Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les demons des cataractes, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2011 г.)
Корекция
trooper (2012 г.)

Издание:

Анри Верн. Демоните от Н’Голо. Приключенията на Боб Моран

Библиотека „АВАНТЮРИ“ № 1

Първо издание, София, 1992

Преводач: Теодор Михайлов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Борил Караиванов

Набор и печат: ДФ „София — Принт“

АТИКА, 1992

История

  1. — Добавяне

XVI.

През цялата нощ там-тамът би, а бамбарасите навън играха бесовски танци, съпроводени с крясъци и припеви, над които се извисяваше зловещият вой на джуджурусите.

Зората вече се пукаше и Боб Моран, все така овързан в колибата, се чудеше с тревога каква ли ще бъде съдбата му. На няколко пъти бе направил опити да се освободи, но вървите, с които си служеха бамбарасите, бяха от биволска кожа и устояваха на всичко.

Съвсем близо до себе си благодарение на бледата светлина, която проникваше през вратата, Боб виждаше проснатото тяло на Ван Хорн, за когото земната болка вече не съществуваше. В отчаянието си по едно време Боб почти му завидя, но бързо се отърси от това чувство, като си каза, че човек винаги трябва да се бори докрай. Все пак изпита съжаление, че бе тръгнал с плантатора в тази експедиция. А вместо пак да се намесва в неща, които не го засягат, можеше вече да е на спокойствие във Валобо при приятеля си Алан Ууд. Съжаляваше и за това, че преди два дни въпреки разубеждаването от страна на Жан ван Хорн бе тръгнал да търси брат му. И съжаляваше с право, защото ето че Пит бе мъртъв, а той самият скоро щеше да последва съдбата му.

— Но защо Жан ван Хорн не ме задържа — прошепна Боб. — Защо?…

После се засмя, защото си помисли, че ако Жан ван Хорн му се бе противопоставил по-енергично, той щеше да прибегне до насилие, само и само да тръгне на всяка цена.

Размишленията му бяха прекъснати от внезапно настъпилата тишина. Там-тамът отвън бе спрял да бие. Вече не се чуваха и викове. Безбрежно спокойствие, сякаш изведнъж земята бе спряла да се върти. После се изви протяжен вой като на ранено животно и Моран чу топуркането на стотици боси нозе, устремени към колибата, тоест към него. Той разбра, че лобният час е дошъл.

Няколко секунди по-късно група бамбараски воини нахълтаха в колибата. Неколцина от тях се наведоха над Моран и разрязаха вървите, докато другите се струпаха около Ван Хорн. Когато забелязаха, че плантаторът е мъртъв, те разпалено заобсъждаха този факт. Боб не разбираше какво си говорят, но това не го интересуваше. Той бе развързан и възнамеряваше да предприеме отчаян ход.

Със силен и точен юмручен удар просна на пода воина срещу себе си, прескочи го и се озова при вратата. Но когато изскочи навън, други воини му препречиха пътя и той разбра, че опитът му се проваля. Въпреки това той реши да се бори докрай, за да приглуши със своя гняв страха си. Като удряше и риташе, той оказа отчаяна съпротива на нахвърлилите се върху него бамбараси. Мнозина от тях паднаха в прахта, но бяха твърде многочислени и скоро, смазан под телата им, Боб трябваше да си признае, че е победен. Но въпреки че вече бе повален и държан от много ръце, той продължи да се мята, да хапе и да дере…

В края на краищата бе обездвижен и един „демон от водопадите“ се изправи пред него. За миг Боб си помисли, че ще бъде разкъсан от ноктите му, но нищо не се случи. Джуджурусът посочи към изхода на селото и даде някаква заповед. Тогава Боб бе помъкнат през средищното място на селото, а скоро подминаха и защитната ограда около него. Домъкнаха го до брега на реката, в центъра на едно разчистено от храстите пространство, където стърчеше голям барабан от издълбан дънер. Близо до барабана две млади окастрени палмови дървета, отстоящи на десетина метра едно от друго, бяха наведени надолу, така че върховете им да опрат земята, придържани към нея от въже, вързано за дълбоко забит кол.

Боб веднага разбра каква съдба му е отредена. Щяха да му завържат ръцете и краката за всеки един от палмовите стволове, после въжето, което ги задържаше приведени, щеше да бъде рязко разсечено и двете дървета, изправяйки се, щяха да разкъсат тялото му.

„Но какво чакат още? Защо не приключат?“

Вече два часа Боб висеше привързан за палмите. Слънцето се изкачваше по небето и прилепваше към всеки предмет, към всеки човек по една удължена сянка.

Вече два часа, откакто там-тамът биеше, а бамбарасите воини и джуджурусите бясно танцуваха пред пленника, на когото след малко едно-единствено замахване с нож, прерязващо въжето, щеше да причини кратко, но ужасно мъчение, вероятно последвано от страшна агония.

С тяло, покрито с капчици пот, и треперещи крайници Боб се опитваше да не мисли. Беше стигнал до онази точка на отчаяние и страх, при която сетивата, вместо да се вцепенят, се бяха изострили необичайно.

— Да свършват веднъж завинаги! — прошепна той в бяс. — Не издържам повече!

И внезапно като че ли някаква лоша висша сила се отзова на молбата му. Барабанът спря да бие, крясъците замряха и един демон от водопадите, държащ дълга и извита сабя в ноктестата си длан, тръгна към обречения. Пристъпваше бавно, като чаткаше с изкуствените си челюсти и от време на време ръмжеше като животно.

Джуджурусът вече се намираше съвсем близо до Моран, а острието на сабята му — на десетина сантиметра от въжето, което задържаше двете палми. След едно вдигане и спускане на тази сабя към въжето всичко щеше да е свършено.

Острието бавно се издигна. В мига, в който Боб понечи да затвори очи, прозвуча сух екот, джуджурусът изпусна ханджара, завъртя се и се строполи на земята. Рогатата му крокодилска маска се откачи и се търкулна в нозете на Моран, като че ли челюстите й искаха да го ухапят.