Ким Стюарт
Дерек

I

Забързана, Изабел излезе от метрото и без да се оглежда, се отправи към площад „Шеридан“, Следваха я възхитените мъжки погледи. Не ги забелязваше, потънала в мислите си.

„Каква скука! Животът ми тече монотонно. Нищо интересно, пикантно… Трябва просто отново да се влюбя.“

Леко се усмихна. Няколко души се вгледаха любопитно в нея, но не бяха чак толкова изненадани. Все пак това беше Ню Йорк и се случваха много необикновени неща от една безпричинна усмивка.

„Защо си пак сама, Изабел Картър? Просто, защото си много претенциозна. Никой мъж не отговаря на изискванията ти. На всеки ще намериш недостатък.“

Прекоси улица „Хъдсън“. На следващата пресечка се намираше малката й художествена галерия.

Всъщност, Изабел можеше и да не работи. Двете със сестра й Хариет бяха наследили от баща си достатъчно, за да живеят охолно. Но за разлика от сестра си, Изабел искаше да се занимава с нещо. Изкуството отдавна я интересуваше и си беше купила с част от наследството неголямо, но аранжирано с вкус магазинче, в което продаваше картини, скулптури, графики и други произведения на изящните изкуства. Имаше усет към изгодните сделки и на публичните търгове винаги смайваше присъстващите с вещината си.

Спря пред витрината на своя магазин — галерия и я загледа, смръщила чело. Репродукцията на Пикасо не беше толкова въздействаща при тази светлина. Нещо трябваше да се промени.

Със самоуверена походка влезе вътре.

— О, Изабел, добре че дойде. Току-що имах труден клиент, с когото така и не се разбрахме — посрещна я Катлийн, нейната помощница.

Изабел се усмихна.

— Не можеш да се справиш с мъж? Това е нещо ново, Кати.

— Говорих за клиент, а не за мъж — кокетно се усмихна момичето.

— Като е клиент, не му пречи да е и мъж.

Катлийн въздъхна.

— Права си. А на всичко отгоре, този беше страхотен. Но не ми обърна никакво внимание!

— И сега си направо съсипана, нали?

— Е, не чак толкова, но се обидих.

— Боже мой! — възкликна Изабел. — Ако се засягах всеки път, когато някой мъж „посмее“ да не ми обърне внимание, трябваше досега да съм полудяла.

Кати се обиди.

— Ти ме изкара истинска „вамп“.

— А не си ли?

— Може да съм „вамп“, но не съм вампир и не изпивам кръвта на мъжете.

— Но на жените след теб ще им е трудно да възвърнат у тези мъже самочувствието, което си им отнела.

— Не си справедлива — възрази Катлийн. — Винаги ги карам да се чувстват самоуверени и… величествени.

— Докато ги свалиш от пиедестала…

— Е, ако са всичко друго, но не и величествени — нацупи се Катлийн.

— Тогава по-добре да не си им внушавала това чувство — отвърна Изабел.

— Но аз мога да обичам само такива мъже.

— Ако чакаш достатъчно дълго, сигурно ще си намериш някой.

Катлийн поклати глава.

— Дотогава ще хвана паяжина. Аз нямам намерение да си слагам монашеското расо, както ти в последно време — прехапа устни, усетила, че е попрекалила.

Но Изабел само се засмя.

— Не можеш да ме засегнеш, Кати. Не съм пеперудка, която пърха от цвят на цвят. Или харесвам един мъж във всяко отношение, или спя сама в леглото си.

— Добре тогава. Приятни сънища!

Диалогът между двете сигурно щеше да приеме по-остри форми, ако в този момент не беше влязъл клиент.

Ядосана, Катлийн го стрелна с очи и, кършейки стан, се отправи към задното помещение. Мъжът усмихнат я изгледа. После забеляза Изабел и погледът му се изпълни с възхищение.

Поклони се галантно.

— Вие сигурно сте собственичката на галерията? Преди час бях тук, но госпожицата, вашата продавачка, предполагам, не можа да ми даде нужната информация.

Очите му се спряха на добре оформените й крака. Тя се подразни. „Какво иска този? Да оглежда тялото ми или да купи нещо?“

— Два сантиметра по-малко би било по-добре — каза той изведнъж, без никаква връзка. — Сухожилията са напрегнати. Признавам, че е ефектно, но аз и колегите ми нямаше да имаме толкова работа, ако жените и обувната индустрия са по-разумни.

Изабел мълчаливо го наблюдаваше. „Тоя луд ли е?“

Непознатият забеляза учудената й физиономия и се усмихна.

— Не се притеснявайте, не съм побъркан. Може ли да ви се представя? Джеймс Уелдън, ортопед.

Изабел погледна към краката си.

— А какво имахте предвид с това „два сантиметра по-малко“?

— Височината на токчето. Ако знаете, колко увреждания на интервертебрални хрущяли ми се налага да лекувам. Само защото на мода са високите токчета…

— Но обувките ми са много шик…

— Да, признавам. Но кракът ви е извит под вреден за ставата ъгъл.

Тя се засмя.

— Може би сте дошъл да ми предложите подходящи обувки?

Джеймс Уелдън също се усмихна.

— Ето, че пак се увлякох. Но е дяволски трудно да забравиш за професията си. Разбира се, не съм дошъл да ви продавам нищо. Напротив, искам да купя нещо от вас.

— Така ли? И какво е то?

Изабел трябваше да си признае, че Джеймс Уелдън й харесваше. Беше привлекателен, самоуверен мъж с покоряващо излъчване.

— Отскоро съм в нов кабинет. Ремонтирам всичко. Но освен от светли и просторни помещения, клиентите ми се нуждаят от нещо друго. Посещението при лекар винаги е свързано с неприятни емоции. Но да си в приемна, украсена с произведения на изкуството, е по-добре, отколкото да чакаш „инквизитора“ в някоя скучна стая.

— Като палач ли се възприемате? — попита тя озадачена.

— Е, това е малко силно казано. Но понякога се налага да причинявам болка на пациентите си, за да мога да им помогна. Те реагират различно. Има хора, готови да крещят само при вида на спринцовка, и други, които героически изтърпяват, докато им намествам крайниците или ги окачвам за екстензия.

— За екстензия? — Изабел потръпна. — Звучи зловещо.

— Но при ортопедично лечение често е неизбежно. Вижте, нашият гръбначен стълб може да издържа на определено натоварване… — Джеймс изведнъж сключи ръце. — Непоправим съм! Кога ще престана да поучавам хората, как да се грижат за здравето си! А още повече, красива жена като вас.

Изабел се ядоса на себе си заради смущението, което я обзе. „Какво толкова, ако някой ме смята за красива? Защо ме притесни толкова комплиментът на този мъж!…“

Изкашля се.

— Значи, търсите картини за приемната си?

— Да — лицето му грейна. — И много бих искал да ми помогнете при избора.

— Това е въпрос на вкус. А във вашия случай трябва да улучим вкуса на толкова различни хора — тя посочи стената срещу себе си. — Тук имам някои хубави неща на френски импресионисти. Въздействат много успокояващо.

Джеймс Уелдън огледа критично картините.

— Да, харесват ми — поколеба се за миг и се взря изпитателно в Изабел. — Ще сметнете ли за нахално от моя страна, ако ви помоля да дойдете с мен в кабинета ми и да изберете подходящото осветление?

Тя се замисли за секунда. После кимна.

— Съгласна съм.

Предупреди Катлийн, че ще се върне след около два часа и двамата излязоха.

 

 

Изключително привлекателният ортопед беше и забавен компаньон. В таксито, докато пътуваха към кабинета му, не спираше да разказва весели истории от практиката си. Изабел почти непрекъснато се смееше.

— Имам пациенти — нареждаше той, — преди всичко жени, които са с доста смътни представи за възможностите на един ортопед. Човешкият скелет не може да се промени, дори оперативно. Но някои вярват, че е възможно. А аз не съм в състояние да превърна жени с едри, груби кости в миньончета.

— Странно е — замисли се Изабел, — но и аз съм забелязала това при много приятелки. Нежните, фините искат да бъдат високи здравенячки и обратно, разбира се. Ние, жените, сме странни същества. Защо никога не можем да се примирим с външността си?

Джеймс я погледна одобрително.

— Вие определено нямате причина за недоволство. Рядко съм срещал толкова красива жена като вас.

— Много сте прям — отвърна тя, свеждайки очи.

Джеймс се засмя.

— И бившата ми съпруга се оплакваше, че ми липсва деликатност.

— Вие сте разведен?

— Да, от една година.

„Това ме радва. И защо? Да не би да искам вече да го свалям?“ — помисли си Изабел.

Той я впечатляваше все повече и повече. Странно, но за първи път тръгваше с клиент, за да види, дали е избрал подходящо място за картината си. И почти не се бе поколебала, когато Джеймс я помоли за това.

„Как ме омая този мъж! Да, изглежда добре, галантен е и е забавен събеседник. Та аз не знам нищо за него! Привлича ме толкова силно! Дори само мисълта да съм в прегръдките му ме възбужда. Как е възможно да копнея за секс с мъж, когото познавам едва от няколко минути!?“

Погледна го крадешком. Беше се умълчал, загледан през прозореца. Той сякаш усети, че го наблюдава, защото се обърна към нея и й се усмихна. Погледът му я накара да потръпне от възбуда.

Кабинетът му се намираше в центъра на Манхатън, на 57-а улица, близо до катедралата „Свети Петър“. Беше наел половината от единайсетия етаж на една голяма сграда.

Заинтригувана, Изабел разглеждаше светлите и практично обзаведени помещения. Доставяше й удоволствие да даде свобода на въображението си. Джеймс Уелдън слушаше съветите й с интерес. Тя му предложи да купи няколко черно-бели графики. Не беше разумно за лекарска приемна да се избере нещо прекалено предизвикателно. Сетивата на пациентите трябваше да се успокояват чрез обстановката, без да са прекалено ангажирани.

— Съгласен съм с всичко, което казвате — рече Джеймс, след като обходиха всички помещения. — Можете ли да ми осигурите графиките?

Изабел се замисли.

— Мисля, че ги имам. Не съм съвсем сигурна, но бъдете спокоен, всичко ще бъде наред с приемната ви.

— Чудесно! — възкликна той ентусиазирано. — Тогава още сега ви възлагам поръчката. Разбира се, не забравяйте и сметката. Тя сигурно не е без значение.

Изабел се засмя.

— Прав сте. Въпреки че не работя поради липса на пари.

— Следвала ли сте изобразително изкуство? — заинтересува се Джеймс.

Тя кимна.

— Шест семестъра. Но после прекъснах. Баща ми завеща на сестра ми и мен достатъчно пари, за да живеем без проблеми. Хариет се наслаждава на живота благодарение на тях. Много обича да пътува. Но аз не исках само да пръскам пари, а и да спечеля нещо. Тогава открих галерията. Това занимание ми доставя огромно удоволствие.

— Казах ли ви вече, че сте много симпатична, Изабел? — попита тихо Джеймс Уелдън и я погледна право в очите. — Мога ли да ви наричам Изабел?

— Да. Но откъде научихте името ми? Аз не ви се представих. Въпреки, че това е доста невъзпитано, признавам… — отвърна му смутено.

— Видях го на вратата на галерията — „Изабел Картър“. Това можехте да бъдете само вие. Името Изабел много ви подхожда — продължи той и в очите му отново проблесна нескрито възхищение. — Испанската кралица! О, да, много добре мога да си ви представя в кралски одежди.

— А аз съм се изправила пред вас в дънки.

— Но вие и тях носите с грация. Наистина, Изабел, вие сте прекрасна жена.

— Вече достатъчно пъти ми го повторихте. Нека запазим делови отношения.

— Искате ли го наистина?

Хвана ръката й и галантно я целуна.

При допира на устните му сякаш я разтърси ток.

— Но ние съвсем не се познаваме… — промълви тя толкова тихо, че Джеймс едва я чу.

— Бихме могли да се опознаем. Ще се радвам да се сближим. Моля ви, Изабел, излезте с мен тази вечер.

Изабел се поколеба.

— Трябва първо да проверя в бележника си — уклончиво отвърна. — Ако нямам ангажимент…

— А ако имате — прекъсна я той, — можете да го отложите.

Изабел много добре знаеше, че е свободна. Но Джеймс Уелдън не биваше да спечели лесно играта. Да му откаже й беше трудно, но искаше да си придаде повече достойнство, като не се съгласи веднага.

— След като проверя и съм сигурна, че не съм заета, тогава ще вечерям с вас.

Джеймс въздъхна.

— Боже мой, можете да бъдете и много твърда.

Тя се усмихна.

— Така казва и сестра ми. Обяснява го със зодията ми.

— Коя зодия сте?

— Козирог. Според сестра ми, Хариет, съм прекалено последователна, прилежна, упорита.

— Е, и козирогът притежава някои дразнещи черти — рече Джеймс развеселен. — Не искам да кажа, че тези, които изброихте са лоши, но звучат наистина суховато.

— Възможно е. Но аз съм настроена малко скептично към астрологията. За разлика от Хариет. За нея хороскопите са неподлежащи на съмнение закони.

— Съгласен съм с вас. И за мен всичко това е някак несериозно. Важното е да бъдете с мен тази вечер — взе ръката й и я стисна нежно. — Моля ви, Изабел, проверете ангажиментите си и ми звъннете веднага. Не забравяйте обаче, че един отказ от ваша страна ще ме направи много, много нещастен.

— Сега вече преувеличавате — засмя се Изабел. — Ще ви се обадя.

Реши първо да се опита да изясни чувствата си към този чаровен мъж, преди да реши, дали иска да го види отново.

Той й подаде визитната си картичка.

— Ще ви извикам такси и после ще чакам позвъняването ви.

— Ще видим…

Изабел прибра визитката в чантата си. Докато излизаше, забеляза пламъка в погледа му. Джеймс явно изгаряше от желание.

 

 

Когато се върна в галерията, Катлийн я посрещна гузно.

— Съжалявам, че се държах толкова лошо с теб.

— Няма нищо — отвърна Изабел, — и аз не бях особено мила.

— Остави… — каза Кати великодушно. — Сключи ли добра сделка?

— Да, продадох няколко графики. Трябва да ги опаковаме и да осигурим доставчици, които да ги откарат в кабинета на клиента.

— Побъркан тип, нали?

— Да — кратко отсече Изабел.

Катлийн внимателно се вгледа в шефката си.

— Да не би нещо да е станало между вас? — полюбопитства тя.

— Знаеш, че не обичам подобни въпроси! — ядоса се Изабел.

— Господи, колко бързо се палиш! Въпросът ми беше съвсем невинен.

— От твоя гледна точка — да. Но ти знаеш, че в това отношение съм малко по-старомодна.

— Да, знам — въздъхна Кати. — И затова сигурно ще си останеш стара мома.

— Не мисля — сухо отбеляза Изабел. — А за да задоволя любопитството ти, ще ти кажа — тази вечер може би ще вечерям с Джеймс Уелдън.

Очите на Катлийн се разшириха от изненада.

— Ауу, Джеймс се казва, значи. И кога успяхте да се опознаете?

— Ще ми помогнеш ли да изготвя доставката или предпочиташ да си стоим тук и да обсъждаме личния ми живот?

— Защо не каза „интимния ми живот“? — подхвърли иронично Катлийн. — Познавам те достатъчно добре, за да усетя, че между Джеймс и теб се е случило нещо.

— Щом като ме познаваш толкова добре, трябва да ти е ясно, че не обичам да говоря за тези неща.

— Добре — нацупи се Катлийн. — Млъквам. Дума повече няма да обеля.

Двете започнаха да приготвят графиките за доктор Уелдън. От време на време Изабел поглеждаше часовника си нервно. Искаше й се да му звънне, но не трябваше да бърза, за да не се издаде, че срещата я вълнува чак толкова.

След като прегледа още веднъж доставката, отиде до телефона.

Още при втория сигнал Джеймс вдигна слушалката.

— О, Изабел, чаках да ми се обадите! — въздъхна той облекчено. — Няколко пъти посягах вече към телефона…

— Нали ви обещах, че ще звънна — прекъсна го тя.

Гласът й прозвуча по-студено, от колкото й се искаше. „Защо ли Джеймс е толкова нетърпелив?“

— Може ли да ви взема от галерията?

— Нека се срещнем в някой ресторант — предложи Изабел.

— Както желаете. Къде да се видим?

— Какво ще кажете за „Стекхауз“, на 71-ва улица и „Медисън авеню“. Много е уютно.

— Съгласен съм. Да речем, в осем часа?

— Окей.

Затвори апарата, преди Джеймс да успее да каже нещо. Сърцето й биеше лудо. Наложи си да се стегне.

Останалото време от следобеда прекара в писане и оформяне на документи. Това задължение й беше неприятно, но все някой трябваше да го свърши. Катлийн се занимаваше само с продажбите. Малко преди шест събра листите на работната си маса и въздъхна. Не беше приключила с всичко, което си бе наумила, но не можеше да си събере мислите. В съзнанието й непрекъснато изплуваше образът на Джеймс Уелдън.

Катлийн влезе при нея.

— Не искаш ли да изпием по едно кафе?

— Съжалявам, но нямам време.

— Това значи, че наистина ще се срещнеш с него. Трябва много да ти е харесал…

Изабел се засмя и поклати глава.

— Непоправима си, Кати! Въпреки че затворих вратата след себе си, докато говорех с Джеймс, ти си успяла да научиш достатъчно.

— Не съм подслушвала. Само предположих. Но изглежда съм имала право — добави Катлийн през смях. — Ню Йорк си има нова любовна двойка — Изабел Картър и Джеймс… Как беше?

— Уелдън — отвърна Изабел остро. — Ортопед е, има кабинет на 57-а улица и е разведен. Доволна ли си? Това е всичко, което знам за него.

— С удоволствие бих научила нещо повечко от биографията му — намигна й Катлийн, — но мисля, че утре ще го разбера.

— Няма да можеш. Във всеки случай, не от мен.

— Жалко! — тя обидена взе якето си и излезе с едно кратко „чао“.

 

 

В седем часа Изабел беше вече в своя удобен и добре обзаведен апартамент. Наля си уиски със сода и се отпусна в мекото кресло. Отпиваше на малки глътки. Просто имаше нужда от няколко минути почивка. Помисли си, дали няма да е по-добре, ако закъснее за срещата си с Джеймс Уелдън? Той не биваше да разбере, че тя така копнее да го види.

Довърши питието си, изпуши една цигара, после се изкъпа. Загърната с хавлията, застана пред гардероба. Чудеше се какво да облече. Избра си една бледозелена копринена рокля, която страшно отиваше на очите й. А дългите си тъмни коси стегна в разкошен кок.

„Така още повече ще напомням на Джеймс за испанската кралица“ — рече си развеселена.

Погледна часовника. „Трябва да побързам. Така или иначе, ще закъснея, но да карам един мъж да ме чака повече от четвърт час… Ами ако Джеймс си тръгне?“ Изтръпна при тази мисъл. За секунда си навлече един бял блейзер, взе чантата си и излезе.

Проклетият асансьор пак не беше на нейния етаж. Почака малко и хукна по стълбите. „Това е полезно за фигурата ми.“ Доволно поглади с ръка тънката си талия.

Стигна до партера. Забеляза възхитения поглед на Джон, собственикът на къщата. Гордо вирна брадичка.

„Да, изглеждам добре! Джеймс ще се очарова като ме види!“

Махна на едно такси, качи се бързо и съобщи адреса на „Стекхауз“.

II

Плати на шофьора и погледна часовника си. Вече беше девет без петнайсет. Присви ядосано устни. „Сама съм си виновна.“

Влезе в ресторанта и се огледа. Нямаше и следа от Джеймс Уелдън. „Не ме е дочакал!“ Поколеба се за миг и разочарована се обърна, готова да си тръгне. В този момент към нея се приближи един сервитьор.

— Мис Картър?

Изабел кимна озадачена.

— Доктор Уелдън ви очаква. Последвайте ме, ако обичате.

Въведе я в малка изискана зала. Джеймс Уелдън се изправи, когато тя влезе, и пристъпи към нея с протегнати ръце.

— Изабел! Толкова се радвам, че дойдохте!

— Защо сте седнал тук?

— За да не ни притеснява никой. Другите зали са за празненства, тук ще сме съвсем сами и ще можем да вечеряме и разговаряме на спокойствие.

Изабел усети, как ръцете й се разтрепериха. „Сама с Джеймс Уелдън! Не мечтаех ли точно за това от няколко часа насам?“

Той поръча шампанско и я попита какво предпочита за вечеря. Всъщност, съвсем не беше гладна. Неговото присъствие будеше у нея по-различни желания. Поръча си само салата, а Джеймс си избра стек.

Когато им сервираха и двамата неохотно зачовъркаха в чиниите си.

Изведнъж Уелдън остави вилицата си, взе ръката на Изабел и стисна нежно пръстите й. Тя имаше чувството, че ще потъне в пламтящия му поглед.

— Изабел — прошепна й, — едва не полудях, докато те чаках! Вече си мислех, че няма да дойдеш!

Сърцето й заби лудо.

— Аз… аз имах малко работа.

— Какво толкова спешно трябваше да свършиш? — запита Джеймс с недоверчива усмивка.

— Вече няма значение — отвърна му уклончиво.

Не беше необходимо да знае, че нарочно го бе накарала да чака.

Той отмести чинията си и запали цигара. Замислен, гледаше как димът се извива нагоре.

Изабел отпи от шампанското. Притвори очи леко замаяна и се отпусна. „Какво предизвиква това приятно усещане — шампанското или присъствието на този красив мъж?“

Като ехо достигна до ушите й гласът му:

— Изабел, знаеш ли… Влюбих се в теб от пръв поглед.

Тя го погледна смаяна. „Джеймс ми прави любовно признание!“

— Всъщност, имах намерение да купя само една картина от твоята галерия, не се оставих да ме придумаш да украся приемната си с повече платна.

— Не съм настоявала! — възрази Изабел. — Ти сам пожела.

— Да, защото не знаех, как по друг начин да се сближа с теб. Тогава реших, че ако ти направя изгодна поръчка, ще мога да те помоля да дойдеш в кабинета ми. Трябваше да измисля някакъв предлог, за да бъда по-дълго с теб.

— Така или иначе, щях да дойда, дори да не беше купил нищо — призна Изабел.

— Искаш да кажеш, че отвръщаш на чувствата ми?

Тя тихо се засмя.

— О, не, не ме разбра. Не мога да твърдя, че отвръщам на чувствата ти. Просто и аз имах желание да те опозная по-отблизо.

— Важното е, че желанията ни съвпадат! Не можеш да си представиш, какво щастие е за мен да чуя тези думи.

Джеймс се изправи, заобиколи масата и застана зад стола й. Сложи длани на раменете й и се наведе към нея. Изабел усещаше парещия му дъх. Обзе я особено опияняващо чувство.

— Джеймс! О, Джеймс!

Той простена тихо. Целуна я по косите.

— Каква прекрасна коса имаш! И как ухае!

— От шампоана е — засмя се Изабел и по този начин стопи напрежението.

В следващия момент се появи сервитьорът.

— Имате ли нужда от нещо?

Джеймс трепна, но не отдръпна ръцете си.

— Благодаря, не желаем нищо повече — в гласа му прозвуча сподавен гняв.

— С удоволствие бих изпила един тоник.

Изабел се подразни, че дори не я попита, преди да отпрати сервитьора.

— Извинявай. Разбира се, трябваше да се съобразя с теб. Понякога наистина реагирам много бавно.

— Дано не ти се случва по време на операция — отвърна му сухо. Би могло да има доста неприятни последици.

— Когато съм на работа, никакви чувства не ме вълнуват. Но в твое присъствие сърцето ми започва да бие лудо и не мога да си обясня защо?

— Сърцето е мускул. Като лекар би трябвало да познаваш функциите му.

Джеймс обхвана раменете й и така силно я притисна, че тя тихо извика!

— Ти си същински малък дявол! Не съм подозирал, че можеш да бъдеш толкова злъчна.

— Всъщност, какво знаеш за мен?

— Признавам си, не много. Но знам едно — искам да науча всичко за теб.

— Не съм сигурна, че желая същото — каза замислено Изабел.

— Да, разбирам. Повечето жени искат да бъдат тайнствени и не позволяват на никой мъж да ги разгадае — Джеймс тихо се засмя. — Ако ти обещая да не любопитствам, ще останеш ли с мен тази нощ? — целуна я по шията.

Тя почувства, как по тялото й премина вълна на възбуда. „Ако не спре веднага, ще припадна!“ Толкова силно го желаеше! Просто не можеше да не приеме предложението му, въпреки че й беше ясно, какво ще се случи, ако влезе в апартамента му.

— Да идем у нас… — промълви.

— Разбира се, щом искаш — отвърна Джеймс с дрезгав глас. — Само, моля те, нека побързаме. Не мога да издържам повече. Искам да те целувам, да те държа в прегръдките си… А тук всеки момент ще се появи онзи нахален келнер.

Изабел се усмихна.

— Хайде да тръгваме — прошепна прелъстително. — Късно е вече.

Той бързо плати сметката и напуснаха ресторанта.

 

 

В таксито Джеймс я прегърна през раменете, а тя склони глава на гърдите му. Известно време и двамата мълчаха. През прозореца пробягваха светлините на Манхатън. Беше й приятно да усеща допира на бедрото му до своето. Изведнъж той я хвана за брадичката и бавно обърна лицето й към себе си. Отначало целувката му бе нежна и лека, но постепенно ставаше все по-страстна. Ръката му се плъзна към гърдите й. Изабел затаи дъх и неволно простена, силно възбудена от това докосване.

„Шофьорът! — сепна се тя. — Дали не ни наблюдава?“. Но емоциите замъглиха притесненията й. С готовност разтвори устни.

Лудата игра на езика му отново предизвика у нея сладостни тръпки. Притисна се още по-плътно до тялото му. С тих вопъл Джеймс хвана ръката й и я постави на коляното си. Изабел прокара длан нагоре по мускулестото му бедро и усети твърдия напор на възбудената му мъжка плът.

Джеймс загали нежно гърдите й, докато зърната им набъбнаха и се вирнаха с готовност под тънката й блузка. Изабел леко се свлече на седалката и притегли ръката му към корема си. Пръстите му се спуснаха бавно надолу и се шмугнаха между бедрата й.

И двамата не бяха забелязали, че таксито е спряло.

— Пристигнахме — стресна ги невъзмутимият глас на шофьора.

Изабел трепна, оправи роклята си и се огледа объркана. „Господи, съвсем съм си загубила ума! Какво ще си помислят за мен?“

Джеймс овладя положението — остави на мъжа пет долара бакшиш, излезе от колата и й помогна да слезе. Без да го е грижа за хората от улицата, хвана я за ръка и я повлече след себе си към близката сграда.

— Спри! — засмя се Изабел. — Живея в съседната къща.

Той се закова на място. Поклати глава — трябваше му време да осмисли думите й.

— Какво ти става? Да не си откачил?

Погледна я сластно.

— Не е никак чудно, че съм в такова състояние — прошепна в ухото й. — Полудял съм от желание по теб.

Покрай тях мина възрастна двойка. Жената направи кисела гримаса, а мъжът вдигна рамене разбиращо.

Джеймс им намигна и двамата с Изабел се затичаха към входа на дома й. Втурнаха се нагоре по стълбите. Беше й трудно да го следва. Едва в асансьора успя да си поеме дъх.

— На кой етаж живееш?

— На осмия.

Той натисна бутона. Докато кабината се издигаше нагоре, грабна Изабел в прегръдката си и я зацелува диво и страстно. Вратата отдавна се беше отворила, а те все още стояха плътно притиснати.

— Нека не прозвучи нахално — прекъсна ги весел женски глас, — но ще ви бъда благодарна, ако ми позволите да ползвам асансьора. Направете ми малко място и аз ще се кача, а вие можете да продължите. Изглежда, ви е трудно да се разделите.

Изабел сведе очи, смутена, че така открито бе показала възбудата си. Все пак, не беше родена в свободомислещия Ню Йорк, а в малко провинциално градче в Средния Запад.

Измъкнаха се бързо под любопитния поглед на възрастната дама. Ръцете на Изабел така трепереха, че не можеше да улучи ключалката. Джеймс нетърпеливо измъкна ключа от пръстите й и отвори.

— Виждаш ли, ние мъжете сме по-сръчни.

— Ако бях на твое място, нямаше да кажа подобно нещо точно сега — предизвикателно отвърна тя. — Ще видиш ти, като те оставя сам с всичките ти „сръчности“.

Джеймс се разсмя гръмогласно.

— Вярно е — държиш ме изцяло в ръцете си. Без теб съм безпомощен, като малко дете.

Отново я притегли жадно към себе си и впи устни в нейните.

— О, Изабел, безумно те желая!

Тя му се усмихна прелъстително.

— Аз също. Но защо да бързаме? Цялата нощ е пред нас. Какво ще кажеш за едно питие?

Неохотно я освободи от прегръдката си.

— Ако обещаеш да ме разпалиш след това с нещо по-различно от леденостудено мартини, съм съгласен.

— Окей. Значи, искаш мартини. Със или без маслина?

Влязоха в малкото антре.

Джеймс не й отговори.

Раздразнена, тя го погледна.

— Със или без… — започна, но замълча, забелязала алчния му поглед.

Хвана дланта му и го повлече към хола.

— Наистина имаш нужда от едно студено питие — отбеляза пътьом. — Вече съвсем не можеш да се контролираш.

— Права си, не мога да се сдържам — Джеймс я взе на ръце. — Прекрасна си!…

— Вратата… — напомни му задъхано Изабел.

Без да се обръща, той затвори с крак.

Мина й през ум, че трябва и да заключат, но страстта замъгли мислите й.

— Къде е спалнята? — изхриптя Джеймс.

Посочи му втората врата вдясно. Той я внесе и отново затвори с крак след себе си.

— Щяхме да пием мартини… — промълви Изабел.

— По-късно — нетърпеливо отвърна Джеймс и я положи внимателно на леглото.

Седна до нея и се вгледа в лицето й.

— Колко си красива!

Наведе се и я целуна по шията.

При допира на устните му възбудата отново я завладя. Той несръчно се опита да разкопчее роклята й. Мъничките перлени копчета очевидно го затрудняваха. Изабел отмести ръцете му и със замах разтвори скрития цип.

— Това е подло! — възкликна Джеймс.

— Копчетата са само украса — каза тя през смях.

— Откъде да знае един мъж подобно нещо? Ще се оплача от дизайнерите. За в бъдеще при кроенето на дамско облекло трябва да се имат предвид и ситуации като тази.

Изабел безмълвно смъкна горната част на роклята си. Очите му се разшириха, когато видя съвършено оформените й гърди, и съвсем забрави за недоволствата си от модната индустрия.

— Фантастично! — възкликна и зарови лице между тях.

Дъхът му пареше кожата й. Възбудата й бе неизмерима. Мислите й се замъглиха. Конвулсивно присви колене и изопна гърба си.

Той трескаво дръпна роклята й надолу по бедрата. Изабел му помагаше да я съблече. Остана само по бикини. Ръцете му жадно се плъзнаха по кадифената кожа на корема й и се спряха на венериния й хълм. Тя леко повдигна таза си, за да ги усети по-плътно. Ласките му бяха истинска наслада. Малко след това езикът на Джеймс последва пръстите му.

„Господи, ще припадна!“ — беше последната й съзнателна мисъл.

Джеймс бавно се изправи и започна да изхлузва ризата си. Погледът на Изабел бе прикован върху издутината на панталона му.

Той тъкмо сваляше ципа, когато вратата на спалнята се отвори.

Ужасена, Изабел извика и дръпна завивката, за да прикрие голото си тяло.

— О, извинете, май попречих…

— Хариет! — изкрещя Изабел.

Джеймс гледаше непознатата вцепенен.

Тя намигна и дискретно затвори.

— Сестра ми — въздъхна Изабел и скръсти ръце на тила си.

Като видя, че той не реагира, а продължава втренчено да се взира във вратата, стана и посегна за дрехите си.

— Трябва да отидем при нея — облече се бързо и го подкани. — Хайде, ела.

Джеймс я изгледа така, сякаш я виждаше за първи път.

— Но… но… — запъна се, неспособен да каже нещо повече.

— Пристигнала е сестра ми Хариет — обясни му тя. — От време на време ми идва на гости. За съжаление… — добави.

— Но… — повтори Джеймс и остана с отворена уста.

— Разбираш, че не можем да продължим. Трябва да отидем във всекидневната и да поздравим Хариет. И двамата имаме нужда от едно питие — Изабел едва сдържа раздразнението си.

Той най-после се опомни. С треперещи пръсти затвори ципа на панталона си и навлече ризата. Изабел вече беше отишла в другата стая.

Хариет си правеше коктейл на малкия барплот. Когато чу стъпките на сестра си, обърна се и я погледна лукаво.

— Съжалявам — вдигна рамене. — Май се появих в най-неподходящия момент.

— Нима? — Изабел беше бясна. — Не можа ли да звъннеш?

— Представи си, звъннах! Три пъти! Отвътре нищо не се чуваше и помислих, че те няма. Но входната врата не беше заключена и влязох. Реших да си оставя багажа в спалнята, и когато отворих…

— Ах, така ли? — Изабел сложи ръце на кръста си. В следващия момент забеляза заинтригувания поглед на Хариет, насочен към вратата.

— Добър вечер. Може ли да се представя? Името ми е Джеймс Уелдън.

— Добър вечер — отвърна Хариет с лека насмешка.

— Приятно ми е, Хариет Доналдсън, сестра съм на Изабел.

— Ами… — Джеймс не знаеше какво да каже.

— Да пийнем нещо — предложи делово Изабел, за да го измъкне от неудобното положение.

— Добра идея — възкликна Джеймс с облекчение.

Тя приготви три мартинита.

— Отдавна ли познавате Изабел? — поде Хариет.

— Ами, не много отдавна… — отвърна Джеймс.

— Теб какво те засяга! — сряза я Изабел.

Тя се усмихна иронично.

— Нищо, разбира се. Но, скъпа, доколкото те познавам, стигаш до интимни контакти с някого, едва след като си го познавала с години — обърна се към Джеймс.

— Изабел е козирог, имайте го предвид. Прилежна, усърдна, дееспособна, благонадеждна и невероятно скучна. Липсва й тръпка.

— А ти я имаш, нали? — отбеляза сухо Изабел.

— Стрелецът във всеки случай е по-вълнуващ от козирога — отвърна й Хариет и погледна отново Джеймс.

— Вие коя зодия сте?

— Ами… — запъна се той отново. — … Рак.

— Кажи ми, Изабел, всяко свое изречение ли господин Уелдън започва с „ами“?

— Хариет, нетърпима си?! — скара й се Изабел и се обърна към Джеймс. — Извинявам се заради сестра си. Тя е направо непоносима! Още като дете си беше такава. Сигурна съм, че на баща ни заради нея му побеляха косите.

— Като малка и ти беше твърдоглава. Поне половината главоболия на татко ти си ги създала.

Джеймс най-после преодоля смущението си.

— С толкова очарователни дъщери, на който и да е родител ще му побелеят косите — рече той и леко се поклони на Хариет. — Само мисълта, на колко мъже ще завъртят главите две такива красиви момичета, няма да остави никой баща да спи спокойно.

— Така ли мислите? — засмя се Хариет и намигна на сестра си. — Трябва да призная, че има нещо вярно. Когато се омъжих за трети път, татко се хвана за главата, а четвъртият ми съпруг за жалост не доживя да види.

— И слава богу! — възкликна Изабел. — При „Джордж Четвърти“, както ти винаги го наричаше, щеше със сигурност да получи удар.

Хариет се замисли.

— Да, Джордж беше особен мъж — въздъхна и за известно време потъна в спомени. — Беше Рак, като вас — добави тя, поглеждайки към Джеймс.

— Е, това говори само по себе си за него — отвърна весело той.

— Мислите ли наистина, че мъжете от тази зодия са интересни?

— Ако трябва да съм откровен, никога не съм се занимавал с астрология.

— Проблемът на рака е, че е скучен, колеблив, любител на домашния уют… Чувствителен е, признавам, но ако трябва да го чакаш да вземе решение… — Хариет отново въздъхна. — Няма да повярвате, какви проблеми ми създаде Джордж при развода. Искаше непременно да си остане мой съпруг.

— Разбирам го… с такава интересна и привлекателна жена — галантно вметна Джеймс.

Тя му хвърли недоверчив поглед. Но когато прочете искреното възхищение в очите му, прокара език по устните си.

— Известно ли ви е, че козирог и рак въобще не си подхождат? — произнесе бавно.

— Стрелец и Рак също, знаеш го от опит — подхвърли Изабел самодоволно.

— Да, вярно е.

Хариет замълча, после изведнъж избухна в смях и извика:

— Нещо не ви ли смущава, деца?

— Какво? — запитаха и двамата в един глас.

Тя вдигна чашата си.

— Още не сме опитали питиетата. Наздраве! — отпи голяма глътка. — Така-а, а какво ще правим тази вечер?

— Но вече е среднощ — напомни й Изабел.

— И какво от това? Нали сме в Ню Йорк, а не в провинцията. За какво, мислиш, съм дошла тук?

— На лов за съпруг номер шест — предположи сестра й.

— Как можа да го кажеш! — отвърна възмутено Хариет. — Никога няма да се омъжа отново — заяви със сериозен тон. — Проблемът е в това, че все още търся мъжа на мечтите си.

— Всеки един от твоите многобройни съпрузи беше „мъжът на мечтите ти“ — присмя й се Изабел. — Все това повтаряше преди сватбите.

— Но те бяха! — защити се тя. Отново прокара език по устните си и изгледа Джеймс. — Бяха до момента, в който открих, че съм се заблудила. А да се греши, е човешко, нали?

Погледна отново Джеймс, като че очакваше да я подкрепи.

— Съгласен съм с вас — той кимна и вдигна очи към стенния часовник. — За съжаление, трябва да тръгвам.

— О, колко жалко! — изчурулика Хариет.

Изабел й отправи гневна гримаса и демонстративно подаде ръка на Джеймс. Той разсеяно я прегърна, без да откъсва поглед от сестра й.

— Лека нощ. Долу ще можеш да вземеш такси — тя нервно издърпа пръстите си. — Лека нощ! — повтори остро.

Джеймс се сепна.

— Довиждане. Ще ти звънна утре в галерията — обеща и излезе.

Хариет се тръшна на дивана и се облегна назад.

— Интересен е… — тя изпъна ръце и се прозя. — Но въпреки това се радвам, че си тръгна. Най-после ще можем да си поговорим на спокойствие. Имам толкова много да ти разказвам! Ела, седни до мен.

— Не, благодаря. Нямам намерение да прекарвам нощта в празни приказки. Уморена съм — отвърна рязко Изабел. — Ще си лягам. Знаеш къде е спалното бельо за гости.

— Боже мой, пак си кисела — Хариет посегна към чашата си. — Е, тогава ще изпия още едно питие и ще послушам музика. Утре можем да побъбрим. Дотогава, надявам се, ще си превъзмогнала сексуалната си незадоволеност.

— Лека нощ!

Изабел излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

III

Когато стана на другата сутрин, Хариет още спеше. Без да я буди, бързо закуси и излезе. На път за галерията рой мисли се въртяха в главата й.

„Как да разбирам държанието на Хариет снощи? Дали иска да ми отнеме Джеймс? Но аз имам ли изобщо връзка с този мъж? Едва от вчера го познавам! А бях готова да легна с него. При това не съм такъв тип! Искам нещо повече!“

Усмихна се на себе си. „Хариет ще припише това на зодията ми.“ Трябваше да признае, че много съществени неща я деляха от сестра й. Но се съмняваше, че причината е в разположението на звездите.

Въпреки, че бяха толкова различни, все пак бяха силно привързани една към друга. Още като деца често се караха, но и бързо се сдобряваха. Понякога Хариет изглеждаше малко високомерна и цинична, но всъщност дълбоко в себе си беше мила и добра.

Обичаше лукса и парите. Влюбваше се често и силно, но чувствата й никога не бяха много трайни. Бързо й омръзваше всичко, докато Изабел успяваше да бъде целенасочена във всяко отношение. Именно това качество у нея Хариет заклеймяваше като скучно.

Сестра й изобщо не можеше да разбере, защо се занимава с галерията. Нали имаше достатъчно пари. Освен това много мъже биха били щастливи да сложат в краката на една красива жена любовта и състоянието си. След всеки от поредните й разводи, имуществото на Хариет нарастваше.

„Тя можеше да се настани и в хотел — мислеше си Изабел, докато излизаше от метрото, — но всеки престой в Ню Йорк прекарва при мен. Странно, че още не се е омъжила за някого от този град, въпреки че с удоволствие би живяла тук — сбърчи чело. — Хариет със сигурност няма да остане дълго сама. Скоро ще се появи съпруг номер шест. Но това не трябва да е Джеймс Уелдън!“

Припомни си нежните му ръце, устните му — жадни и ненаситни — и потръпна. Толкова силно я бе завладял споменът за снощната любовна игра, че за малко да подмине собствения си магазин.

 

 

Влезе в галерията. Катлийн бе вече тук и почистваше изложените предмети от праха. Тя вяло поздрави шефката си. Изабел учудено я погледна. Явно нещо се бе случило.

— Какво става с теб?

Момичето не отговори. Продължаваше да бърше една статуетка в левия ъгъл на помещението.

„Какъв ужасен предмет — помисли си Изабел, както винаги, когато видеше тази смешна, неразбираема, телена фигура. — Трябва да съм била сляпа, когато съм я купувала. Никога не съм се прекарвала така. Кога ли ще се реша да изхвърля това нещо? Но пък може и да дойде някой клиент и да купи тази проклета статуя, направена явно в състояние на пълно умопомрачение.“

— Какво има? — повторно попита.

Катлийн лъскаше упорито широката тел, която трябваше да представлява главата на фигурата.

Погледна я занесено.

— Влюбих се! — пропя изведнъж и подскочи от радост.

— Нищо ново под слънцето — рече Изабел сухо.

— Напротив — настоя Катлийн. — Този път срещнах голямата си любов.

— Добре, щом така смяташ — Изабел се обърна и тръгна към кабинета си. — Желая ти много щастие. Ако благоволиш, можеш някой път да ме запознаеш с този „мъж-мечта“. Търсил ли ме е някой?

Трябваше да повтори няколко пъти въпроса си, докато Катлийн отреагира.

— Да, доктор Уелдън звъня. И то два пъти.

— Тогава пак ще звънне.

Престори се на безразлична, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне.

Кати поклати глава.

— Знаеш ли, пропускаш най-хубавото от живота, като прекарваш нощите си сама.

— Откъде знаеш, че съм спала сама?

— В противен случай щяхте да закусите заедно, и той нямаше толкова рано сутринта да звъни на пожар.

— Това си е моя работа. Не се тревожи за личния ми живот. Всичко е наред.

— Дано! — загрижено отвърна Катлийн и въздъхна.

После отново се залови за работа.

Изабел тъкмо бе седнала зад бюрото си, когато телефонът звънна. Понечи веднага да вдигне слушалката, но в последния момент се спря и изчака малко. „Джеймс не трябва да си мисли, че седя до апарата и само чакам да ми се обади.“

Но не беше Джеймс.

— Здравей, Изабел — прозвуча бодрият глас на Хариет. — Изобщо не съм усетила, кога си излязла.

— Не исках да те будя.

— Колко мило от твоя страна — Хариет бе трогната. — Ей, още ли се сърдиш за снощи? — попита тихо.

— Няма нищо — отвърна Изабел великодушно.

— Ти си чудесна сестра! Знаеш, че те обичам, нищо, че сме толкова различни.

— Мисля, че това е всъщност причината да се обичаме — каза Изабел сухо.

— Сигурно си права — Хариет дълбоко си пое въздух. — Знаеш ли, този Джеймс Уелдън наистина е симпатяга. Жалко, че е Рак…

Изабел се изсмя.

— Ти си полудяла. Не можеш да преценяваш един човек според зодията му. Това е лудост!

— Напротив — рече наставнически Хариет. — Така че остави този мъж. Козирог и Рак просто не си подхождат.

Изабел искаше да възрази, но сестра й не й даде възможност.

— В края на краищата, сама ще се убедиш. Няма повече да обеля и дума по този въпрос.

— Надявам се.

— Разбрано! Но аз всъщност не се обадих затова. Исках да те питам, дали си свободна днес следобед. Можем да се пошляем малко и да напазаруваме.

— Не, заета съм.

— А вечерта?

— Не знам още.

Изабел си мислеше за Джеймс. „Може би ще се срещнем…“

— Днес ще трябва да се забавляваш сама. А утре съм на твое разположение.

— Окей. Приятен ден — отвърна й Хариет без следа от обида.

Тъкмо бе оставила слушалката, когато Джеймс звънна.

Гласът му пробуди в нея спомена за нежностите в таксито и леглото й. „Как бих искала сега да съм в прегръдките му и да достигна върховното удоволствие, до което бях толкова близо…“

— Съжалявам за снощи — каза той. — Вечерта ни се провали. Получи се страхотен гаф.

— Вярно е… — измънка Изабел.

Трудно й бе да придаде достатъчна твърдост на интонацията си — толкова бе възбудена.

— Искаш ли да се срещнем тази вечер? — попита Джеймс с нескрит копнеж.

— Да.

— Да вечеряме някъде?

— Не, скъпи. Имам чувството, че никога няма да огладнея, когато съм с теб — засмя се тя.

— Добре… тогава можем да отидем в моя апартамент.

— Добра идея.

— Ще мина да те взема от галерията с такси. Кога?

— Да кажем в шест.

— Обаче нито минута по-късно! Не можеш да си представиш, как те желая, Изабел!

— Аз също. Довиждане, скъпи…

Потръпна. „Боже, защо сега не е вече шест! Най-сетне да го видя, да лежа в прегръдките му… Сигурно ще прекараме фантастична нощ. Просто трябва!“

 

 

Към пет следобед Изабел стана неспокойна и непрекъснато гледаше часовника. Освободи Катлийн, защото нямаше особена полза от нея — беше ужасно разсеяна.

Тъкмо оправи грима си и пристигна Джеймс. Носеше огромен букет рози. Привлече я към себе си. Когато усети устните му върху своите, обхвана я отново онова сладко усещане за слабост. Искаше й се да е някъде сама с него и да не мисли за нищо друго, освен за любов.

— Да тръгваме — прошепна в ухото й той, сякаш бе прочел мислите й.

Когато обаче ласките му станаха по-дръзки, Изабел започна да се съпротивлява през смях.

— Днес ще почакаме, докато останем само двамата. Не искам зрители.

— Как е сестра ти? — заинтересува се Джеймс. — Съвзе ли се след вчерашната изненада?

— О, Хариет успешно се е справяла и с по-тежки ситуации. За разлика от нейния живот, моят досега протичаше почти като в манастир.

— Е, това ще се промени — каза той нежно и я целуна.

Спряха пред сградата, където се намираше жилището му. Галантно й подаде ръка, за да излезе от таксито и плати на шофьора. Изабел го чакаше на тротоара. С грациозно движение отметна дългите си черни коси. Днес ги бе разпуснала. Един одобрителен поглед от страна на Джеймс й показа, че изглежда чудесно.

Изкачиха се с асансьора на неговия етаж. Когато влязоха в апартамента, тя любопитно се заоглежда.

За ергенско жилище беше учудващо подреден. Дори прекалено. Малко тягостно и скучно. Сети се за думите на Хариет: „Мъжът от зодия Рак е педантичен и изключителен домашар“.

Засмя се тихо. Джеймс объркано я погледна.

— Какво има?

— О, нищо…

— Искаш ли едно питие?

— С удоволствие. Да донеса ли шейкъра от кухнята?

— Не, остави на мен — той се потупа по гърдите. — При мен всяко нещо е винаги на мястото си. Така си спестявам дългото търсене. Не можеш да си представиш, колко ядове си имам с жената, която съм наел да чисти. Госпожа Уилдър е много усърдна, но тя просто не може да разбере, че чашите и чиниите трябва да стоят с точност до сантиметър на старите си места.

— Аз също не мога да го проумея — усмихна се Изабел.

Погледна я изненадан.

— Как така? Животът трябва да се планира.

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Не е ли страшно скучно? Мисля, че малко импулсивност прави живота по-интересен и приятен.

— Ти говориш за хаос — възмути се Джеймс.

— Не, нямах това предвид — въздъхна Изабел.

„Наистина ли е такъв? Сигурно, иначе нямаше вчера да ме прелъсти. Изглежда е имал план.“

Следващите му думи потвърдиха опасенията й.

— Дълго време копнях за жена — призна той и я привлече към себе си. — Иначе не е в мой стил да флиртувам с първата срещната. Но ти толкова много ми хареса от пръв поглед, че не можех да направя друго.

Изабел се отдръпна.

— Виждаш ли — каза сухо. — Животът може да бъде хубав и без планове.

— Сигурно си права — съгласи се Джеймс привидно, но тя усети по тона му, че не възприема думите й сериозно.

Изабел отново въздъхна тежко.

— Какво има? — попита я той загрижено. — Не се ли чувстваш добре.

Изабел се изсмя иронично.

— Няма ли да извадиш стетоскопа?

Джеймс се обиди.

— Не е почтено от твоя страна. Никога не съм изтъквал професията си.

— Само в началото на нашето запознанство. Спомняш ли си как ме критикуваше за обувките?

Джеймс погледна краката й и установи, че днес носеше мокасини.

— Поне си си извлякла поука — със задоволство отбеляза той.

— И това ти харесва?

Усети иронията в гласа й и не отговори. За да наруши неловкото мълчание, Изабел го подсети за питието. Джеймс хукна да донесе шейкъра от „точно определеното му място“.

Тя се наведа към грамофона и запрехвърля плочите. Извади една и я пусна. Джеймс пристигна с питиетата.

— Откъде знаеш, че тази е любимата ми плоча?

— И на мен ми е любима.

Под нежните звуци на блуса Изабел се притисна към него. Усети ръцете му да се плъзгат по тялото й. Простена от възбуда. С нежно, безкрайно бавно движение той замилва тила й и зарови пръсти в косата й.

Тези ласки толкова я възпламениха, че за малко да изтърве чашата. Заизвива сластно главата си, за да усеща по-добре дланите му.

— Това е ерогенната ми зона… — прошепна и притвори очи.

— Знам, при почти всички жени е така — тихо й отвърна Джеймс.

Думите й подействаха като студен душ. „Не може да бъде!“

— Нервните окончания в областта на шийните прешлени… — подхвана той, но в този момент телефонът звънна.

Изабел се отпусна на канапето задъхана и си запали цигара. „Професионализмът и деловитостта сигурно са ценни качества. Но има мигове, в които един мъж трябва да замълчи. Един такъв момент току-що отмина.“

Отърси се от тези мисли, кога го чу разтревожения глас на Джеймс:

— Имаш ли болки?

Пронизителен женски сопран крещеше така, че мембраната на слушалката всяка секунда можеше да се пукне.

— О, Джеймс! Мисля, че костта е счупена! — дамата се поколеба за малко и продължи с тон, нетърпящ възражение: — Не съм много сигурна, но ти трябва веднага да дойдеш, разбра ли?

— Лин — привидно спокойно отвърна той, — има достатъчно други лекари в Ню Йорк. И всеки от тях може да се справи с една счупена кост. Освен това, ще бъде по-разумно, ако отидеш в болницата. Кракът навярно трябва да се прегледа на рентген.

Изабел усети растящото му раздразнение. Направи й знак с ръка, да си пийне от мартинито. Тя отпи голяма глътка.

„Доктор Джеймс Уелдън явно не е чак толкова самотен. Тази дама изглежда живо се интересува от него.“

— О, Джеймс — прозвуча отново от слушалката. — Няма по-добър лекар от теб, знаеш го много добре. Искам само да ме прегледаш. Трябва незабавно да дойдеш! Кракът ми отича.

Джеймс отчаяно погледна към Изабел.

— Добре, ще дойда. През това време си прави студени компреси.

Затвори телефона и се усмихна виновно.

— Бившата ми жена — въздъхна тежко. — Счупила си е крака или го е навехнала. Трябва да отида да я прегледам.

Изабел присви очи.

— Тя има ли осигуровка?

— Има, но не се доверява на никой друг лекар. Когато й се случи нещо, все аз трябва да я лекувам.

— Още е привързана към теб, нали?

— Да, още.

— Тогава защо се разведохте? — гласът й прозвуча по-остро, отколкото й се искаше.

— Ревнуваш ли?

— Трябва ли?

— Подиграваш се с мен.

Изабел стана сериозна. Остави чашата си на масата и се изправи.

— Не, Джеймс, не ти се подигравам — отвърна му спокойно и твърдо. — Просто не виждам причина да ме върнеш вкъщи и да хукнеш да преглеждаш счупения уж крак на жена си, докато в Ню Йорк има хиляди лекари, крито може би не са толкова добри… колкото теб, но все пак, донякъде, ще се справят.

Джеймс стисна устни, без да каже нищо.

Тя посегна за чантата си.

— Изглежда, приемаш много насериозно лекарските си задължения. Ще те препоръчам на всичките си познати. Човек винаги има нужда от един добър ортопед. А аз току-що разбрах, че ти си един от най-добрите, които човечеството някога е имало.

Искаше веднага да излезе, но Джеймс пристъпи към нея и я хвана здраво за ръката.

— Изабел, почакай, няма нужда да си тръгваш. Ще се върна бързо. Можеш да ме почакаш тук.

— Не, благодаря — студено му отвърна. — Не искам да преча на професионалните ти ангажименти. Побързай, кракът на жена ти сигурно вече много се е подул. Ако се забавиш, може и да се пръсне.

„Какво търся аз още тук?!“ Взе якето си и изхвръкна от апартамента.

Няколко секунди Джеймс стоя неподвижен и втренчен във вратата.

Пое си дълбоко въздух, взе лекарката си чанта и тръгна към асансьора.

Когато излезе на улицата, нямаше и следа от Изабел.

IV

Вървеше като пияна по улиците, „Толкова се радвах за тази среща…“

След известно време въздъхна тежко и се спря.

„Не се ли държа идиотски? Защо не се кача на едно такси, да се върна вкъщи и да си взема един горещ душ? Защо… съм такава глупачка… Исках да съм най-сетне насаме с Джеймс, но нищо няма да излезе от тази връзка. Никога няма да можем да останем поне за няколко часа необезпокоявани. Интересно, кой ли ще ни прекъсне другия път, когато се опитаме да прекараме няколко приятни часа. Любовта ще умре от липса на възможности за изживяването й. А ако случайно никой не ни прекъсне, през цялото време ще съм напрегната, дали някой няма да звънне по телефона или направо да нахълта в стаята и няма да мога да се насладя на удоволствието да сме заедно.“

Мина покрай малко бистро. Реши да изпие едно кафе и да размисли на спокойствие. „Може би действах прекалено импулсивно, когато изхвърчах ядосана от жилището на Джеймс? Какво е виновен, че жена му го преследва? Но той разведен ли е или не? Дали обича още съпругата си? Ако е така. Защо не се върне при нея? Каза й точно и ясно по телефона, че има и други лекари, освен него.“

Пушеше цигара след цигара и нервно хапеше устни.

„Може би това обаждане е игра? Възможно ли е разведената госпожа Уелдън просто да се опитва да си върне съпруга?“

 

 

Изабел не подозираше, колко е близо до истината. Когато Джеймс пристигна при жена си, тя сама му отвори вратата. Погледна я смаян.

— За човек със счупен крак се движиш дяволски добре — опита се да прикрие яда си с шега.

Лин Уелдън пърхаше като пеперудка. Придърпа бившия си съпруг в апартамента.

— О, скъпи, не бъди такъв! — гласът й трепереше от напрегнато очакване.

Джеймс смръщи чело.

— Лин — каза строго. — Извика ме по спешност.

Тя изкриви хубавата си уста, готова да се разплаче.

— И имах причини. Кракът ми се беше подул. Правих му студени компреси, както ме посъветва. Откъде да знам, че толкова бързо ще ми мине. Винаги съм казвала, че ти си забележителен лекар.

— Това, със студените компреси, може да ти го каже всеки медик. Значи, мога да си вървя.

Лин се нацупи.

— Трябва поне да погледнеш крака ми. Сигурно не се е оправил напълно.

— Е, добре, хайде — нетърпеливо каза Джеймс и тръгна по коридора.

Тя бързо заключи след него. Да извади ключа обаче не успя, защото той се обърна и я погледна с недоумение. Лин се опита да го измъкне зад гърба си.

— Сега отново ме заболя. Ще ми помогнеш ли? — проплака.

Джеймс се върна и я прихвана през кръста. Облегната на него, тя закуцука с изкривено от болка лице към хола.

— Много ли те боли? — попита я загрижено.

— Търпи се — прошепна Лин.

Джеймс я поведе към дивана.

— Не е ли по-добре да отидем в спалнята? — попита тя.

— Не, защо? — погледна я подозрително.

— Там ще виждаш по-добре.

— И тук светлината е достатъчна — отвърна Джеймс кратко. — Хайде, покажи ми къде те боли?

Лин се отпусна на дивана и повдигна крака си с грациозно движение. Той започна да опипва внимателно глезена й.

— Нищо не мога да установя.

— Трябва да провериш по-нагоре.

Силните му дълги пръсти заопипваха прасеца й. Лин се облегна назад и притвори блажено очи.

— Къде те боли, все пак? — гласът му прозвуча дрезгаво и нервно.

— Там, където са сега ръцете ти…

— Тук не е подуто и не откривам нищо обезпокоително.

— Не забелязваш ли, колко са красиви краката ми?

— Лин!

Джеймс пусна рязко крака й, който силно се удари в ръба на дивана.

— О, сега вече ме боли! — изтърва се тя и очите й засвяткаха гневно.

— Нищо ти няма! — извика Джеймс. — Излъгала си ме, само и само да дойда.

— И какво? Толкова ли е лошо?

Лин скочи и се хвърли на врата му.

— Джеймс, скъпи, толкова те обичам!

— Тогава не трябваше да ме напускаш!

— Да, но преди те намирах страшно скучен, признавам си — въздъхна тя. — А междувременно установих, че и другите мъже не са по-различни. Моля те, нека да започнем отначало.

— Не — твърдо отговори Джеймс. — Каквото било, било. Държа да те осведомя, че срещнах една изключителна жена. И ако искаш да знаеш, позвъняването ти бе в най-неподходящия момент. Прекъсна едно твърде приятно занимание. И сега ще се върна при нея. Ако все още желае да ме види… — добави мрачно.

Лин беше бясна, но намери сили да го помоли да остане и да изпие едно уиски с нея.

— Тъкмо ще ми разкажеш повече за новата си приятелка — меко каза тя и се усмихна.

Джеймс се изненада от внезапната промяна в настроението й. Но той не познаваше женските хитрости и се съгласи.

— Е, как е новата ти любов?

Джеймс отново не забеляза, че само се преструва на заинтересувана. Лин добре знаеше, че в много отношения е сляп и глух. Той се отпусна и й заразказва възторжено, каква прекрасна жена е Изабел.

— Защо тогава изобщо дойде при мен, щом твоята Изабел е толкова съвършена?! — избухна Лин.

Сега вече не му убягна ревността й. Усещаше, че тя е на ръба на нервна криза. Понеже до болка познаваше истеричните сцени на бившата си съпруга, не му оставаше нищо друго, освен да избяга.

Без да се обръща, нито да се сбогува, излезе от апартамента й. Навън си пое дъх с облекчение. „Слава богу, отървах се леко!“

Сядайки в колата си, Джеймс се замисли, какво да прави. Искаше непременно да се види с Изабел. „Значи трябва да отида до жилището й. Но там сигурно ще е Хариет, тази капризна, екстравагантна жена, която така ме обърква.“ От една страна го привличаха необикновеното й чувство за хумор и малко грубата й откровеност, а от друга — го плашеха. „При Изабел мога да предвидя как би реагирала. Мога ли наистина?“

Не беше като че ли много наясно. Разбираше раздразнението й, когато Лин позвъни, но не виждаше основателна причина да избяга.

Замислено поклати глава. „Странни същества са жените. Както и да се държиш, все не можеш да им угодиш.“ Понякога си мислеше, че може да мине и без тях, но животът винаги го опровергаваше.

Най-сетне реши твърдо: „Ще отида при Изабел. Дано да ми прости. Може би тази наша втора несполучлива вечер би могла да се спаси.“

 

 

Поколеба се за миг, преди да натисне звънеца. След известно време чу шум от стъпки и женски глас попита:

— Кой е?

Беше Хариет! „По дяволите! Тази вечер нищо няма да ми бъде спестено! Беше споменала, че с удоволствие излизала вечер. Какво прави тук?“

Покашля се и оправи с нервно движение възела на вратовръзката си.

— Ами… Джеймс Уелдън.

Вратата широко се разтвори и Хариет се появи с лъчезарна усмивка на перфектно гримираното си лице.

— О, колко е хубаво, че идвате да ме видите!

— Ами… всъщност, търсех Изабел.

— Още не се е върнала — Хариет отвори вратата още по-широко. — Но влезте, моля ви — покани го свойски. — Можете да я почакате тук.

— Ами… всъщност…

Джеймс толкова се притесняваше, че въртеше непрекъснато едно конче на ризата си, докато то не изхвърча.

— Е, хайде, заповядайте — тя го хвана за ръката. — Не хапя. Или така ви изглеждам?

— Ами… не, разбира се, че не.

— Господи, престанете с това проклето „ами“. Лази ми по нервите. Достатъчно сте зрял, за да изпадате в такава паника, когато сте с дама. Но вие сте рак — продължи Хариет с разбираща усмивка, — а раците са такива. Нямат смелост, предпочитат сигурното, познатото, традиционното — тя въздъхна. — Моят Джордж беше същият. Въпреки че много пъти се опитвах да го накарам да направи нещо шантаво. — Отново въздъхна. — Никога не ми се удаде.

Джеймс Уелдън се изпъчи.

— Мисля, че имате грешка представа за мен… — започна той, но Хариет го прекъсна.

— Можете да ми разкажете за себе си. С удоволствие ще изслушам всичко, което се отнася до любимата ми тема — зодиите — но ще ви бъда страшно благодарна, ако ме последвате вътре. Ако искате да ви донеса стол тук, в коридора, и тогава ще си стоим на прага, а вие ще ми доверявате грижите си.

— Не, не — измънка той и тръгна след нея.

Сковано седна на дивана в хола. Хариет му подаде питие и намали музиката от грамофона.

— Така-а, започвай. Можеш всичко да ми кажеш. Познавам добре мъжките проблеми. Ненапразно съм имала пет брака.

— Разбирам, госпожице.

— О, боже! „Госпожице“? Не можем ли да бъдем приятели? Мразя формалностите!

Това не беше вярно. Даваше си вид на нетрадиционна жена, въпреки че за някои неща имаше съвсем тривиални представи.

— Защо не ми викаш просто Хариет?

— Разбира се, Хариет…

Сковаността на Джеймс постепенно отминаваше. Отпи голяма глътка уиски и вече не се притесняваше толкова от нея.

Тя отново започна да говори за любимите си зодии. После премина на тема номер две — съпрузи.

— Ах, ах, само като се сетя за Джони… Беше невероятен мъж.

— Защо се разведе с него? — плахо попита Джеймс.

— Защото тогава не беше толкова прекрасен, колкото е сега в спомените ми — отвърна Хариет.

Погледна го изпитателно.

— А ти защо се раздели с жена си?

— Тя искаше, не аз.

Хариет въздъхна.

— Точно като моя Джордж. Той държеше да останем заедно и просто не можеше да проумее, че това е невъзможно.

Сега беше ред на Джеймс да я изгледа озадачен.

— И защо не беше възможно?

— Не можех да живея повече с него. Беше прекалено скучен, педантичен. Разбира се, имаше своите добри качества, но беше невероятен домашар. Искаше дори деца, представи си само — каза го така, сякаш Джордж я е накарал да скочи от трийсетметрова кула. — Деца! Такова нещо — никога!

— Но защо? — осмели се да вметне Джеймс. — Не е ли нормално да искаш това?

— Възможно е. Но можеш ли да си ме представиш като майка? — засмя се Хариет. — Да бутам детска количка? Аз?

— Трудно ми е — призна си той.

Струваше му се дори немислимо да види тази екстравагантна жена като домакиня и майка.

Тя изпъна ръце и замислено загледа лакираните си в яркочервено нокти.

— Нее. Искам да се наслаждавам на живота, а не да „мухлясвам“ край тенджерата или пералнята. Една жена зодия стрелец е строго индивидуална, пълна с идеи, решителна, а не домашно щурче.

— Точно тези думи изрече съпругата ми, преди да се разделим.

— Така ли? Тя стрелец ли е?

— Не, всъщност, не знам точно… — сконфузи се Джеймс. — Лин също не искаше да бъде кротка домакиня. Страхуваше се да не изпусне нещо от живота, ако остане с мен — въздъхна. — Сега вече прозря, че другите мъже не са нещо по-различно.

— И иска да анулира развода? — възкликна Хариет.

— Да.

— А ти? Какво мислиш? Отново да се върнеш при нея?

— Не… — бавно отвърна той. — Държа на Лин, разбира се. В края на краищата, бяхме заедно толкова години — гласът му стана по-рязък. — Но това, което ми погоди тази вечер, няма никога да й простя.

— Какво е направила? — заинтересува се Хариет.

Джеймс й разказа историята с позвъняването.

— Исках най-сетне да сме сами с Изабел, а пак ни попречиха — хвана се с две ръце за главата и се завайка. — Какво ще стане сега? Не мога да се сърдя на сестра ти, че се ядоса.

Тя се наведе към него и нежно го погали по ръката.

— Бедничкият ми — прошепна. — Жените май доста усложняват живота ти.

— Така е — съгласи се Джеймс.

Хариет звънко се засмя.

— А защо отиде при бившата си съпруга? Нали не си единственият лекар в Ню Йорк.

— Изабел ме попита същото. Но Лин не иска и да чуе за друг.

— Да, да, мъжете зодия рак са силно привързани към семейството.

Той поклати глава.

— Вярваш ли наистина на всички тези глупости, които се пишат?

Хариет избухна.

— Това не са глупости, а самата истина!

— Не мога да повярвам! Как е възможно да разделяш пет милиарда души на дванайсет купчини. Това е лудост! Всеки човек е различен!

— Но в общи линии, хората, родени под един и същи знак, си приличат — упорито настояваше тя.

Джеймс също беше непреклонен. Малко бе останало да се скарат, когато чуха, че някой отключва външната врата.

Той скочи като ужилен.

— Изабел!

В хола влезе една уморена, изтощена, отчаяна Изабел. Вървеше с наведена глава.

— Хариет, защо не си излязла?

— Имам гости, не виждаш ли?

— Моля? — трепна тя.

Джеймс пристъпи към нея и протегна ръце.

— Сърдиш ли ми се още? — погледна я умоляващо като малко виновно дете.

— Ти как смяташ?

— Разбирам те. Опитай се да ми влезеш и ти в положението. Лин е била моя съпруга.

— Мъжете от зодия рак държат на семейството си — повтори за кой ли път Хариет. — Моят Джордж беше същият.

Изабел ядосано махна с ръка.

— Престани с твоите глупости. Не мога повече да ги слушам.

Сестра й се засегна.

— Тогава да си вървя…

— Добра идея — вметна злъчно Изабел.

— Боже мой, държиш се като оскърбена стара мома.

— И защо не?!

Джеймс напрегнато следеше кавгата им.

Хариет се приближи до Изабел и я прегърна.

— Защо все се караме откакто съм дошла, скъпа? Винаги сме се разбирали добре. Какво застана помежду ни?

Изабел погледна Джеймс с укор и наведе гузно глава.

Сестра й тихо се засмя.

— Не се оправдавай с него. Той има вина за нашите препирни, колкото и едно теле.

— Не знам дали да се радвам на това сравнение — обади се Джеймс.

— Е, хайде, Джеймс — Хариет закачливо го сръга с лакът в ребрата. — Не бъди червей.

— Първо съм теле, после червей. Чувствам се като в зоологическа градина.

След тази негови реплика напрежението се стопи.

Всички избухнаха в смях. Изабел възвърна настроението си. Но краткотрайният изблик на веселие бе последван от неловко мълчание. Джеймс поглеждаше ту едната, ту другата.

„Защо Хариет не излезе и не ни остави сами? Изглежда, че ще трябва да се сбогувам. Пък и нямам голямо желание да остана с Изабел, когато сестра й е тук. По дяволите, сякаш всички са против нас. Първо Хариет, после Лин, а сега отново Хариет. Кой ли ще е следващият?“

— Най-добре е да си вървя… — погледна тъжно Изабел.

— Щом искаш — отвърна тя иронично.

Сега вече Джеймс се ядоса.

„Какво си мисли Изабел? Сама би трябвало да разбере, че ситуацията е невъзможна. Не мога да се обърна към Хариет и да й кажа, че ми е много симпатична, но ще направи добре, ако ни остави сами.“

Хариет като че ли прочете мислите му.

— Мисля да поизляза тази вечер — тактично каза тя и се протегна. — И без това цял ден стоях затворена тук. Имам нужда от чист въздух.

Джеймс въздъхна облекчено, но в този момент Изабел се намеси.

— Защо ще излизаш? Скъпа! Джеймс се кани да си тръгва и ще остана сама.

Хариет й хвърли недоумяващ поглед и бе готова да възрази, но изражението на сестра й я накара да си затрае.

— Добре, довиждане…

Джеймс почака известно време да го поканят да остане.

— Чао — отвърна Изабел с пресилено дружелюбен тон.

— Кога ще се видим?

— Е, сигурно ще се намери някоя и друга минутка, в която жена ти няма толкова да се нуждае от теб. Възможно е и да не си е счупила нищо и да е в отлично здраве.

— Не е почтено от твоя страна — каза той и, без да се обръща, излезе.

 

 

— Той имаше право, не беше коректна към него — укори Хариет сестра си, когато вратата се затвори след Джеймс.

Изабел въздъхна и се свлече уморено на дивана.

— Бъди така добра и ми налей едно питие — помоли тя. — Но нещо по-силно.

Хариет беше смаяна.

— Откога пиеш така?

— И аз не знам — тихо отвърна Изабел, — във всеки случай, тази вечер имам желание да си сръбна малко повече.

— Добра идея. Съгласна съм. Ще си излеем мъката. Алкохолът развързва езика.

— Твоят няма нужда от уиски.

Хариет съчувствено я погледна.

— Наистина се нуждаеш от едно яко питие. Мисля, че те е стегнала любовна мъка, скъпа.

— Не знам — въздъхна тежко тя. — Заслужава ли един мъж да се терзаеш заради него?

Хариет отиде до барчето и напълни догоре две чаши с уиски. Прибави съвсем малко сода.

— Да донеса ли от кухнята и лед? Или ще го пиеш така?

— Дай го насам — протегна ръка Изабел.

Хариет й подаде чашата и седна срещу сестра си в креслото.

— Сега по твоя въпрос — започна бавно, след като отпи една юнашка глътка. — Да, аз мисля, че си заслужава — погледът й се изпълни с тъга. — Можеш ли да си представиш живота без мъже, любов, секс?

— Не — Изабел й даде празната си чаша, да я напълни отново. — Не, не мога, но трябва да има истински мъже, които са в състояние да направят една жена щастлива, по дяволите!

Хариет донесе уискито.

— Такива мъже има… — отвърна след известно мълчание.

— А защо ние двете не сме ги срещали?! — нервно вметна Изабел.

— Дори и да ги имаш, пак ще си недоволна.

— Защо?

— Защото са дяволски скучни.

— Сама не си вярваш.

— Аз не вярвам, аз знам — отвърна Хариет невъзмутимо.

Остави чашата си на масата и с рязко движение отхвърли червената си буйна коса. За разлика от сестра си, която предпочиташе естествения цвят, тя обичаше промяната. Редовно изненадваше познатите си с някоя и друга краска.

— Искаш ли още едно питие?

Изабел я погледна с леко замъглени очи.

— Да — кимна и блажено се изтегна на дивана. — Започва да ми става хубаво.

— По-често трябва да си пийваш. Тогава излизаш от черупката си.

— Не съм охлюв! — възрази Изабел.

— Наистина ли. Понякога имам чувството, че си. Погребваш се. И когато срещнеш интересен мъж като Джеймс Уелдън, например, проваляш връзката заради своята сдържаност.

— Отиваш твърде далеч — възнегодува тя. — Не съм се впускала никога в подобна любовна авантюра, както с Джеймс. Какво да направя, като не можем да останем сами?

— Трябва да опиташ още веднъж. Срещни се с него утре и елате тук. Готова съм да преспя и някой хотел.

— Безкрайно мило от твоя страна — рече иронично Изабел. — Не, това не ми харесва. Нагласено е и е много прозрачно. Освен това, Джеймс е този, който трябва да направи първата крачка.

— А ако не я направи?

— Тогава няма за какво да говорим — вдигна рамене Изабел.

— О, ти и твоята проклета гордост! Такава си си била винаги. Пропускаш най-добрите си шансове, само защото си толкова твърдоглава.

Хариет хвърли замечтан поглед към барчето. Изправи се и застана насред стаята с празните чаши в ръце, потънала в мисли.

— Спомняш ли си Хък? Чудесен мъж и лудо влюбен в теб. Но ти му отряза квитанциите. Жалко.

Изабел вдигна самодоволно вежди.

— Колко добре постъпих тогава! Хък беше плейбой. Помня как ме водеше на кино и по най-евтините кръчми. Опитваше се да ме целуне, но имаше лош дъх. Само като си спомня, ме втриса.

— Много си прозаична — упрекни я Хариет. — Обичаше те, това е важното. Какво значение има някакъв си лош дъх? Щеше да му подариш подходящи писта за зъби.

— Защо не го задържа за себе си тогава?

Хариет смаяно я изгледа.

— Аз? Но Хък обичаше теб.

— Хък предлага на всяко срещнато момиче женитба. Дебелата Розмарин се съгласи. И, доколкото знам, е бременна за четвърти път.

Хариет се вкамени.

— Ужасно!

— Виждаш ли? — тържествуваше Изабел.

Сестра й се запъти, изпълнена с достойнство, към барчето. Походката й не беше вече толкова сигурна. Изля остатъка от уискито в чашата си и мрачно отбеляза:

— Свърши. Какво ще правим сега?

— Ще пием джин — предложи Изабел.

— Чудесна идея! Понякога наистина имаш моментни проблясъци.

Изабел се изкиска.

— Ако продължаваме така да се наливаме, скоро ще сме напълно пияни.

— Кого го интересува това? Никого…

Хариет се удари бързо по устата. После се разсмя.

— Боже мой, само като се сетя за майката на Джони… На сватбата ни изпразни няколко бутилки шампанско. Джон се опитваше да я удържи, но не успя. Идва най-смешното — на другия ден не си спомняше нищо. За щастие. Защото беше заклета въздържателка.

— Тогава защо изобщо е пила?

— Защото Джон й обясни, че това е нов вид лимонада. Иначе нямаше да позволи на масите да се сервира шампанско. А той не искаше да предлага на гостите си само безалкохолни напитки.

— А Джон беше ли въздържател? — полюбопитства Изабел.

Никога не беше виждала „съпруг номер две“, защото той бе просъществувал едва четири седмици.

— Да, за жалост — въздъхна Хариет. — Ако знаех предварително, нямаше да се омъжа за него.

Подаде й пълна с джин чаша и се отпусна на креслото.

Алкохолът си свърши работата. Изабел се чувстваше странно замаяна, а главата й тежеше като олово. Сякаш отдалеч слушаше пороя от думи, с който сестра й безмилостно я заливаше, и неусетно заспа.

V

Бледа светлина нахлуваше през прозорците, когато Изабел се пробуди.

— Къде съм? — промърмори, докато с мъка отваряше очи.

Забеляза празните чаши и препълнените пепелници, простена и се хвана за главата. Погледът й се спря на спящата Хариет. Тя хъркаше! Никога не бе предполагала, че може да хърка. Някак си не й подхождаше.

Стана. Болеше я цялото тяло. Беше спала в неудобна поза. Огледа се и поклати глава.

— Трябва да сме се побъркали. Как сме успели да изпием такова количество алкохол? — въздъхна тежко. — Какво можеш да очакваш от две самотни жени, решили да си удавят мъката…

— Каза ли нещо? — Хариет се размърда в креслото си. — Изабел… — хвана се за челото. — Имам чувството, че скоро ще ми се пръсне мозъкът.

— Нищо чудно. Двете с теб снощи препихме здравата и сега тялото си отмъщава.

— О, ужасно е! — простена Хариет и с мъка се надигна.

Погледна към чашите на масата.

— Алкохол ли? Никога вече! Нито капка! Главата ми, бедната ми глава!

— Отивам в банята и след това ще направя по един доматен сок — предложи Изабел. — Това ще ни помогне.

— Ти си ангел! — Хариет хвана ръката на сестра си. — После и аз ще се изкъпя и ще полегна за още час.

— Можеш да правиш каквото искаш. Отивам в галерията, да видя дали имам някакви ангажименти.

Изабел премълча истинската причина. Надяваше се Джеймс да й звънне. Искаше да се срещне с него насаме.

— Днес щяхме да излизаме — вяло каза Хариет. — Но мисля, че е добре да го отложим за утре.

— Същото си помислих и аз — отвърна Изабел. — В това състояние няма да мога да обикалям из града.

 

 

Малко по-късно тя излезе от къщи. На улицата дълбоко си пое дъх. Въпреки че отровеният от газове въздух на Ню Йорк не можеше да се нарече освежаващ, той все пак й подейства добре след алкохолните изпарения в стаята. Климатичната й инсталация, отново, за кой ли път, се беше повредила.

Нарочно не тръгна по прекия път за галерията. Имаше нужда да се поразходи. Вървеше бавно по тротоара и се наслаждаваше на нежния полъх на вятъра. Изведнъж се спря пред витрината на някакъв антикварен магазин. Там висеше графиката, която толкова дълго бе търсила. Преди няколко седмици бе участвала в търг и бе наддавала за нея, но накрая цената й беше станала прекалено висока и Изабел бе решила, че не си струва.

Сбърчи замислено чело. „Изложената цена няма нищо общо с действителната стойност на картината. Освен това не е възможно подобно нещо да се предлага в антикварен магазин.“

Тъкмо бе решила да влезе и да провери каква е работата, когато вратата рязко се отвори и един мъж буквално излетя отвътре. Подхлъзна се и едва не се строполи в краката й. В последния момент се задържа, но папката му изхвърча на асфалта.

— О! — мъжът погледна Изабел и остана с отворена уста.

— По-добре си приберете нещата, докато не ги е издухал вятърът — каза му тя приятелски.

Той продължаваше да я зяпа.

— Какво? А, да…

„Този нещо не е наред“ — мина й през ума. Въздъхна и започна да прибира документите в чантата му. Непознатият сякаш се опомни. Наведе се до нея и й помогна. Някакъв непопълнен формуляр за голяма застраховка й попадна в ръцете. Видя и много подобни наоколо.

— Искахте да сключите договор за застраховка в магазина? — попита Изабел.

Той продължаваше втренчено да я наблюдава.

Изабел се изнерви. Идеше й да захвърли цялата купчина, която бе събрала, и да си продължи пътя. Нещо обаче я задържаше.

Мъжът изглеждаше толкова нещастен. Подаде му папката и забеляза, че погледът му бе впит все още в нея.

От немай-къде, започна разговор.

— Не приеха ли офертата ви?

— Оферта? Каква оферта? — запъна се той.

— Тази, за застраховката.

Непознатият поклати глава. Накрая сякаш се досети, че не се е държал изискано с дамата до себе си.

Поклони се.

— Много ви благодаря, че ми помогнахте. Ще ми позволите ли да се реванширам? Искам да ви поканя на обяд.

Изабел се засмя. Той изглеждаше така, сякаш му беше трудно да осигури собствената си прехрана. Не че беше облечен лошо. Даже прекалено добре за застрахователен агент. Но правеше впечатление на напълно безпомощен.

— Много мило, мистър…

— Дерек Томсън побърза да й се представи.

— А, мистър Томсън. Много любезно от ваша страна, но това, че съм ви помогнала, не е основание веднага да ме каните на обяд.

Мъжът остана разочарован от думите й.

— Просто нямам късмет днес — промърмори той.

Изабел усети в гласа му пълна безутеха. „Бедното момче, май никак не му върви.“

— Днес сключил ли сте въобще някаква сделка? — попита го състрадателно.

Дерек Томсън поклати отрицателно глава.

— Хм… — Изабел се замисли. Нейната застраховка изтичаше другата седмица. Можеше да сключи нов договор с него. Беше й все едно, в коя компания ще го направи.

— Правите ли застраховки на произведения на изкуството?

Изражението му не беше особено оптимистично, докато кимаше колебливо.

— Добре, тогава можем да подпишем договор.

Лицето му засия.

„Колко се радва и при най-малкия успех.“ Изабел беше трогната. Той наистина изглеждаше като пълен неудачник.

Пак беше вперил очи в нея. Мълчеше.

„Така никога няма да съумее да склони някого да приеме услугите му. Трябва да се запише в курс по риторика. Не би му навредило малко повече дар слово.“

— Ще дойдете ли с мен в галерията ми? Ще ви дам необходимите документи.

— Каня ви на обяд — повтори Дерек Томсън.

Изабел вдигна рамене.

„За самочувствието му сигурно ще е добре да почерпи някоя дама. Мога да си платя обяда. Но това сигурно ще го обиди. Не, нека той ме почерпи, но ще отидем в някои евтин локал.“

— Добре, да вървим.

Младият мъж щастливо се засмя.

„Наистина му подейства добре, че приех поканата.“

Точно на отсрещната страна на улицата забеляза една закусвалня, която нямаше вид на особено реномирана.

Посочи му я с ръка.

— Искате там да обядваме? — Дерек Томсън я гледаше недоверчиво.

После кимна. Пресякоха оживената улица и тръгнаха към нея.

Още от прага ги блъсна в носа острата миризма на прегоряло олио. Дерек се оглеждаше объркано, но Изабел смело направи няколко крачки навътре. Закусвалнята се нуждаеше от срочно основно почистване.

— Нека отидем другаде — предложи Дерек.

— Не — Изабел беше непреклонна.

— Но тук има само хамбургери.

— Обичам хамбургери.

Тя стисна устни. В тази дупка щеше да й е трудно да погълне даже и троха.

Дерек любезно я отведе до една маса. Махна препълнения пепелник. Почакаха малко, но се оказа, че заведението е на самообслужване.

— Наистина ли искате хамбургер?

— Да, да — Изабел се насили да се усмихне.

Той се върна с две чинии. Във всяка — по едно неопределено „нещо“.

— Какво трябва да е това?

— Хамбургер — намръщи се Дерек.

Тя смело захапа „нещото“. Напрегна всичките си сили, за да преодолее отвращението си.

— Вкусно ли ви е?

— Страшно… — Изабел дъвчеше ли, дъвчеше. — Във всеки случай много засища.

Дерек лакомо отхапа от своя хамбургер.

„Нещастното момче, сигурно не е и виждало нещо по-добро. Трябва да се опитам да му помогна. Най-важното за един застрахователен агент са връзките. Ще говоря с всичките си познати. Все някой ще прояви интерес.“

— Искате ли още един? — прекъсна мислите й той.

— Не, благодаря! — ужасена извика Изабел. — Аз… сита съм вече — добави смутено, защото усети, че отговорът й прозвуча малко грубо.

Избърса устата си със салфетка. После си запали цигара. Ароматният дим заличи вкуса на лошата храна.

„Защо правя всичко това? Какво ме засяга този неудачник? Преди половин час дори не подозирах, че съществува. Ако папката му не беше излетяла на улицата, нямаше никога да го срещна. А сега седя в тази дупка и ям отвратителен хамбургер. Това трябва да се нарича съчувствие.“

Но Изабел трябваше да си признае, че Дерек Томсън я привличаше. Не само, че изглеждаше добре, но имаше и странно излъчване. Някакъв момчешки чар притежаваше този мъж. А неговата безпомощност сякаш събуди в нея майчините й инстинкти.

„Хариет сигурно ще намери обяснение в зодията му“ — развеселена си помисли. Сякаш чуваше гласа на сестра си: „Силно изявеното чувство за отговорност често кара козирога да се раздава.“

Но не беше така. В Ню Йорк имаше стотици хиляди нуждаещи се, на които би могла да помогне. Този Дерек Томсън просто си беше един изключително симпатичен мъж.

— Сигурно не сте отдавна в този занаят — започна Изабел.

— В кой? — смутено попита ти. — Ах, застрахователен агент?

Лека хлапашка усмивка премина по красиво очертаните му устни.

— Да, опитвал ли сте на други места?

Дерек Томсън въздъхна.

— Да, „опитал“ е точната дума. Аз съм един неудачник.

— Но нещо трябва да се направи, човек никога не бива да се предава. Какво ще кажете за курс по риторика? Много може да ви помогне при сегашната професия.

Той кимна.

— Имате право.

— Защо не го направите тогава?

— Да, защо? — с безпомощен жест разпери пръсти нагоре. — Не знам. Досега не се решавах.

— Съберете кураж, господин Томсън. Направете го.

— О, моля ви, казвайте ми просто Дерек. Това ще ми вдъхне смелост.

— Не ми се подигравайте! — гласът й прозвуча малко остро.

Лицето му доби сериозно изражение.

— Извинете, нямах такова намерение. Значи, вие ме смятаме за некадърен застрахователен агент?

Погледна я така, сякаш от отговора й зависеше страшно много.

Изабел се почувства притисната до стената. „Можех и да не говоря толкова директно за неговата неопитност.“

— Предполагам, че сте в състояние да постигнете много повече в професията си.

— Ще ми помогнете ли? — направо попита Дерек.

На Изабел й стана неловко под пронизващия му поглед.

„Що за човек е той? В каква авантюра се впускам този път? Ако не внимавам, може да ми увисне на врата и да не успея да се отърва от него.“

— Ще опитам… — отвърна малко колебливо.

Ръката му се плъзна по масата и докосна нейната.

— Това е чудесно, госпожице… — смутено се засмя. — О, още не знам името ви.

— Изабел Картър.

— Изабел! Испанско име! Прекрасно!

Гледаше я в захлас. Неувереността му бавно се стопяваше. Явно се нуждаеше от повече време, докато се отпусне пред непознат човек. Това не беше идеалното качество за застрахователен агент. Едва ли винаги щеше да има възможност да кани клиентите си на хамбургери.

„Не, в тази воняща закусвалня не мога да разсъждавам за природата му. Нито минута повече няма да остана тук. Достатъчно издържах вече.“

Тя решително се изправи.

— Да вървим!

Дерек бързо скочи.

— Както желаете, Изабел.

— Ще отидем в галерията ми. Там ще оформим застрахователната полица.

Очите му грейнаха.

— Много съм ви задължен — каза малко сковано.

Смути се и това отново събуди състраданието й. Дерек Томсън просто се нуждаеше от някого, който да му повдигне самочувствието.

— Ах, глупости — Изабел се помъчи да скрие притеснението си от неговите благодарности. — Имах нужда от застраховка. Защо да не я сключа при вас.

— Ако всеки мислеше като вас…

Той понечи да махне на едно такси. Изабел го спря.

— Няма нужда. Не е далеч от тук. Можем да отидем пеша или с метрото.

Дерек я погледна озадачен. Отново същата лека усмивка се плъзна по лицето му. Изабел, която, съобразявайки се с финансовите му затруднения, вече беше тръгнала напред, нищо не забеляза. Той бавно закрачи до нея, като й хвърляше погледи скришом.

Нещо силно я привличаше в него. Отпъди тази мисъл. „Нали започнах връзка с Джеймс Уелдън! Първо не ми харесва никой мъж. После изведнъж се появяват двама, които страшно ми допадат. Хариет ще се побърка, ако й разкажа. Не че ще се учуди, че са двама, а как може единият да е обикновен застрахователен агент. Да, Хариет обича преуспяващите мъже, които да свалят в краката й любовта и състоянието си. Но аз не! Не мога ли и с мъж като Дерек Томсън да се чувствам толкова щастлива, колкото и с един бизнесмен?“

Тръсна глава.

„О, Изабел, я се съвземи и не си създавай излишни проблеми. Животът ти ги предлага достатъчно!“

— Давам десет долара за мислите ви.

Тя кокетно му се усмихна.

— И за милион нищо няма да узнаете, Дерек.

VI

Когато влязоха в галерията, Катлийн тъкмо обслужваше някакъв клиент. Изабел искаше да заведе Дерек направо в кабинета си, но той спря и с интерес заразглежда картините и скулптурите.

— Имате много интересни предмети на изкуството. Учудващо за една толкова малка галерия.

— Разбирате ли от изкуство?

— Не много — отвърна й тихо.

Но поведението му доказваше противното. Без да се колебае, се спираше пред картините с най-голяма стойност, от които един лаик не би се впечатлил.

Катлийн приближи. Любопитно изгледа Дерек и лицето й веднага се оживи. „Тази Катлийн, не може да види мъж, без да се опита да флиртува с него“ — помисли си Изабел развеселена.

Но младата й помощничка бе разочарована, защото той въобще не й обръщаше внимание.

„Мен ме гледаше по-различно“ — зарадва се Изабел.

— Доктор Уелдън звъня вече три пъти — оповести Катлийн.

Изабел забеляза, как Дерек помръкна.

— Благодаря, Катлийн — отвърна тя и го покани в кабинета си.

— Кой е доктор Уелдън?

Усети, че не искаше да й зададе този въпрос — той просто му се изплъзна от устата. Повдигна вежди и го погледна с насмешка.

— Мой познат.

При думите й изражението му се проясни.

— Един добър приятел — подчерта Изабел.

Остана доволна, че Дерек неспокойно трепна.

„Защо толкова ме радва това? Та той е само един неопитен застрахователен агент, без средства и репутация. Но пък е изключително привлекателен мъж.“

През цялото време се опитваше да намери обяснение за неуспеха му. „Може би просто още не е натрупал достатъчно опит.“

Но при сключването на договора беше потресена от пълното му невежество по всички въпроси от застрахователното дело. Дерек не знаеше най-елементарни те неща — като например, продължителност и цена на полицата.

— Ще ви осведомя по-късно — каза й той уверено, когато го запита за условията на договора.

Тъй като искаше да му спести неудобството, Изабел подписа.

— Имахте ли образование, за да заемете тази длъжност?

— Образование?

— Е, да, вие сам знаете. Преди да продадеш нещо, трябва добре да го познаваш. Това, разбира се, важи и за застрахователните полици.

Той дълбоко си пое въздух.

— Да… имам още много материали вкъщи. Трябва да ги прегледам.

Изабел се изправи.

— Тогава не трябва да отлагате повече — рече сухо. — Как искате да постигнете професионални успехи, след като не можете да отговорите на най-елементарните въпроси, които интересуват клиента ви.

Почти смирено, Дерек й призна, че има право.

Последва я в залата. Още веднъж огледа с нескрит интерес изложените картини. Привличаха го предимно графиките. И изведнъж я изненада с един абсолютно професионален съвет.

— Това — посочи й една графика, — можете да продадете далеч по-скъпо. Най-добре ще бъде да не я предлагате още, а да изчакате. Сигурен съм, че в най-скоро време този художник ще стане голямо име.

Изабел учудено го изгледа.

„Откъде знае тези неща?“

В това време влезе един постоянен клиент. Отиде сама да го обслужи. Дерек остана в задното помещение. Мъжът, известен любител на изящното изкуство, със значителни средства, търсеше някаква специална картина, която от дълго време го интересувала.

Изабел вдигна рамене.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Никога досега не ми се е удало да я закупя на търг. Доколкото знам, в последните години е минала през ръцете на много колекционери, но никога не съм имала шанса да я притежавам. Цената й доста надвишава финансовите ми възможности.

— Жалко — въздъхна разочаровано той. — При вас винаги съм бил прекрасно обслужван. И сега за пръв път трябва да напусна галерията с празни ръце.

Изабел не искаше да го загуби като клиент.

— Мога да проверя на няколко места. Ако сте съгласен с цената… — каза колебливо и го погледна въпросително.

— Много ще ви бъда задължен.

Мъжът спомена една сума, от която косите на Изабел настръхнаха.

— Не — каза тя решително. — При тази цена никога няма да мога да закупя картината. Това е невъзможно. Вече си имах нещо наум, но с тази сума… — вдигна рамене, — безнадеждно е.

Дерек се появи изневиделица и се намеси в разговора:

— Мисля, че мога да ви помогна да задоволите господина, Изабел.

Той издържа изпитателния поглед на клиента.

— Утре мога да доставя на мис Картър желаната картина — леко се усмихна. — Във всеки случай, цената ще бъде малко по-висока от предложената от вас. Не сте новак в тази област и много добре знаете, че за такава цена никога няма да успеете да получите картината.

— Колко ще струва?

Дерек назова една сума.

Мъжът кимна.

— Съгласен съм. Мога ли утре да си я взема оттук?

Когато Дерек потвърди, Изабел се намеси ужасена.

— Но, Дерек, мислите ли наистина, че ще можете да удържите думата си?

Клиентът извади портфейла си и постави на масата пачка долари. Смръщи вежди.

— Обещахте ми вече. Като всеки почтен търговец трябва да изпълните обещанието си.

Тя затаи дъх.

— Господин Томсън… е…

Дерек махна с ръка.

— Не се притеснявайте, мис Картър. Разчитайте на мен. Ще донеса картината още днес. Джентълменът ще може утре да си я вземе.

— Ще бъда тук в началото на работното време — мъжът го погледна изпитателно и добави. — Надявам се, да не бъда разочарован.

Изабел го проследи с поглед докато излезе. После рязко се обърна към Дерек, който разглеждаше една скулптура.

— Какво ще правим сега? — рече му укорително. — Поставихте ме в такава конфузна ситуация! Този господин е мой постоянен клиент…

— Това вече го знам. Затова и направих предложението. Той ще бъде толкова доволен да получи от вас картината, че вече няма да излиза от галерията и през ум няма да му минава да купува от друго място.

Дерек сбърчи чело.

— Поне така се надявам.

— Какво означава това? — нетърпеливо попита Изабел. — Как ще я намерите? Аз се опитвам от месеци. Никога не съм успявала, въпреки че два-три пъти се е появявала на търгове. За съжаление, цената винаги е скачала толкова, че ми е невъзможно да си я позволя. А и цената, която уговорихте с него, е напълно неизгодна.

Ласкава усмивка пробягна през лицето му. Взе ръцете й и започна да я успокоява.

— Ще го направя, Изабел. Разчитайте на мен! Но трябва да изпълните едно мое желание. Ако удовлетворя клиента ви, ще приемете да вечеряте с мен.

Увереният му тон я поутеши.

— Е, добре… — отвърна колебливо. После избухна в смях. — Но в онази закусвалня повече няма да стъпя.

— Не е и нужно — усмихна се и той. И другаде правят хубави хамбургери.

— Харесаха ли ви онези? — Изабел стана неспокойна.

— На вас не ви ли бяха вкусни? Поне така твърдяхте.

— Е, може би съм преувеличила малко — тихо отвърна тя. — Не исках да ви обидя. Вие избрахте заведението.

— Не е вярно, ваша беше идеята.

— Да, но…

— Знам, че мислехте за кесията ми, когато предпочетохте онзи „отличен ресторант“.

Дерек отново се засмя, но лицето му бързо доби сериозно изражение.

— И трябва да призная, че го намирам за прекрасно. Другите жени не биха го направили. Тях ги интересува само, дали мъжът, с когото излизат, има достатъчно пари да финансира желанията им. Вие сте различна, Изабел. Уважавам ви за това.

Думите му я развълнуваха. Стоеше, свела очи към пода. Той все още държеше пръстите й в силните си, нежни ръце. Искаше й се никога да не ги пусне. Близостта и докосването му й бяха толкова приятни.

— Дерек… — каза тихо и се осмели да го погледне. — Не се притеснявайте за обещанието си. Няма значение, дори да не намерите картината.

Очите му излъчваха топлина.

— След един час ще дойда да я донеса — отвърна той. — Вие, разбира се, ще си удържите комисионната. В края на краищата, и за вас трябва да има малка печалба.

Пусна ръцете й и се отправи към изхода.

— След час съм тук — извика през рамо, преди да излезе.

Изабел остана неподвижна няколко секунди, загледана след него.

 

 

Катлийн тактично се бе оттеглила в задното помещение да разопакова току-що пристигнали нови картини, когато забеляза, че Изабел е сама, отиде при нея.

— Великолепен мъж! — възхити се тя. — Той ли е следващият?

Изабел я погледна така изненадано, сякаш не разбра за какво става дума. После звънко се засмя.

— Не, как ти хрумна това, Катлийн?

Момичето дяволито се подсмихна.

— Е, забелязах как го гледаше. Кой е той всъщност? Къде се запозна с него?

— На улицата — кратко отвърна Изабел.

— Ти наистина си полудяла — промърмори Кати. — Първо живееш месеци като монахиня, после изведнъж се влюбваш за три дни, два пъти.

Изабел погледна към телефона. „Да се обадя ли на Джеймс или да чакам той да ме потърси?“

Остро почукване по вратата я откъсна от мислите й.

— Влезте — извика разсеяно.

Катлийн подаде глава през процепа на вратата. Лицето й грейна.

— Той е тук!

— Кой?

— Той, Паули!

— Кой е Паули?

— Как кой? Моят нов любим — тя изглеждаше възмутена, че изобщо има хора, които още не познават Паули, и не знаят, че е влюбена в него.

Изабел се усмихна.

— Ах, Паули се казва, значи. Какво вълнуващо име.

— Много е сладко, нали? — изчурулика Катлийн.

— Като захарен памук — увери я Изабел.

Помощничката й я погледна за миг недоверчиво, после се опита да се засмее. Прозвуча изкуствено.

В този момент чуха някой да вика:

— Катлийн, къде се загуби?

„Е, Паули има поне приятен глас. Иска ми се да видя този екземпляр, който така е завъртял главата на малката.“

Излезе от кабинета си.

Двама млади мъже стояха в предната зала. Единият бе елегантно облечен, а другия изглеждаше като карикатура на студент. Кръгли телени очила „красяха“ напрегнатото му, пъпчиво лице. Тънките му устни бяха здраво стиснати. Оглеждаше с пренебрежение изложените картини.

— Това е шефката ми, Изабел Картър, собственичката на тази галерия — представи я Катлийн.

Момчето с кръглите очила безстрастно заяви:

— Всъщност, картините не са много ценни. Затова пък са скъпи. Тази графика, например, я видях при един вехтошар. Продаваше я на половината цена.

— Когато не са хубави, поне да са скъпи — отвърна Изабел остро и мило се усмихна на другия мъж.

— Не мислите ли и вие така, Паули?

Докато изговаряше името й бяха нужни големи усилия, да не избухне в смях.

Той учудено я погледна.

— Аз съм Дейвид Търнър. Това е Паули — посочи пъпчивия хлапак.

Изабел погледна Катлийн. „Как е възможно такова младо и красиво момиче да се влюби в този всезнайко! Той изобщо не й подхожда. Не може да бъде!“

В този момент Паули строго я попита:

— Кога ще се освободиш, Катлийн?

Тя смутено погледна шефката си.

— Не зная.

Очилаткото извади от чантата си някаква дебела книга и започна да я разлиства. След малко пръстът му се спря на една страница и той зачете с нравоучителен глас:

— „Работното време и работното заплащане трябва да се контролират. Посочената по-долу форма на договор…“

— Добре, стига, Паули — прекъсна го Катлийн. — В шест съм свободна. Ако искаш, можеш да ме почакаш.

Посочи му креслата в другия край на залата.

Изабел едва сдържаше гнева си. „Никой няма основание да ме обвинява, че съм несправедлива работодателка. Най-малко пък Паули. Ако не беше Катлийн, досега да съм изхвърлила този надут тип.“

Не можа да се стърпи обаче да го попита с меденосладък гласец:

— Да ви почерпя с чашка кафенце или предпочитате шампанско?

Другият мъж хвана за ръката готовия за нова тирада Паули.

— Да тръгваме. Ще вземем Катлийн в шест.

Новата й любов не можа веднага да намери подходящ отговор. Но не забрави да й хвърли строг поглед.

— Добре, в шест ще сме пак тук. Тогава спираш. Няма да работиш и секунда повече.

Потупа върху книгата, която още държеше в ръка.

— Тук са правилата на профсъюза. Можем тази вечер да ги научим наизуст заедно. Аз вече знам повечето, но и за теб ще е от полза да ги познаваш — довърши заплашително.

Катлийн кимна със сълзи на очи.

— Добре, Паули, ще ги науча…

Дейвид Търнър се захили.

— А колко прекрасно ще е за теб, Кати, ако по-късно научиш и „Капиталът“ на Карл Маркс. Няма да е проблем. Това са само две книжки от около шестстотин страници. Детска игра за всеки, който иска да се образова, а не да пилее времето си в безделие.

— Правилно — кимна Паули утвърдително.

Беше му убягнала иронията в думите на Дейвид.

Когато излязоха, Изабел облекчено въздъхна. Сълзите на Катлийн бяха пресъхнали. Замечтано гледаше към улицата.

— Не е ли прекрасен?! — прошепна тя.

— Мъж, който знае наизуст комунистическия манифест, е едно малко чудо.

Изглежда, Катлийн бе жертвала чувството си за хумор заради растящата си любов.

— Нали? — промълви захласната. — Никога не съм познавала такъв.

— От тоя сорт наистина няма много — отвърна Изабел.

„И слава богу“ — каза си наум.

Звънът на телефона я сепна. Беше доволна, че монолога на Катлийн бе прекъснат. Вдигна слушалката с надеждата да е Джеймс. Но беше Хариет.

— Скъпа, ще минем да те вземем. Искаме да отидем в музея.

— Кои сте „вие“?

— Аз и Джеймс, кой друг? — невинно отговори сестра й.

— Да, кой друг! — промърмори Изабел и сърдито затвори.

VII

Дерек Томсън донесе обещаната картина. Изабел не вярваше на очите си. Гледаше ту нея, ту него. Когато й каза цената, потръпна.

— Но, Дерек, не мога да я приема. Тя е нереална. Стойността й е далеч по-висока.

— Осигурих картината на тази цена за вас. Все пак трябва да я откупите от мен.

— Откъде я намерихте? Доколкото знам, накрая бе попаднала у един колекционер, който не се разделял лесно с плячката си.

— Открих я и толкова.

— Но след като имате такъв кръг познати и сключвате подобни сделки, не разбирам, защо ви е трудно да продавате застраховки.

Той се усмихна.

— Днес продадох една.

— Да, на мен. Пък и само от една не може да се живее — подозрително го изгледа Изабел.

— Да, трудно е — призна Дерек.

— За това, че ми набавихте картината, ще се опитам да ви осигуря клиенти сред познатите си.

— Ще ви бъда много благодарен — той хвърли поглед на часовника си. — Готова ли сте вече да излезете с мен?

— За съжаление вече имам уговорка за тази вечер.

Погледна я умоляващо като малко дете.

„Какви красиви очи има“ — помисли си Изабел.

— Нека се срещнем по-късно — настоя Дерек.

Но тя беше непреклонна. Разбраха се за следващата вечер.

Преди да си тръгне дълго задържа ръката й в своята.

Отново я завладя чувството за топлина и щастие. Чувство, непознато й досега от предишните й връзки с мъже.

— Да дойда ли утре да ви взема оттук?

— Разбира се. Към осем.

— Не можете да си представите колко се радвам, че ще съм с вас!

— Аз също — прошепна Изабел и за свой ужас усети, как бузите й пламват.

„От тинейджърските си години не съм се изчервявала. Какво става с мен? Какво толкова има в този Дерек Томсън, че ме кара да се чувствам като малко момиченце?“

Когато си отиде, тя неохотно се зае със сметките и документите, които вчера така и не бе успяла да оправи. Но и днес й беше особено трудно да се концентрира върху тях. Образите на Джеймс и Дерек непрекъснато изплуваха пред очите й. Сравняваше ги. След известно време те се замъглиха и се сляха в един. С тежка въздишка прокара длан през челото си.

„Може би сбърках. Сигурно трябва да забравя и двамата… или поне да се опитам. Тогава чувствата ми навярно няма да са така объркани…“

 

 

Точно в шест пристигнаха Хариет и Джеймс. Изглежда отлично се разбираха.

„Май че съм девета дупка на кавала“ — горчиво си помисли Изабел. Но нежните погледи, които Джеймс й хвърляше от време на време, я успокоиха донякъде.

— Да изпием по още едно питие, преди да отидем в музея? — предложи Хариет и погледна Джеймс.

Той кимна.

— Съгласен съм.

— Но аз не съм — простена Изабел. — През следващите седмици не искам и да чуя за алкохол.

— Но защо? — учуди се Джеймс.

— Питай Хариет. Снощи непрекъснато ми доливаше чашата.

— Какво означава това „доливаше ми“? Ти сама предложи след уискито да минем на джин.

— Трябва да съм била полудяла!

— Тогава предлагам този път да пием кафе — обади се Джеймс.

— Добре — Хариет се засмя. — Кафе, но с коняк, ако може.

Той й се поклони ниско и очите му заблестяха.

— Както желаете, лейди. На толкова привлекателна дама като вас наистина нищо не може да се откаже.

Изабел усети, че ревнува. „Кого, всъщност, желае Джеймс? Мен или сестра ми?!“

По време на разговора предпочитанието му ставаше все по-ясно. Бърборенето на Хариет го забавляваше, но погледът му все по-често се задържаше на Изабел.

— Първият ми съпруг беше археолог — разказваше Хариет. — С часове трябваше да обикалям с него музея. Никога не можеше да се насити да гледа старите камънаци и всичко останало. Пфу, беше ужасно! Чак настръхвам!

— Но ти предложи да отидем в музея! — учуди се Джеймс.

— Да, след раздялата ни започна да ми харесва да го посещавам.

— Сама не си вярваш — вметна Изабел.

— Напротив, с огромно удоволствие отивам на такива места — упорстваше Хариет.

Изабел вдигна рамене.

— Значи, ще се забавляваш чудесно.

Джеймс загрижено я прегърна през рамото.

— Ако не искаш… — започна той, поглеждайки сестра и въпросително, — можем да отидем някъде другаде. Но трябва веднага да телефонирам, къде ще се намирам, защото имам дежурство.

— Не, остави — измънка Изабел. — Нямам нищо против да разгледаме музея.

— Да, трябва да се образоваме — изхихика Хариет.

— Веднага — Джеймс извади от чантата си една книга.

— „Характерни черти на всяка зодия“ — прочете гласно тя. — Чудесно, сега най-сетне ще се научиш правилно да преценяваш хората около себе си. Не можеш да си представиш, колко важни са знанията за зодиите. Трябва само да попиташ някого, кога е роден и…

— … и е готова присъдата — прекъсна я Изабел.

Сестра й ядосано я стрелна с очи.

— Ако някой е обременен с присъда, то това си ти. Сърдита си, защото ти казах, че ти и Джеймс не си подхождате. Козирог и Рак просто нямат нищо общо.

— Стрелец и Рак също.

— Да, но ние с Джеймс не сме влюбени един в друг.

— Откъде знаеш, че ние сме? — попита Изабел и предизвикателно го изгледа.

— А не сме ли? — уплашен попита той.

Притисна се в него, забравяйки, че сестра й е тук.

— Не знам… — отвърна тихо.

Джеймс се наведе и усети устните му върху своите.

Нежно я загали по тила.

— Толкова те обичам, Изабел. И така искам да сме сами.

— Къде? — изплъзна се от устата й.

Обхвана я луд копнеж. Върхът на езика й леко навлажняваше устните й. Крадешком погледна към Хариет, която се разхождаше из галерията. Джеймс забеляза объркания й поглед.

— Ще й кажа, че по служебни причини не мога да дойда в музея. Ще се сбогуваме, а след един час ще се срещнем в апартамента ми — зашепна настоятелно в ухото й.

— А ако жена ти тази вечер си счупи таза, какво ще стане?

Той се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш, какво имам предвид. Ще хукнеш веднага, ако Лин звънне.

Не биваше да казва тези думи, но вече нищо не можеше да се направи. Те видимо го бяха засегнали.

„Джеймс е от чувствителните раци. Може би Хариет има донякъде право с нейните прословути зодии.“

— Ей, какво става? — прозвуча веселия й глас. — Обсъдихте ли най-сетне проблемите си или ще пренощуваме тук?

— Тук поне никой няма да ни безпокои — заядливо подхвърли Изабел.

Хариет я изгледа с укор.

— Не си изливай яда върху Джеймс. Той ме е виновен, че още нищо не си правила с него.

— О-о, ти всичко знаеш! — гневно и отвърна.

— Ще ходим ли в музея или не? — опита се да отклони темата сестра й.

— Вървете двамата. Аз съм заета!

Изабел се обърна и влезе в кабинета си. Преди да затръшне вратата, чу как Хариет сладко казва:

— Хайде, Джеймс, да тръгваме. Тази вечер не може да се говори с нея. Но не трябва да си разваляме настроението.

Изабел изчака докато излязат, отиде до вратата и превъртя ключа. Ядосана и тъжна едновременно, остана неподвижна около минута, вперила поглед навън.

„Е, предстои ми дълга и скучна вечер. Защо не отидох? Хариет ми лази по нервите. Нетърпимо високомерна и нахална е“ — рече си за свое оправдание.

Но трябваше и да си признае, че не бе главната причина. Ядосваше се на държанието на Джеймс, на своята собствена нерешителност и не на последно място — мислеше за Дерек Томсън.

„Трябваше да изляза с него. Знаех си, че с Хариет ще си имам само ядове. На Дерек сигурно не му звъни бившата жена, която се опитва да си го върне. О, как бих искала сега да е тук!“ — въздъхна с копнеж.

Тъжна и отчаяна, тръгна към кабинета си. Внезапно я сепна чукане на вратата.

„Господи, забравих да спусна решетките! Дано не са крадци!“

Но… пред вратата стоеше Дерек Томсън.

Сърцето й биеше лудо, докато му отваряше.

Той я поздрави усмихнат.

— Бях на отсрещната страна на улицата. Когато дамата и господинът, които ви посетиха, си тръгнаха, подвоумих се, но не издържах и ето ме — хвана ръката й. — Изабел, исках непременно да ви видя пак.

— Много се радвам, че така ме изненадахте. Желаете ли да отидем да пийнем нещо?

— С удоволствие — лицето му грееше от щастие. — Колко е хубаво, че имате време за мен.

Дерек настояваше да вземат такси, но Изабел се възпротиви, тъй като не искаше да го вкарва в излишни разходи.

— Заради една-единствена сключена сделка не бива сега да се самозабравяте и да пръскате пари на вятъра — предупреди го тя. — Разпределяйте си разумно средствата. Ако нямате късмет и загубите работата си…

— Не се тревожете. Все още не съм достатъчно опитен, но с времето ще преуспея. И тогава ще спечеля парите, които тази вечер ще изхарча.

Изабел се засмя и неусетно премина на „ти“.

— Спри. Сметката ти е крива. Първо трябва да се спечелят парите, а после да се харчат.

Дерек я погледна изпитателно.

— Мислиш ли? — влезе в тона й.

Двамата избухнаха в смях.

Изабел усети коляното му до бедрото си и вълна на възбуда заля цялото й тяло. Малко сконфузено се отдръпна от него. Дерек забеляза това и плахо попита:

— Обидих ли те с нещо?

Тя отново се засмя, за да скрие смущението си.

— Не виждам с какво. Всъщност, много си ми симпатичен.

Дерек сбърчи чело и се загледа пред себе си. В гласа му се долавяше разочарование при следващата реплика.

— Само това ли?…

— Е, много повече при едно толкова кратко познанство не може да се очаква — отвърна сухо Изабел.

— Да, права си. Аз самият се учудвам от себе си. Обикновено съм много скован с жените.

— Къде ще отидем?

Тя се зарадва на думите му, но не й се искаше сега да продължават този разговор.

— Знам един хубав ресторант на Бродуей, „Ше Сузан“, за френски специалитети.

— Но там сигурно е страшно скъпо…

Дерек я гледаше усмихнат.

— В джоба си имам достатъчно пари да платя вечерята на една очарователна жена.

Изабел го хвана под ръка.

— Много мило от твоя страна, Дерек. Не е нужно да харчиш толкова, за да ми направиш впечатление. Аз те харесвам, дори да не си богат. Цената на един човек не се определя от доходите му.

Очите му бяха потъмнели, гледаха я проницателно.

— Наистина ли мислиш така, Изабел?

— Да. Защо?

— Ти си забележителна жена. Досега съм срещал все такива, които мислят другояче.

Тя вдигна изненадано поглед към него.

— Но при теб не е толкова… — замълча, притеснена от собствената си нетактичност.

Дерек се усмихна малко тъжно.

— Искаш да кажеш, че това не ме засяга толкова, защото нямам пари. Може би имаш право. Но за много жени и няколко долара са достатъчно.

Изабел протегна ръка и нежно го помилва по бузата.

— Бедният Дерек, колко е лошо, че така са те разочаровали жените.

— Да — отвърна той и се засмя.

— Да не се майтапиш с мен? — извика Изабел, като видя дяволитото му изражение.

Веднага стана сериозен.

— Не, не. Въпреки, че не е чак така, както се изразих. Познавал съм и доста симпатични жени.

— И те са имали сигурно собствени доходи?

— Боже мой, колко си прагматична.

— Такава е жената козирог.

— Вярваш ли в зодии?

Изабел сви устни.

— Не, но виж, сестра ми Хариет… За нея характерът на един човек се определя единствено от зодията му. И ме затрупва с толкова информация, че без да искам съм запомнила нещичко. Тя ме познава по-добре от мен самата. И не защото съм й сестра, а защото е изследвала задълбочено зодията ми. За теб също би казала неща, които дори и не подозираш. Кога си роден? — запита го с любопитство.

Дерек се засмя.

— А-а, явно не само сестра ти се вълнува от разположението на звездите. Не ми изглеждаш толкова незаинтересувана.

— Не, не — заоправдава се тя. — Не вярвам в тях.

— Тогава защо искаш да знаеш, кога съм роден?

— Е, добре де, може би съвсем мъничко.

В този момент шофьорът на таксито се извърна към тях.

— Сър, не мога да спра точно пред „Ше Сузан“. Сега ли ще слезете или да карам по-нататък?

— Спрете тук.

Дерек слезе, плати и любезно предложи помощта си на Изабел. Когато докосна ръката й, прииска й се да потъне в прегръдките му и да забрави всичко.

„Никога не съм изпитвала подобно чувство. Има нещо особено в Дерек, което ме изважда от релсите. Я се стегни, Изабел!“

Побърза да измъкне ръката си от неговата.

— По-добре да продължим разговора си в ресторанта — каза подчертано сдържано.

Той се усмихна. Тъмните му очи търсеха нейните.

— Добре. И там ще открием, че според звездите, страшно си подхождаме.

Посегна отново към ръката й, но Изабел се отдръпна. Сама не можеше да си обясни, защо избягва докосването му.

На Бродуей цареше оживление. Тълпи от хора се стичаха покрай тях. Беше им трудно да си проправят път.

Дерек пръв влезе във френския ресторант. Изабел понечи да го последва, но се блъсна в гърба му, когато той изведнъж се закова на място. Пред тях група гости на ресторанта обсъждаха със сервитьора избора на маса.

Дерек светкавично изхвръкна навън.

— Какво има? — попита го Изабел с раздразнение.

— По-добре да потърсим друг ресторант. Този тук е препълнен.

— Имаше свободни маси! — възрази тя.

Когато видя нещастната му физиономия, разбра всичко. Опита се да поправи грешката си.

— Всъщност аз не преброих хората пред нас. Те сигурно щяха да заемат доста места. Да потърсим друг локал. И без това не съм много гладна. Какво ще кажеш да отидем при италианците?

„Сигурно е видял цените — беше трогната. — Чул е от някого за този ресторант и е искал да ме изненада с нещо по-специално. Но цифрите върху менюто във фоайето са го уплашили.“

Смръщи чело.

„Но Дерек хвърли ли му поглед въобще? Не погледна ли само групата, която си търсеше маса, преди да се втурне навън? — тръсна глава, за да отпъди съмненията си. — Не, не е възможно Дерек да има вземане-даване с хора, които вечерят в «Ше Сузан».“

Внимателно го наблюдаваше отстрани. Той сякаш не забелязваше тълпата наоколо. Изведнъж се спря, предизвиквайки малко задръстване на тротоара.

— Защо не вървите, по дяволите! Не всички имат толкова време като вас! — чу се заядлив женски глас.

Изабел хвана Дерек за ръката, но той продължаваше да стои и, развеселен, наблюдаваше жената, която го бе нахокала.

— Не трябва да бързате толкова, госпожо. Стресът вреди на здравето.

Силно гримираната дама го погледна с нескрит интерес. Начервените й устни се разтеглиха в широка усмивка.

— За вас бих намерила време, господине — кимна му с подканващ жест. — Ще ме придружите ли? Свободна съм тази вечер.

Изабел побесня. „Ако Дерек продължи да разговаря с тази… особа, ще си тръгна!“ Но той с досада се обърна, погледна я нежно и я хвана под ръка. Продължиха пътя си. На следващия ъгъл имаше малък италиански ресторант. Влязоха и се настаниха в уютно сепаре.

Клатейки глава, Дерек се облегна на стола си.

— Пфу, Ню Йорк е истинско вонящо блато на порока.

— Откъде знаеш този израз? Та той е от средновековието.

Той леко се подсмихна.

— Може би съм малко старомоден. Особено що се отнася до жените.

— Е, при запознанството ни не си пролича — напомни му Изабел иронично. — Въпреки че първата стъпка дойде от моя страна.

— И слава Богу! Много съм щастлив, че те познавам.

Плъзна ръка по масата и хвана дланта й. После бавно докосна пръстите й един по един и я погледна изпитателно. При този безкрайно нежен допир приятни тръпки полазиха по гърба й. Трябваше да се покашля, за да придаде сигурност на гласа си.

— Още не си ми казал коя зодия си?

„Вече съм станала като Хариет“ — надсмя се мислено над себе си.

Дерек отново се взря в нея, сякаш се опитваше да разгадае мислите й.

— Зодия Овен — отвърна най-сетне.

Изабел въздъхна с облекчение.

— О, Овен и козирог си подхождат.

Очите му влюбено заблестяха.

— Знаех си! Ти явно си се занимавала доста сериозно със зодиите.

— Няма начин, ако имаш сестра като моята. Хариет ме зарази със своето суеверие, въпреки че разумът ми се бунтува да преценявам хората според нейните критерии — тя енергично тръсна глава. — Понякога сама не се разбирам. В мен има нещо двойствено.

— Това само те прави по-чаровна — Дерек взе менюто, което сервитьорът остави на масата. — Освен това, всички жени са противоречиви личности. Но аз го намирам за прекрасно — обезоръжаващата му усмивка възпря Изабел, която се готвеше възмутено да възрази.

Тя остави листа на масата.

— Ще си поръчам салата.

— Аз също — реши Дерек.

Не откъсваше очи от нея. Гласът му едва се чуваше, когато заговори:

— Влюбих се в теб, прекрасна Изабел! Моля те, кажи ми, изпитваш ли същите чувства? — пое си дълбоко въздух и очите му потъмняха. — Обичам те! Дай ми шанс да ти докажа любовта си.

Тя се разкъсваше от противоречиви чувства. „Какво да му отговоря? Той ме привлича! Ами Джеймс Уелдън?“ Трябваше да си признае, че за него изобщо не беше се сетила през последните няколко часа.

— Харесвам те, Дерек — произнесе толкова спокойно, колкото й бе възможно.

Дерек не биваше да забележи, колко усилия й струва да скрие огромното си вълнение.

— Харесваш ме? — попита той, разочарован. — Нищо повече?!

Изабел се усмихна колебливо.

— Просто е много рано още. Не съм наясно с чувствата си. Трябва да ми дадеш малко време. Моля те, Дерек — сведе глава и заби поглед в покривката на масата.

— Освен това има…

— Друг мъж — довърши изречението й Дерек. — И той е по-състоятелен от мен. Аз съм просто един дребен неуспял застрахователен агент, когото една жена харесва, но не може да обича. Най-много да ме съжали.

— Не е честно — запротестира тя. — Аз…

— Да, не е честно — повтори Дерек с горчивина. — Не е ли вярно, че жените търсят единствено богати, самоуверени мъже. Не им трябва безпомощен дръвник като мен.

— Дерек! — гласът й беше остър. — Ако продължаваш да говориш така, ще стана и ще си тръгна. Защо мислиш, че седя тук, ако не изпитвам никакви чувства към теб? Харесваш ми! Може би това ще прерасне в нещо по-силно, но сега още не мога да бъда сигурна. Помолих те да ми дадеш малко време. И ако наистина ме обичаш, няма да ти е трудно да ме разбереш. Но трябва да ми повярваш — продължи със сериозен тон, — работата и финансовото ти положение по никакъв начин не биха повлияли на чувствата ми.

Плаха усмивка се появи на лицето му.

— Вярвам ти, Изабел — отвърна й замислен. — Знаеш ли, за всеки е важно да бъде обичан заради самия него, а не заради външния му вид, титлата или положението му.

Изабел се озадачи. Все по-малко го разбираше. „Той не може да се похвали с пари и слава. Ако го обича някоя жена, то наистина ще е заради самия него. И все пак, говори така, сякаш са го предпочитали заради нещо друго…“

— Така-а — каза спокойно, за да поразведри атмосферата, — харесвам те такъв, какъвто си! — нежно му се усмихна. — И мога да призная, че чувството ми към теб се задълбочи. Ти си прекрасен мъж, Дерек, и няма никакво значение, дали печелиш хиляда или сто хиляди долара.

В този момент сервитьорът донесе поръчаните салати, но и двамата нямаха никакъв апетит. Поровиха известно време неохотно в чиниите си. Накрая Изабел решително бутна своята настрана.

— Не ти ли е вкусно? — загрижено я попита Дерек.

— Напротив…

Погледна за момент пълната си чиния, сякаш умуваше, дали трябва да изяде и останалото, а после и неговата салата. Тя също бе почти недокосната. Избухна в смях.

— Какво има? — попита той объркано.

— Както виждам, и на теб не ти е много вкусно. При това салатата е отлична. През цялото време прекалено сериозно разговаряме за чувствата си, а по най-дребните неща можем да познаем, какво изпитваме — взря се право в очите му. — Аз никога нямам апетит, когато съм влюбена…

— Искаш да кажеш… Това означава…

Изабел кимна.

— Да. Всъщност трябваше да съм гладна като вълк. Фактът, че не мога да преглътна и хапка, за мен е доказателство, че изпитвам към теб нещо по-силно, отколкото самата аз предполагам.

Лицето му засия от щастие.

— Изабел, това е прекрасно!

— Дали това е прекрасно, не знам още — сухо отвърна тя. — Това обърква изцяло плановете ми. По начало не съм мислила досега за една сериозна връзка — сви рамене. — Безобидни флиртове — да, но този път чувствата ми са по-различни. Не мога да ги опиша — въздъхна тежко. — Във всеки случай, ти безкрайно ме обърка. И не мога да кажа, дали това е добре.

— Не можеш да си представиш една сериозна връзка с мен, така ли?

— Аз… аз… не знам. Моля те, не ме насилвай, Дерек.

— Мислиш за финансовото положение и кариерата ми, нали? И се притесняваш, че си влюбена в един неудачник? А ако това не е вярно? Ако съвсем не съм беден?

Изабел се намръщи.

— Моля те, бъди сериозен. Явно не си разбрал още, че оценявам човека не според портфейла му — сложи ръка на сърцето си. — От това тук зависи, не от парите! — продължи да говори, сякаш на себе си. — Смешно е, колко старомодна мога да бъда понякога. Мисля обаче, че вътрешно всяка жена разсъждава по този начин, дори да си дава вид на делова и еманципирана.

Дерек въздъхна с облекчение. Едва не бе споменал нещо, което съвсем не искаше да издава. Изабел съвсем навреме го бе прекъснала.

— Радвам се — рече той, поглеждайки я многозначително, — че си старомодна.

— Сестра ми Хариет щеше веднага да каже, че не бива да чета толкова любовни романи, и тогава няма да ми идват такива нелепи мисли.

Дерек отново замислено я погледна.

— Ще ми е интересно да се запозная със сестра ти.

— О, по дяволите! — изтърва се Изабел. — Хариет не може да види мъж, без да започне веднага да флиртува с него. А аз не желая! — отсече тя, изненадана от избухливостта си.

— Ти ревнуваш!

Очите на Дерек заблестяха.

— Не, не ревнувам — възрази тя. — Във всеки случай… Е, може би мъничко.

— Ако някой веднъж се запознае с теб, не би трябвало да погледне друга.

— Много си мил Дерек, но не ти вярвам. Въпреки че, да си призная, не ми е приятна мисълта да изпаднеш във възторг от друга жена. Наистина, защо ли? Та аз те познавам едва от сутринта.

— Но нали съществува и любов от пръв поглед?

— Дерек — отвърна му тихо, — съвсем съм объркана. Моля те, разбери ме. Сега искам да си отида вкъщи. Така ще мога спокойно да премисля всичко.

— Другият? — попита Дерек направо.

— Кой друг? — не разбра Изабел. — А, имаш предвид Джеймс? — поклати глава. — Не, не е това. За него изобщо не съм мислила, откакто съм тук с теб.

— Кога ще се срещнем отново, Изабел?

— Не знам. Позвъни ми.

— Добре. Но отсега трябва да ми обещаеш, че ще те видя утре. Иначе няма да издържа.

Тя го изгледа малко недоверчиво.

— Ще издържиш, Дерек. Ако не ме беше срещнал…

— Но те срещнах — прекъсна я Дерек. — И ако вярваш в звездите, ще признаеш, че това е било предопределено от тях — усмихна се. — Трябваше да живея трийсет и пет години без теб, така че сега не искам и ден да прекарам сам.

Изабел се замисли, опряла брадичка с ръка.

— Какво има? — попита я той и нежно прокара пръст по бузата й.

— Току-що се сетих, че утре вечер съм поканена на парти. Ще те взема, защото там ще намериш поле за изява. Ще внуша на приятелите си, че могат да сключат изгоден договор с теб — хвърли му строг поглед. — Но трябва да се заемеш по-сериозно с изучаването на застрахователното дело. Познатите ми ще се възмутят, ако им представя некомпетентен застрахователен агент.

— Права си, разбира се.

Изабел го погледна подозрително.

Говореше й абсолютно сериозно и все пак прозираше някаква закачлива нотка в тона му?

— Никак ли не си амбициозен? Нали преживяваш от сключването на застрахователни полици?

— Вярно е. Не съм особено амбициозен — призна си той. — Но всичко ще се промени, когато ми се наложи да се грижа за жена.

Изабел се засмя.

— О, много избързваш с плановете си. Първо трябва да се стабилизираш във финансово отношение, а после да създаваш семейство.

— Добре — Дерек се изправи. — Утре ще уча цял ден. Приятелите ти няма да останат разочаровани.

Уреди сметката и излязоха от ресторанта.

— Мога ли да те изпратя до вкъщи? — помоли я, когато спряха до едно такси.

Тя поклати глава.

— Не, Дерек, остави ме сама. Трябва да премисля всичко — вдигна очи към него и топло му се усмихна. — Ще се видим утре вечер. Ела да ме вземеш от галерията. И не забравяй документите!

— Добре — обеща Дерек.

Изабел се качи в таксито. Той стисна още веднъж ръката й. Видя го през задното стъкло, че стои неподвижен, взрян в колата. После го изгуби от погледа си. Въздъхна и се облегна на седалката. Беше малко разочарована, че не бе по-настоятелен да я изпрати и да прекарат вечерта заедно. Терзаеха я съмнения.

„Защо не ме покани в дома си? Та аз още не знам, къде живее. Да не би да е женен? О, не може да бъде. Дерек не е лъжец, дотолкова поне познавам хората. Сигурно живее в някоя мизерна дупка и се срамува да ми я покаже. Е, тогава аз ще предизвикам амбицията в него. Дерек Томсън е всичко друго, но не и глупак. Просто не е намерил още правилния път. Но заедно може и да успеем…“

Изабел влезе в апартамента си и заключи вратата след себе си. Предполагаше, че Хариет още не се е върнала. Тя беше от нощните птици. Прибираше се в ранни зори и спеше до обяд.

Изведнъж долови някакъв странен шум от всекидневната. Някой хълцаше. „Хариет…?“

Рязко отвори вратата. Не се виждаше никой, а шумът продължаваше.

— Хариет? — извика.

— Тук… тук съм… — надигна се сестра й от канапето с подуто от плач лице.

Втурна се към нея и я прегърна през раменете.

— Какво се е случило?

— Този… този… негодник. Вечерта започна толкова хубаво, а после… — не можеше да си поеме дъх тя.

— Джеймс ли имаш предвид? — попита я Изабел.

Хариет я погледна със зачервени очи.

— Кой друг? Не познавам друг мъж в Ню Йорк, освен него. О, той е твой приятел, Изабел. Извинявай, че се намесих в отношенията ви — сведе виновно глава. — Но, струва ми се, че се влюбих. Сърдиш ли се?

Изабел не отговори.

Думите като порой рукнаха от устата на сестра й.

— О, Изабел, не исках да те нараня, повярвай ми. Просто, Джеймс и аз… Не знам. Но той, така или иначе, не ти подхожда. Знаеш — рак и козирог не са един за друг.

— Знам, знам — с досада каза Изабел.

— О, сестричке — Хариет взе ръцете й в своите. — Ама ти още се сърдиш?

— Толкова ли е чудно? Все пак аз първа срещнах Джеймс.

— Но тогава пристигнах и аз.

— О, това не мога да го забравя — отвърна Изабел намусено. — Ти наистина избра „най-подходящия“ момент.

— Не можеш ли да ми простиш? Обичаш ли го?

— Не мога да кажа. Досега просто нямах възможност да изясня чувствата си към него. Никога не бяхме сами.

Хариет я погледна съчувствено.

— Бедната Изабел!

— Остави, няма нищо.

Изабел наля две чаши портокалов сок и седна отново до нея.

— Първо ми разкажи, какво се случи днес. Нали щяхте да ходите в музея?

Хариет подсмръкна.

— Отидохме. Забавлявахме се чудесно. И после… после…

— После отидохте в жилището му, нали? — довърши Изабел.

— Откъде знаеш? — учудено я погледна сестра й.

— Като те познава човек, не е трудно да се отгатне. И тогава звънна Лин и Джеймс веднага хукна, права ли съм?

— Да не си ясновидка?

— Лесно е да се сетя.

— Ооо…

Хариет сви красивите си, изящни ръце в малки юмручета. Лакираните й в червено нокти се забиха в дланите й.

— Никога вече не искам да видя този подлец! Той не знае, какво иска. Не разбирам. След като се е развел с Лин…

— Нали ти беше дошло до гуша от мъже? — вметна Изабел.

— Вярно е — усмихна се тя, — но веднъж може да се направи изключение. Въпреки, че е грозно от моя страна да ти отнема приятеля. Ще ми простиш ли някога? Вече няма и да го погледна. И без това не заслужава! — добави ядосано.

— Гледай си го, ако искаш ден и нощ — отвърна Изабел с пълно безразличие.

— Това означава ли, че вече не го искаш? — Хариет се взря в нея с любопитство.

Тя весело се засмя.

— Да, може и така да се каже. Ако бях мъж обаче, бих се възпротивил две жени да ме поделят като някаква вещ помежду си. Все пак Джеймс трябва да реши, коя от нас желае.

— Той вече е решил — гласът на Хариет трепереше от гняв. — Скоро ще му изпратя поздравителна телеграма по случай повторната му женитба с първата си съпруга. Той още обича тази Лин. А и тя не стои със скръстени ръце — прави всичко, за да си го върне. „Джеймс, скъпи, ръката ме боли. Не можеш ли да дойдеш? Мисля, че е нещо сериозно“ — изимитира предвзетия глас на Лин.

— А, този път била ръката? Тя скоро ще си повреди всички части на тялото — Изабел вдигна рамене. — Впрочем, човешкият скелет има в резерв достатъчно кости.

Хариет се изкиска.

— Как можеш да се шегуваш? Ти сигурно също си се ядосала, когато Джеймс те е зарязал и се е втурнал презглава към Лин.

Изабел изкриви устни.

— В крайна сметка, той е лекар и трябва да помага на всички.

— Но не е единственият в Ню Йорк!

— Но според бившата госпожа Уелдън — най-добрият!

Двете се спогледаха за момент, после избухнаха в неудържим смях.

— О, Изабел… — държеше се Хариет за корема. — Ти наистина имаш странен поглед върху нещата. Понякога ми се иска в такива случаи да съм невъзмутима като теб.

— При случая „Джеймс Уелдън“ нямам никакви проблеми — махна с ръка Изабел. — Хариет, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — попита сестра й с нескрит интерес.

— Влюбих се — призна тя.

Хариет зяпна от учудване.

— Влюбила си се? В мъж?

— Да, в какво друго. В маймуна ли?

Хариет се изкиска.

— Е, понякога няма голяма разлика — изпитателно я изгледа. — Но при теб става мълниеносно. Аз се мислех за жена, която бързо пламва, но в сравнение с теб тлея като мокро дърво. Вчера беше Джеймс Уелдън, днес — някой друг. Интересно, кой ще е утре?

— Не бъди цинична — ядоса се Изабел. — Много добре знаеш, че не си права.

— Не съм убедена, че греша.

Изабел скочи и тръгна към вратата. Хариет изтича след нея и я хвана за ръката.

— Извинявай — усмихна й се виновно. — Съжалявам за това, което надрънках. Да не се караме! Никой мъж на света не заслужава това. Никой! — повтори твърдо.

— Освен един… — замечтано изрече Изабел.

— Какво каза?

Тя махна с ръка.

— Нищо, нищо — седна отново на канапето. — Но си права, че не бива да се караме.

Хариет се настани до нея и я прегърна.

— Разкажи ми за него — подкани я тихо.

— Какво да ти разкажа? — въздъхна Изабел. — Толкова съм объркана, че сама не се разбирам. Та аз го срещнах едва днес. Но никой мъж досега не е будил у мен такива силни чувства… Непрекъснато си представям лицето му. А си мислех, че съм влюбена в Джеймс Уелдън… — продължи замислено. — Заблуждавала съм се. Въобразих си, че е така, защото дълго време бях сама. Не — поклати глава. — Джеймс нищо не означава за мен. И съм щастлива, че ти навреме пристигна. Сега щях да се разкайвам, че съм му се отдала.

— Е, нямаше да е чак толкова лошо — утеши я Хариет с лека ирония в гласа. — Той все пак е интересен мъж. Жената не бива да има само един любовник в живота си.

— Въпреки всичко се радвам, че така се развиха събитията — държеше Изабел на своето. — Ти мислиш по друг начин по този въпрос, но аз съм малко старомодна, нали знаеш — зарея поглед пред себе си. — Сега нещата се развиха така, сякаш такива е трябвало да бъдат.

— Искаш да кажеш, че звездите са се намесили…

— Не знам — прекъсна я Изабел с усмивка. — В живота има много неща, които не могат да се обяснят толкова просто.

— Кажи ми, от коя зодия е твоята нова любов?

— Овен. Доволна ли си? Доколкото знам, подхожда идеално на козирог.

— Спокойно може да се каже — Хариет кимна със задоволство. — Сигурно е много пробивен. Шекспир, Маркс са също овни. Интелигентни мъже, които знаят какво искат.

— Няма голяма прилика с тях — призна Изабел. — Интелигентен е и разбира много от изкуство. Но преуспяващ и амбициозен не е.

— Така ли?! — възкликна Хариет. — Изненадана съм. Един овен страшно държи на престижа си.

Изабел вдигна рамене.

— Как да държи на нещо, което няма?

— Искаш да кажеш, не твоят… твоят… не знам как се казва, е беден неудачник?!

— Казва се Дерек — отвърна тя.

Беше ядосана, защото сестра й произнесе думите, които сама си беше вече помислила.

— И какво като е беден? Само богатите ли мъже трябва да се обичат?

Хариет я погледна така, сякаш току-що е направила сензационно откритие.

— Но… как ще живееш с него, щом няма пари? И при развода няма да получиш нищо?

Изабел не знаеше, да се смее ли или да плаче. „Хариет е непоправима!“

— Все още не мисля за развод — каза рязко и стана. — И за женитба не става въпрос още. За всичко има време. В тези неща не мога да се сравнявам с теб.

— Имаш право — кимна Хариет гордо. — Но аз никога няма да се омъжа вече. Покрай Джеймс разбрах, че е най-разумно да си живея сама, независима от никого… и с любовни авантюри от време на време — добави с копнеж в гласа, — за да не мухлясам съвсем. Но никога повече халка на пръста.

— Ще видим — рече Изабел и й пожела лека нощ.

— Лека нощ, скъпа. Сънувай своя овен.

— Непременно.

Хариет поседя известно време, загледана пред себе си. Изведнъж стана решително, отиде до телефона и навъртя някакъв номер. От другата страна никой не се обади. Ядосана тресна слушалката. Приготви си един голям коктейл.

„Сам си е виновен. Да върви по дяволите с проклетата си Лин. Никога няма да го потърся. Никога!“

 

 

Сутринта Изабел отиде много рано в галерията. Бе спала лошо. Мислите й все се въртяха около Дерек. Непрекъснато виждаше красивото му лице пред себе си и усещаше ръцете му върху кожата си. „Да, влюбена съм в него!“ Чувството, което изпитваше към Дерек бе неописуемо. „Обичам го“ — мислеше си, учудена от самата себе си. Дори Джеймс, по когото бе луда съвсем до скоро, сега и бе абсолютно безразличен. Не изпитваше необходимост въобще да го види повече.

Денят й в галерията обаче беше успешен. Имаше много сполучливи продажби. Катлийн явно бе духом при Паули, защото беше необичайно мълчалива. Този смешен тип й бе повлиял.

Следобед Изабел стана неспокойна.

„Да се върна ли вкъщи, да се преоблека? Но тогава сигурно ще се засека с Хариет, а нямам никакво настроение за разговори с нея. Искам да си мисля само за Дерек, а не да се разсейвам с проблемите на сестра си.“

Огледа се в красивото викторианско огледало, изложено за продан в единия ъгъл. Спортната й рокля беше много шик, но не бе най-подходяща за парти.

„Ще си купя нещо! — реши тя. — Една нова рокля ще повдигне настроението и самочувствието ми.“

Наблизо имаше изискан бутик. Бързо намери това, което търсеше. Цената му я накара дълбоко да си поеме въздух, защото бе пестелива и разумна, като всеки козирог, но все пак го купи.

Доволна се върна в галерията. Докато Катлийн обслужваше клиентите, отиде в кабинета си и се преоблече. Роклята беше прекрасна. А и не беше чак толкова скъпа за плата и модела си. Спокойно можеше да си я позволи, защото клиентът беше взел картината, която Дерек й бе осигурил. „Добра сделка!“ Това беше един вид подарък от него, защото без негова помощ, нищо нямаше да стане.

„Откъде ли намери тази картина? — продължи да се пита Изабел. — Явно има богати познати, които разбират от изкуство, защото много търговии на изящни изкуства са я търсили, и то все безуспешно.“

Малко след шест, когато Катлийн вече си беше тръгнала, дойде Дерек.

— Господи, колко си хубава! — възкликна възхитен. — Роклята ти стои чудесно.

— И на мен ми харесва — Изабел погледна часовника си. — Има още два часа до партито.

„Да го попитам ли къде живее? Може да пийнем в жилището му по чаша кафе?“

— И така, какво ще правим? Партито започва след осем. Ще е смешно да отидем още сега. Ще си помислят, че сме бездомници.

— Да отидем ли да хапнем нещо? — усмихна се Дерек. — По един вкусен хамбургер?

Изабел вдигна ръце като за молитва.

— За Бога, само това не. За хамбургер не искам и да чувам. Но и за салата не съм готова…

— Това означава ли, че все още си влюбена?

Тя сведе глава и бузите й поруменяха.

— Да… — промълви.

— И в кого? — попита Дерек лукаво и бавно пристъпи към нея.

— И още питаш?

Погледна я безмълвно няколко секунди и я привлече към себе си.

— О, Изабел, аз съм най-щастливият мъж на света!

Изабел усети омайващия аромат на парфюма му.

Склони чело на гърдите му. Сърцето му биеше лудо и неравномерно. С върховете на пръстите си нежно загали тила й, а после ги зарови в буйната й коса.

— Изабел, любима, обичам те!

— Аз също те обичам!

Хвана брадичката й и вдигна лицето й. Наведе се и устните му ефирно докоснаха нейните. Изабел усети, как й се подкосяват краката. Силно се притисна до тялото му, сякаш не й бе достатъчна близостта им. Целувката му, в началото плаха и лека, ставаше все по-страстна и дива.

Останала без дъх, Изабел се откъсна от устните му. Дерек продължаваше да я държи в прегръдката си. Тя го погледна право в очите. Стори й се, че потъва в изпълнения му с топла нежност поглед.

— О, Дерек!… — прошепна. — Трябва ли да отидем на партито?

— Разбира се, можем и да не отидем. Но цял ден съм зубрил. Тази вечер бих искал да продам няколко застраховки. Трябва да успея. Плановете ми за бъдещето включват и създаване на семейство.

— Още е много рано… — смутено отвърна Изабел. — Изобщо не мисля засега за женитба.

— Така ли? А пък аз — да! Намерих най-прекрасната жена на света. Не искам да я загубя.

Очите му блестяха самоуверено.

Тя закачливо го перна по носа.

— Не си въобразявай, че съм ти в кърпа вързана. Мъж, който ме обича, трябва постоянно да ме печели. Не съм вещ, която да захвърлят, щом стана непотребна и да ме вадят, когато имат нужда от мен.

— Никога няма да направя такова нещо — каза Дерек сериозно. — Не съм обичал досега жена, така както теб, и никога не бих могъл да обичам друга.

— Бил ли си някога женен?

Той се усмихна.

— Не, мила, не съм стигал дотам. Ти ще си моята първа и последна съпруга.

Изабел засия.

— Ако някой ни чуе, ще ни помисли за луди. Говорим за женитба, а аз още не знам, къде живееш.

— Къде живея ли? — Дерек се замисли.

— Да, все пак трябва да узная адреса ти — нетърпеливо каза тя.

— Да, разбира се… живея в Сентръл Парк.

— Господи, но това е богаташки квартал! — смаяно извика Изабел. — Можеш ли да си го позволиш?

Той се поколеба, после бързо заговори:

— О, имам малка, тъмна мебелирана стаичка. Нищо особено — хвана я за ръката. — Да тръгваме. От много бъбрене, ще закъснеем.

 

 

Партито вървеше успешно. Изабел не предполагаше, че Дерек ще се справи толкова добре.

„Ще стане най-преуспяващият застрахователен агент“ — мислеше си възхитена и ревниво наблюдаваше, как около него се тълпяха жени.

Сюзън, приятелка от ученическите й години, се приближи.

— Къде си се запознала с него? — попита и завистливо погледна към Дерек, който бе заобиколен от дами и оживено им обясняваше нещо. — Той е подлудяващ!

Изабел се усмихна.

— Наистина ли?

— Да — възбудено отвърна Сюзън. — Вече подписах три застрахователни полици при него. Не подозирах, колко отчайващо сме неподсигурени.

— Мислиш ли, че Чарлз няма да има нищо против? Съпругът ти нали е в Европа?

— О, Чарлз — махна пренебрежително с ръка тя. — Може само да се радва, че съм се погрижила за тези неща. Човек трябва да е застрахован срещу всичко. Особено в това време.

— Но Чарлз ще плаща вноските.

Сюзън се намръщи.

— Какво искаш всъщност? Мислех, че Дерек ти е приятел. Бъди доволна, че продава повече.

— Това и правя. Но всеки трябва да купува това, от което наистина има нужда.

В разговора се намеси млад мъж.

— От какво, всъщност, имаме нужда, скъпа моя? — изрече той надуто. — Дори не и от половината на това, което притежаваме. Непретенциозността е много важна.

— О, млъкни, Оливър — отвърна му Сюзън. — Колега е на сина ми — поясни на Изабел. — На тези млади хора им се въртят какви ли не дивотии из главите.

Отегчен, младежът се отдалечи. Отиде до студения бюфет, напълни си догоре една чиния с лакомства и си взе чаша шампанско.

— Май не се е отказал още от здравото хапване — усмихна се Изабел.

— Не, не е — съгласи се приятелката й.

Наведе се към нея и й прошепна на ухото:

— Ако дойде да яде при нас, само като го гледаш, ще се заситиш.

Изабел избухна в смях. Няколко души се извърнаха. Дерек се приближи. Очите му блестяха от възхищение.

— Ти наистина си най-красивата жена тук, Изабел!

— Благодаря.

Тя нежно го погледна и го дари с очарователна усмивка.

— Искаш ли да си вървим? — попита я тихо.

— Да! Ще се измъкнем, без да се сбогуваме.

Хвана я за ръката и я поведе навън. Когато излязоха, я прегърна и я целуна страстно.

— При теб или при мен? — попита между две продължителни целувки.

— Не знам… — промълви Изабел.

— Не може ли да отидем в апартамента ти? — гласът му звучеше настоятелно.

— Сестра ми Хариет сигурно ще е там.

— Ооо! — въздъхна той разочаровано. — Така искам да сме сами!

— Аз също… — прошепна Изабел.

„Защо не предложи да отидем в жилището му? Едва ли ергенската му стая изглежда толкова зле, че да не може да покани една жена.“

Хвърли му предизвикателен поглед. Но Дерек явно не се сещаше. Гледаше замислено пред себе си.

Тя се ядоса.

„Показах му, че го желая, и че искам да сме насаме. Трябва да го оцени. А не да се прави, че се чуди, къде е най-близкият хотел!“

— Ще си взема такси — рече хладно. — Ти можеш до утре да умуваш, къде да продължим вечерта. Ако решиш нещо…

— Скъпа, ние ще бъдем тази нощ заедно! — прекъсна я Дерек.

Изабел се притисна до него. Той я целуна по косата.

— Нека отидем в апартамента ти — каза й възбудено. — Може би сестра ти още я няма!

Тя усети парещия му дъх и въздъхна. Хариет сигурно не беше се върнала, но съществуваше реална опасност да се появи по-късно през нощта. Сети се как й бе сервирала неприятната изненада, когато я бе заварила с Джеймс, но не можеше да предупреди Дерек.

— Добре… — отвърна колебливо. — Да тръгваме. Ще заключа външната врата и ще оставя ключа отвътре.

В таксито седяха мълчаливо един до друг. Сърцето й биеше лудо. Копнееше да докосне Дерек, но в същото време се и боеше. Той сякаш отгатна мислите й. Внимателно се отдръпна и Изабел му бе благодарна. Не бяха обелили и дума, когато колата спря пред дома й. Дерек плати на шофьора и я последва. Тя едва крачеше. Коленете й бяха омекнали. Главата й бе замаяна. Когато вратата се затвори след тях, Дерек я взе в прегръдката си.

— Скъпа — отрони дрезгаво. — Никога не съм желал друга жена толкова силно, колкото теб…

На Изабел й бе трудно да овладее гласа си.

— Ела, ще приготвя по едно питие.

Той се усмихна.

— Не съм жаден, но щом настояваш, да пийнем нещо.

Тръгнаха към дневната. Изабел грижливо бе заключила външната врата. „Ако Хариет дойде, ще трябва първо да звънне. Дано тази да е една от нейните бурни нощи, които завършват в ранни зори.“

Направи два коктейла и подаде единия на Дерек. Без да отпие, глътка, той остави чашата си на масата. Взе нейната и също я положи там. Привлече Изабел към себе си. Благоговейно прокара пръсти по тила й, после по тъмната й, гладка като коприна коса.

— Разкошна е — Дерек махна шнолата, с която бе прибрана.

Тя се разпиля, тежка и пищна, по раменете и гърба й. Дерек зарови лице във великолепието й.

Тръпнеща, Изабел спусна клепки. „Колко е хубаво да усещам близостта му!“

Той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. Затвори вратата с крак след себе си. Внимателно я положи на леглото. Гледаше я в екзалтация.

— Най-после, Изабел! — промълви. — Искам да те имам цялата!

Лежеше пред него, притворила очи. Гърдите й се повдигаха и спускаха от учестеното дишане.

Дерек свали обувките и чорапите й. Прокара език по ходилото, после го плъзна нагоре, но прасеца й. Изабел несъзнателно впи нокти в рамото му, за да овладее невероятната възбуда, която я разтърси.

Успя само да прошепне името му. Езикът му галеше вътрешната страна на бедрата й, а ръцете му не спираха да си играят с набъбналите, твърди зърна на гърдите й. Изабел хвана главата му и я притисна към слабините си.

— Не издържам повече, моля те, моля те!… — горещо шепнеше.

Но Дерек не бързаше. Изпепелена от желание, тя усещаше устните му по цялото си тяло. Той бавно сваляше нейните и своите дрехи. Легна до нея. Изабел усети настойчивостта на желанието му. Плъзна ръка под корема му и пръстите й се сключиха около нетърпеливия му пенис. Притисна се силно към него. Дерек простена. Целуна я жадно и проникна в нея.

Телата им се сляха с лудешка страст и нежност.

Вълната на оргазъма ги заля едновременно…

Изтощени, лежаха един до друг, чувствайки се безкрайно близки.

Изабел си пожела това да продължи вечно.

Дерек я целуна.

— Обичам те, Изабел. Искам да бъдеш моя жена. Моля те! Не мога да си представя живота си без теб.

— Аз също, Дерек. Ще бъдем заедно.

— Чудесно! — възкликна той.

Приповдигна се на лакът и я погледна с любов.

Изабел се усмихна.

— Откъде знаеш ерогенните ми зони?

— Е, не съм толкова неопитен — той се засмя хлапашки. — Един застрахователен агент натрупва много опит в ежедневието си.

Изабел го плесна на шега през устата.

— Ах, ти, развратнико! Трябва да продаваш застрахователни полици, а не да прелъстяваш невинни жени.

Дерек направи комично виновна физиономия, но после заговори сериозно.

— От утре ще осъществявам толкова сделки, че скоро ще можем да си купим вила.

— Не е нужно — отвърна Изабел. — Имаме галерията. Тя ни стига да живеем нормално и двамата. Можеш да зарежеш работата си и да се занимаваш като мен с изкуство.

— Изабел… — гласът му изведнъж се промени.

— Какво има?

— Трябва да ти призная нещо.

— Нещо лошо?

Той вдигна безпомощно рамене.

— Не знам как ще го възприемеш…

Изабел решително се изправи.

— Е, щом е сериозно, ще трябва да се подкрепим. Питиетата ни са още на масата. Освен това ми се пуши…

Дерек въздъхна с облекчение.

Тя си облече халата, а на него подаде хавлията за баня. Отидоха във всекидневната. Изабел си запали цигара, всмукна дима с наслада и го подкани:

— Разказвай.

Дерек си пое дълбоко въздух.

— Не знам откъде да започна — поколеба се малко. — Но…

На вратата се позвъни.

— По дяволите! — изруга Изабел и погледна прозрачния си халат.

— Сигурно е Хариет. Ще си метна нещо отгоре. И ти имаш нужда.

Отново се позвъни. Настоятелно.

— Господи, какво ли означава това? — мърмореше, докато вървеше по коридора. — Сега ще отворя. Идвам, Хариет.

Звъненето секна.

Набързо се облече. Дерек също бе готов. Влезе в дневната, седна, кръстоса крака и даже отпи от коктейла си.

— Е, сега вече мога да се запозная със сестра ти — важно се усмихна. — Тя трябва да запомни бъдещия си зет като джентълмен, а не в къса хавлийка за баня.

Изабел изтича в антрето и отвори със замах входната врата.

— Хариет… — тя се стъписа. — О, Джеймс, извинявай, не те очаквах.

— Мога ли да вляза? Трябва да говоря с теб.

— Аз… аз… не съм сама.

— Важно е, Изабел, наистина.

— Добър вечер.

Дерек, заинтригуван от мъжкия глас, се бе появил на вратата.

— Добър вечер — отвърна Джеймс Уелдън разсеяно.

„Май не го вълнува фактът, че съм с мъж. Не е много влюбен в мен, иначе щеше да ревнува“ — помисли си Изабел.

— Търся Хариет — въздъхна той.

От гласа му лъхаше безпомощност, отчаяние и нещо като последна надежда. Но тя угасна, когато Изабел му обясни, че сестра й я няма.

Джеймс нервно прокара пръсти през косата си.

— Къде може да е, по дяволите? Цял ден я търся.

— Ако се появи ще й предадем, че я чакате — обади се Дерек.

Едва сега сякаш Джеймс осъзна, че освен Изабел има още някой.

Смаян го погледна.

— О, мистър Томсън. Добър вечер. Не ви забелязах.

— Разбрах — отвърна Дерек с широка усмивка.

Изабел гледаше ту единия, ту другия.

— Господата се познават?

— Та кой не познава Дерек Томсън?

Тя съвсем се обърка.

— Какво означава всичко това?

— Мистър Томсън е един от най-богатите мъже в Ню Йорк. Освен това е известен колекционер на предмети на изящното изкуство — нервно й поясни Джеймс. — Но ти нима не знаеш всичко това?!

За миг дъхът и секна.

— Ти… ти… не си застрахователен агент.

Дерек отклони погледа си.

— Не, Изабел — отвърна тихо. — Извинявай, но тъкмо щях да ти кажа всичко, когато…

— Аз трябва да тръгвам — съкрушен рече Джеймс, без да разбира нищо. — Ако се обади Хариет, предай й, че съм я търсил.

— Добре, добре — промълви Изабел и продължи втренчено да се взира в Дерек.

— А сега искам да чуя цялата истина!

VIII

Изабел като насън се качи в огромния сребрист ролс-ройс. Шофьорът любезно й държеше вратата отворена.

— Трябва да ви откарам при мистър Томсън, мис Картър.

Тя кимна. Все още й бе трудно да проумее всичко.

Дерек се бе оказал богат индустриалец, чието състояние възлизаше на милиони долари. Едва снощи й бе разказал всичко.

„В онзи следобед, когато те срещнах — бе започнал той, — бях по работа в този антиквариат. Държи го млад, неизвестен още художник и исках да го подкрепя финансово. Когато излизах, те видях. Мисля — не, сигурен съм, — че още тогава се влюбих в теб. Ти беше толкова красива. Не можех да откъсна очи от лицето ти. Тогава се спънах на прага и изтървах папката си. От нея изпадна онзи проклет застрахователен договор и ти ме взе за застрахователен агент. Исках веднага да поправя грешката си, но бях толкова объркан. Непрекъснато исках да те гледам. И така заиграх ролята, която ти ми подсказа, без да искаш. Да си призная, рядко е имало в живота ми нещо, което да ми достави такова удоволствие. Но изведнъж усетих, че чувствата ми се задълбочават много бързо. Трябваше да ти изясня нещата, само че всичко бе тръгнало наопаки. Когато отидохме във френския ресторант, видях на входа свои познати. На партито се надявах да не срещна приятели. Мина добре. А тази вечер бях решил да ти кажа истината — Дерек бе въздъхнал тъжно. — И тогава, този Джеймс Уелдън, когото пък съвсем не познавам, ме изпревари.“

„О, Дерек! — бе извикала Изабел и бе отстъпила крачка назад. — Какво ще правим сега?“

„Как какво ще правим? — учудено я бе погледнал той. — Същото, което бихме правили, ако бях бедният застрахователен агент. Ще се оженим! И то колкото се може по-бързо — бе я привлякъл към себе си и нежно я бе целунал. — Ако си ме обичала като мъж без никакви средства, сигурно ще можеш да ме обичаш и като богаташ. Мисля, че последното е по-добро!“

Бяха прекарали прекрасна нощ заедно. Сестра й не се бе върнала. А Дерек се бе обадил на другия ден в галерията и я беше помолил да го посети тази вечер.

И ето сега ролсът безшумно се плъзгаше и я отвеждаше във вилата на любимия й мъж.

Скоро пристигнаха.

Дерек изтича надолу по стълбите и изпревари шофьора, който понечи да й отвори вратата. Лицето му сияеше от щастие.

— Изабел, скъпа, прекрасно е, че си тук! През цялото време мислех за теб!

Прегърна я и я целуна. Тя веднага усети лудо желание да му се отдаде.

— О, Дерек, толкова те обичам! — огледа се наоколо. — Въпреки че не произхождам от бедно семейство, трябва да призная, че това, което виждам, малко ме притеснява.

Дерек се засмя.

— Скоро ще свикнеш.

Тя го последва в къщата. С интерес разгледа колекцията му от картини, които висяха в един огромен салон.

— Сега разбирам как успя тогава да ми помогнеш. Ти си бил притежателят.

Дерек кимна.

— Но ние я продадохме евтино.

— Голяма работа. Важното за мен бе, че намерих сгода да ти направя услуга. Може би исках по този начин да ти се харесам — добави той тихичко, — защото се страхувах, че няма да обърнеш внимание на бедния застрахователен агент. А така щеше да си ми задължена. Толкова бях влюбен в теб, че бях готов на всичко, за да спечеля любовта ти. Ако бе пожелала, щях да те нося на ръце през целия Ню Йорк.

— Няма нужда — запротестира Изабел с усмивка.

В този момент към тях приближи икономът.

— Сервирано е, сър.

— Гладна ли си? — попита я Дерек.

— Какво има за ядене? Хамбургери, може би?

— Не, мисля, че готвачката ми изобщо не знае какво е това. Но можеш да й обясниш, ако толкова ти се ядат.

Въведе я в изискана трапезария. Силен огън гореше в камината и придаваше на и без това уютното помещение интимна атмосфера.

— Харесва ли ти твоят нов дом?

— Какво? Тук ли ще живеем?

— Ако желаеш, ще се нанеса при теб. Но и за двама ни е по-удобно тук. Като моя съпруга ще трябва да поемеш някои задължения — Дерек направи гримаса. — Понякога е дяволски досадно да си богат.

— А какво ще стане с галерията ми?

— Няма да имаш много време за нея. Продай я — предложи той.

Изабел решително поклати глава.

— Не, няма, но имам по-добра идея.

— Добре, направи, каквото решиш.

Седнаха на масата. Икономът отново се появи.

— Търсят мис Картър на телефона.

Изабел скочи.

— Това трябва да е Катлийн. Дадох й телефонния ти номер.

Наистина беше тя.

— Извинявай, че те безпокоя — рече й смутено, — но се върнах в галерията, защото бях забравила нещо, и намерих известие, че трябва да звъннеш на телеграмни услуги. Дошло е нещо за теб.

— Благодаря. Катлийн имам нещо за теб. Искаш ли да ръководиш галерията? Напълно самостоятелно?

Няколко секунди в слушалката бе тихо, после Изабел чу ликуващ писък.

— Фантастично е, Изабел! Благодаря ти! Трябва веднага да разкажа на Дейвид.

— Дейвид?

— Да, мисля, че се влюбих.

Изабел затвори със смях апарата. Поредната изгора на Кати сигурно бе елегантният приятел на Паули. Катлийн обичаше промяната и бе вярна на себе си.

Набра номера, който тя й даде. Докато изчакваше, към нея се приближи Дерек.

— Случило ли се е нещо?

— Има телеграма за мен. Предполагам, че е от Хариет. Сега ще чуем.

— Телеграма за мис Картър. Да ви я прочета ли? — прозвуча в мембраната.

— Да, ако обичате.

— „На околосветско пътешествие сме. Точка. Ще се обадим от следващото летище. Точка. Хариет и Джеймс Уелдън“

Момичето от телеграмното обслужване каза още нещо, но Изабел вече нищо не чуваше.

— Е, Хариет намери своя шести съпруг! Джеймс Уелдън. Бих се учудила, ако дълго останеше сама.

Изведнъж избухна в такъв бурен смях, че й потекоха сълзи.

— Какво има? — попита Дерек объркано.

— Хариет е зодия стрелец, Джеймс — рак, а според нея, това съжителство е невъзможно.

Дерек нежно я прегърна през талията.

— Ще видим. Не всички могат да са козирог и овен и да се разбират така добре като нас, скъпа.

В потвърждение на думите си, той я целуна и възбудено й прошепна:

— Видя ли вече спалнята ни, съкровище?

— Не още — отвърна Изабел. — Как сме допуснали такъв пропуск?! Да си наваксаме. И без това не съм гладна…

— Да не си влюбена? — усмихна се той, хвана я за ръка и я поведе нагоре по витата стълба.