Елизабет Гаскел
Кранфорд (10)

Глава X
Паниката

Струва ми се, че редица събития датират от идването на синьор Брунони в Кранфорд. По това време в съзнанието ни те някак си се свързваха с него, макар че не зная той да е имал нещо общо с тях. Изведнъж всякакви неприятни слухове се понесоха из града. Имаше една-две кражби — съвсем истински кражби, — няколко души бяха изправени пред съда и подведени под отговорност и това като че ли накара всички ни да се страхуваме от грабежи. В дома на мис Мати дълго време правехме редовни обиколки из помещенията на кухнята и мазето всяка вечер начело с мис Мати, въоръжена с ръжена, аз я следвах с метлата за огнището, а Марта с лопатата и машата, с които да вдигне тревога. Често, понеже случайно ги удряше една в друга, тя така много ни изплашваше, че ние и трите се залоствахме в задната кухня или в килера за припаси, или където се случеше да сме в момента, докато се съвземем, и щом преминеше уплахата ни, тръгвахме отново с удвоена самоотверженост. Денем чувахме странни истории от съдържателите на магазини и селяните в околността, че каруци минавали в тъмна доба, теглени от коне с увити с плъстени парцали копита, водени от мъже в тъмни дрехи, и кръстосвали града, за да намерят, без съмнение, някоя неохранявана къща или незаключена врата.

Мис Поул си даваше вид, че е много смела, и беше главното лице, което събираше и подреждаше тези сведения, за да може да ги представи в най-страховития им вид. Ние обаче открихме, че измолила от мистър Хогинс да й даде една стара шапка, за да я окачи на закачалката в антрето си, и ние (поне аз) се съмнявахме дали действително, както тя заявяваше, ще изпита удоволствие от такова приключение, като например къщата й да бъде нападната от крадци. Мис Мати не криеше, че е ужасна страхливка, и редовно извършваше задължителната за една домакиня проверка, само че часът на тази проверка ставаше все по-ранен и по-ранен, докато най-после ние правехме обиколката си в шест и половина, а мис Мати се оттегляше в спалнята си скоро след седем часа, „за да може нощта да мине по-бързо“.

Толкова отдавна жителите на Кранфорд се гордееха със своята честност и морал и си въобразяваха, че това е така, защото са много благородни и добре възпитани, а сега двойно по-силно изпитваха срама от опетненото си име. Ние взаимно се утешавахме и се убеждавахме, че кражбите не могат да бъдат извършвани от жител на Кранфорд; вероятно това е някой чужденец, чужди хора, които са навлекли този позор на града и карат всички да вземат такива предпазни мерки, като че ли живеем сред индианци или французи.

Това сравнение за нашето състояние на отбрана и еженощно издигане на укрепления беше направено от мисис Форестър, чийто баща е служил при генерал Бъргойн във войната с Америка и чийто съпруг се е сражавал с французите в Испания. Наистина тя беше склонна да мисли, че по някакъв начин французите са отговорни за дребните кражби, които бяха доказан факт, както и за кражбите с взлом и обирите по пътищата, за които се носеха слухове. В известен период от живота си тя е била силно впечатлена от представата за френски шпиони и тази идея избиваше от време на време, понеже не можеше да се изтрие напълно от съзнанието й. Теорията й беше следната: жителите на Кранфорд изпитват голямо себеуважение и са извънредно благодарни на аристократите, които имат добрината да живеят близо до града, така че никога няма да се опозорят с безчестие или неморалност; следователно трябва да вярваме, че крадците са чужди хора и ако са чужденци, най-вероятно е да са французи и никой друг. Синьор Брунони говори на развален английски език като французин и макар че носи тюрбан като турчин, мисис Форестър е виждала една гравюра на Мадам дьо Стал^[1] с тюрбан на главата и друга една на мистър Денон^[2] в точно такова облекло като онова, в което се беше появил фокусникът, а това показва ясно, че и французите, както и турците носят тюрбани. Няма съмнение синьор Брунони е французин — френски шпионин, дошъл да открие слабите и незащитени места на Англия и без съмнение той има свои съучастници. Що се отнасяло до нея, мисис Форестър е имала винаги свое мнение по въпроса за приключението на мис Поул в странноприемницата „Джордж“, където видяла двама мъже, когато се предполагало да има само един. Французи те имали средства и начини, които, слава богу, каза тя англичаните изобщо не познавали. Откакто била отишла да види този фокусник, тя изпитвала известно безпокойство, като че ли е извършила нещо забранено, макар че и енорийският свещеник бил там. С една дума досега ние никога не бяхме виждали мисис Форестър в такова възбудено състояние и понеже беше офицерска дъщеря и вдовица, ние, естествено, зачитахме мнението й. Действително не зная колко истина и колко измислица имаше по това време в сведенията, които се носех като мълнии наоколо, но тогава ми се струваше съвсем основателно да се вярва, че в Мардън (малко градче на около осем мили от Кранфорд) някой влизал къщите и магазините през дупки, направени в стените. Тухлите били тихомълком изнасяни среднощ всичко ставало така безшумно, че не се чувал звук нито в къщата, нито вън от нея. А като чу това, мис Мати вдигна ръце в отчаяние.

— Какъв смисъл има — каза тя — да заключвам и да залостваме вратите, да поставяме звънчета на прозорците и да обикаляме къщата всяка нощ? Такъв номер може да измисли само един фокусник.

Сега тя вярваше, че синьор Брунони е на дъното на всичко това.

Един следобед, около пет часа, бяхме стреснати с припряно чукане на вратата. Мис Мати ме помоли да изтичам и да кажа на Марта по никой начин да не отваря вратата, докато тя (мис Мати) не направи разузнаване и не погледне през прозореца. Тя се въоръжи с едно малко столче, за да го пусне на главата на посетителя, ако той покаже лице, закрито с черен плащ, като погледне нагоре в отговор на нейното запитване кой е там. Не беше никой друг, а мис Поул с Бети. Първата се изкачи горе с малка кошничка в ръка, явно доста възбудена.

— Погрижете се за това! — каза ми тя, когато посегнах да взема кошничката от ръцете й, за да й помогна. — Това са сребърните ми посуди и прибори. Сигурна съм, че имат намерение да ограбят къщата ми тази вечер. Дойдох да ви помоля за гостоприемство, мис Мати. Бети ще отиде да спи при братовчедка си в странноприемницата „Джордж“. Ако ми разрешите, мога да седя тук цялата нощ, но къщата ми е така отдалечена от всякакви съседи, че, струва ми се, никой няма да ни чуе, колкото и да викаме.

— Но — каза мис Мати — какво ви обезпокои толкова много? Да не би да видяхте някакви мъже да дебнат край къщата?

— О, да! — отговори мис Поул. — Двама мъже с много зъл вид минаха съвсем бавно три пъти покрай къщата. И една просякиня, ирландка, дойде преди половин час и едва не избута Бети, за да влезе насила. Казваше, че децата й умирали от глад и тя трябвало да говори с господарката. Разбирате, нали, тя каза „господарката“, макар че в хола висеше мъжка шапка и щеше да е по-естествено да каже „господаря“. Но Бети затвори вратата под носа й и се качи горе при мен и ние събрахме сребърните прибори и седнахме до прозореца на гостната да наблюдаваме, докато видяхме Томас Джоунс да се връща от работа, извикахме му и го помолихме да ни съпроводи до центъра на града.

Можехме да тържествуваме над мис Поул, която се хвалеше, че е толкова храбра до момента, в който се изплаши. Ние обаче бяхме извънредно доволни, когато разбрахме, че и тя споделя човешките слабости, и не ликувахме. На драго сърце й отстъпих стаята си тази нощ и спах с мис Мати в нейното легло. Но преди да се оттеглим, двете дами изровиха из най-скритите кътчета на паметта си такива ужасни разкази за грабежи и убийства, че ме разтресе от страх. Мис Поул явно се стараеше да докаже, че подобни ужасни събития са се случвали и в нейния живот, и затова внезапната й паника беше оправдана, а на мис Мати не й се щеше да остане назад и към всеки разказ прибавяше като качулка още по-ужасен, докато, доста странно, това ме накара да си спомня една стара приказка за славея и музиканта, които се надпреварвали кой да сътвори най-прекрасната музика, докато бедният Филомел^[3] паднал мъртъв.

Една от историите, която ме преследваше дълго след това, беше за някакво момиче, оставено да пази една голяма къща в Къмбърланд един ден, когато имало панаир и всички други слуги били излезли да се веселят. Господарите били заминали за Лондон и някакъв амбулантен търговец дошъл и помолил да остави големия си и тежък товар в кухнята, като казал, че ще мине да си го вземе вечерта, а момичето (дъщеря на горския пазач), като сновяло нагоре-надолу из къщата, търсейки да се забавлява с нещо, попаднало случайно на пушката, която висяла в хола, и я свалило, за да разгледа цевта й, а тя изгърмяла и през отворената кухненска врата улучила багажа на амбулантния търговец. От него започнала бавно да се процежда тънка струйка черна кръв. (Какво удоволствие изпит ваше мис Поул, когато стигнеше до тази част на разказа си, произнасяйки бавно всяка дума, сякаш това беше нещо прекрасно!) Тя разказа доста набързо за другите храбри прояви на момичето и у мен остана обърканата представа, че тя стреснала крадците и ги изплашила с една малка маша, нажежена до червено, която отново добила черния си цвят, след като бил потопена в мас.

Казахме си „лека нощ“, изпълнени със страх и удивление какво ли ще чуем на другата сутрин, а аз самата изпитвах силно желание нощта да е вече отминала. Бях много изплашена да не би крадците да са дебнели от някое тъмно кътче и да са забелязали, че мис Поул е отнесла сребърните прибори, така че да имат двойна причина да нападнат нашата къща.

Не чухме нищо необичайно до момента, в който лейди Гленмайър дойде на другия ден. Кухненските маши бяха в точно същото положение, опрени до черния вход, както аз и Марта ги бяхме наредили много умело — като тъничките клечки от играта „Микадо“, — готови да се строполят с ужасен трясък дори ако някоя котка само докоснеше вратата отвън. Чудех се какво ли щяхме да направим, ако се събудехме алармирани по този начин, и бях предложила на мис Мати да скрием главите си под завивките, така че да няма опасност разбойниците да си помислят, че ще можем да ги разпознаем. Мис Мати обаче, която силно трепереше, отхвърли тази идея и каза, че наш дълг към обществото е да разберем кои са те и че тя непременно ще направи всичко възможно да ги залови и да ги заключи в таванската стаичка до сутринта.

Когато лейди Гленмайър дойде, ние едва ли не изпитахме ревност, като разбрахме, че къщата на мисис Джеймисън е била действително нападната, поне можело да се забележат мъжки стъпки на цветните лехи под кухненските прозорци, „където никакви мъже нямат работа“, а Карло лаял цялата нощ, като че ли навън имало чужди хора. Мисис Джеймисън била събудена от лейди Гленмайър и те позвънили на звънчето, което е свързано със стаята на мистър Малинър на третия етаж. Когато главата му (с нахлузена нощна шапчица) се появила над перилата в отговор на повикването им, те му разказали за причината за своите опасения, при което той се оттеглил в стаята си и заключил вратата (защото се боял от течение, както ги осведомил на другата сутрин), отворил прозореца и извикал храбро, че ако предполагаемите разбойници дойдат при него, той ще се бие с тях. Но както забеляза лейди Гленмайър, това било слаба утеха, тъй като те трябвало първо да минат покрай стаята на мисис Джеймисън и нейната, преди да стигнат до неговата, и трябвало действително да са много бойко настроени, ако пренебрегнат възможността за грабеж, която долните неохранявани етажи предлагат, за да се изкачат до мансардата, да насилят там вратата и да се срещнат с големия юнак в тази къща. След като почакала и се ослушвала известно време в гостната, лейди Гленмайър предложила на мисис Джеймисън да си легне, но другата дама заявила, че няма да се чувства спокойна, ако не седи и бодърства. Тя се опаковала в топли дрехи на канапето, където в шест часа сутринта прислужничката я намерила дълбоко заспала, когато влязла в стаята, а лейди Гленмайър си легнала и останала будна цялата нощ.

Когато мис Поул чу това, тя закима с глава с дълбоко удовлетворение. Била сигурна, че ще чуе, че нещо се е случило тази нощ в Кранфорд, и ето че чухме. Съвсем ясно било, че те възнамерявали да нападнат най-напред нейната къща, но когато видели, че тя и Бети са нащрек и са отнесли сребърните прибори, променили тактиката си и отишли в къщата на мисис Джеймисън и кой знае какво щяло да се случи, ако доброто старо куче Карло не било лаяло.

Бедният Карло! Дните му за лаене бяха преброени. Дали бандитите, които бяха плъпнали из района, го бяха отровили, защото са се страхували от него, или защото са горели да отмъстят за начина, по който беше осуетил действията им през въпросната нощ, или както някои от по-необразованите люде мислеха, той бе умрял от апоплектичен удар, причинен от прекалено много хранене и прекалено малко движение? Във всеки случай стана ясно, че два дни след паметната нощ Карло беше намерен мъртъв, опънал вкочанени крака, готов да побегне, като че ли с това необичайно усилие той би могъл да избяга от своя сигурен преследвач — Смъртта.

Всички жалехме за Карло, стария и добре познат приятел, който ни се озъбваше толкова години наред, и мистериозният начин, по който бе умрял, ни караше да се чувстваме неудобно. Дали синьор Брунони не беше на дъното на всичко това? Пред очите ни уби едно канарче само като му заповяда да умре; волята му сякаш имаше смъртоносна сила. Кой знае, той може и сега да се навърта из района и с волята си да предизвиква какви ли не ужаси.

Вечер ние си говорехме шепнешком за нещата, които си представяхме, но на сутринта смелостта ни се възвръщаше заедно с дневната светлина и само след седмица преодоляхме шока от смъртта на Карло — всички, освен мисис Джеймисън. Тя, бедното същество, я изживяла така, както ме беше изживявала никое друго събитие след смъртта на съпруга си. Вярно е, каза мис Поул, че тъй като почитаемият мистър Джеймисън пиел много и й причинявал големи неприятности, възможно е смъртта на Карло да е предизвикала по-голяма печал. Но в забележките на мис Поул имаше винаги цинична нотка. Във всеки случай едно беше ясно и сигурно — налагаше се мисис Джеймисън да промени обстановката. Мистър Малинър говореше много настоятелно по този въпрос, поклащаше глава, когато го запитвахме за господарката му, и казваше, че загубата й на апетит и лошият сън не вещаели добро, а това беше съвсем основателно, тъй като тя имаше две характерни за естественото й здравословно състояние черти — а именно лесно заспиваше и добре се хранеше. Ако не можеше нито да яде, нито да спи, тя трябва наистина да бе в потиснато настроение и с лошо здраве.

Лейди Гленмайър (на която Кранфорд явно беше допаднал) не одобри идеята мисис Джеймисън да замине за Челтнъм и неведнъж намекваше доста ясно, че това е работа на мистър Малинър, който бил немалко разтревожен от нападението на къщата и оттогава насам често казваше, че му се струвало, че задължението му да защищава толкова много жени е извънредно отговорно. И все пак мисис Джеймисън замина за Челтнъм, придружена от мистър Малинър, а лейди Гленмайър остана да се разпорежда в къщата с фиктивното задължение да внимава слугините да не си намерят ухажори. Тя се оказа един много мил цербер и след като оставането и в Кранфорд се уреди, тя реши, че най-хубавото нещо, което мисис Джеймисън можеше да направи, беше да отиде на гости в Челтнъм. Тя бе дала под наем къщата си в Единбург и в момента беше бездомна, така че задължението й да се грижи за удобното жилище на своята етърва се оказа много подходящо и приемливо.

Мис Поул беше много склонна да играе ролята на героиня поради решителната стъпка, която бе предприела, като побягна от двамата мъже и жената, които наричаше „банда убийци“. Тя ги описваше в най-ярки бои и аз забелязах, че всеки път, когато отново разказваше тази история, се прибавяше някакъв нов щрих. Единият бил висок — той доби гигантски размери, преди да приключи историята с него. Той, разбира се, имал черна коса и постепенно се оказа, че тя висяла на фитили над челото и по гърба му. Другият бил нисък и набит и преди да престанем да говорим за него, на рамото му поникна гърбица, косата му от рижа се превърна в морковеночервена, в началото тя беше почти сигурна, че едното му око кривяло — накрая той решително стана кривоглед. Що се отнася до жената, очите й гледали кръвнишки, а тя приличала на мъж — истинска мъжкарана, най-вероятно мъж, облечен в женски дрехи. Впоследствие ние чухме, че брадичката й била обрасла с косми, а гласът и походката й били мъжки.

Ако мис Поул изпитваше удоволствие да разказва събитието от онзи следобед на всеки, който я запитваше, други не се гордееха така много с приключенията, които са имали във връзка с кражбите. Мистър Хогинс, лекарят, бил нападнат пред собствената си врата от двама обесници, които се били скрили в сянката на портала и така успешно го накарали да замлъкне, че докато успее да звънне и слугата да дойде да отвори, той бил ограбен. Мис Поул била сигурна, че този обир е извършен от „нейните хора“, и още същия ден, когато научила новината, отишла да си прегледа зъбите и да разпита мистър Хогинс. Сетне тя дойде при нас, така че чухме онова, което беше чула направо от извора, докато ние все още не се бяхме успокоили и се вълнувахме от тревогата, причинена от първото известие, защото събитието се бе случило предната нощ.

— Е — каза мис Поул, сядайки решително като човек, който добре съзнава смисъла на живота и познава света (а такива хора никога не пристъпват тихо и не сядат, без да се отпуснат шумно на стола), — е, мис Мати! Мъжете са си мъже. На всеки майчин син му се иска да смята, че той представлява едновременно и Самсон, и Соломон — извънредно силен и никой не може да го победи, извънредно мъдър и никой не може да го надхитри. Моля, забележете, те винаги казват, че са предвиждали събитията, макар че никога не са изказвали предупреждението си гласно, преди самото събитие да се случи. И моят баща беше мъж, та аз познавам този пол много добре.

Тя изрече всичко това на един дъх и ние щяхме да се почувстваме щастливи, ако можехме като хор в класическа драма да попълним създалата се пауза, но не знаехме точно какво да кажем, нито пък кой мъж беше предизвикал тази филипика срещу противния пол; така че просто неопределено се съгласихме с мрачно поклащане на глави и тихо промърморихме:

— Действително човек съвсем не може да ги разбере?

— Ами помислете си само — каза тя, — ето аз се подложих на риска да ми извадят един от зъбите, които са ми останали (защото ние сме изцяло в ръцете на зъболекарите и аз самата винаги им говоря много ласкателно, докато отърва устата си от техните лапи), и в края на краищата мистър Хогинс постъпи като всеки мъж и не си призна, че е бил ограбен миналата нощ.

— Какво! Не е ли бил ограбен? — възкликна хорът.

— Какви ги разправяте! — извика мис Поул, ядосана, че дори за момент можем да бъдем заблудени. — Сигурна съм, че е бил ограбен, така както Бети ми разказа, а той се срамува да си признае. Трябва да ви кажа, че е било много глупаво от негова страна да се остави да го ограбят пред собствената му врата. Убедена съм, той съзнава, че това няма да го издигне в очите на кранфордските жители, и се старае да го прикрие, но нямаше нужда да ме заблуждава и да ми разправя, че сигурно съм чула някаква преувеличена история за кражбата на един овнешки врат, който, както изглежда, е бил задигнат от кафеза за провизии в двора му миналата седмица. Имаше нахалството да добави, че по всяка вероятност котката го е отвлякла. Аз не се съмнявам, че ако имах възможност да разкрия всичко докрай в тази история, това трябва да е бил онзи ирландец, облечен в женски дрехи, който дойде да шпионира къщата ми и разправяше за някакви умиращи от глад деца.

След като надлежно порицахме липсата на откровеност у мистър Хогинс и сипехме хули по мъжете изобщо, като той ни служеше за техен представител, ние стигнахме и до предмета на нашия разговор, преди мис Поул да влезе, а именно до каква степен при настоящото тревожно състояние на нашия край ние можем да се осмелим да приемем поканата, която мис Мати току-що беше получила, от мисис Форестър да я посетим и както обикновено да отпразнуваме годишнината от нейната сватба, като отидем на чай в пет часа и после поиграем спокойно на карти. Мисис Форестър казваше, че ни канела с известна неувереност, понеже се опасявала, че пътищата са доста несигурни. Но тя предполагала, че може би някоя от нас няма да има нищо против да наеме стола-носилка и ако другите вървят чевръсто, биха могли да не изостават от бързия ход на носачите и всички ние можем да пристигнем безпрепятствено в Оувър Плейс, едно предградие на градчето. (Не, „предградие“ звучи много тежко — една неголяма групичка къщи, отделени от Кранфорд посредством тъмна и безлюдна уличка от около двеста ярда.) Нямаше съмнение, че подобна бележка очакваше и мис Поул в дома й, така че нейното посещение беше едно щастливо съвпадение, тъй като ни даваше възможност да обсъдим заедно положението… Ние бихме предпочели да отклоним тази покана, но чувствахме, че няма да е много любезно и в противен случай мисис Форестър щеше да остане сама да си спомня за своя отминал не много щастлив и не много благополучен живот. Мис Мати и мис Поул години наред я бяха посещавали по този повод и сега смело решиха да не отстъпват от своите позиции и да преминат през Даркнес Лейн^[4], но в никой случай да не проявяват нелоялност към своята приятелка.

Но когато настъпи въпросната вечер, мис Мати (защото гласувахме тя да отиде със стола-носилка, тъй като се беше простудила), преди да я затворят в него като палячо на пружина в кутия, помоли носачите, каквото и да се случи, да не бягат и да не я оставят прикована към този стол, за да бъде убита, и дори след като й обещаха това, видях как чертите на лицето й се изпънаха, то придоби строгата решителност на мъченик и тя кимна с глава към мен през прозорчето тъжно и със злокобно предчувствие. Както и да е, ние пристигнахме благополучно, макар и задъхани, защото подтичвахме в тръс, кой колкото сила имаше, през Даркнес Лейн, и боя се, че горката мис Мати беше здраво раздрусана.

Мисис Форестър се беше подготвила специално, за да изкаже своята признателност, че сме дошли да я посетим въпреки опасностите. Обичайната формула да се прояви изискано неведение по отношение на това, какво ще сервира прислугата, беше спазена и най-вероятно вечерта щеше да премине в хармония и игра на преферанс, ако не се бе подхванал, не зная как, интересен разговор, който естествено беше във връзка с разбойниците, плъпнали из околностите на Кранфорд.

След като устояхме на опасностите, които криеше Даркнес Лейн, и по този начин си създадохме известен престиж, че имаме смелост, на която можем да се осланяме, а може би също и понеже изпитвахме желание да докажем, че превъзхождаме мъжете (сиреч мистър Хогинс) по отношение на откровеността, ние започнахме да разказваме за собствените си страхове и съответните мерки, които всяка една от нас вземаше. Признах си, че аз най-силно изпитвам страх от очи — очи, които ме наблюдават, които просветват от някаква гладка дървена повърхност без блясък, и че ако имам смелостта да пристъпя до огледалото, когато съм обзета от паника, непременно бих го обърнала към стената от страх да не видя очи зад себе си, които са се втренчили в мен от тъмното. Забелязах как и мис Мати събираше кураж да направи признание и най-после тя се обади. Призна си, че още като момиче изпитвала ужас да не би някой да я хване за крака тъкмо когато го вдига от пода, за да си легне, някой, който се е скрил под леглото. Тя каза, че когато била по-млада и по-подвижна, обикновено се е мятала със скок отдалеч, така че да прибере и двата си крака едновременно на сигурно място в леглото, но това винаги дразнело Дебора, която се е гордеела, че си ляга много грациозно в кревата, и следователно мис Мати трябвало да се откаже от този си навик. Но сега някогашният ужас често я обземал отново, особено след като къщата на мис Поул била нападната (ние бяхме започнали да вярваме, че къщата на мис Поул е била нападната в действителност), а много неприятно е да си помислиш, че като погледнеш под леглото, можеш да съзреш някой мъж с голямо свирепо лице, който се е скрил там и те гледа. Така тя се сетила какво да направи — може би съм забелязала, че поръчала на Марта да й купи за едно пени такава топчица, с каквато децата си играят — и сега търкулвала топчицата под леглото всяка вечер преди лягане; ако се покаже от другата страна — всичко е наред, а ако не се покаже, тя винаги била готова да хване въженцето, което задвижва звънчето, и смятала да извика Джон или Хари, като че ли очаквала някой прислужник да отговори на повикването.

Ние всички се възхитихме от тази находчива маневра и мис Мати замълча и доволно се отпусна в креслото, като хвърли поглед към мисис Форестър, сякаш я питаше каква беше нейната лична слабост.

Мисис Форестър погледна косо към мис Поул и се опита леко да промени темата на разговора, като ни каза, че помолила едно селско семейство, което живеело наблизо, да остави някое от момчетата си да преспива всяка нощ в дома й срещу вечеря и един товар въглища за Коледа. Още с пристигането му тя го била инструктирала относно възможните му задължения и понеже разбрала, че е разумно момче, дала му сабята на майора (майорът беше покойният й съпруг) и го помолила всяка нощ да я поставя много внимателно зад възглавницата си с острието, обърнато навън. Тя била убедена, че момчето е много схватливо, защото, като забелязало триъгълната шапка на майора, казало, че ако му разрешат да я носи, положително ще може да изплаши двама англичани или четирима французи по всяко време. Тя обаче му втълпила, че не трябва да губи време и да си слага шапка или каквото и да е, но ако чуе някакъв шум, да изтича с извадена сабя. Изказах предположение, че може да се случи някакво нещастие при такива инструкции за поголовна сеч и че момчето може да се втурне към Джени, ако е станала през нощта, и да я набучи като на шиш, преди да разбере, че тя не е никакъв французин, а мисис Форестър каза, че не вярва нещо подобно да се случи, тъй като момчето спяло много дълбоко и обикновено сутрин трябвало силно да го разтърсят или да го полеят с вода, за да го разбудят. Понякога си мислела, че може би момчето спи като заклано, защото се наяжда добре на вечеря, понеже то винаги гладувало вкъщи, тя била казала на Джени да има грижата добре да го нахранва вечер.

Все пак това не беше никакво признание от страна на мисис Форестър, че се бои от нещо определено, и ние я подканихме да ни каже какво смята, че може да я изплаши повече от всичко на света. Тя замълча, разбута огъня, подряза фитилите на свещите и каза с висок шепот:

— Духове!

Тя погледна към мис Поул, като че искаше да каже, че след като е заявила това, няма да се отметне. Този поглед беше сам по себе си предизвикателство. Мис Поул започна да я оборва, като говореше за лошо храносмилане, за илюзията, че ни се привиждат призраци, за оптическата измама, и приведе още много и много доводи от доктор Фериър и доктор Хибърт. Мис Мати, както вече бях споменала, също имаше склонност към духове и макар и да не каза много нещо, застана изцяло на страната на мисис Форестър, която, окуражена от проявеното разбиране, заяви, че духовете са част от нейната религия и че тя, вдовицата на един майор от армията, наистина знае от какво да се бои и от какво не. Накратко казано, никога до този момент, а и никога след това не бях виждала мисис Форестър така разпалена, защото в повечето случаи тя се държеше като една кротка, смирена и търпелива стара дама. Всичкото бъзово вино, подгрято тази вечер, нямаше да може да изтрие спомена за това различие между мис Поул и домакинята. И наистина, когато бъзовото вино беше поднесено, то предизвика ново избухване на спора, тъй като Джени, малката прислужница, която залиташе пол тежестта на таблата, трябваше да свидетелства, че преди няколко нощи е видяла един дух в Даркнес Лейн, същата тази уличка, по която трябваше да минем на път за вкъщи.

Въпреки неприятното чувство, което последните думи предизвикаха у мен, не можех да не се забавлявам от положението, в което Джени беше изпаднала. А то напомняше много на положението на свидетел, подложен на кръстосан разпит от двама адвокати, които съвсем безскрупулно задават подвеждащи въпроси. Заключението, до което стигнах, беше, че Джени действително е видяла нещо повече от това, което един пристъп, причинен от лошо храносмилане, може да предизвика. Жена в бяло, без глава, беше това, за което тя ни съобщи и към което се придържаше, подкрепяна от съзнанието, че господарката й тайно проявяваше разбиране въпреки унищожителното презрение, с което мис Поул я наблюдаваше. Не само тя, но и много други били видели тази обезглавена жена, която седяла край пътя и кършела ръце, потънала в мъка. Мисис Форестър ни поглеждаше от време на време с вид на човек, който съзнава своето тържество. На нея не й се налагаше да премине през Даркнес Лейн, преди да се мушне в леглото си под завивките, с които беше свикнала.

Докато се обличахме, за да се приберем по домовете си, ние запазихме дискретно мълчание по въпроса за обезглавената жена, тъй като не се знаеше колко близо край нас може да се намират главата или ушите на призрака и каква духовна връзка поддържат те с нещастното тяло в Даркнес Лейн. Затова дори и мис Поул чувстваше, че ще е по-добре да не се говори лекомислено по тези въпроси от страх да не раздразни или обиди този скръбен труп. Поне така си мисля, защото, вместо шумно да бърборим и да се суетим, като се обличаме, преди да си тръгнем, ние наметнахме пелерините си, тъжни и занемели като на погребение. Мис Мати дръпна перденцата на прозорчетата на стола-носилка, за да се изолира от неприятните гледки, а мъжете (било защото се бяха настроили да приключат скоро работата си, или защото пътят се спускаше надолу) тръгнаха с такава жива и енергична стъпка, че мис Поул и аз едва смогвахме да вървим редом с тях. Тя беше останала без дъх и едва можа да промълви умолително: „Не ме оставяйте!“ и така здраво ме хвана за ръката, че аз не можех да я изоставя, независимо от това дали имаше, или нямаше дух. Какво облекчение почувствахме, когато мъжете спряха точно там, където Хедингли Козуей се отделя от Даркнес Лейн, изморени от своя товар и от бързия тръс. Мис Поул пусна ръката ми и се хвана за един от мъжете.

— Не можете ли… не можете ли да заобиколите с мис Мати по Хедингли Козуей? Паважът на Даркнес Лейн е много неравен и тръска, а мис Мати не е съвсем здрава.

Един приглушен глас се обади зад дръпнатите перденца на стола-носилка:

— О, моля ви, продължавайте! Какво става? Какво става? Ще ви дам още шест пенса, за да вървите по-бързо, умолявам ви, не спирайте тук.

— А аз ще ви дам един шилинг^[5] — каза мис Поул разтреперена, но с достойнство, — ако тръгнете по Хедингли Козуей.

Мъжете изръмжаха в знак на съгласие, вдигнаха стола-носилка и тръгнаха по Козуей, което положително отговаряше на любезната цел на мис Поул да пощади кокалите на мис Мати, защото пътят беше покрит с дебел пласт мека кал и дори ако човек паднеше там, никак нямаше да се удари — трудно щеше да бъде само да се измъкне, за да се изправи.