Кати Линц
Загадъчно бягство (9)

Глава осма

Когато се прибраха в лагера, Рик трябваше отново да ползва обществения телефон, за да се свърже с кантората си. Телефонният секретар беше записал само едно съобщение от Редмънд. Бе кратко и ясно:

— Времето ти изтича, Дънбар!

— Това го знам. Кажи нещо ново! — измърмори Рик, тресна слушалката и тръгна към столовата.

Вечерята привършваше и помещението беше почти празно. Кой знае защо това засили раздразнението му. Сети се отново за краткото съобщение на Редмънд. Старецът беше прав — нямаше никакво време. Не биваше да се поддава на влиянието на някаква жена, колкото и романтична, емоционална, та даже и неповторима да е тя. Добре, но ако онова, което му разказа за баща си, не беше преувеличено? Имаше ли право да я принуждава да се върне към омразния й начин на живот?

— Хей, Рик, ела насам! — гласът на Уит прекъсна тревожните му разсъждения. — Ще вечеряш ли? Запазил съм нещо по-специално.

Рик очакваше, че Уит ще му предложи някой вегетариански буламач от пасирани зеленчуци. Едва не падна от изненада, когато му бе поднесен разкошен хамбургер — огромен, сочен, препечен точно колкото е нужно! Устата му се напълни със слюнка и той грабна хамбургера с две ръце.

— Уит, ти си истински приятел! — извика Рик.

— Да не си споменал пред Холи! — предупреди го Уит.

Рик вдъхна с наслада апетитния аромат и тъкмо щеше да отхапе, когато забеляза едно момиче, което го наблюдаваше с подчертано неодобрение.

— Съзнаваш ли, че ядеш мърша? — попита детето и сбърчи носле с отвращение. — Помисли си!

— Няма какво да му мисля, моето момиче. Обичам мърша, особено полупрепечена.

— Не се казвам Моето момиче. Името ми е Индия.

Господи! Първо Азия, сега пък Индия. Нищо чудно, ако се появи и някоя Антарктида, отбеляза Рик.

— Забелязвам, че не си особено приятелски настроен — забеляза Индия.

— Виждам, че си наблюдателна.

— Няма значение. Харесва ми да контактувам с хора, които не се държат приятелски. В това има предизвикателство. Поне така ми каза Холи.

— Не се съмнявам в това. И какво друго ти е казала?

— Ти май и нея не харесваш. За разлика от всички останали.

— О, естествено, тук всички я боготворят! — Рик дори не опита да прикрие хапливия си тон. Точно сега нямаше желание да обсъжда Холи.

— Ти по рождение ли си намусен, или после си станал такъв? — попита Индия, като го изгледа строго.

— А теб никой ли не те е учил как трябва се държи едно възпитано дете? — сопна й се Рик.

— Разбира се. Мама ме е учила. Винаги казвам „моля“ и „благодаря“. И никога не лъжа. Ти лъжеш ли?

— Всички хора лъжат — той се размърда неспокойно на стола. — Нямаш ли други занимания, освен да ми досаждаш?

— Нямам — момичето се усмихна. — Видях, че през нощта се разхождаше. Не можеш ли да спиш?

— Тук е непоносимо тихо, с изключение на случаите, в които разни хлапета ми пречат да си хапна…

Очите на детето се напълниха със сълзи. Рик я гледаше объркан.

— Хей, да не вземеш да се разплачеш? Божичко! — измърмори той. — Извинявай, Индия! Много съжалявам… Хайде де, стига! Трябва да имаш милост към един изгладнял човек, който вече е забравил как изглеждат хамбургерите. Помолих те само да се въздържаш от „вегетарианските“ си забележки, докато се нахраня.

Рик въздъхна облекчено, когато забеляза, че Индия се усмихва. Явно го беше съжалила.

— Сигурно като възпитано дете, трябва да те оставя да изядеш мършата на спокойствие — заключи тя.

— Благодаря! — отвърна сухо Рик.

Спокойствие. Точно то му липсваше, откакто прекрачи прага на „Духовен кръгозор“.

 

 

Неусетно настъпи и последният ден от запланувания престой в лагера. Рик се събуди късно. Набързо се облече и без да се бави тръгна за часа на Байрън. Занятието се наричаше „Изразяване чрез глина“. Беше прекарал още една неспокойна нощ, ала виновни за това бяха не проклетите дървета, а Холи, която не му излизаше от ума. Мисълта за нейната усмивка, за устните, за тялото, притиснато до неговото, го държа буден до призори.

Рик смачка фигурата от глина, върху която работеше. Досега неговото „изразяване чрез глина“ беше пълен провал. От всички щуротии, с които го занимаваха в „Духовен кръгозор“, това се оказа най-непостижимото изкуство. През седмицата опита всичко — като се започне от акварелите в часовете на Гидо и се свърши с художественото тъкане на ръчен стан, с което ги занимаваше Скай. Всъщност станът го заинтересува повече от самото произведение. Капак на всичко обаче бяха семинарите при Байрън. Този младеж можеше да направи гърне с лекотата, с която се разпореждаше на стоковата борса.

Когато попадна за първи път в часа на Байрън, Рик оглежда близо четвърт час парчето глина. Не знаеше откъде да го подхване. Идеше му да го запрати по стената и с това „изразяването му чрез глина“ да приключи. Очевидно Байрън се досети за затруднението му. Предложи му да моделира нещо, което му харесва. Рик избра спортните коли. Към края на часа с изненада установи, че фигурката спокойно може да мине и за кола.

Днес обаче мислите му бяха другаде. Чудеше се дали Редмънд ще се съгласи да продължи договора с още седмица. Потънал в размисъл, не забеляза, че Байрън е спрял инвалидната си количка до неговата маса.

— Ей, Рик! Страхотен бюст! — стресна го гласът му.

— Какво?!

— Бюст. Така се нарича фигурата на човек до раменете.

— А, да… Зная.

— Това е женски бюст, нали? Чий е?

— Не зная. На никой…

— Харесва ми! — Байрън закима одобрително. — Прилича ми на Холи, но предполагам, че е чисто съвпадение — и като намигна съучастнически, се насочи към следващата маса.

Рик погледна глинената фигурка. Наистина приличаше на Холи. Мислеше за договора с Редмънд, а изведнъж…

— Как върви моделирането? — надникна Холи над рамото му.

— Отлично! — изсумтя той, без да се обръща.

— Какво правиш?

— Ами… Нищо… — Рик мигновено смачка фигурата. Никакви бюстове! Макар да му се струваше, че бюстът на Холи докосва в момента рамото му…

— Тогава те оставям да си работиш нищото! — тя имаше усещането, че присъствието й, кой знае защо, смущава Рик. — Хей, Байрън, мога ли да поработя на грънчарското колело?

— Колкото желаеш!

В минутите до края на часа Рик не свърши нищо. Близостта на Холи сякаш изостряше до болка сетивата му. Не! Повече не биваше да играе по свирката на Холи! Край! Никой нямаше да му плати сметките в Сиатъл. Освен това имаше ангажимент, чието изпълнение беше въпрос на професионална чест.

Когато часът свърши, Рик приближи към мястото, където работеше Холи.

— Любопитен съм да ми обясниш как глината ще ми помогне да успея като бизнесмен — подхвърли той.

— За да се възпроизведе от глина или върху скицника един предмет, човек се научава да го възприема и да вниква в същността му.

Рик наблюдаваше пръстите й, моделиращи глината. Изведнъж му се прииска да моделира с длан меката изящната извивка на гърдите, на съблазнителните й бедра… Дявол да го вземе! Отново се отплесна!

— Холи, горе-долу справяш ли се с това? — подхвана той и приближи още една крачка към нея.

— С кое по-точно?

— С глинените съдове.

— Я не се занасяй! Ако наричаш това глинен съд, здраве му кажи! Няма да ме заблудиш. Забелязах лукавите пламъчета в очите ти. Нали сам виждаш, че хич ме няма в моделирането!

— Нека да опитам аз — не й даде възможност да възрази, а премести стола и се настани точно зад гърба й. — Да видим сега. Свиваш леко ръце и внимателно обгръщаш с длани материала — той преплете пръсти в нейните и изцапаните с глина ръце сякаш се сляха. — М-м, струва ми се, че така е по-добре… — прошепна той, опрял брадичка на рамото й.

Холи чуваше единствено ударите на сърцето си. Дъхът на Рик изгаряше врата й. Тя се отпусна прималяла назад и се опря на гърдите му. Отметна покорно глава, когато той докосна с устни шията й и леко я ухапа. Опияняваща вихрушка отново забушува в кръвта й, а вълшебният й звън отекваше във всяка нейна клетка. Тя вдигна още малко глава и полуотворените й устни потърсиха неговите.

— Как вървят нещата, Холи? — извика от вратата Байрън, който тъкмо влизаше в ателието. — О! Виждам, че всичко е наред!

— Байрън! — Холи едва не падна на земята от рязкото си движение.

— Твърде късно, Холи. Вече ни видя — промърмори Рик.

Да, беше твърде късно да промени нещата…

 

 

— Как беше Рик на твоите семинари, Шарън? — попита Холи, когато двете излязоха от столовата същия следобед.

— Какво да ти кажа? Трябва да призная, че беше един от трудните ми „ученици“. Беседите май никак не го интересуваха. Вярно, понякога идеите му бяха съвсем нетрадиционни, но мисля, че с Байрън се получи по-добре.

— Пак прословутата мъжка солидарност!

— Рик е предубеден по много въпроси — продължи Шарън. — Това затруднява контакта с него. Схващанията му са прекалено консервативни. А както знаеш, това е противопоказно на творчеството.

— Подозирам, че в известна степен Рик преиграва — отбеляза Холи. — Държи се като коравосърдечен тип, едва ли не циник, а всъщност… — млъкна, сякаш търсеше най-точен израз на мисълта си.

— Какво всъщност?

— Всъщност не е такъв… Накратко, той е доста по-различен от образа, който иска да натрапи.

— Действително, когато пожелае, е истински чаровник! — съгласи се Шарън.

„Неотразим чаровник“, поправи я наум Холи и се усмихна. Емоциите, бушуващи в душата й, явно не останаха скрити за Шарън, която попита:

— Ей, каква е тази разнежена физиономия? Да няма нещо?

Холи тъкмо се канеше да отговори, но Азия задърпа полата й.

— Холи, знаеш ли, че имам ва…

— Я, каква красива топка! Нова ли е? — намеси се Шарън, за да прекъсне откровенията на малкото момиченце.

— Нова е — кимна Азия. — Харесва ли ти? Чао! Отивам да си поиграя — весело изчурулика тя и затича след топката.

— Ако щеш, наречи ме старомодна, но още не мога да свикна, че едно дете на пет годинки може да се изразява като преподавател по анатомия!

— И Рик не може — вметна Холи.

— Холи, само не ми казвай, че Азия се е разприказвала пред Рик! — възкликна Шарън. — Обеща да поговориш със Скай! Помоли я да внимава, когато Азия разговаря с нашите курсисти!

— Вече й казах… — започна Холи и млъкна. Думите й бяха заглушени от боботене на камион, който приближаваше на заден ход към столовата. В следващия миг зърна Азия, която весело подтичваше след топката, без да забележи камиона…

 

 

Рик окачи слушалката на обществения телефон. Разговорът с Редмънд беше крайно неприятен. „Нямаше начин да го избегна“, тъкмо си казваше той. В същия момент съзря Холи, която се хвърли след топката точно пред камиона. Разстоянието до нея беше твърде голямо. Рик стоеше вцепенен и имаше усещането, че след миг сърцето му ще се пръсне. Успя да види, че Холи сграбчи момиченцето. Готов бе да се закълне, че камионът закачи полата й. Рик излетя като стрела.

„Господи! Моля те! Умолявам те, не позволявай да й се случи нещо!“ — шептеше той, докато тичаше към Холи. Не се беше молил от деня, в който бе умряла майка му.

Пребледняла и трепереща, Холи се бе подпряла на някакво дърво.

— Не можа ли да измислиш по-голяма магария?! — изкрещя Рик и я хвана за раменете. — Какво се опитваше да направиш? Да не си решила да се самоубиваш?

— Не — Холи подаде детето на треперещата като лист Скай. — По-добре я заведи у вас — каза тихо тя.

Скай кимна мълчаливо и се отдалечи, притиснала момиченцето.

— Да не си полудяла?! — гневно извика Рик.

— Няма смисъл да крещиш… Май ще седна на земята… — усети, че краката й треперят. Ала преди да се опомни, Рик вече я държеше на ръце.

— Ранена ли си? — в гласът му звучеше нежност и тревога.

— О, не! Нищо ми няма. Попрекалих с емоциите, това е всичко.

— Имаш голям късмет, че остана жива — изсумтя Рик, докато прекосяваше късото разстояние до бунгалото на Холи.

— Така е. Като че ли едва сега започвам да го осъзнавам…

— По дяволите! Не си ли малко закъсняла? Защо не се замисли, когато се хвърляше под камиона?

— Тогава съзнавах единствено, че трябва да спася Азия. Рик, сигурна съм, че на мое място и ти щеше да постъпиш така!

— Нямаше да го направя!

— Не ти вярвам! Отново опитваш да се правиш на циник!

— И защо реши, че аз съм благороден рицар, готов да се пожертва, за да спасява някого си?

— Преди малко, когато щях да тупна по дупе на земята, нали се хвърли да ме спасяваш? — опита да се пошегува Холи.

— Знаеш ли какво заслужаваш? Един пердах по същото това дупе, задето ме изплаши до смърт! — смъмри я Рик.

Холи забеляза, че лицето му все още е бледо и реши да премълчи. Когато стигнаха до бунгалото, Рик бутна с крак вратата и влезе вътре.

— Как си? — попита той и внимателно я сложи на дивана.

— Само нервите ми са опънати. Предполагам, че е позакъсняла реакция на случилото се. Един топъл душ ще ми подейства ободряващо.

— Да не вземеш да припаднеш, докато си под душа?

— Банята е толкова малка, че няма място, за да падна — усмихна се тя.

— Все пак ще те почакам, докато излезеш. За всеки случай… Недей да заключваш! — извика Рик след нея, когато тя тръгна към банята.

— Ако обещаеш, че няма да надничаш!

— Честна скаутска!

— Ти бил ли си някога скаут? — полюбопитства Холи.

— Не.

— Това не променя нещата. Продължавам да твърдя, че ако беше на мое място, щеше да сториш същото — настоя тя, преди да влезе в банята.

— Ти като че ли вярваш повече в мен, отколкото аз в самия себе си — промърмори Рик, когато вратата се затвори. Отпусна се на дивана и усети, че целият трепери. Забавена реакция на… Как точно се бе изразила Холи?

Нямаше смисъл да търси оправдания за състоянието си. Налагаше се да погледне истината в очите. Осъзна я в мига, когато разбра, че животът на Холи е в опасност. Онова, което изпитваше към нея, не беше обикновено физическо привличане. Той беше влюбен в Холи и то до уши!

Докато Рик осмисляше това откритие, тя се върна в стаята. С кристална яснота прочете истината в очите му. Искаше да бъде с него. Но не само в леглото… Чувстваше, че всичко помежду им е по-особено, по-значимо.

Холи разтвори ръце и след миг Рик я притискаше в обятията си с такава сила, сякаш се боеше тя да не изчезне като привидение. Холи го прегърна пламенно, а той зарови лице във водопада на разрошените й коси.

Сякаш бе скъпоценност, Рик внимателно я вдигна на ръце и прекрачи прага на спалнята. После я положи бавно върху пъстрата покривка и притисна с длани страните й.

— Откакто вкусих сладостта на устните ти, не съм на себе си — дрезгаво прошепна той. Наведе се и я целуна. Бавно, подмамващо, с копнеж.

Холи усети, че сърцето й прелива от щастие. Той я целуваше така нежно в момент, в който би трябвало да проявява нетърпение. Отвърна на целувката му. Устните му се впиха в нейните като на умиращ в пустинята от жажда, добрал се до заветната глътка вода. Пръстите му затърсиха нетърпеливо възела на колана, пристягащ пъстрото й кимоно. Холи му помогна с готовност да се справи с досадното препятствие.

Рик се надигна леко и разтвори бавно кимоното. Приличаше на някой, който се стреми да удължи удоволствието. Холи потрепери.

— Студено ли ти е? — прошепна Рик.

— Как мислиш, възможно ли е да ми е студено? — отвърна тя с въпрос и сложи ръката му на голата си гръд.

— О, сякаш си направена от огнена коприна!

След миг устните му потърсиха гърдите й. Езикът му докосна сладострастно розовия връх и възбуждащият трепет се предаде като ток по тялото й. Тя зарови пръсти в косите му и го привлече още по-близо до себе си. Със задъхани въздишки и нежни стонове приветства невероятната изобретателност на Рик да я дарява с наслада.

Като не преставаха да се целуват, те се пребориха с копчетата на ризата му и след миг я захвърлиха на пода, а до нея — робата на Холи. Най-сетне! Холи се притисна до голата му плът. Рик галеше меката като коприна кожа, очертавайки огнени пътечки по нежните извивки на тялото й.

— Господи! Като си помисля само, че камионът можеше да те премаже! — промълви той и я обсипа с целувки.

— О, колко е хубаво… — шептеше Холи и милваше гърба му.

— Никак не е хубаво! — изсумтя той и притисна лице в улейчето между гърдите й.

— Прав си, направо е невероятно! — изрече тя задъхано.

— Невероятно е — потвърди Рик.

Думите станаха излишни. С треперещи ръце двамата се освободиха от последните остатъци от дрехите си. Желаеха с еднаква сила да утолят жаждата, измъчваща телата им.

Преди да проникне в нея, той се взря в очите й, в които гореше изпепеляващият пламък на страстта. Миг след това телата им се сляха. Като шептеше задъхано името на Рик, Холи обгърна кръста му с крака и се потопи във всепоглъщащото удоволствие. Ритмичните движения на Рик наелектризираха до крайност всяка частица на плътта й и тя усещаше как на огнени талази приближава мигът на върховната наслада.

Усети, че той замира, и го погледна. Върху лицето му се четеше удоволствието от примитивния екстаз. В същия момент тялото й се разтърси в сладостни конвулсии и нежният й стон се сля с неговия възторжен вик…

Холи усети инстинктивно, че това е само началото. Началото на нещо ново и съвсем различно, което трябваше да промени целия й живот!