Кати Линц
Загадъчно бягство (3)

Глава втора

Рик реши, че по-лесно ще се справи с обаждането. Вдигна слушалката и измърмори:

— Ало!

— Потър е на телефона — разнесе се в слушалката енергичен мъжки глас. — Налага ми се спешно да отлетя за Сан Франциско. Засега анулирам участието си в семинарите, които трябваше да започна от днес — и без да докача отговор, господинът затвори слушалката.

Семинари ли? Рик се намръщи озадачен. Що за дивотия беше този лагер? Дали не беше някаква комуна на позастарели хипари? За съжаление, не му дадоха възможност да обмисли въпроса. По коридора идваше жена. Беше Холи Редмънд — Рик я позна веднага. Когато договаряха ангажимента, баща й му показа нейна снимка, която обаче изобщо не даваше пълна представа за сексапила и чара на младата жена. Походката й беше дръзка и предизвикателна. Яркооранжевите джинси прилепваха като ръкавица към стройните бедра и съблазнителната извивка на ханша.

Без да крие възхищението си, Рик отмести поглед към лицето й. Хареса му начинът, по който беше сресала косата си — прибрани с шнола, русите къдрици приличаха на рошав облак, кацнал върху главата й. Очите й бяха наситено кафяви, а не сини, каквито са обикновено очите на блондинките. Кой знае защо, напомниха му покривката от кафяво кадифе, с която застилаше леглото си в малкия апартамент. Ненадейно му хрумна въпросът как ли щеше да изглежда Холи върху кафявата покривка…

Странните бижута, които Холи носеше, допълваха отлично ярката й външност. Нямаше пръстени, ала на врата й висеше дървено колие с огромна риба по средата, оцветено в най-невероятни тонове. На ушите й се полюшваха две сребърни риби, които държаха риболовни пръчки… Рик се облещи. На всяка пръчка висеше миниатюрна фигурка на мъж, изработена от сребро.

— Вие сигурно сте господин Потър — изпревари го Холи, преди да е успял да се представи и му подаде ръка.

Той мигновено съзря шанса да се доближи до Холи Редмънд без много усложнения и го сграбчи… Заедно с протегната й ръка.

— Да, аз съм Потър — потвърди Рик.

Нежната й ръка се изгуби в едрата му десница. Кожата й беше мека, топла и някак… хлъзгава.

— О, извинете! Преди минута намазах ръцете си с крем — обясни тя и издърпа ръката си. — Има да ви мирише на мед и бадеми, докато се измиете. Е, не е беда! Позволете ми да ви приветствам с добре дошъл в „Духовен кръгозор“. Забравих да ви се представя. Аз съм Холи Редмънд. Очаквахме ви. Моля да ме извините… За телефона… Че се разкрещях… — погледна апарата. — Ще се обадят пак, ако им трябвам… Искам да ви уверя, че обикновено в лагера цари ред, но днес от сутринта нещата сякаш тръгнаха наопаки. Нали знаете, понякога се случва…

Холи съзнаваше, че говори глупости. Нещо крайно непривично, което не й се бе случвало може би от години. Мъжът, обаче, който я наблюдаваше със загадъчна усмивка, изобщо не приличаше на хората, участващи в семинарите на „Духовен кръгозор“. Младата жена се чувстваше объркана.

По време на многобройните си пътешествия Холи се бе ръкувала със стотици мъже. И ако можеше да оприличи с нещо усещането, когато този господин пое ръката й, то беше единствено с тръпката в деня, в който включи по невнимание повредения тостер и я удари ток.

Мъжът изглеждаше съвсем необичайно. Никак не приличаше на чичковците с тъмните костюми, които често си навираха носа в лагера, нито пък на татко на някое от децата. Имаше нещо сурово и… опасно във външността му. Опасно, ала не за касата с парите, а за самата Холи. Защото й въздействаше неописуемо с неоспоримия си, примитивен, покоряващ мъжки магнетизъм.

Изглеждаше около тридесетте. Косата му бе черна, очите гледаха цинично. Беше облякъл джинси и риза от същия плат. Излъчваше онзи неотразим сексапил, чиято сила изпепелява.

— Никак не приличате на счетоводител — отбеляза Холи.

— И вие — отвърна колебливо Рик. Чудеше се как й хрумна подобна забележка.

— Само че за разлика от вас аз не съм счетоводителка.

Това беше нещо ново. Така… Значи господин Потър бил счетоводител. Рик не се притесни особено от факта, че през последните години заниманията му по математика се свеждаха горе-долу до аритметичните действия събиране и изваждане, приложени към вземане и връщане на заеми. Както винаги, най-добрата защита беше нападението, затова той подхвърли:

— Защо решихте, че не приличам на счетоводител?

— Изглеждате твърде… — ами сега какво да каже? Твърде секси? Опасен? Самонадеян? — Изглеждате твърде безгрижен за счетоводител… — импровизира тя.

— Безгрижен ли? — изгледа я с недоумение.

— Всъщност няма значение! Ще ви покажа бунгалото, в което ще ви настаним. Можем да тръгваме веднага. Не твърдя, че ви предлагаме разкошна обстановка, но леглата са удобни. За съжаление пропуснахте предварителната обща среща с участниците в семинарите и преподавателите. Нищо. Вероятно сте прочели брошурата, която ви изпратихме с формулярите. Там има доста подробна информация за дейността ни.

— За жалост не успях да прегледам всички материали — излъга Рик. — Затова ще ви помоля да очертаете основното…

— А, значи още един привърженик на основното…

— Моля? Не ви разбрах.

— Още с пристигането си много от участниците бързат да се запознаят с основните принципи, върху които се базира обучението, като смятат, че е достатъчно. Естествено, по-късно осъзнават грешката си. Тук се опитваме да променим начина им на мислене.

— Това да не е център за промиване на мозъци? — изгледа я подозрително той.

— Нищо подобно!

— Тогава май искате да ми пробутате религиозен култ…

— Глупости! Откъде ви хрумна? Просто ще ви запознаем с нови начини да решавате собствените си проблеми. Бих го нарекла нов подход към управлението на човешките проблеми.

Значи семинари за управленчески кадри… Напоследък се бяха превърнали в мода. Рик знаеше, че шефовете задължаваха напористите момчетата в костюмчета — ръководители от средното ниво, да ги посещават. Само че лагерът, забутан в пущинаците, някак не се покриваше с представата му за нормална обстановка за бизнес семинари. От друга страна пък Холи, доколкото имаше сведения от справката, беше горещ поклонник на нетрадиционния подход…

— Значи тук се провеждат мениджърски семинари — уточни Рик.

— Творчески семинари — поправи го тя. — Трябваше да се запознаете с брошурата — млъкна, като опитваше безуспешно да си спомни малкото име на госта. В бързината Черити бе пропуснала да й предаде формулярите. — Знаете ли, тук се стремим да избягваме официалностите. Не можем вечно да ви наричаме „господин Потър“. Как се казвате?

— Рик.

— Рик — повтори Холи. Ето че този чаровен мъж, който оглеждаше с нахално любопитство тениската й, си имаше и име. Тя се намръщи. — Трябваше да прочетеш брошурата, Рик!

— И да се лиша от удоволствието лично да ме запознаеш със съдържанието й? Дума да не става! — очите му искряха дяволито.

Тя не беше срамежлива, ала предизвикателният поглед, вперен в нея, я смути — нещо, което й се случваше твърде рядко. Затова реши да мине в настъпление.

— Какво толкова си ме заразглеждал?

— Тениската ти е изцапана с боя.

— Така ли? Къде? — огледа тениската, но не забеляза нищо. Само гърдите й се надигаха в такт с ускореното дишане. Надяваше се да е останало незабелязано. — Не виждам никаква боя!

— Да ти покажа ли? — предложи той, ухилен многозначително.

— Няма нужда! Кажи ми само къде съм се изцапала.

— Ами че цялата ти тениска е в боя!

— За това ли говориш? — Холи разтегли блузката, като се мъчеше да покаже шарките, без да привлича излишно вниманието му върху заобленостите под нея. — Един от нашите гости рисува мотивите специално за мен.

— Впечатляващо! — тонът му не оставяше съмнение, че репликата се отнася по-скоро до онова, което тениската скриваше от погледа, отколкото до шаренията по нея. — Значи с такива работи се занимавате тук, а? — най-сетне я погледна в очите. — Седите и творите… Рисувате цветенца…

Покровителствените нотки в гласа му вбесиха Холи. Не по-малко от безочливото нахалство, с което я оглеждаше. И от реакцията на собственото си тяло…

— Тук не рисуваме само цветя — сопна му се тя. — Занимаваме се също със скулптура, грънчарство, тъчем на ръчен стан… Не е нужно да изброявам всичко.

— Отлично — тонът му обаче не беше толкова убедителен. Едва ли художествените занаяти бяха най-добрата перспектива да запълва времето си, докато измисли как да достави „стоката“ на Редмънд старши.

— Не преживявай толкова, Рик! — посъветва го с насмешка Холи. — Докато се усетиш, ще се научиш да гледаш на света с други очи!

„А ти докато се усетиш, ще си в Сиатъл, при фрашканото си с мангизи татенце“, каза си Рик. Все още нямаше представа как ще го направи, но това изобщо не го притесняваше. Беше свикнал да се доверява на инстинкта си, който му подсказваше, че няма да скучае, щом трябваше да се разправя с толкова непредсказуема и съблазнителна жена. Да, случаят наистина се очертаваше като интересен!

Успокоен от тази мисъл, той охотно последва Холи през покритата с чакъл площадка към стройната редица от бараки. Остави известно разстояние помежду им, за да се полюбува на гледката… Разбира се, красотата на заобикалящата го природа бледнееше отчасти пред прелестните очертания на ханша на Холи под прилепналите джинси. Походката й беше невероятно секси. Достойна за съзерцание и… по-задълбочено проучване. Защо пък не? В крайна сметка тази вдъхновяваща походка би могла да се възприеме като форма на изкуството. Поезия в движение, така да се каже… Много жалко, че беше дъщеря на клиент, значи — забранена територия, с въздишка отбеляза той.

— Пристигнахме! — бодро обяви тя и отвори вратата на бунгалото.

— Защо има четири легла? — огледа стаичката с подчертана подозрителност.

— Всяка бунгало е предвидено за четирима. Вляво има баня с душ. Твоето легло е онова в ъгъла — посочи Холи.

Заприлича му на учителка, която наказва някой непослушник в ъгъла. Беше готов да се съгласи, че мислите му не са от най-благоприличните, но това не можеше да е причина да го третират като хлапак. По дяволите, ако не друго, поне да уважава възрастта му! Все пак беше цели шест години по-голям от нея!

— Освен да показваш легла на гостите, с какво друго се занимаваш в този „център“? — попита той хапливо.

Холи го изгледа през рамо. Рик отдавна не бе виждал толкова изразителни очи. В първия момент те заблестяха гневно, след миг вече в тях се четеше съмнение, после — насмешка.

Не е възможно тези чувства да не са повърхностни, заключи Рик цинично. Едва ли Холи се отличаваше особено от мнозинството разглезени госпожички, които му се бе налагало да издирва и да връща вкъщи.

— Когато не показвам леглата, ръководя „Духовен кръгозор“ — отговори на въпроса тя с известно закъснение.

— Ръководиш ли? В какъв смисъл? — изглеждаше озадачен.

— Директор съм на центъра.

Той буквално онемя. Боже опази! Провалът беше гарантиран, ако тази вятърничава жена наистина движеше нещата тук. Трябваше да събере по-подробна информация що за чудо беше този център за творческо развитие.

— Къде е телефонът? — разсеяно попита той.

— В бунгалата няма телефони. В близост до канцеларията има телефон с монети.

— Няма телефони?! — не повярва на ушите си. Че как, по дяволите, щеше да използва факс модема на портативния компютър, за да получи необходимата му информация? — Слушай, налага се да свърша някои неотложни работи и ще ми трябва телефон…

— Рик, в брошурата, която не си благоволил да прочетеш, се подчертаваше изрично, че в стаите няма телефони.

— Не мога ли да ползвам телефона в канцеларията?

— Не. Съгласно вътрешния правилник, той се ползва само от служителите на центъра.

Едно среднощно посещение в канцеларията щеше да реши въпроса, самоуспокои се той. Ако първоначалните му впечатления бяха верни, едва ли някой тук си правеше труда да заключва канцеларията. Освен това нямаше да е лошо да хвърли око на досието на Потър, в чиято роля трябваше да се вживява.

— И отдавна ли ръководиш този център? — попита той след малко.

— От самото начало, когато се роди идеята да комбинирам творческите семинари за възрастни и за деца.

— Деца ли? Не знаех, че има и деца… — беше ужасен. Представи си цял взвод хлапета, владеещи до съвършенство научната терминология в областта на анатомията.

— Какво ти става, Рик? Май се изплаши от думата „деца“?

— Целият се разтреперих! — подхвърли той ехидно.

— Я не се прави на интересен! Май нямаш деца.

— Позна! При това съм и ерген — добави Рик.

— Не съм те питала!

— Да, но щеше да попиташ!

Тя реши, че ще е най-добре, ако смени темата.

— След половин час започва вечерята. Столовата се намира в продълговата постройка зад канцелариите. Храним се без официалности, така да се каже, в домашна обстановка. Ястията са вегетариански…

— Без месо?! — първо телефоните, сега пък това! Усети, че кръвта му кипва.

— Има и месо — за онези, които не могат да живеят без него.

— Слава богу! — въздъхна той с облекчение. Ако знаеше, че цяла седмица ще му се наложи да се мотае из лагер с битови порядки от края на миналия век, щеше да изстиска още някоя и друга хилядарка от скръндзата Редмънд!

— Естествено, сервираме само пиле и риба — добави Холи, с което попари надеждата му за вкусен бифтек. — Гордеем се със здравословното меню, което следва стриктно указанията на Американската асоциация за борба със сърдечните заболявания.

Рик намери за излишно да коментира тази информация. Сърцето му — поне засега, не беше давало повод за тревоги. Направи достатъчно за здравето си като остави цигарите. А прекален светец и Богу не е драг! Нека някои си преживят салатка от глухарчета. За него, моля, пържола — за предпочитане алангле. Нямаше да мине без посещения в близкото градче за коригиране на нарушения му хранителен баланс.

— Предполагам, че такова нещо като телевизор не се среща по тези места — подхвана той другата тема, която в момента го вълнуваше особено.

— Защо трябва да се лепнеш за екрана, когато навън е толкова красиво? Излез, порадвай се на изумителната хубост на природата.

— Защото, уважаема, довечера играят „Метеорите“ срещу „Гигантите“! Бейзбол… Предполагам си чувала, че има такъв спорт? — попита, озадачен от безизразния й поглед.

— Естествено. Няколко мъже се мъчат да улучат с бухалка малка топка. Обикновено не успяват…

— Бейзболът е национален спорт на Америка!

— Знам. Не е ли тъжно това? — докато Рик се чудеше какво да отговори, Холи продължи: — Ужасно ми е приятно да разговарям с теб, но трябва да тръгвам. Ще се видим в столовата. Ще те запозная със съквартирантите ти и с другите инструктори.

— Значи, освен че управляваш този институт, ти също преподаваш, така ли? — полюбопитства той.

— И показвам леглата на гостите, ако не си забравил — пошегува се тя. — Преподавам. Защо, какво толкова чудно има?

— А не, нищо…

— Май не ти е лесно да ме възприемеш като учителка?

Рик изруга наум. Трябваше да действа по-внимателно, за да не събужда излишни подозрения. Имаше задача — да върне хубавата дъщеричка на загрижения татко, а после да си прибере честно изработения хонорар. Нещата бяха повече от ясни! Човек можеше да изтърпи известни дребни неудобства, когато на финала го очакваха пет тлъстички хилядарки. Слава богу, че в последния момент пъхна транзистора в сака! Нямаше как — един-два мача щеше да слуша по радиото.

Въпросът с общата спалня, уви, не можеше да се реши така просто. Откакто бе моряк в казармата, не беше спал с друг човек в една и съща стая. Е, от време на време споделяше леглото на някоя симпатична дама, но никакво нощуване в…

— Рик, не отговори на въпроса ми — прекъсна го Холи, като потропваше нетърпеливо с крак.

— Извинявай, бях се замислил. Какво ме питаше?

— Забрави го! Оставям те с твоите сметки и баланси!

Сега пък сметки и баланси! Изведнъж се сети. Един счетоводител не можеше да не мисли за сметки и баланси. Да, нещата се усложняваха. Беше време да пусне в обръщение неотразимия си чар. Прелестни създания от нежния пол неведнъж му бяха казвали, че стига да поиска, е истински чаровник. В интерес на истината, наричаха го „очарователен негодник“…

— Много съм доволен, че преподаваш в центъра — започна той с подкупващ глас. — Непременно ще посещавам часовете ти! Уверен съм, че си страхотна, независимо от това какво точно преподаваш.

— Повече ми харесваш, когато се заяждаш! — каза направо тя. — Поне съм сигурна, че говориш истината. Най-много от всичко на света мразя лъжата!

Дотук беше номерът с чара, помисли Рик и продължи на глас:

— Всеки лъже понякога.

— Аз не лъжа!

— Естествено. Хващам се на бас, че не пиеш и не ругаеш!

— Ще загубиш баса. Зная ругатни на шест езика, включително и на кантонски диалект.

— Какъв талант!

— В два-три случая се наложи да го използвам — подхвърли Холи със загадъчна усмивка.

— Ще споделиш ли в какви случаи си го направила?

— Бяха от лично естество… Чао, Рик, ще се видим на вечеря! — махна тя с ръка и изчезна от бараката.

Един на нула в полза на съблазнителната дама срещу частния детектив, регистрира той безпристрастно резултата. Играта обаче едва започваше…