Елизабет Гаскел
Кранфорд (16)

Глава XVI
Мир в Кранфорд

Не беше изненадващо, че мистър Питър стана любимец в Кранфорд. Дамите си съперничеха коя да прояви по-голямо възхищение от него и нищо чудно, защото с неговото пристигане от Индия спокойният им живот учудващо се раздвижи, още повече, че той разказваше истории, по-чудни и от тези на Синдбад Моряка, и когато и да се съберяха вечер, все едно, че слушаха приказки от „Хиляда и една нощ“. Що се отнася до мен, аз цял живот прекарвах ту в Драмбъл, ту в Кранфорд и си мислех, че е съвсем възможно всички истории на мистър Питър да са верни, макар и чудновати. Но когато разбрах, че ако преглътнехме някой сравнително приемлив анекдот, следващата седмица дозата се увеличаваше значително, и аз започнах да изпитвам съмнение, особено когато забелязах, че в присъствието на сестра му разказите за живота му в Индия бяха по-въздържани, и то не защото тя знаеше нещо повече от нас, тя може би знаеше и по-малко. Забелязах също и че когато енорийският свещеник идваше на посещение, мистър Питър говореше по различен начин за страните, които беше посетил. Но струва ми се, че кранфордските дами нямаше да го смятат за такъв удивителен пътешественик, ако го бяха чули да говори по този спокоен начин, по който разговаряше с него. Наистина той им се нравеше повече заради това, че както казваха те, в него имаше нещо „толкова ориенталско“.

Един ден на едно събиране на отбрани гости в дома на мис Поул, което мисис Джеймисън беше почела с присъствието си и дори бе предложила да изпрати мистър Малинър да сервира, а мистър и мисис Хогинс, както и мисис Фиц-Адъм бяха по необходимост изключени — един ден у мис Поул мистър Питър каза, че се уморявал да седи с изпънат гръб на неудобните столове с твърди облегала, и попита дали не може да си позволи да седне по турски. Мис Поул с готовност даде съгласието си и той много сериозно се отпусна на пода. Но когато мис Поул ме попита с висок шепот дали не ми напомня за Бащата на Правоверните^[1], без да искам си помислих за горкичкия Саймън Джоуис, куция шивач, и докато мисис Джеймисън бавно коментираше елегантността и удобството на тази поза, аз си спомних как всички ние вземахме пример от тази дама и критикувахме простащината на мистър Хогинс просто защото той кръстосваше нозе, когато седеше спокойно на стола си. Много от маниерите на мистър Питър, когато се хранеше, бяха малко необичайни за такива дами, като мис Поул, мис Мати и мисис Джеймисън, и аз си спомних за недокоснатия пресен грах и двузъбите вилици на обяда у горкия мистър Холбрук.

Като споменах името на този джентълмен, аз се сетих за един разговор между мистър Питър и мис Мати една лятна вечер след завръщането му в Кранфорд. Денят беше извънредно горещ и мис Мати се чувствуваше потисната от жегата, на която брат й се наслаждаваше. Спомням си, че тя не беше в състояние да наглежда бебето на Марта, а това бе любимото й занимание напоследък. Бебето се чувстваше така добре в нейните ръце, както и в прегръдките на майка си, докато все още тежеше като перце и такава крехка жена като мис Мати можеше да го носи. В деня, за който говоря, мис Мати изглеждаше още по-немощна и по-отпусната от обикновено и се посъживи едва когато слънцето залезе и ние избутахме канапето, на което беше полегнала, до отворения прозорец — през него, макар че гледаше към главната улица на Кранфорд, можеше да се усети от време на време дъхавият мирис на околните ливади, донесен от лекия бриз, който раздвижваше замрелия в летния сумрак въздух и после стихваше. Тишината на знойната вечер се губеше в приглушения шум, носещ се от отворени врати и прозорци. Дори децата бяха излезли на улицата, макар че беше късно (между десет и единадесет часа), и весело играеха игри, за които жегата през деня беше убила настроението им. На мис Мати й доставяше удоволствие, като виждаше колко малко свещи бяха запалени дори в домовете на тези къщи, където кипеше живот. Мистър Питър, мис Мати и аз се бяхме смълчали, всеки унесен в своите мисли, когато мистър Питър наруши тишината:

— Знаеш ли, моя малка Мати, можех да се закълна, че си на път да се ожениш, когато напуснах Англия последния път. Ако тогава някой ми кажеше, че ще живееш и ще умреш стара мома, можех да му се изсмея в лицето.

Мис Мати не отговори, а аз напразно се мъчех да измисля нещо, което сполучливо да промени темата на разговора, но бях много глупава и преди още да проговоря, той продължи:

— Мислех си, че Холбрук, този чудесен истински мъж, който живееше в Удли, ще отведе моята малка Мати. Сега не можеше и да си представите, Мери, но смея да кажа, че тази моя сестричка беше някога едно много хубавичко девойче — поне аз мислех така, а струва ми се, че така мислеше и горкият Холбрук. Каква работа имаше той да умира, преди да се върна в родината, да му благодаря за всичката му добрина към онзи малък нехранимайко, какъвто бях тогава. Това ме накара да си помисля най-напред, че той има чувства към теб, защото всеки път, когато отивахме на риболов, той говореше само за Мати… Мати. Горката Дебора! Какво конско ми чете, когато веднъж го поканих на обяд у дома, а тя била видяла каретата на лейди Арли в града и си мислила, че милейди може да се отбие у нас. Е, много време мина оттогава, повече от половин живот, а като че ли беше вчера! Не познавам друг човек, който бих искал повече да ми стане зет. Ти явно си изтървала шансовете си, моя малка Мати, както и да е… искаше брат ти да те сватоса, а, малката ми? — каза той и протегна ръка да вземе нейната в своите, така както тя се беше излегнала на канапето. — Я, какво е това? Теб те тресе и ти трепериш, Мати. По дяволите този отворен прозорец! Затворете го веднага, Мери!

Така и направих и се наведох, за да целуна мис Мати и да видя дали действително й беше студено. Тя хвана ръката ми и я стисна здраво — но, струва ми се, несъзнателно, — защото само след миг заговори с обикновения си глас и с усмивка пропъди тревогата ни, макар че търпеливо прие наставленията, които й наложихме, да се затопли в леглото и да изпие чаша греяно подсладено вино. Щях да си заминавам от Кранфорд на следната сутрин и преди да си тръгна, се постарах да изчезнат всички лоши последици от отворения прозорец. Бях се погрижила през последната седмица от престоя си да приключим с всички необходими промени в къщата и домакинството. Магазинът отново се превърна във всекидневна, а празните отекващи стаи бяха отново мебелирани чак до таванските стаички.

Стана дума Марта и Джем да се установят в друга къща, но мис Мати не щеше и да чуе за това. Наистина никога не я бях виждала така раздразнена, както когато мис Поул сметна, че това ще е най-желателното решение. Дотогава, докато Марта е готова да остане при мис Мати, мис Мати може само да й благодари, а и на Джем също, с когото е много приятно да живееш в една къща, защото него тя виждаше само от неделя на неделя. А що се отнася до възможността да имат още деца, ако всичките са такива сладки малчуганчета, както нейната кръщелница Матилда, за нея няма значение броят им; стига Марта да няма нищо против. А освен това следващото ще се нарича Дебора, тъй като Марта упорито беше решила първородната й дъщеря да се нарича Матилда, макар че мис Мати се беше съгласила неохотно. Така че мис Поул трябваше да свие знамената и да сниши глас, като ми каза, че тъй като мистър и мисис Хърн ще продължат да живеят в същата къща с мис Мати, ние действително сме постъпили много разумно, като сме наели племенницата на Марта за помощница.

Оставих мис Мати и мистър Питър доволни и добре устроени. Единственото нещо, което можеше да предизвика съжаление в чувствителното сърце на единия и общителната, дружелюбна природа на другия, беше неприятната свада между мисис Джеймисън и плебеите Хогинсови и техните близки. На шега аз предрекох, че то ще трае до деня, в който мисис Джеймисън или мистър Малинър се разболеят и в такъв случай те ще бъдат наистина щастливи, ако мистър Хогинс им е приятел, но мис Мати не одобри лекомислието, с което изказах пожелание някой да се разболее, и преди още да изтече една година, всичко се уреди по много задоволителен начин.

През една многообещаваща октомврийска утрин получих две писма от Кранфорд. Както мис Поул, така и мис Мати пишеха да отида, за да се срещна с Гордънови, които се бяха върнали в Англия живи и здрави с двете си, вече пораснали деца. Милата Джеси Браун беше запазила стария си добросърдечен нрав, макар да беше променила името и положението си. Тя пишеше, че двамата с майор Гордън предполагат, че ще бъдат в Кранфорд на четиринадесети, и се надяваше и молеше да предадат поздравите й на мисис Джеймисън (спомената на първо място, както подобаваше на положението й), мис Поул, мис Мати — тя никога няма да забрави добрината им към горките й баща и сестра, — мисис Форестър, мистър Хогинс (и тук отново се говореше за добрината, оказана към отдавна починалите), неговата съпруга, която мисис Гордън се надява, че ще бъда така добра да удовлетвори желанието й да се запознае с нея, още повече, че тя е стара приятелка на съпруга й още от Шотландия. Накратко, всички бяха споменати — от енорийския свещеник, който беше назначен в Кранфорд в периода между смъртта на капитан Браун и женитбата на Джеси и по този начин се свързваше с последното събитие, та чак до мис Бети Баркър. Всички бяха поканени на обяда — всички, освен мисис Фиц-Адъм, която се беше преселила в Кранфорд, след като мис Джеси Браун го напусна, и която беше доста умърлушена за това, че са я пропуснали. Хората се чудеха, че и мис Бети Баркър е включена в почетния списък, но всъщност, както мис Поул каза, трябва да не забравяме, че капитанът беше възпитал дъщерите си да не се съобразяват с правилата за коректност, присъщи на доброто общество, и заради него ние преглътнахме гордостта си. Всъщност мисис Джеймисън прие като комплимент това, че тя слага на едно ниво мис Бети (нейна бивша прислужница) и „тези Хогинсови“.

Но когато пристигнах в Кранфорд, все още нищо не се знаеше за намеренията на мисис Джеймисън: дали почитаемата дама ще отиде, или няма да отиде. Мистър Питър заяви, че трябва да отиде и ще отида. Мис Поул поклати отчаяно глава. Но мистър Питър беше много изобретателен човек. Най-напред той убеди мис Мати да пише на мисис Гордън, като й съобщи за съществуването на мисис Фиц-Адъм и я помоли тази така любезна, така сърдечна и така великодушна дама да бъде включена в приятната покана. Още със следващата поща дойде отговорът заедно с една мила бележка за мисис Фиц-Адъм и молба мис Мати сама да я предаде и обясни направения пропуск. Мисис Фиц-Адъм беше много доволна и неколкократно благодари на мис Мати. А мистър Питър каза:

— Оставете мисис Джеймисън на мен.

Така и направихме, още повече, че съвсем не знаехме как бихме могли да я накараме да промени решението си, след като веднъж го е взела.

Нито аз, нито пък мис Мати знаеше как стоят нещата, докато мис Поул не ме попита, точно в деня преди мисис Гордън да дойде, дали не мисля, че мистър Питър и мисис Джеймисън възнамеряват да се оженят, и дали заради това всъщност мисис Джеймисън ще отиде на обяда в странноприемницата. Тя била изпратила мистър Малинър да заангажира най-топлото място за сядане в стаята и да поиска да се постави столче за краката, тъй като тя възнамерявала да дойде, а знаела, че там столовете са много високи. Когато мис Поул научила новината, тя предположила най-различни неща и започна още повече да се вайка:

— Ако мистър Питър се ожени, какво ще стане с горката, мила мис Мати? И то не за друг, а за мисис Джеймисън?

Мис Поул, изглежда, си мислеше, че в Кранфорд има и други жени, които биха заслужили много повече неговия избор, и струва ми се, че тя имаше предвид някоя неомъжена жена, защото казваше непрестанно:

— Проявява липса на всякакъв финес, като си мисли за такова нещо, и при това тя е вдовица.

Когато се върнах при мис Мати, действително започнах да си мисля да не би мистър Питър да възнамерява да вземе мисис Джеймисън за жена и ми стана така неприятно, както и на мис Поул. Той държеше един голям плакат. „Синьор Брунони, придворен фокусник на краля на Делхи, на раджата на Уде и на Великия лама на Тибет… (и прочее, и прочее) ще изнесе представление в Кранфорд само една вечер“, и то следващата, а мис Мати ми показа, ликуваща, писмо от Гордънови с обещание да останат за това забавление, което мис Мати каза, че е работа само на Питър. Той писал на синьора, поканил го да дойде и бил готов да поеме всички разноски по представлението.

Щели да изпратят гратис билети на толкова души, колкото залата побере.

С една дума, мис Мати беше очарована от това намерение и каза, че вдругиден Кранфорд ще й напомня за Престън Гилд, където е била на млади години — с обяда в странноприемницата „Джордж“ с милото семейство Гордън, и с вечерта със синьор Брунони в голямата зала. А аз… аз виждах само фаталните думи: Под патронажа на почитаемата мисис Джеймисън.

Значи тя щеше да председателства това забавление, организирано от мистър Питър. Вероятно щеше да измести моята мила мис Мати от неговото сърце и да направи живота й отново самотен! Не можех да очаквам с радост утрешния ден и невинното вълнение на мис Мати увеличаваше моето раздразнение.

И така, аз продължавах да съм ядосана и нервирана, раздувайки и най-малката случка, която можеше да усили раздразнението ми, докато всички се събрахме в приемната на „Джордж“. Майор Гордън и съпругата му, хубавата Флора и мистър Ладъвик, красиви и сияещи, се държаха приятелски с всички, но аз не можех да им обръщам много внимание, защото наблюдавах мистър Питър, а забелязах, че и мис Поул беше заета със същото. Досега не бях виждала мисис Джеймисън така развълнувана и оживена; на лицето й беше изписан жив интерес към това, което мистър Питър разказваше. Приближих се, за да чуя по-добре. Усетих голямо облекчение, като разбрах, че думите му не са думи на любов и макар че изразът му беше сериозен, това бяха пак старите му номера. Той й разправяше за пътешествията си из Индия и описваше фантастичната височина на Хималаите. Всяка следваща краска увеличаваше размера на планината и надминаваше казаното преди малко по своята абсурдност, но мисис Джеймисън съвсем доверчиво изпитваше удоволствие от разказа. Предполагам, че само силно стимулиращи средства можеха да я развълнуват и измъкнат от нейната апатичност. Мистър Питър приключи разказа си с думите, че на такава височина, разбира се, не можели да се срещнат тези животни, които обитават по-ниските области, и дивечът, и всичко било различно. Като стрелял веднъж по някакво летящо същество, той бил много смутен, когато, като паднало на земята, видял, че е улучил едно херувимче. В същия миг мистър Питър срещна погледа ми и така смешно ми смигна, че от този миг разбрах, че не възнамерява да направи мисис Джеймисън своя съпруга.

— Но, мистър Питър, да застреляте херувим… не мислите ли, че… боя се, че това е светотатство!

За миг мистър Питър доби сериозно изражение и като че ли беше ужасен от тази мисъл, която, както той каза, действително едва сега за пръв път му идва наум. Но мисис Джеймисън трябва да има предвид, че все пак той е живял дълго време между диваци, а те всички били езичници, а някои от тях, той е убеден, са направо дисентъри. След това, като забеляза, че мис Мати се приближава, той бързо промени темата на разговора и след малко се обърна към мен и ми каза:

— Моя малка педантична Мери, не се ужасявайте от всичките чудновати истории. Смятам, че така ще мога лесно да атакувам и предразположа мисис Джеймисън, а аз съм си наумил да я омилостивя и първата стъпка към това е да я държа будна. Подкупих я да дойде тук, като ми позволи представлението на горкия фокусник да мине под нейно покровителство, и не искам да й дам време омразата й срещу Хогинсови да се надигне, а те току-що влизат. Толкова искам всички да са приятели помежду си, а Мати така много се измъчва, като чува за техните сръдни; аз сега отново ще я подхвана, а вие не добивайте такъв ужасен вид. Моето намерение тази вечер е да вляза в залата с мисис Джеймисън от едната ми страна и мисис Хогинс от другата. Ще видите няма ли да е така.

Не зная как, но той успя да направи това и някак си успя да, ги въвлече в общ разговор. Майорът и мисис Гордън спомогнаха в доброто начинание с това, че не знаеха нищо за съществуващата хладина между някои от жителите на Кранфорд.

От този ден насам в кранфордското общество се възстанови старата дружелюбна атмосфера, а аз бях благодарна, че стана така заради милата мис Мати, която така обича да има мир и любов. Ние всички обичаме мис Мати и мен ми се струва, че някак си всички ставаме по-добри, когато тя е край нас.