Кати Линц
Загадъчно бягство (4)

Глава трета

— Ама че нахалство! Не съм приличала на преподавателка! Възпитанието на този мъж определено куца — мърмореше под носа си Холи, докато вървеше към канцеларията. — Държи се, като че ли се съмнява в думите ми. Бих се обзаложила, че има на какво да го науча!

Мисълта за това предизвикателство я накара да се усмихне. Струваше си да се заеме с „превъзпитанието“ на Рик, за да му докаже колко ужасен е мъжкият му шовинизъм.

Счетоводителят беше истински… Холи се затрудни. Негодник. Кой знае защо, хрумна й точно тази дума. Усмивката му беше безочлива и едновременно някак закачливо дяволита. Несъмнено притежаваше и чувство за хумор. Бе от мъжете, които, за съжаление, бяха голямата й слабост! Да, всички изгледи да се провали бяха налице.

Най-неочаквано тя си припомни мъжете, с които бе поддържала по-сериозни връзки. Бяха само двама. За първи път Холи се бе увлякла по едно момче в колежа. Заряза го веднага, щом разбра, че нейният възлюбен я възприема едва ли не като кокошка, снасяща златни яйца. Втората й връзка продължи значително по-дълго. Тогава смяташе, че Тим споделя начина, по който тя възприемаше живота. Оказа се обаче, че се е опитвал да я вкара в калъпа на собствените си разбирания.

Скъсаха преди две години, когато Холи го уведоми за своето решение да организира центъра. Тим категорично заяви, че трябвало да мисли за бъдещия им съвместен живот, а за целта било необходимо той да се разпорежда с всички нейни средства. Тя отхвърли ултиматума и избра свободата. Съжаляваше единствено, че погрешно беше преценила Тим.

Мъже! Всички бяха еднакви! Винаги искаха да им играеш по свирката. Холи тръсна сърдито глава. Рик беше идеален пример за отвратителната мъжка самовлюбеност, която я вбесяваше. Въобразил си, че мъжкият му чар е неотразим! Без тези номера! Тя търсеше в мъжа нещо повече от чар и напразни обещания…

 

 

Рик реши да разопакова багажа преди вечерята. Извади от сака несесер за бръснене, бельо, чорапи, цял куп тениски, два чифта джинси, бермуди и три чисто нови ризи, все още в опаковките. Набързо напъха всичко в чекмеджетата на дъбовия шкаф и се запъти към столовата.

Оказа се, че идва едва ли не последен. Помещението, което според Холи трябваше да напомня за домашния уют, имаше продълговата форма, бе с циментов под и мрежи, заковани на прозорците. Червените карирани покривки върху дългите маси и столове от червена пластмаса освежаваха донякъде суровия интериор. Рик се огледа. Тук-там се виждаше по някой празен стол. За негов ужас първото лице, което разпозна сред морето от непознати, беше на червенокосата бърборана с научните познания по анатомия. Рик мигновено се обърна кръгом и се насочи към противоположната страна на столовата.

— Ела, тук има едно свободно място — покани го някаква жена.

С крайчето на окото си той забеляза, че Холи се храни на същата маса, и прие поканата.

— Благодаря. Аз съм Рик Потър.

— Приятно ми е. Аз съм Шарън Томсън, инструкторка в центъра — на свой ред се представи жената. — Не те видях днес на срещата…

— Уви, наложи се да закъснея. Ще се постарая обаче да поправя пропуска! — отвърна Рик с най-очарователната си усмивка.

За разлика от Холи, Шарън реагира на мъжкия му чар, както би следвало да реагира всяка нормална жена. Това му подейства ободрително. Шарън Томсън беше около петдесетгодишна. С късо подстригана коса и доста по-консервативно облекло, тя имаше вид на човек, свикнал да командва. Рик веднага прецени, че беше далеч по-подходяща за поста директор на „Духовен кръгозор“. По време на вечерята успя да я разпита деликатно за лагера и за самата Холи.

— Значи си била вицепрезидент по маркетинг в някаква компания, така ли? — започна отдалече той.

— Да. По онова време жените на ръководни длъжности се брояха на пръсти. Бих казала, че и сега са недостатъчно, но тогава бяха отчайващо малко.

— И как попадна тук?

— Знаеш ли, успешната кариера невинаги те прави щастлив. Наложи се да преосмисля житейските си ценности. Една приятелка ми каза нещо умно: „Не съм чувала някой да е съжалил в последния си час, че не е прекарал повече време на работното си място“. Тази приятелка беше Холи.

— Къде се запознахте?

— Работех в корпорация за биологични изследвания. Холи й беше вдигнала мерника заради отношението към животните. Срещнах се с нея и поговорихме. Предадох оплакванията й на управителния съвет. Естествено, никой не им обърна внимание. Но Холи ме накара да се замисля за същността на онова, което вършехме в компанията. След месец напуснах. Започнах работа в малка фирма за компютри. Беше собственост на един от приятелите на Холи.

— Как си се решила да напуснеш добре платената си работа заради някаква компанийка за компютри?

— „Компанийката“, както ти се изрази, в момента е най-големият производител на лаптопи в страната! Сигурно си чувал за нея…

Рик не само беше чувал за компанията, но и неговият лаптоп бе произведен от нея.

— И казваш, че собственикът на компанията е приятел на Холи, нали? — продължи да разпитва той.

— За твое сведение Холи е един от най-големите акционери на компанията. Вложи в нея целия си капитал, когато приятелят й правеше първите си стъпки. Акциите, които притежава, сега й носят отлични дивиденти.

Рик имаше информация, че Холи разполага със солидни средства. Погрешно бе решил обаче, че златните яйца е снесъл любещият татко. Дано това да беше единствената грешка…

— Още ли работиш в компанията? — попита той след малко.

— Да. Сега съм в отпуска заради организирането на семинарите.

— Значи ти се занимаваш с тях, така ли? А пък Холи ми каза, че тя е директорка на центъра.

— Сигурно си я ядосал много, за да ти каже такова нещо! Тя не отдава никакво значение на постовете. Какво й каза?

— Защо пък изведнъж реши, че съм я засегнал?

— Защото обикновено е в отлично настроение. Трудно се ядосва.

След вкусната вечеря от печено пиле, салата и малки царевички, самият Рик се чувстваше в добро настроение. Бе успял да събере ценна информация за Холи. Възнамеряваше да я използва, за да върне дъщеричката в Сиатъл. Стана ясно, че парите не биха послужили за примамка. Оставаше емоционалният мотив. Тя изглежда бе склонна да клъвне въдицата, ако й поднесеше някоя сърцераздирателна история.

Още тази вечер трябваше да поговори с Холи. На два-три пъти опита безуспешно да привлече вниманието й, ала тя се правеше, че не го забелязва. Привърши вечерята и побърза да напусне столовата.

— Холи трудно се задържа на едно място — подхвърли Шарън, когато забеляза интереса на Рик.

— Няма две мнения по въпроса — измърмори той, като си спомни дългия списък на местата, където тя бе живяла през последните години.

— Тя е изключителна жена! — заяви Шарън.

По-скоро е особнячка, възрази наум той, ала предпочете да замълчи.

— Приятелите й в „Духовен кръгозор“ са много — добави Шарън. — Тук всички се чувстваме като едно голямо семейство, а Холи е свързващото звено между нас. Вземи например Скай, която седи ето там. Уит, мъжът й, работи тук като готвач. Имат пет деца. Двете вече са големи и живеят в Сиатъл. Най-малката седи до нея.

— Момиченцето с червената коса ли? — попита Рик.

Шарън кимна.

Значи Скай беше майката на устатото хлапе. Трябваше да я поразпита за Холи при първия удобен момент. Удобен в смисъл, че хлапето не се мотае наоколо…

— Колко са инструкторите в „Духовен кръгозор“? — заинтересува се той.

— Пет сме на постоянна работа, но често ни помагат и други приятели. Освен мен, Скай и Холи, в центъра работят Гидо и Байрън. Запозна ли се с тях?

— Не — подобни имена не се забравяха лесно.

Гидо се оказа не по-малко запомняща се личност от кръщелното му име. Рик трудно можеше да повярва, че този тромав исполин рисува нежни акварели с цветя. Шарън бе превъзнесла до небесата таланта му. Ако питаха Рик, мястото на Гидо беше в Световната лига по борба за професионалисти. Обръснатата му глава лъщеше, а на лявото му ухо блестеше малка халка от злато.

— Никак не ми приличаш на счетоводител! — изръмжа Гидо, когато Шарън го запозна с Рик.

— И ти не ми приличаш много на художник. И какво от това? — невъзмутимо парира Рик. Боботещият глас на Гидо му напомни за командира във флотата.

— Седях на задната маса и чух, че разпитваш за Холи. Откъде изведнъж се взе този голям интерес към нея?

— Холи е красива жена… — подхвърли Рик.

— Вярно, красива е. Ама не си прави илюзии! Щото, ако узная, че си я засегнал… Не знам дали ме разбираш! — заплашителният му поглед правеше излишни обясненията.

— Вие двамата да не сте… в близки отношения? — внимателно подпита Рик.

— Какви ги дрънкаш? Холи ми е като дъщеря! Нещо да добавиш по въпроса?

В същия момент Рик съзря червенокосото хлапе, дъщерята на Скай, което идваше право към него.

— Не, не сега! По-късно може би… — побърза да отвърне той и скочи от стола. Направи опит да се скрие в тълпата, ала скоро забеляза, че проклетото хлапе се провира уверено към него. Крайно време бе да изчезва и се насочи почти тичешком към изхода. На вратата едва не се блъсна в инвалидна количка, с която се придвижваше млад мъж.

— Моля, път на възрастните! — подхвърли насмешливо младежът, като придържаше отворена вратата. — Хей, къде е пожарът? — подвикна той след Рик.

Детективът изобщо не го чу. Вече завиваше зад ъгъла на столовата, когато налетя на… Холи. Позна я още щом докосна меката и топла кожа на голите й ръце. Усети невероятна възбуда. В същия момент Холи вдигна към него големите си кафяви очи и той си даде сметка изведнъж, че сам е попаднал в капан. Усещаше топлината на тялото й. На ръст като че ли беше създадена за него — нито прекалено ниска, нито твърде висока.

— Къде си хукнал? Гони ли те някой? — опита да се пошегува тя, ала гласът й трепереше издайнически.

За нейна изненада Рик погледна тревожно през рамо. Угриженото му лице изглеждаше трогателно смешно. Холи надникна над рамото му. Умираше от любопитство да разбере причината, хвърлила в паника такъв непукист. На десетина метра от тях стоеше Азия, махаше с ръка и широко се усмихваше. Холи веднага се досети каква е работата. Скай вече беше разказала за запознанството на малкото момиченце с Рик.

— Май не си падаш по децата, а? — подхвърли насмешливо тя и със закъснение се сети да отстъпи крачка назад.

— Нищо подобно, стига да държат устата си затворена! — измърмори Рик и забеляза с облекчение, че веселякът в инвалидната количка подхвана оживен разговор с детето и го отведе в противоположна посока.

— Значи, според теб, децата нямат право да изказват мнението си. Звучи ужасно старомодно!

— Такъв съм си — старомоден! Не разполагам с излишно време, за да го пилея с деца — повдигна рамене той.

— Това вече съм го чувала! — изрече Холи със сериозен вид. Веселите пламъчета в очите й угаснаха. — Познавам трагичните последици, до които води подобно отношение на възрастните. Много млади хора с убито самочувствие търсят отчаяно спасение в алкохола и наркотиците. Това е една от основните причини за самоубийствата сред подрастващите или за разюздания им начин на живот. Ние ограбваме децата, като ги лишаваме от шанса да почувстват, че са неповторими! Направо е престъпно!

— Я задръж малко! Откъде се извъди такъв защитник на децата?

— Само споделих какво мисля по въпроса. Твърдо вярвам в това, което казах преди малко!

— Не се съмнявам — сухо отбеляза Рик.

Очевидно Холи бе готова докрай да брани убежденията си. Интересно какво ли друго би накарало очите й да заблестят, а страните й да пламнат като божури, хрумна му внезапно.

Тя забеляза замисления му поглед, въздъхна и се усмихна някак срамежливо.

— Байрън все ме упреква, че се вживявам твърде много! — каза Холи. Рик я гледаше с недоумение. — Байрън е младежът, с когото разговаряше пред столовата — поясни тя.

— О, да, момчето в инвалидната количка. Не ни остана време да се запознаем.

Забеляза, че Холи се намръщи. Не беше ясно обаче кое по-точно предизвика неодобрението й. В крайна сметка това нямаше значение. Изобщо не му пукаше как го възприемат останалите. И нямаше намерение да се променя или да се извинява, за да се хареса някому.

— Знаеш ли, няма да е зле да се замислиш за чувствителността си — отбеляза Холи.

— Да, вече съм го чувал — според някои жени, с които бе флиртувал, той имаше чувствителност най-много на игуана.

— Не виждам да си много разтревожен.

— Така е. Просто не изпитвам нужда да „развивам своята съзнателност“. Не зная дали съм запомнил точно думите на разни психоаналитици, които са на мода този месец.

— Очевидно предпочиташ да боравиш с факти. Сега разбирам защо си избрал математиката. Тя отговаря на стремежа ти да категоризираш и анализираш заобикалящата те действителност.

— Тук си права! — съгласи се, защото професията на частен детектив наистина налагаше анализ на фактите.

— Радвам се, щом това те прави щастлив.

Рик беше изненадан. Очакваше, че тя ще се впусне в словесни излияния, за да го опровергае, ала Холи го гледаше невъзмутимо с благосклонна усмивка. Изведнъж му хрумна, че това е част от ритуала, наложен от природата — жертвата търси начин да се спаси, като се мъчи да отвлече вниманието на звяра, който я преследва. Номерът обаче нямаше да мине!

— Разбира се, че съм щастлив! — реагира той. И щеше да е още по-щастлив, когато я заведеше в Сиатъл и си прибереше достойно спечелените хилядарки.

— Чудесно! Радвам се, че тук си щастлив! Не ти ли казах, че ще свикнеш?

— Хей, чакай! Никога не съм казвал, че съм щастлив тъкмо тук.

— Твърде късно е да го отричаш. До утре! — махна му с ръка и бързо се отдалечи по алеята.

 

 

Отдавна минаваше полунощ, а Рик все още се въртеше в леглото. Струваше му се, че утрото никога не ще настъпи. Когато се прибра в бунгалото, размени две-три думи със съседите по стая. Двама бяха инженери, а третият — директор в неголямо предприятие. Директорът хъркаше до преди малко, но сега в стаята цареше тишина. Рик реши да включи портативното си радио, но се оказа, че е забравил да смени напълно изтощените батерии.

Отвън все по-често долитаха странни шумове. Тишината и мракът като че ли ги усилваха многократно. Рик беше в стихията си, когато действаше в познатата си градска обстановка. Не беше от онези префинени интелектуалци-поклонници на природосъобразния живот, които се прехласват, щом някой каже „чист въздух“. На него му дай миризма на неизгорели газове, вой на сирени, опасности, дебнещи зад всеки ъгъл… Даже отвратителното скърцане на боклукчийските коли беше къде-къде по-поносимо от оглушителната тишина.

Почти целият му живот бе минал в Сиатъл. Затова не знаеше със сигурност дали по тези места се въдят мечки. Шумът от влачещи се стъпки май приближаваше прозореца. Не, не можеше да е мечка! Вероятно край бараките се мотаеше енот… Шумът заглъхна. Само вятърът продължаваше да свисти сред листата. О, не! Това вече беше прекалено! Да не може да заспи заради идиотските дървета!

Като мърмореше под нос — отчасти, за да чуе човешки глас, пък бил той даже собственият му, Рик грабна джинсите и ги нахлузи. Една разходка щеше да го успокои. Преди това обаче трябваше да съобщи на скръндзата Редмънд, че е намерил „вятърничавата“ му дъщеря. За целта беше нужен телефон.

Предположението му се оказа вярно — вратата на канцеларията бе отключена. Той се огледа по навик и се вмъкна вътре. Бързо се ориентира в тъмнината. Намери телефона и набра номера на Хауърд Редмънд.

— Ало, кой е? — изръмжа старецът в слушалката, явно недоволен, че нарушават нощния му сън.

— Обажда се Рик Дънбар. Открих дъщеря ви.

— Кога ще я доведеш?

— Работя по въпроса. Ще ви държа в течение.

— Къде се намира сега?

Рик мигновено съобрази, че татенцето може да се довлече в лагера и да опита сам да върне Холи, лишавайки го от обещаното възнаграждение.

— В северозападната част на Щатите…

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — в гласа на Редмънд прозвуча нескрит сарказъм.

— Не смятам, че е нужно! — отвърна детективът.

— А дъщеря ми знае ли кой си и защо си там?

— Не.

— Отлично! Дънбар, чух, че имаш подход към дамите… Не си скъпи таланта! Постарай се да я убедиш да се върне вкъщи с добро. Нали разбираш — сладки приказчици, комплименти… Прави каквото искаш, но след десет дни и нито секунда повече я искам тук!

— Защо?

— Вече ти казах, че търпението ми се изчерпа! Остарявам. Имам причина да настоявам някой от фамилията да поеме управлението на „Редмънд Импортс“.

— Даже ако този „някой“ има навика да изчезва за неопределено време ли?

— Дори да е така! Позволявах й да прави каквото иска доста време. Край, повече няма да търпя!

— Мисля, че дъщеря ви отдавна е пълнолетна…

— Слушай, Дънбар, наех те да я върнеш и не възнамерявам да ти давам отчет защо постъпвам по един или друг начин. Гледай си задачата, заради която ти плащам. Дъщеря ми трябва да се върне в Сиатъл. Едва ли ще се затрудниш особено.

— Ще се справя.

— Чудесно! Действай! Очаровай я, прави каквото се налага, но искам да я доведеш! Ясен ли съм? — и без да дочака отговор, Хауърд затвори слушалката.

„Прави каквото се налага…“ Сладур! Няма що, направо е олицетворение на бащинска загриженост за единствената му дъщеря, помисли гневно Рик.

 

 

Холи седеше на малката веранда пред дървената къщичка и въртеше в ръка чаша чай от джоджен и лайка — един от специалитетите на Скай, която смяташе, че безсънието на Холи се дължи на пълнолунието. Тя обаче бе убедена, че причината е в Рик. Споменът за близостта на тялото му, когато се сблъскаха в тъмнината, не й даваше покой. Опита да го изтрие от съзнанието си чрез медитация. Безуспешно. Ето че и чаят не й помагаше. Не беше на добро!

Тя се полюшваше на разнебитения чамов стол и обмисляше причините за необичайното си душевно състояние. Беше срещала далеч по-хубави мъже от Рик, макар че чарът му не подлежеше на съмнение. Нахаканото поведение не беше нещо ново за нея, но никой не се бе държал толкова предизвикателно. Да, Рик беше много привлекателен и неотразимо сексапилен.

Не ставаше въпрос за мускулатура, а за онова загадъчно излъчване на сила и самоувереност, което внушаваше походката, дяволският блясък в очите, циничната извивка в ъгълчето на устните му, когато се усмихваше…

Холи не обичаше да се самозалъгва. Беше излишно да отрича странната тръпка, преминала по тялото й, когато стисна ръката му за първи път. Не знаеше как точно да я нарече. Магия? Привличане? По дяволите, какво значение имаше? Важното бе, че това никак, ама никак, не й харесваше.

Рик беше твърде… нагъл и самоуверен, тесногръд и обзет от мания за мъжко величие. Нямаше съмнение, че обича да командва и да се налага. Човек наистина се изкушаваше да натрие носа на този арогантен счетоводител. Защо пък не?

 

 

Рик остави слушалката и потърси досието на Потър. Налагаше се да се запознае с биографията на господина, за когото се представяше. За негов късмет в кратката биографична справка не се споменаваше възрастта на счетоводителя, нито подробности за личността му. С нечетливи заврънкулки, които само той можеше да разчете, Рик отбеляза в едно тефтерче нужните му данни и върна документите на мястото им. Последната работа на Потър беше като финансов директор в „Молтек Индъстрис“. Детективът прецени, че за момента това му стига. По щастливо съвпадение малкото име на господин Потър беше Ричард. Отпадаше необходимостта да измисля обяснение за умалителното име Рик. Отсега нататък всичко беше в ръцете му. Вярваше непоколебимо, че всеки сам гради съдбата си…

 

 

Отегчена от клатушкането на люлеещия се стол, което с нищо не помагаше срещу безсънието й, и от безполезните размишления за личността на Рик, Холи се упъти към ателието, решена този път да се пребори с глината.

— Проклятие! — изруга на италиански тя, когато поредното произведение на грънчарското изкуство се размаза върху колелото. Още малко и щеше да успее. Глиненият съд беше започнал да придобива леко изтеглена нагоре форма. За секунда обаче мислите й отново се отплеснаха към Рик и катастрофата не закъсня!

Като изруга отново — този път на кантонски диалект, тя смачка на топка неосъществения шедьовър и го захвърли сърдито в кошчето. Вече беше много късно. Крайно време бе да се прибира.

Измъкна се от ателието и тръгна в тъмнината към бунгалото. Утре непременно щеше да прескочи до Такома. Имаше да пазарува цял куп неща и щеше да хапне от любимия си пай със седемте вида шоколад. Опасно нещо беше изкушението… А Рик… Ето че пак се сети за него! От къде на къде? Изобщо не беше неин тип. Може би причина беше предизвикателният блясък в сините му очи? Или нахалната усмивка? Забеляза човека на пътека пред себе си твърде късно. Беше Рик. Пак той!

— Божичко! Аман от такива срещи, както казваше един приятел! — измърмори сърдито Холи.

— Както виждам, не се оплакваш от липса на приятели…

— Не се оплаквам! Имам голям късмет!

— А какво ще кажеш за семейството си?

— Те са моето семейство! — тонът й бе категоричен.

— Имах предвид собственото ти семейство.

— Не съм омъжена.

— Не, не питах за това… — поясни Рик. Всъщност знаеше и най-дребните подробности, свързани с нея. Интересуваше го само на коя струна да засвири, за да я върне на таткото? Оттам нататък Редмънд да се оправя както може! — Разкажи ми нещо за истинското ти семейство…

— Какво наричаш „истинско семейство“?

— Опитваш се да отклониш въпроса. Темата да не е табу? — подхвърли насмешливо той. — Май не се разбираш много с близките си.

— Ако трябва да бъда точна, не се разбирам с баща си. И понеже той е единственият ми близък роднина, останал жив, може да се каже, че отношенията със семейството ми не са добри.

Някакво едро насекомо започна да жужи край лицето на Рик. Холи се усмихна. Като типичен градски жител, той приклекна, за да се предпази. Най-неочаквано устните им се доближиха на опасно близко разстояние и… Тя престана да се усмихва. Рик я целуваше!

В първия момент постъпката му я развесели. После усети възбуждащи тръпки. Затвори очи и в съзнанието й натрапчиво изплува малката статуетка от порцелан, която беше купила в Холандия. Момиче и момче, с ръце на гърба. Миниатюрни топченца магнит сливаха устните им в целувка. Като огледално отражение на мъничката статуетка, Холи също държеше ръцете си отзад. Напразно преплете пръсти, за да потисне непреодолимото желание да докосне тялото на Рик. Дланите й обаче се плъзнаха по ризата му. Изпитваше физическа наслада от топлината на плътта му.

Той продължаваше да я целува. Усещането беше истинско откритие за нея. В някакъв момент си даде сметка, че ръцете му се плъзгат надолу по гърба й. Рик я вдигна и я притисна към себе си. По тялото й сякаш премина ток.

— Хайде… Да влезем вътре… — провря език между устните й. — В твоето бунгало…

— Не те разбирам… — съзнанието й, все още приятно замъглено, отказваше да възприеме смисъла на думите му.

— Не можем да отидем в моето бунгало. Там е пренаселено. Освен това леглото ми е единично. Надявам се, че твоето е по-широко.

Последните му думи й възвърнаха хладния разум. А с него — и силата. С рязко движение тя се отскубна от ръцете на Рик.

— Хей! Какво си въобразяваш? Само един самовлюбен нарцис е в състояние да помисли, че ще си легна с него!