Кати Линц
Загадъчно бягство (8)

Глава седма

Рик се прибра в лагера с повишено настроение, при все че равносметката от непредвидената битка беше едно ударено око, което щеше сигурно да посинее, и разранена буза, която все още кървеше, да не говорим за ожулените кокалчета на пръстите. За щастие носът му беше цял.

— Рик, почакай малко! Искам да говоря с теб. Господи, какво е станало? — уплашено извика Холи, когато забеляза следите от неотдавнашното сражение.

— Нищо! — тросна се той.

— Тогава каква е тази кръв на бузата ти?

— Нищо особено. Сбих се.

Холи се намръщи, но го хвана здраво за ръката и го повлече към канцеларията.

— Сядай! — заповяда тя и побутна към него стола. — Ще почистя раните и ще сложа лепенка — извади марля и шише с дезинфекционна течност от аптечката.

— Може би ще се наложи да си направиш снимка…

Рик пренебрегна стола — въпрос на принципи — и се настани намусен върху бюрото.

— Глупости! Нищо ми няма! Щом искаш, ти си прави снимки!

— Рик, не се шегувам. Можеше сериозно да пострадаш. И престани да се въртиш, ако обичаш!

— Слушам, шефе! — отвърна той с насмешка.

Отказът му да погледне по-сериозно на нараняванията накара Холи да вложи особено старание в почистването на ударената буза.

— Ох! — извика силно той и се дръпна рязко. — Боли, по дяволите!

— Я не ставай бебе! — скара му се тя.

— Кой те е излъгал, че ставаш за медицинска сестра? — изсумтя Рик, когато Холи се зае с ожулените пръсти.

— Никой не се е оплаквал досега.

— Аз обаче се оплаквам!

— Вече чух.

— Ух! — Рик гледаше навъсен как Холи поставя дебела марля на бузата му. — Изобщо не ти пука, че ме боли!

— Мислех те за по-издръжлив! Защо се биеш, щом не понасяш болка?

— За да защитя доброто ти име — отвърна, без да се замисли Рик, и в същия момент съжали за глупостта си.

— Защитавал си доброто ми име? — повтори Холи в недоумение. — Какви ги дрънкаш?

— Няма значение. Забрави го! Да кажем, че не ми допадна начинът на изразяване на един тип…

— Не думай! Чакай, позволи ми да отгатна какво е казал. Че съм странна… Нали? Че съм хипи… Че в „Духовен кръгозор“ се вършат ужасии… Наркотици, сексуални оргии… — Рик беше изненадан от точността, с която тя изреждаше казаното по неин адрес в бара. — Не се чуди, чувала съм го и преди. От хора, които имат кокоши ум.

— Не те ли дразни това?

— Разбира се, че ми е неприятно! На кой му харесва да го смятат за откачалка и особняк?

— Е, това не го казаха…

— Може би не сега, но в други случаи…

— Какво? Значи и другаде са плюли по твой адрес? — не можеше да си представи, че тя възприема хулите спокойно.

— Обществото приема трудно хора, които не се вписват в обичайните рамки — отвърна Холи. — А всеки творец носи нещо по-различно в себе си. Това плаши тесногръдите. Не пожелах да се нагодя към калъпа на еснафите и сега си плащам! — в главата й нахлуха неприятни спомени за отношението, граничещо понякога с жестокост, с което се беше сблъсквала. — Чувала съм какви ли не отвратителни неща за себе си — продължи замислено тя. — Понякога даже се питам, наистина ли човекът е най-висшата форма на живот на нашата планета…

— И ако това не е цинизъм, здраве му кажи!

— Отдай го на моментно настроение — измъчена усмивка заигра на устните й. — Най-често се дължи на шоколаден глад.

— Или ако те наранят дълбоко… Не съм ли прав?

— На всеки се е случвало да понася несправедливи обиди — въздъхна Холи.

— Но някои хора са по-уязвими, защото обидата попада право в душата им. Все едно, че късаш крилете на пеперуда…

— Не мисля, че съм безпомощна пеперуда!

— Не, не си безпомощна — протегна ръка и докосна копринения водопад, покриващ раменете й. — Красива си, няма съмнение — прокара нежно пръст по гладката й скула и очерта извивката на сочните й устни. — И особена… Ти си наистина вълшебна!

Холи се почувства съвсем обезоръжена. Нямаше сили да се отдръпне, да пренебрегне възбуждащия трепет, насладата, която се разливаше по цялото й тяло. Беше й хубаво. Невероятно… Вълшебно…

Като не откъсваше очи от нейните, Рик се наведе бавно и нежно докосна устните й. Тя се притисна до топлата му гръд, обви с ръце шията и зарови пръсти в гъстата коса. В очите му гореше див копнеж. Холи се взря за миг в тях, после притвори клепачи и се отдаде на невероятното усещане, което допирът до едрото му тяло предизвикваше у нея.

Рик бе седнал върху бюрото и Холи се оказа притисната между полуразтворените му бедра — до стегнатите джинси, които не можеха да скрият нарастващата му възбуда. Като обхвана с ръце заоблените й задни части, той опря крака на пода и я притегли още по-плътно до себе си. С дрезгав глас шептеше пламенни слова и после с нова страст потърси устните й. Холи отвърна на целувката. От гърлото му се изтръгна жаден стон, който я накара да потръпне. Неволното движение сякаш го влуди.

— Холи! — прошепна Рик задъхано. — О, господи!

Страстният зов достигна до съзнанието й и тя отвори очи. Чак тогава си даде сметка, че беше мушнала ръцете си в задните джобове на джинсите му — неволен жест, издаващ копнежа й за близостта му.

— Мисля, че ние… — прошепна тя с треперещ глас.

— Не мисли за нищо! Отпусни се… — прекъсна я Рик. Устните му докоснаха пулсиращата вена на шията й.

Дъхът й спря, когато ръката му се плъзна към гръдта й и дръзко я обхвана. Пръстът му прокарваше въображаеми пътечки по нежната заобленост, оставяйки огнени следи върху огромната памучна тениска. Холи имаше усещането, че ще се взриви. Не можеше да чака повече…

Рик пъхна ръка под тениската и откопча сутиена. Пръстите му погалиха меката като коприна кожа на голата й гръд. Без да се бави, той избута настрани вещите от бюрото и след секунди Холи се оказа притисната от тялото му върху дървения плот. Рик дръпна нагоре широката й тениска и обсипа с влудяващи целувки гърдите й. Холи се потопи във водопада на чувственото удоволствие, който заливаше с огнени потоци цялото й тяло. Желанието да се отдаде я караше да стене сладострастно. Когато устните му прокараха невидима пътека по корема й и спряха в подножието на пухкавото хълмче, тя извика и опиянена от наслада, зарови пръсти в косите му. Възбудена до крайност, понечи да го обгърне с крака, ала от бързото движение тялото й се хлъзна по гладката повърхност на бюрото. След миг щеше да е на земята, ако Рик не бе успял да я подхване в последния момент. Ала вълшебството на близостта им бе изчезнало…

— Колко жени са падали така в краката ти? — смотолеви Холи и се ухили глупаво, мъчейки да прикрие смущението си зад шегата.

— Ти си първата.

Гласът му — тих и дрезгав, й внушаваше неща, които тя не беше в състояние да осъзнае. Всичко стана така мълниеносно, че Холи не знаеше как да се държи. Отдръпна се припряно, стъпи на земята и приглади нервно раздърпаните си дрехи, като се молеше поне смущението й да не личи толкова.

— Съжалявам! Не зная как стана… Не го направих нарочно… — измънка Рик. — И двамата май се палим лесно…

— И аз не зная как стана — Холи обгърна тялото си с ръце, за да прикрие ритмичното повдигане на задъханите си гърди. Сутиенът беше още разкопчан, а нямаше желание да го оправя в присъствието на Рик.

Той явно забеляза затруднението й, защото преди тя да се опомни, най-неочаквано я обърна с гръб, повдигна тениската и закопча сутиена й.

— Благодаря… — Холи се изчерви силно. От доста години не беше изпитвала такова ужасно неудобство!

— И аз благодаря за… анкерпласта — отвърна Рик, наведе се към нея и едва докосна устните й.

 

 

Часове наред Холи се въртеше неспокойно в леглото, раздирана от противоречиви чувства. Май дотук бяха всичките й намерения да даде добър урок на Рик, разсъждаваше тя, заровила лице във възглавницата. Бе се оказала в положението на ученичка! За четвърт час бе научила един от многото начини да бъде прелъстена една жена — да бъде възбуждана, докато в тялото й пламне примитивната дива страст…

 

 

— Ей, господине, защо си с превързано лице? Да не си решил да си отрежеш ухото? Като Винсент… — попита малкият немирник Боби, когато на следващия ден срещна Рик.

— Не разбирам за какво говориш — кисело отвърна той. Нямаше никаква представа кой точно беше Винсент, ала реши да не задълбава въпроса.

— Сам ли се поряза? — полюбопитства Боби.

— Ами! Удариха ми един и…

— Уау! Значи са те фраснали с юмрук? — малчуганът заподскача възбудено около Рик. — Кой го направи? А ти успя ли да му размажеш физиономията? Имаше ли много кръв?

— Не, не чак толкова много…

— О, така ли? — Боби изглеждаше разочарован. — А защо?

Рик се чувстваше като в небрано лозе и се чудеше какво да отговори. Момченцето обаче забрави въпроса си веднага щом вниманието му се насочи към превързаната ръка на Рик.

— Хей, анкерпластът ти е страхотен! — възкликна то с възхищение. — Холи слага от шарените анкерпласти само на специални хора!

Едва сега Рик забеляза звездичките, които украсяваха анкерпласта. Разсеяност, напълно оправдана, след като снощи едва не облада Холи… На бюрото в канцеларията на „Духовен кръгозор“… От дълго време не бе изпадал в толкова тъпа ситуация.

— Хей, Холи! — кресливото гласче на Боби стресна Рик. — Ела да чуеш! Този приятел се е сбил!

— Чух вече — подхвърли тя, когато се присъедини към тях. — Приготви ли се, Боби? След малко тръгваме.

— Естествено! — потвърди ентусиазирано момчето.

— Къде ще ходите? — попита Рик. Явното пренебрежение на Холи го подразни.

— Отиваме на Рая — весело отвърна тя.

— О, в Рая… Мислех си, че снощи бяхме там.

Предизвикателната реплика за миг обърка Холи. При спомена за страстните целувки, с които Рик беше обсипал нейното тяло, сърцето й заби лудо.

— Ъ-ъ… Не в Рая, а на Рая. Това е връх в планината. Ще ходим там на екскурзия — замънка тя и подръпна нервно тениската си.

Не без задоволство Рик отбеляза, че не е единственият, когото случилото се вълнуваше.

— Тази екскурзия само за децата ли е? — попита той.

— Не. Добре дошъл е всеки, който пожелае да дойде… Да отиде… — обърка се тя и млъкна. — Рик, престани! — викна сърдито Холи.

— Какво ти правя? — погледна я невинно той.

— Пак твоите погледи! И не се опитвай да отричаш!

— Че кой отрича? Но и твоите погледите си ги бива…

— Сигурно си прав — призна тя с кисела усмивка. — Какво ще кажеш да сключим ли примирие?

— Не знаех, че сме във война.

— Защо? Не сме… Слушай, идваш ли с нас или оставаш?

— Идвам и още как!

Рик се оказа в микробуса с още осем души, които пееха в нестроен хор „Деветдесет и девет бири в ковчега на мъртвеца и бутилка ром…“. Макар че беше единак и подобни групови мероприятия му действаха потискащо, за първи път не се чувстваше като аутсайдер. Веселото настроение на спътниците му дори го накара да се отпусне. Ако такова нещо бе възможно, разбира се, след като до крака му се притискаше бедрото на Холи… Тя беше облякла учудващо нормални дрехи — истински сини джинси, макар доста поизбелели и оръфани, както го изискваше модата, и джинсова риза, под която се подаваше бяла тениска. Бе обула туристически обувки.

Тя усети отново погледа на Рик и се размърда неспокойно на седалката. Това беше единственият мъж с невероятната, наистина загадъчна способност да предизвиква в нея нервност и радостна възбуда едновременно.

— Мама беше влюбена в тази планина — заговори тя с нежност, събудена от спомена. — Казваше ми, че се възхищава на гордата осанка на снагата й, изправена гордо и самотно над заобикалящите я хълмисти възвишения в подножието.

— Когато времето е ясно, планината се вижда и от моя дом в Сиатъл — сподели Рик.

— Маунт Рейнър се вижда почти от всяко селище в щата — продължи да бъбри Холи. — Веднъж се обзаложих с една приятелка, че е така. Няколко дни обикаляхме с колата да проверяваме и в най-отдалечените места. С нея се запознах през лятото, когато и двете работехме като камериерки в хотел в Йосемитския националния парк. Знаеш ли, че съм работила и като екскурзовод? Искаш ли да ти покажа как се справям? — попита тя с дяволита усмивка. Рик кимна. — Добре, започвам. Хей, момчета, внимание! — изгледа престорено сериозно останалите пътници и подхвана: — Прочутият с природната си красота Национален парк Маунт Рейнър се намира на повече от три хиляди и двеста метра височина над заобикалящите го хълмисти възвишения на Крайбрежните планини. Това е и един от най-големите действащи вулкани на северозападното крайбрежие — нарочно влагаше в интонацията си високопарен патос. — Индианците наричали планината Такома, което означава Снежна планина. И наистина е снежна. Абсолютният рекорд за снеговалеж в света е регистриран от планинската спасителна служба „Рай“ именно тук. Дебелината на снежната покривка е достигала двадесет метра! Всяка година повече от седем хиляди алпинисти се опитват да превземат върха, но успяват едва половината.

— Прилича ми на огромна буква „М“, покрита със сняг — заяви Джордан.

— А на мен — на отхапана фунийка със сладолед — плахо се обади Марта.

— Хей, дали горе продават сладолед? — изведнъж се сети Джордан.

— Ще разберем, когато стигнем — отвърна Холи.

Пред „Старата райска хижа“ вече ги очакваха останалите три микробуса от лагера. Цялата група от деца и възрастни бе от около тридесет души. Скай и Уит тръгнаха с децата на разходка, а Холи реши, че й се полага малък отдих. Разположи се удобно на дървената пейка пред хижата и се отдаде на две от най-приятните си занимания — да съзерцава красотата на природата, като междувременно похапва от любимия си шоколадов сладолед.

— Имаш красиви обеци — Рик ги докосна леко, преди да се настани до нея на пейката.

— Вчера ми ги подариха за рождения ден — гласът й потрепери издайнически и тя подхвана прозаичната тема с надеждата, че вълнението й ще остане незабелязано от Рик. — Знаеш ли как ги наричат?

— Никога не съм минавал за специалист по женските дрънкулки — сви той рамене.

А само по жените, помисли тя, а на глас продължи:

— Наричат ги Ловци на сънища.

— Приличат ми на паяжини с перца — кимна неопределено Рик.

— Това е старо индианско поверие, според което ловецът улавя в мрежата си всички сънища и през кръгъл отвор пропуска само хубавите. Индианците закачали над люлката Ловците на сънища, за да предпазят бебетата от кошмари.

— Вярваш ли, че ще те предпазят от кошмари?

— Ще ми се да вярвам.

Преди ден беше споделила с Рик, че понякога, макар и много рядко, я спохождат кошмари. Той смръщи несъзнателно чело и се замисли. Дявол да го вземе! Дните в лагера летяха неусетно и се оказваше, че не само не напредва в изпълнението на задачата, а като че ли железните му схващания за света започваха да се разклащат. С огромна неохота беше принуден да признае поне пред себе, че ентусиазмът и чистият идеализъм на Холи събуждат в душата му чувства, които отдавна считаше за мъртви. Започваше да мисли, че в живота се откриват и други възможности, а може би една от тях да беше любовната авантюра с Холи. Не! Това не биваше да се случва! Холи не беше от жените, с които можеш да преспиш, а на сутринта да се сбогуваш…

Рик протегна ръка и изтри петънцето от шоколадовия сладолед от брадичката й.

— Пак ли съм се изцапала? — попита тя и облиза устните си. — Има ли още?

— Да — Рик посегна към дясната й буза. Върху върха на пръста му остана миниатюрна бучица неразтопен сладолед. Като я гледаше втренчено в очите, Рик я сложи бавно в устата си.

Кой знае защо, този незначителен жест предизвика тръпки на възбуда по тялото й. Усети, че я обливат горещи вълни. Като че ли потъваше в…

— Хей, вие там! Да не се целунете? — разнесе се гласът на Джордан.

Холи подскочи като ужилена и едва не изпусна фунийката със сладоледа върху себе си.

— Джордан, какво търсиш тука? — попита строго тя.

— Тоалетна.

— Джордан, казах ти да ме изчакаш! — беше Уит, който с бързи стъпки идваше към тях. — Ела, ще те заведа в тоалетната.

След миг двамата изчезнаха. Холи се обърна към Рик. Очите им се срещнаха. Имаше усещането, че загадъчните тъмносини дълбини я привличат като магнит.

— Е… Какво ще кажеш за гледката? — попита Холи, като се мъчеше гласът й да звучи спокойно.

— Ами… Не е лоша… — отвърна неопределено Рик.

— Какво! Не е лоша ли? Само това ли намери да кажеш? — възкликна възмутено тя.

— А какво би казала ти самата?

— Бих я нарекла изумителна! Великолепна! Незабравима! Кажи ми какво виждаш в далечината.

— Виждам планина, покрита със сняг…

— А знаеш, че този „сняг“ е най-голямата ледникова система в континенталната част на Щатите?

— Говориш като учителка по география — пошегува се той.

— Какво друго виждаш? — продължи Холи, без да обръща внимание на хапливата му забележка.

— Виждам борове и трева.

— Господи, трева! — възкликна тя и отчаяно обърна поглед към небето. — Това е ливада, Рик, застлана с цветя!

— Застлана значи…

— Точно така! Застлана! Тази местност е прочута с дивите си цветя! Виж само какво великолепие, каква невероятна пъстрота! Сякаш цялото пространство е покрито с огромен килим в бяло, розово, лилаво, жълто… Нищо ли на този свят не може да те впечатли?

Впечатляваше го и то как! Самата тя и начинът, по който възприемаше света, си каза Рик, ала се въздържа от коментар.

— Май разсъждаваш по въпроса, а? — закачи го Холи, като забеляза замислено му лице.

— Мислех си за гъшия дроб, който ни предложи снощи на рождения си ден — излъга Рик. — Смятах, че не ядеш месо…

— Значи ти хареса, нали? — усмихна се тя. — Само че това не беше гъши дроб, а пастет от орехи.

— Я не се занасяй!

— Наистина! Уит го приготви. Ще ти дам рецептата. Смесваше с миксера орехови ядки, моркови, лук, малко среда от хляб, прибавяш доматен сос, бульон от зеленчуци и скилидка чесън. Изсипваш сместа в намазнена тавичка и я запичаш леко.

— Хич не ми е притрябвала рецептата ти. Първо, не готвя сам, а второ, не обичам орехи…

— Но яде от пастета и го хареса, нали?

— Не знаех, че има орехи.

— Логиката ти е непоклатима, няма що!

— Тази „болест“ май се оказа заразна — отвърна Рик намусено.

— Видя ли, започваш да променяш начина си на мислене!

— И кой ти каза, че искам да го променя? Харесвам се такъв, какъвто съм си!

— Хей, Рик, ти пак се паникьоса!

— Глупости! Никога не се паникьосвам!

— Дори когато малките момиченца ти говорят за анатомичните подробности на тялото си ли?

— Онова хлапе е много цапнато в устата!

— Тя те харесва, Рик.

— Хайде де! Не думай!

— Вчера ми каза, че харесва чичкото, който все бяга от нея.

— Бягам ли? Как пък го измисли? Може би я отбягвам…

— И все пак тя те харесва.

— В живота е така. Преследваш онова, което ти убягва…

— От личен опит ли го знаеш? — подхвърли Холи.

— Може и да е от личен опит!

— Отпусни се, Рик. Погледни наоколо. Виж колко е красиво! Един приятел вярва, че планината подмладява…

— Да, обаче аз не вярвам!

— Жалко. Да вярваш, е прекрасно!

— И ти ли си от хората, които вярват?

— Бих казала, че едва сега започвам да вярвам в някои неща.

— Боже опази! Не знам тогава какво ни чака занапред.

По-точно, какво чака мен, добави Рик наум…