Кати Линц
Загадъчно бягство (10)

Глава девета

— Трябва да ти кажа нещо… — докосна нежно ръката й.

Минаваше девет. Естествено изпуснаха вечерята в столовата и трябваше да се задоволят със съдържанието на хладилника. После отново се върнаха в леглото.

— Какво трябва да ми кажеш? — попита Холи.

Рик се поколеба. Почти се изкуши да й разкаже цялата истина за присъствието си в лагера, но в последния момент се отказа.

— Ъ-ъ… За инструментите… — измънка той.

— За първи път някой ги нарича инструменти — отбеляза Холи с дяволита усмивка.

Едва тогава Рик осъзна, че показалецът му следва очертанията на гърдите й, и също се усмихна.

— Тези са страхотни, но аз говорех за онези в найлоновия плик. Предлагам ти да ги прибереш на подходящо място. Може да ръждясат от влагата.

— Така или иначе се разприказвахме за инструменти… Та мисля, че и твоят има нужда от специални грижи… — без да се смущава, Холи плъзна ръка по корема му.

— И от подходящо място за съхранение — добави Рик със сладострастно пъшкане. Пръстите му не оставиха място за съмнение кое е то. — Хайде, отдавна не съм ти показвал как се борави с този… инструмент.

Доста време след закачливите реплики Холи лежеше изтощена в прегръдките на Рик.

— Безспорно ти си майстор от висша класа — измърка тя като доволна котка и се сгуши в него.

Като любовник — да, помисли Рик унило. Безброй съмнения обаче измъчваха душата му и тази мисъл не го радваше.

 

 

Рано на другата сутрин Холи седеше в кухнята на Скай и вдъхваше с наслада аромата на препечените филийки.

— Нали все ми опяваш, че имам нужда от почивка — подхвърли тя уж между другото. — Е, добре. Реших да си почина. Не се притеснявай, още утре вечер ще си бъда в лагера. Ще можете ли с Гидо да поемете часовете ми?

— Разбира се. Къде отиваш?

— В планината. Ще лагерувам на открито.

— Страхотна идея! — разпалено я подкрепи Скай.

— Знаех си, че ще я одобриш — усмихна се Холи. — Между другото Рик ще дойде с мен — добави тя и отхапа голяма хапка от още топлата филия, намазана с горски мед.

— Това пък откъде го измисли? — Скай я изгледа с недоумение.

— Рик ще си вземе два дни отпуска. Ще бъде приказно!

— Нещо ми подсказва, че вече е било… Или се лъжа? — усмихна се лукаво Скай. — Хей, ти се изчерви! За първи път те виждам да се изчервяваш.

— За първи път се чувствам така! — призна Холи.

— Май си хлътнала сериозно — предположи Скай, а когато Холи кимна мълчаливо, продължи: — Ако се съди по физиономията на Рик, когато камионът едва не те премаза, и там нещата са сериозни.

— Имам причини да вярвам, че е така…

— Значи снощи не съм сгрешила, когато съобщих на твоите приятели, че си се оправила след толкова грижи…

— Грижите наистина бяха превъзходни!

Двете се спогледаха и избухнаха в смях.

— Да кажеш нещо повече за тези „грижи“? — закачи я Скай.

— Въздържам се — отвърна Холи, ухилена до ушите.

— Добре де, кажи ми само как ти хрумна да го водиш в планината. И стига си се хилила! Въпросът ми е прост — твоят Рик спал ли е някога на открито?

— Не, ще му е за първи път.

— Надявам се да не е за последен… С теб, имах предвид.

— Благодаря ти, Скай. Бях сигурна, че мога да разчитам на твоята подкрепа и дискретност.

— Дискретност ли? За какво говориш?

— Предпочитам още да не казвам на другите за отношенията ни с Рик. Нали го знаеш Гидо, а и Байрън… Ще вдигнат олелия до небесата! Нужни са ми поне ден-два, за да свикна с тази мисъл.

— Щом толкова държиш, засега ще го запазя в тайна. Искам обаче да ти кажа, че не вярвам в бъдещето на вашата връзка.

 

 

— Не ми стана много ясно, защо се налага да ходим по чукарите — подхвърли Рик, когато джипът напусна лагера.

— Защото, ако Гидо те усети, че спиш в бунгалото ми, може да избухне — отвърна Холи.

— Като вулкан — пошегува се Рик. — Знаеш ли, тази работа със спането на открито не ме привлича особено. Щом се окажа на повече от десет минути път до супермаркет, започвам да се чувствам като дивак.

— Крайно време е да разшириш кръгозора си, Рик!

— А защо не можем да пътуваме с моята кола?

— Пътят нагоре е прекалено стръмен и каменист. Бъди благодарен, че те оставям да караш джипа ми. Да знаеш, че съм влюбена в него и не позволявам на всеки да го кара!

— Ау, каква велика чест! Позволено ми е да шофирам този оранжев бръмбазък.

— Я не ми обиждай джипа! Да не си въобразяваш, че онова неописуемо чудовище, което караш, прилича на спортна кола? Освен това най-великодушно съм ти разрешила да пуснеш радиото и да си слушаш коментара на бейзболния мач — подчерта Холи. — Господи, прилича ми на гръцки!

— От предаването е.

— Ами, друг път! За мен този спорт е пълна мъгла! Ще ми обясниш ли същността му с две-три думи?

— Ти харесваш цитатите, нали? Слушай тогава какво е казал Пол Диксън за бейзбола: „Той е като църквата. Мнозина присъстват, малцина го разбират.“

— Значи и ти не знаеш правилата.

— Естествено, че ги знам! Само че са твърде сложни.

— Особено за глупаче като мен — добави Холи и премигна превзето.

— Не, нямах това предвид. Нали разбираш, мъжки работи…

— Добре де, пази си тайните на твоята игричка, щом толкова държиш! Без друго предпочитам ръгби.

— Харесваш ръгби? — Рик зяпна изумен.

— И още как! Ето това е истински спорт!

— Но нали в мачовете често се стига до насилие и…

— Е, действително има този недостатък.

— Аз пък мислех, че си пацифистка или нещо подобно. Спомням си как се нахвърли върху мен заради боя в бара.

— Ако не се лъжа, и друг път съм се нахвърляла върху теб — отбеляза тя с нахална усмивка. — Виж колко е нелогично: от една страна, съм против насилието, а от друга — харесвам ръгби… Чакай, намали малко! Сега завий надясно!

— Та това шосе ли е? Че то е по-лошо и от коларски път!

— Нали затова тръгнахме с джипа! Карай бавно и ще стигнем без проблеми. След две-три минути Холи се обади: — Стоп! Пристигнахме!

— Тук ли ще лагеруваме? — той огледа със съмнение гъстата гора.

— Тук започва преходът пеша.

— Пеша ли?! — възкликна ужасен Рик. — И колко километра трябва да вървим пеша?

— Около километър. Ще ти хареса, сигурна съм! Представяш ли си? Съвсем сами, сгушени край огъня, ще спим в спалните чували… Ще бъде приказно! — възторгът й беше искрен. — Ако мислиш, че раницата ще ти натежи…

— Дай я бързо насам! — прекъсна я Рик и грабна раницата.

Холи метна на гръб втората раница и двамата поеха по тясната пътека, която се провираше сред гъстите храсти.

— В бивака ни очакват страхотни преживявания — каза след минута Холи и се засмя дръзко.

— Не разбирам, защо трябва да блъскаме толкова път, натоварени като магарета — измърмори той. — Хайде, и тук ми харесва! — хвана Холи за ръката и я придърпа към себе си.

— Къде си се разбързал? Хубавите работи стават бавно. Сега е моментът да се любуваш на природата и да общуваш с нея.

— Страшно удоволствие, няма що! С цял тон на гърба! Поне ще бъдем ли сами в бивака?

— Съвсем. Това е частна собственост и влизането на външни лица е забранено.

— А ние какви сме? Кой ще ни позволи да влезем?

— За твое сведение собственикът на имота съм аз или по-точно „Духовен кръгозор“. Понеже придружаваш директорката на института, няма защо да се тревожиш.

— Хм… Все пак бих предпочел мотел.

— В мотела никога не можеш да се насладиш на величавото спокойствие и тишина, царящи във вековната борова гора. Да вдишваш с пълни гърди въздуха, напоен с мирис на смола и снежна чистота, а вечер над главата ти да трепкат милионите звезди, осеяли небосвода.

— Мислех, че ще спим в палатка!

— Имаме и палатка. Ти я носиш — успокои го Холи.

Палатка и още цял тон дивотии, помисли Рик, ала се въздържа от забележки.

— Не ти ли тежи много? — попита тя, сякаш бе прочела мислите му.

— Ами! Свикнал съм да мъкна къде-къде по-тежки неща.

— Почти стигнахме — увери го тя.

Когато след четвърт час най-сетне се добраха до мястото, където трябваше да установят бивака, Рик се чувстваше като истински неандерталец или поне като велик изследовател и покорител на планински висоти. Сам срещу цялата природа!

— Приготви нещо за вечеря, а аз ще опъна палатката — разпореди се той и изхлузи раницата от гърба си като стопроцентов планинар.

— Да ти помогна ли? — Холи го изгледа недоверчиво.

— Какво толкова сложно има? Да не правя мозъчна операция случайно?

Оказа се обаче, че опъването на палатка е далеч по-сложно от инсталирането на новата му многоканална стерео уредба, с която неотдавна доста се бори. Ала за нищо на света не искаше да се признае за победен.

— Рик, сигурен ли си, че ще се справиш сам? — обади се след малко Холи. Междувременно бе успяла да събере дърва, да накладе огън и вече приготвяше вечерята. — Бих могла да ти помогна…

— Няма нужда. Ще се оправя и сам! — обяви той, при все че едно от колчетата за пореден път се сгромоляса на земята.

Макар и леко клюмнала на една страна, в крайна сметка палатката някак беше закрепена. Рик приближи с победоносен вид до огъня.

— Видя ли? Казах ти, че ще се справя сам — посочи гордо той своето произведение. — Гладен съм като вълк! Какво ще има за вечеря?

— Вегетариански шишчета, картофи на жар, а за десерт — сладко от бяла ружа.

Двамата се настаниха на ниски пънчета край огъня. Рик огледа с известно недоверие необичайната вечеря, ала храната, приготвена на жар, се оказа невероятно вкусна. Скоро дъното на препълнената му чиния лъсна.

Рик прегърна Холи и я привлече към себе си. Докосна с устни нежната извивка на шията й и я ухапа лекичко по ухото. Холи потрепери. Възбудата пропълзя по тялото й, а той дори не я беше целунал истински! Рик се отдръпна и се вгледа очите й. В тях се четеше нещо много повече от обикновеното желание да задоволи глада на тялото. Погледът й бе изпълнен с нежност и безкрайна топлота.

— Този огън много ме загря! На теб не ти ли е топло? — попита той и бавно съблече лилавия пуловер на Холи. На устните му заигра предизвикателна усмивка.

— Какво чакаш тогава? Сваляй ризата! — засмя се тя.

След секунди двамата лежаха полуголи върху спалните чували. Опиянени от тайнството на близостта си, двамата изследваха телата си с възторга на откриватели. Последните остатъци от дрехите скоро станаха излишни и пламналите им от желание тела се сляха…

 

 

— Не мога да повярвам, че се любих тук, под звездното небе! За първи път го правя — прошепна омаломощена Холи и се сгуши в обятията на Рик.

— И аз — сподели той. — Едва сега обаче разбирам колко съм изгубил, като пренебрегвах „природосъобразния живот“.

— Не, не става въпрос за мястото, а за човека, с който съм.

— Това казвам и аз! Нали съм с най-прелестната, най-възбуждащата, най-изобретателната от всички дъщери на Ева!

— Знаеш ли, като спомена за изобретателност, се сетих, че не съм ти казвала кои са фазите на творческия подход. Е, не прави такава физиономия! Сигурна съм, че няма да съжаляваш за урока. Всъщност най-добре ще е да проведем нагледно занимание. И така, първа фаза. Наричам я изследователска. Това е първо началното усилие да се докоснеш до същността… — целуна нежно дланта му, китката, извивката на лакътя, а накрая и рамото.

— Нека да опитам и аз! — той приглади назад косите й и плъзна длан по бузата, брадичката, надолу по врата, между гърдите и лекичко ухапа голото й рамо. — Как се справям? — попита и продължи старателно да се упражнява като прилежен ученик.

— Справяш се отлично! — отвърна Холи с треперещ от възбуда глас. Без да се бави, тя прехвърли крак и седна върху Рик. — Следва втора фаза. Отдръпване, за да осмислиш възприятията… — на устните й заигра изкусителна усмивка и тя се надигна леко.

— М-м! Тази фаза не ми харесва — Рик бързо я придърпа към себе си.

— Трета фаза… Повторно съприкосновение и проникване в същността… — Холи потърси устните му с откровено сладострастие. В същия миг той проникна в нея и започна бавно да се движи. — И накрая… Разработка, развитие на замисъла — задъхано прошепна тя.

— Това остави на мен! — той я притисна силно към себе си и ритмичните движения на телата им станаха по-бързи. — Добре ли разработвам замисъла?

— Страхотен си! — изстена от удоволствие тя. — Бях сигурна, че си човек с творческо въображение! Бързо схващаш нещата…

— Мога и по-бързо! Така харесва ли ти? — Рик увеличи темпото, като я изпълваше до край.

— Невероятно е! О, Рик!

Възторжен женски вик разцепи тишината, последван след секунда от сладострастен възглас, с който Рик посрещна екстаза.

Когато задъханата Холи отново беше в състояние да говори, тя приглади един кичур от челото на Рик и прошепна:

— Обичам те!

Объркан, той се взря в очите й — замечтани, блеснали от топлота и нежност.

— Не се стряскай, Рик, съвсем не си длъжен да ми отговаряш със същото. Просто не съм от хората, които умеят да крият чувствата си — с тези думи се сгуши в него и след минута вече спеше дълбоко.

Рик остана буден още дълго. Измъчваха го объркани, тревожни мисли…

 

 

Холи отдавна беше станала, когато той най-сетне отвори очи. Уханието на току-що сварено кафе подразни обонянието му. Той изпи с удоволствие голяма чаша ароматна течност, наплиска се с ледената вода на близкия поток и се почувства готов да погледне в очите жената, която снощи бе признала, че го обича. Тя седеше със затворени очи в невероятна поза на едно одеяло.

— Това пък какво е? — попита той и се настани до нея.

— Правя утринните си упражнения по йога. Ето, вече свърших — пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Ела насам! — Рик протегна ръка и я привлече в скута си.

С лъчезарна усмивка Холи се настани на коленете му и го целуна. После вдигна очи към безкрайната небесна синева, изпъстрена тук-там с малки бели облачета.

— Какъв прекрасен ден! Виж небето. Сякаш Сисле го е рисувал!

— Кой е Сисле?

— Френски импресионист. Небето в пейзажите му е изумително!

— Знаеш толкова много за изобразителното изкуство…

— За ужас на баща ми, рисуването беше любимият ми предмет в училище — обясни с усмивка Холи. — За татко обаче беше само губене на време. И на пари, разбира се. Винаги съм била голямото му разочарование. Дори веднъж ми каза в очите: „Защо не случих с дъщеря?“ — очите й се напълниха със сълзи. Рик сърдито изруга наум баща й. — Беше много отдавна, около година след смъртта на мама — продължи тя. — Копнеех за много братя и сестри, изобщо исках семейството ми да е голямо. Даже писах на мои втори братовчеди… За съжаление обаче нищо не се получи. Тогава взех решението, когато порасна, да си събера сама семейство. Може би „събирам“ не е най-точната дума. Просто всички ние, които сме в лагера, живеем като семейство, защото ни обединяват едни и същи цели и стремежи, еднакво възприемаме света.

Лицето му изведнъж помръкна и Холи побърза да смени темата, като съобрази, че не е особено тактично да разговаряш за семейство с някой, който няма такова. Всъщност той си спомни едно от първите неща, които чу от Холи, когато пристигна в лагера: „Най-силно мразя лъжата!“ Оттогава сякаш бе изминала цяла вечност. Колко много неща се бяха променили! Някои обаче оставаха непроменени. Като например фактът, че Холи не знаеше все още истината за Рик…

Трябваше да й я каже. И то веднага. Слава богу, че бе успял поне да развали договора с Хауърд Редмънд — секунди преди инцидента с камиона.

„Хайде, нека да отсроча истината още малко“, каза си Рик. Боеше се от реакцията на Холи и трябваше да събере кураж, за да се изповяда…

Денят обаче отмина, а Рик не се престраши да го направи. Още търсеше подходящите думи, и когато натисна спирачките на джипа пред канцеларията на лагера. След миг оттам изскочи Черити.

— Ей, слава богу, че се прибрахте! — посрещна ги тя развълнувана.

— Защо, какво е станало? Да не е нещо с бебето? — разтревожено попита Холи.

— С бебчо всичко е наред! — успокои я Черити.

— Тогава да не са гръмнали компютрите?

— И компютрите са наред. Само че току-що по телефона се обади някакъв човек, който твърди, че се казва Ричард Потър!