Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les demons des cataractes, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2011 г.)
Корекция
trooper (2012 г.)

Издание:

Анри Верн. Демоните от Н’Голо. Приключенията на Боб Моран

Библиотека „АВАНТЮРИ“ № 1

Първо издание, София, 1992

Преводач: Теодор Михайлов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Борил Караиванов

Набор и печат: ДФ „София — Принт“

АТИКА, 1992

История

  1. — Добавяне

XV.

Безмилостно разтърсвани и люлени от прътовете, по които висяха, Боб Моран и Пит ван Хорн бяха понесени в нощта. Понякога ги оставяха за малко на земята, за да се сменят носачите им, и после друсането и клатенето продължаваше. По едно време бамбараските воини запяха някаква победна песен, изпълнена с толкова грач и крясъци, сякаш излизаше от гърлата на умопобъркани, а присъствието на демоните от водопадите с пъклените им маски и проблясващи очи още повече засилваше нереалността на ситуацията.

Боб имаше чувството, че е някоя прокълната душа, отнасяна към ада от зли демони. От време на време въпреки болката, която чувстваше в стегнатите китки и глезени, опъвани от тежестта на тялото му, французинът хвърляше по някой поглед към Ван Хорн. Плантаторът изглеждаше безжизнен, главата му се клатеше и едри капки, които в нощта изглеждаха черни, се стичаха от гърдите му. Кръв… Дали не бе вече мъртъв? Но дори и да не беше, явно състоянието му бе тежко.

Пристигнаха в селото на бамбарасите след около час мъчителен път. Като повечето африкански села, то представляваше голямо скупище от кръгли колиби със стени от изсушена кал и покриви от слама около нещо като мегдан. Самото село бе обградено с висока ограда от забити един до друг в земята колове.

Когато малката кохорта влезе вътре, цялото село, вероятно предварително събудено от долитащата до него победна песен, бе вече на крак и беше запалило огън на средищното място.

Под ругатните на жените, под дъжда от камъни на децата и под заплахите на воините, които размахваха оръжия към тях, пленниците бяха отнесени до входа на една голяма колиба. Там изтеглиха прътовете и Боб и раненият, все така здраво вързани, бяха отнесени във вътрешността на колибата и безцеремонно хвърлени на пода й. Бамбарасите се оттеглиха и само двама воини, въоръжени с копия, останаха пред вратата. Тази предпазна мярка впрочем бе излишна, тъй като в състоянието, в което се намираха, двамата бели бяха неспособни да предприемат какъвто и да е опит за бягство.

Навън един там-там започна да бие в ритъм, напомняш онзи от тайния храм на джуджурусите. Моран направи опит да се освободи от вървите, стягащи ръцете му, но всичко, което можа да постигне, бе да си нарани още повече китките. Тогава той се обърна в посоката, в която бе видял да оставят тялото на Ван Хорн, и се взря в тъмнината, но не успя да различи нищо. Като извиси глас, колкото да надвика думтежа на барабана, Боб призова плантатора:

— Ван Хорн! Ван Хорн!

Не се надяваше да получи отговор и все пак до него достигна, макар и толкова слабо, че едва го долови:

— Да, Боб… Да.

Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на французина. Макар да знаеше много добре, че Пит ван Хорн е само един престъпник, неговият отговор все пак го успокои: не беше останал сам с мъртвец, а с друг човек, с когото заедно щяха да водят борба, макар и със съмнителен изход, за да възвърнат свободата си.

— Как се чувствате? — попита Моран.

— Зле… Изгубих много кръв и страдам ужасно… Но сега болките ми се поуспокоиха. А това означава, че не ми остава много…

— Въобразявате си, Пит. Раната ви не е сериозна и ще се оправите. Ще се измъкнем оттук и двамата.

Плантаторът не отговори веднага и известно време се чуваше само звукът от там-тама. После до Боб пак достигна гласът на ранения:

— Не си правя илюзии… Смъртта скоро ще дойде… Чувствам го. Това е наказанието… за престъпленията ми…

— Не говорете глупости. Ще се измъкнем.

Отново остана само звукът от там-тама. Боб бе наострил слух в очакване пак да дочуе гласа на Ван Хорн. Най-сетне той се обади:

— Боб!… Боб!…

— Какво има?

— Умирам, чувствам го… Тук сме само вие и аз… и бих искал да ви говоря като… на свещеник. Може би това ще ме облекчи.

— Тайните са си ваши — каза Моран. — Запазете си ги… Ако оживеете, тази изповед може да се обърне против вас. Освен ако не поискате от мен да си затварям устата.

— Не искам от вас нищо друго, освен да ме изслушате…

В гласа на Ван Хорн се бяха появили умолителни нотки и Боб си даде сметка, че не би могъл да отхвърли последната молба на един умиращ. Защото сега вече бе сигурен, че на Пит ван Хорн не му остава да живее много. А и на него самия също.

— Слушам ви — отзова се Боб.

— Приближете се… Опасявам се, че не ще успея да кажа всичко, а и… при този проклет барабан няма да чувате добре…

Извивайки се като червей, Боб се запремества по пода в посоката, от която идваше гласът. Спря се чак когато усети тялото на Ван Хорн до своето.

В колибата за известно време се възцари тишина, нарушавана единствено от думтенето на барабана, напомнящо биенето на чудовищно сърце. Накрая Пит ван Хорн проговори с вече все по-отслабващ глас:

— Още от смъртта на баща ми у мен се роди идеята да премахна брат си колкото от самолюбие, толкова и от любов към плантацията, която бе целият ми живот и която исках само за себе си… Това, което ми трябваше, бе удобен случай да приведа в изпълнение намерението си, без да се подлагам на риска да бъда хванат в престъпление… Този случай ми се представи преди година по време на онзи лов, за който ви говорих… Бях си осигурил съучастничеството на Донгбе, черния ловец, който ни придружаваше… Използвах гонитбата на един бивол, за да стрелям по Жан, но той разбра, че се целя в него, и се хвърли встрани… Само го раних… Успя да избяга към реката… Донгбе и аз се впуснахме подире му и след като го ранихме втори път, помислихме, че се е хвърлил във водата и че е бил изяден от крокодилите… С помощта на Донгбе издигнах голяма грамада от камъни, под която уж почиваше тялото на брат ми. Когато се върнахме, уведомих властите за смъртта на Жан и благодарение на свидетелството на Донгбе, който потвърди, че е видял тленните останки на брат ми и че ми е помогнал да ги погребем, благодарение също и на доброто име, което имах, никакво разследване не бе предприето и аз влязох във владение на желаното от мен имение…

Пит ван Хорн млъкна за малко, като че за да събере сили, и продължи:

— Всичко вървеше добре до деня, в който Донгбе започна да ме шантажира, искайки пари срещу мълчанието си. На няколко пъти изпълних условията му, после реших да премахна и него. С малко отрова в храната му въпросът бе решен. Тъй като в плантацията нямаше лекар, обявих, че Донгбе е умрял от треска, и скоро никой и не споменаваше за това… Обаче в деня на вашата поява, Боб, всичко започна да се обръща наопаки. Нощта, в която бяхте нападнат от един джуджурус, Джанго дойде с твърдението, че в бунгалото е прониквал някакъв бял човек. Престорих се, че се подигравам на Джанго, но всъщност бях сигурен, че това е бил брат ми. Разглобеният идол ме накара да разбера, че Жан е идвал да търси един стар документ, описващ как да се открие едно съкровище, скрито в района на водопадите… Тогава реших да се престоря, че предприемам наказателна експедиция срещу бамбарасите…

— Вие ли се опитахте да ме убиете в саваната с помощта на карабина с оптически мерник? — попита Боб.

— Да, аз… Вие настояхте да ме придружите и аз се изплаших да не би да разкриете истинската цел на пътуването ми към водопадите — да намеря брат си и този път да го убия веднъж завинаги… После ви заварих да се ровите из шкафа ми с оръжия, където намерихте карабината магнум 300 с оптически мерник… Тогава разбрах, че се съмнявате в мен, и вместо да ви разубедя да ме придружавате, приех, защото реших, че така по-лесно ще намеря начин да ви премахна…

— А когато преди два дни напуснахте лагера, за да следите бамбарасите, каква беше истинската причина?

— Знаех, че съкровището, което брат ми търсеше, се намира в една от многобройните пещери, издълбани в канарите край бързеите оттатък водопадите. Подозирах, че Жан ще отиде там, и исках да го причакам. Вместо това срещнах бамбарасите, а продължението го знаете…

— Вашият брат ви надхитри — каза Боб. — Той изчака тръгването ви, представи се на хората ви и зае мястото ви…

— Жан винаги е бил по-умният от двама ни… Доказа го още веднъж… Голяма ли беше омразата му към мен?

Боб за малко щеше да каже истината, но се въздържа. Лъжата в случая представляваше милосърден акт…

— Говорих с брат ви. Той като че ли е склонен да ви прости…

— Защо самият той не тръгна… да ме търси?

— Кракът му беше наранен — излъга пак Моран — и имаше нужда от грижи. Но именно той ме изпрати насам, когато барабанът на джуджурусите започна да бие…

Разбира се, Моран не беше сигурен, че състрадателните му лъжи са постигнали целта си, но все пак му се стори, че умиращият до него изпусна въздишка на облекчение.

— Мога ли… да ви помоля за още нещо… Боб?

Гласът на Ван Хорн все повече отслабваше и Моран едва го чуваше през думкането на там-тама.

— Бих искал — продължи Ван Хорн — да помолите… брат ми да ми прости…

— Ще го помоля и той ще ви прости…

След като изпусна още една едва доловима въздишка, умиращият намери сили да прошепне:

— Благодаря…

Известно време Моран остана в очакване да чуе още нещо, но напразно.

Тогава той извика:

— Ван Хорн! Ван Хорн!…

Като не получи отговор, разбра, че Пит ван Хорн никога вече не ще проговори. Боб остана сам в мрака, в който безумният глас на барабана продължаваше да сипе смъртните си закани.