Кати Линц
Загадъчно бягство (5)

Глава четвърта

— Защо си сърдита? — попита невъзмутимо Рик.

— Защото имаш нахалството да предположиш, че щом ти позволих да ме целунеш… — започна Холи, но той я прекъсна:

— Хей, госпожице, да се разберем! Ти също ме целуваше!

— Добре де! Само защото отвърнах на целувката ти не значи, че аз… Че ти… Че ние…

— Я не увъртай! Изплюй камъчето!

— Ако си мислиш, че ще легна с теб само заради една целувка…

— А срещу колко? Спокойно, аз съм насреща!

— Аз обаче не съм!

— Преди минута не мислеше така…

— Тогава изпитвах желание да те целуна. Не си въобразявай обаче, че спя с всеки, с когото се целувам!

— Радвам се да го чуя! Решението ти е много мъдро предвид някои опасни заболявания, които застрашават човечеството в наши дни!

— И аз за това говорех!

— Защо не вземем да си разменим по една бележка за здравословното ни състояние? — подметна той с насмешка.

— Най-сигурно е да се приберем по бунгалата!

— Тогава, до следващия път.

— Рик, нахалството ти минава всяка граница! — изглеждаше много ядосана. — Честно казано, смятах те за по трезвомислещ. Изобщо не приличаш на човек, чиято стихия са числата.

— Голяма работа!

— Не мога да го проумея! Да се гордееш с безчувствеността си и отгоре на това да проявяваш свръхдоза самочувствие.

— Не смятам, че имам голямо самочувствие.

— Аз обаче мисля точно така!

— Грешиш.

— Не! Има чудесна поговорка…

— Която няма начин да не си научила в тибетски манастир!

— Не, научих я от бившия треньор на „Стоманените момчета“. Обичаше да казва: „Най-силно дрънчат празните варели“.

— Че аз да не вдигам шум? Стъпвам кротко като буболечка, като се подпирам на един много голям бастун.

— Вече забелязах — Холи напразно се опитваше да скрие усмивката, която нахалният му намек предизвика. — Време е обаче да нарамиш големия бастун и тихо като буболечка да се прибереш в бунгалото.

— Ужасно уважавам чувството за хумор у жените! — Рик намигна многозначително и тя усети как дъхът й спира.

— Аз пък изобщо не уважавам самонадеяните мъже.

— Значи си падаш по мекушавите?

— Падам си по одухотворените!

— Да ти кажа право, изглеждат женствени, почти като кастрирани!

— Прибягваме до кастриране само в краен случай — отбеляза тя с каменно лице.

— Много ме успокои!

— А би трябвало. Лека нощ, Рик!

„Страхотно попадение, Дънбар, няма що“, каза си той със самоирония, когато Холи се обърна кръгом и с бързи крачки се отдалечи към своето бунгало. В края на първата осмина от мача сексапилната госпожица поведе с два на нула срещу детектива. Все още обаче нямаше причина за безпокойство. Чак след осем дни, евентуално, би могло да има основание за тревога…

 

 

Тя спа неспокойно и сънува бейзболен мач. Никога не й се беше случвало. Трябваше да разкаже на Скай, която умееше да тълкува сънища…

Както всяка сутрин, Холи се зае с упражнения по йога, завършващи с медитация. Когато половинчасовият ритуал приключи, тя захвърли нощницата и дебелите памучни чорапи и влезе под душа. Освежаващите струи охладиха загрятото й тяло. После измъкна от шкафа чифт яркосини бермуди и огромна тениска в яркорозово, която стигаше почти до коленете й. Нахлузи дрехите набързо, а около кръста си завърза пъстър шал, изтъкан от Скай. Чорапите и маратонките й също бяха издържани в розова гама. Сред ексцентричните си украшения подбра гватемалския гердан с дървени висулки и сребърните обеци във форма на камбанки, които подрънкваха при всяка нейна стъпка.

Трябваше да се погрижи за къдравата си коса и да сложи малко грим. Разреса къдриците с четка. Остави ги свободни върху раменете, а за да не й падат в очите, леко ги прихвана с широка връзка за обувки в цвят електрик. Гримът — само от естествени съставки, се състоеше от сенки и червило в пепеляворозово и спирала за мигли. Малко лосион за тяло с лимонов аромат, приготвен от самата нея — и тоалетът бе завършен. Всичко това й отне пет минути.

Препече няколко филии домашен хляб и обилно ги намаза със смес от портокалов, ананасов и черешов конфитюр. Чаша английски чай с мляко, подсладен с мед, допълваше любимото й сутрешно меню. Преди да излезе от бунгалото, тя разтроши коричка хляб и хвърли трохите на верандата. След броени секунди долетяха няколко врабчета и гълъби.

Черити вече я очакваше в канцеларията.

— Как е бебето? Има ли температура? — попита Холи, макар че снощи няколко пъти бе прескачала до бунгалото на Черити.

— Слава богу, температурата й спадна. Да ти призная, много ме изплаши!

— Знам. Трудно е да бъдеш майка.

— Така е. Е, не ми беше много лесно и като танцьорка на екзотични танци, но се справих. Не знам как щеше да свърши всичко, ако не ме беше измъкнала от онзи скапан бар.

— Може и да е бил скапан, но ти си много талантлива танцьорка — усмихна й се Холи.

— Благодаря. Само че момчетата от бара се интересуваха от друг вид талант… И когато съобщих на Били Джо, че съм бременна от него, той се нахвърли да ме бие… Не знам как щях да се оправям, ако не беше ти.

— Хей, Черити, не мисли за това! Вече имаш семейство — Холи прегърна нежно младата жена.

— Не съм толкова сигурна, че всички приемат миналото ми като теб. Байрън например… Когато разговаряме, отбягва да ме погледне в очите. И без това разговаряме много рядко… Искам да му се харесам, ала да ме приеме такава, каквато съм — Черити изглежда се почувства неловко, че се бе разприказвала и побърза да смени темата: — О, забравих да ти кажа, че заварих канцеларията отключена.

— Дявол да го вземе! Пак съм забравила да я заключа. Нещо липсва ли?

— Всичко си е както го оставих вчера. А, видях, че Потър е дошъл. Вписала си го в регистъра.

— Появи се вчера следобед — уточни Холи. — Закъсня за срещата с новите участници в семинара, но явно е схватлив.

И действа бързо, добави тя наум, като имаше предвид снощната целувка. Представи си как Рик ще се държи на лекциите. Облегнал се небрежно на стола, с протегнати крака и кръстосани ръце. Типична поза на нахален и недисциплиниран мъж…

 

 

Рик действително слушаше с половин ухо дискусията на тема „Творческо решаване на проблемите“ в часа на Шарън. По дяволите, какво чак толкова имаше да се обсъжда? Имаш ли проблем — решаваш го! Премахваш го. Измъкваш се. Отърваваш се. Вървиш напред. Какво общо има творчеството?

Мислите му отново се насочиха към Холи. Беше узнал за нея няколко неща. Първо, не се разбираше с баща си. Страхотно откритие, няма що! Едва ли баща й щеше да потърси услугите му, ако не беше така. Второ, целувките й бяха невероятни. И трето, имаше усещането, че тя сякаш е създадена точно за него.

Снощи действа крайно необмислено, разсъждаваше той. С две думи — оплете конците! Едно е да я омайва с приказчици, за да я накара да се върне вкъщи, друго — да спи с нея. Вярно, че старецът му беше казал да прави каквото знае, ала той си гонеше интереса. И Рик не биваше да забравя своя интерес. А той беше повече от ясен — да свърши работата, за която го бяха наели, и да прибави към банковата си сметка пет хилядарки. В никакъв случай не биваше работата и удоволствието да се смесват!

С голяма неохота бе принуден да признае, че задачата съвсем не се оказа лека. Беше практически невъзможно да принудиш Холи да стори нещо против волята си. Твърдоглавието й нямаше граници! Държеше се предизвикателно с него. Ами да! Тази самоуверена походка и дръзките шеги, в които направо прозираше неуважение…

Опита да й въздейства с неотразимия си мъжки чар и претърпя провал. Холи направо го отряза. Каза му, че й е по-симпатичен, когато говори истината. Истината… Че знае ли човек къде е истината?

Рик се размърда неспокойно на стола. Не беше време да прави преоценка на схващанията си за живота. И от къде на къде Холи ще му чете морал? Беше израсла в най-добрите интернати на Америка, а той от дете се сблъскваше със суровата действителност. Нищо не беше получавал наготово. Даже и този ангажимент. Имаше си принцип да довежда всяка работа докрай. И този път нямаше да се изложи!

 

 

— Не мога! Не зная как да го направя — повтори упорито осемгодишният Джордан.

— Ще се научиш, Джордан! — насърчи го Холи.

— Не мога!

— Защо?

— Защото не съм умен.

— И кой ти каза това?

— В училище ми викаха глупак…

Подобно отношение не я изненадваше. Тя бе на възрастта на Джордан, когато директорката на интерната пред всички я нарече „глупачка“. Много от децата в лагера споделяха с нея огорчението си от обидите и унижението на улицата и в училище.

Децата се нуждаеха от помощ и от грижи. И от някого, който да им вдъхне вяра в тяхната значимост като човешки същества. Холи можеше да го направи. Беше горда с програмата за деца, която осъществяваха в „Духовен кръгозор“. В колежа бе избрала специалността детска педагогика. Естествено, баща й беше бесен. Направи всичко да я принуди да се прехвърли в курса по бизнес управление, но не успя. Тогава престана да плаща таксите за следването й. Холи не можеше да разчита на стипендия — баща й беше богат. Издържаше се сама, работейки вечер като сервитьорка. За да намали разходите си за наем, живееше в апартамент с още шест колеги от колежа.

След дипломирането си работи за кратко като начална учителка в едно училище в Сан Франциско. Твърде скоро обаче се разочарова от липсата на средства, от инерцията и идиотските ограничения, налагани в училище. Напусна. Следващите четири години се занимаваше с какво ли не. Баща й не гледаше с добро око на „несериозните й занимания“. Настояваше да се върне в Сиатъл и да се включи в работата на компанията, а някой ден да поеме управлението й.

Ала Холи бе решила твърдо да не върви по пътя на баща си. Той търгуваше със стоки, а тя създаваше човешки личности. Протягаше ръка на беззащитните малки същества, които се нуждаеха от помощта й. Като Джордан.

— Не смятам, че си глупав, Джордан! — увери го Холи. — А и тук не е училище. Ние се забавляваме, като рисуваме и майсторим фигурки от пластилин и глина. Играем!

— Да, но няма електронни игри. Даже телевизор няма! — възрази Джордан.

— Много просто, сега ще ти покажа. Марта, и ти ела при нас — извика Холи дребничкото твърде стеснително момиченце с големи сини очи. — Знаете ли защо обичам изкуството? Защото няма правилно или грешно творчество. Всеки сам определя начина и формата, с чиято помощ ще пресъздаде действителността.

— Защо тогава вчера не ни позволи да оцветим косата на Марта? — попита Лари, находчиво и любознателно дете.

— Защото Марта не го искаше.

— Аз пък исках — заяви Боби. Той беше големият експериментатор в групата.

— И аз исках — намеси се Джордан, за да не остане по-назад.

— Е, може би ще го направим следващия път. Сега ще се оглеждаме в огледало.

— В огледало ли? — Джейсън беше озадачен. — И защо ще се оглеждаме?

— Сигурно, за да видиш как ще изглеждаш със зелена коса — подхвърли Лари.

— Спомняте ли си онези репродукции, които ви показах вчера? Автопортретите на Рембранд, Ван Гог, Пикасо…

— На мен ми хареса онзи чичко с отрязаното ухо — обяви Боби. — Бас държа, че му е текло много кръв. Веднъж и аз си порязах ухото и много ме боля!

— Какво ще кажете, ако се опитате да нарисувате вашите автопортрети? — бързо се намеси Холи, за да отклони вниманието им от кървавата тема. Знаеше, че това е най-добрият начин да разбереш как децата оценяват себе си.

— Не искам да се рисувам! Не зная как! — завайка се Джордан.

— Ще ти покажа — успокои го тя. — Огледай се в огледалото и ми кажи какво виждаш.

— Виждам себе си — побърза да отговори момчето.

— Чудесно. Сега нарисувай каквото виждаш. Нали си спомняш какво говорихме за кривите и прави линии, за кръговете и квадратите?

— Харесват ми онези… Как се наричаха? Сплесканите кръгове — намеси се Лари.

— Овалите — подсказа му Холи.

— Точно така. Лицето ми е овално — Лари нарисува бързо овал върху листа и го размаха над главата си. — Ето! Направих си автопортрет! Аз съм художник!

Ентусиазмът му се предаде и на останалите три деца. До края на часа всяко беше завършило портрета си и гордо го показваше на другите. Боби се беше нарисувал с едно ухо и то на темето. Върху листа на Марта се мъдреше мъничко човече, с крака като клечки и пръстче в устата. Автопортретът на Лари беше в стил Пикасо. А Джордан беше нарисувал най-реалистичния автопортрет и не можеше да скрие възторга от постижението си.

— Май не съм чак толкова глупав! — промърмори той доволен.

Дългият процес на оздравяване беше започнал. Холи преглътна щастливите сълзи и го погали по косата.

— Изобщо не си глупав, Джордан! Тук никой не е глупав!

 

 

Застанал до прозореца, Рик наблюдаваше Холи, без тя да забележи. Видя я, че погали косата на едно момченце, което се засмя от щастие. Значи тя умееше да се отнася добре с децата. И какво от това? За тридесет и четири годишния си живот Рик вече беше опознал мрачните страни на живота, за да вярва в добротата на човека, та бил той и дете. Сцената, на която неволно бе станал свидетел, не можеше да го разнежи.

Холи вдигна поглед и забеляза навъсената му физиономия. Нарочно се намръщи, но после се усмихна и го попита:

— Какво правиш там?

— За двадесет минути ни пуснаха на свобода — отвърна той.

— А досега да не си бил държан под ключ? Сякаш си бил в затвора.

— Горе-долу се чувствам точно така.

— Хей, ти наистина ли си затворник? — Боби беше дотърчал до Холи и го гледаше с интерес. — Знаеш ли, моят татко е в затвора. Познаваш ли го? Казва се…

— Само се пошегувах — побърза да разсее заблуждението Рик.

— Рик не е затворник. Той е счетоводител — уточни Холи. Децата веднага загубиха интерес към него. Този факт я развесели. Много й се искаше и с нея да се случи същото, но уви! — Заповядай, ела при нас — покани го тя.

Не й се наложи да повтаря. Рик влезе в стаята, седна и с интерес започна да наблюдава начина, по който тя работеше с децата. Изуми го невероятната изразителност на нейното лице. Очите й искряха от въодушевление. Устните й… Бяха топли, сочни, даряващи наслада… Копнееше да вкуси пак от сладкия нектар. Мисълта за тях го занимава близо пет минути. Унесен в картините, които въображението му рисуваше, той не забеляза, че децата опразниха стаята. Усети се, чак когато Холи застана пред него и щракна с пръсти.

— Балансите май не ти излизат от главата, а? — закачи го тя. — Все пак едва ли се чувстваш тук затворник.

— Представи си затворник, който заплаща престоя си в затвора.

— Я стига си се оплаквал! Работодателят ти можеше да те изпрати на някой от онези семинари, на които карат участниците да се катерят по двадесетметрова стена, завързани един за друг с въже.

— Предполагам, че това е най-безболезненият начин шефът да се отърве от теб! Е, не е лошо да си наясно с целта, когато те включат в някой семинар.

Холи се разсмя на хапливата му забележка.

— Няма нищо страшно, взети са мерки за абсолютна сигурност — обясни тя. — Ако искаш да се изкачиш догоре, си длъжен да координираш движенията си с останалите. Всеки, пък бил той и шеф, трябва да се научи да поема рискове.

— Рискове! Че аз съм изложен на риск всяка минута!

— Не става дума за самия риск, а за доверието. За чувството, че си член на един екип.

— Ха, доверие! Само страхливците и глупаците са доверчиви! Основно правило в живота е да не разчиташ на никого. Хората са лоши по природа. Ако възприемеш този факт, си изпреварил с един ход другите участници в играта.

— Категорично отказвам да се съглася с теб! По света има много добри хора. Трудността е да ги откриеш и те да те открият.

— Бас държа, че още вярваш в Дядо Коледа!

— Разбира се! Защо, ти не вярваш ли?

— Детски измишльотини! Освен това не вярвам в приказки с щастлив край.

— Знаеш ли, това е много тъжно.

— Аз съм тъжен случай! — подхвърли насмешливо Рик.

— Мм, да. Прекалено си земен, свръхсамонадеян, безчувствен… А се оказва, че не вярваш и в щастливия завършек. Определено си тежък случай. Доста трябва да се поработи над теб!

— В какъв смисъл? — изгледа я подозрително.

— Ако искаш, кажи, че съм ненормална, но вярвам, че в теб има нещо, върху което си заслужава човек да се потруди!

— Това като комплимент ли да го приема?

— Естествено! Самият факт, че проявявам интерес към теб, би следвало да те респектира!

— Не само, че ме респектира, а определено събужда и моя интерес. Значи ли това, че можем да започнем оттам, откъдето свършихме снощи?

— Не! Интересът ми е чисто професионален.

— Лъжеш! Интересът ти е съвсем личен — тихо каза Рик.

— Отново проявяваш самонадеяност — приближи се до него и сложи ръка на устата му. — Не бързай да ми казваш, че освен самонадеяност, можеш да ми покажеш много други неща. Държа да ти напомня… — усети върху дланта си докосването на езика му. Замълча смутена и светкавично отдръпна ръка.

— Та какво щеше да ми напомняш? — дръзко се ухили той.

— Нищо. Казах повече, отколкото трябваше! — измърмори Холи. Дявол да го вземе! Усещаше ръката си изтръпнала, сякаш я беше ударил ток!

— Още ли смяташ, че си заслужава да поработиш над мен? И мислиш ли, че си достатъчно жена за това?

— Да. Въпросът е дали ти си достатъчно мъж.

— Да ти го докажа ли, щом ме предизвикваш?

— Разбира се. Утре следобед имате свободно време между две от семинарните занимания. Докажи, че си мъж, като поемеш моя час по рисуване.

— Предлагаш ми частни уроци, така ли? — хвана ръката й и плъзна пръстите си между нейните. Усещането беше учудващо възбуждащо.

— Грешиш. Давам ти възможност да се върнеш в детството!

— Не, благодаря! — с рязък жест пусна ръката й и се насочи към вратата. — Там няма нищо, заради което си заслужава да се върна.

— Защо? Толкова лошо ли е било то?

Той съобрази, че едва ли има по-удобен начин, за да спечели доверието й. Ненавиждаше някой да го съжалява, но този път щеше да преглътне неприятното чувство. Непременно трябваше да открие път към Холи. Иначе как щеше да се справи със задачата?

— Питаше дали детството ми е било лошо? Откъде да знам? Само ще ти кажа, че майка ми почина, когато бях на тринадесет години, а баща ми се напиваше до смърт.

— Съжалявам! Мама почина, когато бях на осем. Понякога ми се струва, че още ми липсва, макар че вече не си спомням как изглеждаше. Баща ми изгори всичките й снимки.

— И баща ми стори същото.

Заедно със снимките, като че ли изгоря и вярата му в щастливия край.

— Ето, че между нас все пак има нещо общо — гласът й бе тих и някак тъжен.

— Наистина — съгласи се той и изпита необяснимо чувство за вина, макар че в разказа му нямаше и капчица лъжа.

— Какво ти стана? Да не те засегнах? — попита Холи, когато забеляза смръщеното му чело.

— Всичко е наред.

— Почивката ти свърши. Искрено се радвам, че си поговорихме.

Рик усети как някаква приятна топлина се разлива по тялото му. „Хей, приятел, я се стегни“, каза си той и тръсна глава сякаш да пропъди чувствата, на които за миг се бе поддал. Дължеше се на недоспиването — друго обяснение нямаше!

— И аз съм доволен, че поговорихме — отвърна той, успокоен от „диагнозата“, която сам си бе поставил.

И с основание. Бе направил първата стъпка към Сиатъл, където го очакваше чекът с кръгличката сума от пет хиляди долара…