Анри Верн
Демоните от Н’Голо (10)

X.

Селото на пигмеите вутас бе разположено в сърцето на джунглата, на едно място, където стволовете на дърветата подобно на колони на приказен храм се издигаха на главозамайваща височина, без да има каквато и да е ниска растителност помежду им.

По-точно казано, това не бе село, а по-скоро селище, съставено от няколко отдалечени една от друга махали, всяка обитавана от около двадесетина семейства. Колибите, ниски и кръгли, бяха изградени от скеле от клони, покрито с широки палмови листа.

Отначало Ван Хорн се бе съгласил да последва малките хора с подчертана неохота, но после, повлиян от приятелското им държане и от забележките на Моран, бе заел една по-гъвкава позиция.

През първите дни в селцето и пигмеите, и членовете на експедицията проявиха взаимно доброжелателно изчакване. После, тъй като вутасите се оказаха спокойни и миролюбиви същества, при положение че обичаите им се зачитат, малко по малко се установиха приятелски връзки. Нхага, вождът на племето, обясни, че бамбарасите били техни вековни врагове и поради тази причина вутасите се притекли на помощ на експедицията. Докато бамбарасите се готвели за последното настъпление, пигмеите използвали прикритието на нощта, за да се прокраднат незабелязано и да се покатерят по околните дървета.

Моран, Ван Хорн и чернокожите им придружители останаха десетина дни при вутасите, като ходеха с тях на лов за слонове и горили, които се оказаха любимият им дивеч. Обаче някаква натрапчива мисъл сякаш измъчваше Ван Хорн и една вечер той изплю камъчето пред Моран:

— Защо не предложим на вутасите боен съюз? Те познават местоположението на селището на бамбарасите. С тяхна помощ лесно ще надвием общия ни враг и веднъж завинаги ще му отнемем желанието да всява ужас в равнината.

Това предложение не се хареса много на французина, защото той продължаваше да смята, че бамбарасите и съответно „демоните на водопадите“ могат да бъдат вразумени с мирни средства.

— Не мислите ли, че поражението, което понесоха бамбарасите, им е достатъчно? — попита той.

— Не съм сигурен, защото ги победиха вутасите, а не ние. Ако изоставим начинанието си и не покажем своята истинска сила, джуджурусите ще продължат кръвопролитията си.

— Не може ли да се разберем с бамбарасите по друг начин? — пак попита Боб.

— Питам се как…

— Бихме могли да изпратим делегация, която да им предложи споразумение, да им поднесе подаръци, знам ли още какво…

Пит ван Хорн се усмихна саркастично:

— А тази делегация кой ще я води? Може би вие?…

— Защо не? Ако трябва, ще се жертвам.

Плантаторът изгледа подигравателно събеседника си.

— Вашето миролюбие ви прави чест — каза той, — но всеки опит за контакт с бамбарасите, като имам предвид състоянието, в което се намират сега, би бил пълна лудост. Те се страхуват от вутасите и от отровните им стрели и това е единствената причина, поради която са ни оставили на мира, но членовете на делегацията, за която говорите, ще бъдат избити още преди да са наближили селището им.

Моран премълча. В себе си той чувстваше основателността на съображенията на Ван Хорн, но може би заради нарастващата си антипатия към него не искаше да признае правотата му.

— Може би имате право — каза накрая той сякаш със съжаление: — И все пак продължавам да мисля, че има начин да се уредят нещата без ново проливане на кръв. Оставете ми няколко часа за размишление. Въображение никога не ми е липсвало и се радвам, че ще измисля някакъв изход…

Ван Хорн се поколеба. После, като поклати глава, отвърна:

— Тъй да бъде. Давам ви срок до утре сутринта. Ако дотогава не сте измислили нещо, ще имаме дълъг разговор с вожда Нхага и ще се опитаме да го убедим с общи усилия да сразим завинаги мощта на джуджурусите.

За да се избягнат евентуалните притеснения от една непосредствена близост, експедицията бе опънала палатките си на известно разстояние от колибите на Нхага и племето му. Тъй като на утринта Боб не бе намерил търсеното от него разрешение, наложи му се да се примири с гледната точка на Ван Хорн.

Още преди обед двамата мъже отидоха при пигмейския вожд. Последният седеше пред колибата си и пушеше къса пръстена лулица. Когато Боб изложи пред него причината за посещението им, Нхага очука лулата о големия зароговял пръст на крака си и каза, говорейки бавно, за да може Моран да схване всяка една от думите му:

— От много поколения вутасите и бамбарасите са във война, понеже последните, възползвайки се от физическото превъзходство, осигурявано им от техния ръст, непрестанно принуждавали племето ми да отстъпва в дълбините на влажната и топла джунгла, докато те самите се настанявали по саваните на високите плата, откъдето падат водите. Винаги когато бамбарасите са успявали да хванат някой вутас, те са го умъртвявали чрез ужасни мъчения. Много пъти предците ми са се опитвали да си възвърнат платата, но безрезултатно, защото, ако вутасите благодарение на хитростта си и на малкия си ръст имат предимство при сраженията в горите, където бамбарасите се страхуват от тях, то те се чувстват несигурни на широките пространства.

Преди няколко дни, когато вие ги принудихте да напуснат реката, за да се бият с вас, бамбарасите навлязоха в гората. Шумът от там-тамите им привлече вниманието ни и ние се възползвахме от нощта, за да се доближим и да се разположим около укрепленията ви, та когато бамбарасите настъпят, да ги изтребим с отровни стрели. Тъй че в известен смисъл благодарение на вас можахме да постигнем тази победа над тях. И може би пак с вашата помощ и с тази на огнените ви оръжия ще успеем окончателно да ги победим. Ето защо приемам предложението ви…

Преди да преведе на Ван Хорн последните слова, Моран изпита известно колебание. Той се бе надявал, че отговорът на вожда ще бъде отрицателен. Сега обаче пигмеят сриваше всякаква надежда за мирно съглашение с бамбарасите. В същото време Боб не можеше да си позволи да не предаде на плантатора отговора на Нхага. Щом го чу, Ван Хорн подскочи от радост и мисълта за предстоящото проливане на кръв като че ли го изпълни с щастие.

Все пак Боб се опита да разколебае Нхага:

— А не се ли страхувате от джуджурусите?

Вождът поклати глава, смеейки се:

— Защо вутасите да се страхуват от джуджурусите? Те знаят, че джуджурусите са хора като другите. Това са бамбараси, които принадлежат на едно тайно общество и се кланят на идола на бог Джуджуру — горски и речен демон, от когото бамбарасите много се страхуват…

И Нхага пак поклати глава.

— Не — повтори той, — вутасите не се плашат от джуджурусите.

Боб трябваше да се примири. Пред плантатора и вожда на пигмеите той представляваше малцинство. От своя страна Пит ван Хорн реши да се възползва от ситуацията, преди Нхага да се е разколебал по някаква причина.

— Бихте ли го попитали дали е готов веднага да ми осигури няколко човека, които добре познават местоположението на бамбараското поселище? — помоли той Моран.

Французинът преведе на вожда това искане и след като получи утвърдителен отговор, го предаде на Ван Хорн.

— И какво смятате да правите? — попита той малко по-късно Ван Хорн.

С неколцина от хората си ще се отправя към селището на бамбарасите на разузнаване. Щом видя, че обстоятелствата са благоприятни, ще изпратя вестоносец и тогава вие и Нхага ще пристигнете с основната група хора.

— Този замисъл да тръгнете като авангард ми се струва прекалено смел и безполезен — отбеляза Боб. — Не само че рискувате никога да не стигнете до селото на бамбарасите, но и може да ги подплашите, като провалите по този начин предимството на изненадата. Ако искате моето мнение, най-разумно е ръководството на операцията да се остави на вутасите. Те познават по-добре гората и…

С нетърпеливо движение Ван Хорн прекъсна събеседника си.

— Решението ми е взето — каза той. — Ще отида в авангардно разузнаване, тъй като искам да имам всички шансове на своя страна и да унищожа докрай джуджурусите.

— Насилието често е оръжие с две остриета — пак подхвърли Боб. — Колониалните служби го използват само в краен случай, когато всички други начини за убеждение са се провалили.

Ван Хорн се разсмя.

— Точно така — изръмжа той. — Аз обаче не съм Колониалните служби и прилагам метода, който най ми се нрави. Ако той не ви е присърце, господин Моран…

Освен обръщението „господин Моран“ Боб отбеляза и враждебността в тона на Пит ван Хорн и реши, че ще е нужно да си отваря очите, защото засега плантаторът бе взел надмощие. Той беше по-силен и Боб, намиращ се на много километри от всякакво цивилизовано място, не можеше и да си помисли да му се опълчи. Но въпреки тези неблагоприятни обстоятелства Моран не беше от хората, които лесно свеждат глава. Разкрачен и с ръце, събрани пред гърдите, като човек, готов за удар, той се обърна към Ван Хорн и каза:

— Не, господин Ван Хорн, ако искате да знаете, вашият метод никак не ми е присърце.

Няколко секунди плантаторът остана загледан в Моран, сякаш го преценяваше като противник. Накрая, изглежда, си даде сметка, че в ръкопашно стълкновение с него не ще излезе победител, и се усмихна по престорено огорчен начин с думите:

— Хайде, хайде, Боб. Да не се разгорещяваме. Вие сте пацифист до мозъка на костите си и по принцип може би сте прав. Но аз съм длъжен да дам един урок на бамбарасите. Утре призори ще тръгна към водопадите заедно с малък отряд. Когато извикам главните ни сили за щурма, нищо не ще ви попречи да останете сам с жените, децата и старците в пигмейското селище…

Моран вдигна рамене и без да реагира на сарказма на плантатора, се отправи бързо към лагера. Беше решил, че вече му е все едно дали Ван Хорн ще тръгне към водопадите или към ада.