката. Ако решите да ме последвате, ще бъдете мой гост и там ще можем на воля да говорим за демоните от водопадите… Но забравих да се представя. Казвам се Пит ван Хорн…

— А аз Робер Моран.

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Сетне един до друг в обкръжението на чернокожите потеглиха към реката.

Граничещи на север и запад с реката Н’Голо, на изток с платото Балебеле и на юг с голямата джунгла, плантациите на Ван Хорн бяха обширни и процъфтяващи. Старият Ван Хорн се бе заел с обработването им през героичните години от началото на века и след смъртта му неговите двама синове Жан и Пит бяха поели в ръце едно вече разработено имение, което бяха продължили да управляват по възможно най-добрия начин. Една година преди времето на нашия разказ двамата братя, придружени от един туземен водач, бяха отишли на лов далече в южна посока, където Жан беше убит от див бивол и погребан от Пит в джунглата, недалеч от реката. Оттогава Пит бе единственият собственик на обширните владения, над които упражняваше неограничената си власт под толерантния контрол на колониалната администрация.

Този следобед Боб Моран и Пит ван Хорн, след обилна гощавка с дивеч и плодове, бяха седнали с разхладителни напитки под широкия навес, който опасваше голямото и удобно бунгало на плантатора. На неколкостотин метра от тях реката простираше живачносивите си води. В края на дълъг пристан имаше покрити с брезент хангари, в които множество бали и каси очакваха идването на параходчето, което трябваше да ги отнесе към цивилизацията.

Моран отново се почувства изпълнен с възхищение от съвършената организация в тези образцови плантации, които вероятно правеха собственика им богат. Той сподели това с Пит ван Хорн. Последният поклати глава със сериозен вид.

— Да — каза той, — досега добивите от плантациите бяха превъзходни. За съжаление се опасявам, че всичко това скоро ще свърши…

— Ще свърши? Какво искате да кажете? — попита Боб. — Нима имате затруднения в пласирането на стоката си?

— О, не! Стоката ми се продава все така добре, но преди да я продам, трябва да я събера. А откакто преди месец се появиха джуджурусите, работниците ми един след друг бягат от полето.

— Джуджурусите? — попита изненадано Боб Моран.

— Това е името, което негрите са дали на тези демони от водопадите, с които сте се сблъскали миналата нощ. Според легендата джуджурусите са същества, представляващи едновременно хора, крокодили и биволи, които живеят далече по реката, в областта на първите водопади, на много дни плаване и ходене оттук. Още в края на миналия век джуджурусите вече са се проявявали, като са убивали всяко човешко същество по течението на реката. По едно време Колониалните служби решили да сложат край на деянията им и организирали голяма експедиция, която стигнала до първите водопади. Баща ми също участвал в нея. Участниците в този поход към изворите на реката се убедили, че действително свърталището на джуджурусите е някъде около водопадите. Въпреки това там те не открили никаква следа от тях. Обитатели на тези местности се оказали единствено две диви племена — пигмеите вутас и бамбарасите — високи негри с доста развита за африканските критерии цивилизация. Макар и в състояние на постоянна война помежду си, както джуджетата, така и гигантите посрещнали експедицията недоверчиво, дори враждебно. Все пак в края на краищата се установили по-приятелски връзки, което дало възможност и пигмеите, и бамбарасите да бъдат разпитани за джуджурусите. Те обаче, изглежда, не знаели нищо за тях и на изследователите се наложило да се завърнат, без да са открили каквато и да било следа от демоните от водопадите. Впрочем след това те преустановяват набезите си и в продължение на половин век никой не е чул повече да се говори за тях. До деня, в който преди около месец те започнаха да се появяват по цялото протежение на реката, да убиват наред, да разграбват малките отдалечени имения и да всяват ужас сред чернокожите работници. Ако се вярва на последните, джуджурусите представляват духът на стара Африка, дошъл, за да ги отклони от всякакви отношения с белите завоеватели на земята на предците им. Пред тази заплаха негрите започнаха да напускат плантациите и да се завръщат при племената си. Досега моите владения бяха пощадени може би поради размерите им, но миналата нощ демоните от водопадите дойдоха и тук и трябваше да ги отблъснем със стрелба. А тази сутрин, смъртно изплашени, много мои работници вече избягаха.

— Следователно — вметна Моран — изстрелите, които чух миналата нощ, преди джуджурусите да нападнат мен самия, са идвали от вашата плантация.

— Да, а пък вашите изстрели ме накараха да тръгна да ви търся тази сутрин. Имали сте късмет, че сте се измъкнали от ноктите на джуджурусите, господин Моран. Виждал съм как изглеждат клетниците, попаднали в лапите им, и ви уверявам, че не бяха особено красиви…

Боб вдигна рамене, поусмихна се и каза:

— Красиви или не, това е без значение. Когато си мъртъв, е смешно да се отдаваш на празна суетност…

Разговорът замря за известно време. Поднови го Пит ван Хорн с въпроса:

— Какво мислите за джуджурусите, господин Моран?

Моран остана няколко мига замислен.

— Какво мисля ли? — вдигна той глава накрая. — Просто, че най-вероятно става въпрос за някаква секта от рода на тази на хората леопарди. Подобно на тях джуджурусите се дегизират, за да извършват престъпленията си.

— Естествено — каза на свой ред Ван Хорн, — това е първото обяснение, за което човек се сеща. Но чернокожите смятат демоните от водопадите за свръхестествени същества и някои обстоятелства ме карат да се замислям дали нямат право. И наистина джуджурусите не оставят никаква следа след себе си, а когато по време на нощна схватка някой от тях е улучен с куршум, на сутринта се оказва, че е невъзможно тялото му да бъде открито.

— Аз самият се убедих в това — потвърди Моран. — И все пак би било твърде наивно да се приеме, че джуджурусите са духове. След сблъсъка ми с тях аз лично открих следи от кръв, а доколкото ми е известно, духовете са безплътни.

Плантаторът се усмихна криво.

— Дълбоко в себе си разбирам, че имате право, господин Моран. Ала въпреки че съм бял, все пак съм роден в Африка и чернокожите са ми предали малко от суеверието си. Като поживее на този необикновен, пълен със страховити легенди континент, човек накрая започва да смесва действителното и въображаемото. Както и да е, произходът на джуджурусите си остава повече от загадъчен. Всичко, което се знае за тях, е, че свърталището им се намира около водопадите, а набезите им тръгват от горното към долното течение на реката.

— А Колониалните служби не се ли намесват?

— Полицейските сили са нащрек, но те са съставени от африканци, повечето от които само като чуят за джуджурусите, се разтреперват от страх. Освен това при всеки опит за въоръжена акция срещу тях „духовете“ изчезват. Така че няма никакъв напредък. Всичко, което ни остава, докато чакаме намесата на войските от метрополията, е да прибегнем към самозащита, като превръщаме нощем всяка къща в крепост. Досега джуджурусите, които по всичко личи, че не са много на брой, са нападали само малки групи от хора. Те се спускат върху жертвите си чрез изненада и ги раздират до смърт. Ако не бяхте запалили огън, за да отпъждате дивите зверове миналата нощ, твърде е възможно, господин Моран, и вас да бяха изненадали и убили.

— Тези джуджуруси никога ли не употребяват оръжие?

Младият плантатор поклати глава.

— До момента — не… О, сещам се за какво мислите! Ако демоните от водопадите си служеха с оръжия, това щеше да е доказателство, че става въпрос за маскирани човешки същества. Уви, не, те убиват единствено чрез ноктите си…

— Фалшиви нокти вероятно — отбеляза Боб. — Като избягват да използват оръжие, те оставят да витае съмнението за произхода им и по този начин се възползват от ефекта на суеверния ужас…

— Може би, господин Моран, може би. Засега сме безпомощни и всяка нощ очакваме с тревога поредните нападения на тези кръвожадни чудовища и известията за нови жертви…

С угрижено чело Ван Хорн млъкна. Като че ли някаква натрапчива мисъл го измъчваше. После той отново заговори, но с известна неохота:

— Струва ми се, господин Моран, че ние присъстваме на едно събуждане на черна Африка. За да се настанят на този континент, белите е трябвало да извършат немалко престъпления. И днес часът на изкуплението е ударил…

Боб Моран присви очи. Докато плантаторът говореше, по лицето му за миг бе преминало изражението на силно безпокойство, сякаш тежестта на престъпленията, за които спомена, лежеше върху собствените му рамене.