Елизабет Гаскел
Кранфорд (7)

Глава VII
На гости

Една сутрин, когато мис Мати и аз седяхме с ръкоделие в ръка — а нямаше още дванадесет часът и мис Мати не беше сменила шапчицата си с жълти панделки, която беше най-официалната на мис Дженкинс и която сега мис Мати носеше, ако нямаше други хора, а през останалото време, когато очакваше някой да я види, тя си слагаше шапчицата, направена като тази на мисис Джеймисън, — Марта се качи горе и попита дали мис Бети Баркър може да говори с нейната господарка. Мис Мати даде съгласие и бързо изчезна, за да свали жълтите панделчици, докато мис Баркър дойде при нас, но тъй като беше забравила очилата си и бе доста развълнувана от необичайния час на посещението, аз съвсем не се учудих, като я видях да се завръща с едната шапчица, наложена върху другата. Мисля, че и мис Баркър не забеляза двете шапчици, защото, като изключим маловажното обстоятелство, че вече не беше така млада, както преди, тя беше извънредно много погълната от своята мисия, която предаде с потискаща скромност и безкрайни извинения.

Мис Бети Баркър беше дъщерята на стария псалт в Кранфорд, който служеше по времето на мистър Дженкинс. Тя и сестра й работеха на много добри места като горнични и бяха спестили достатъчно пари да си отворят шапкарница, чийто клиентки бяха дамите от градчето. Лейди Арли например им даваше от време на време кройката на някоя своя стара шапка, чийто модел те веднага вземаха и пускаха в обращение сред елита на Кранфорд. Казвам елита, защото госпожиците Баркър бяха напипали слабото място на градчето и се гордееха със своите „аристократически връзки“. Те не продаваха шапчиците и панделките си на никого, който не беше от добро потекло. Не една жена или дъщеря на фермер е бивала отпратена оскърбена от претенциозната шапкарница на госпожици Баркър и оттам е отивала в общия магазин, където печалбите от лошокачествения сапун за пране и влажната захар даваха възможност на собственика да отиде (както казваше той, направо в Париж, докато разбра, че клиентите му са твърде патриотично и джонбуловски^[1] настроени, за да носят това, което мосютата носеха) в Лондон, където, според неговите изказвания пред клиентите му, само преди седмица кралица Аделаида^[2] се появила с шапчица точно като тази, която им показва, украсена с жълти и сини панделчици, и крал Уилям я е поздравил за така сполучливия й избор.

Госпожиците Баркър, които се придържаха към истината и не одобряваха всякаква клиентела, въпреки всичко процъфтяваха. Те бяха всеотдайни, добри жени. Неведнъж съм виждала по-възрастната от тях (тази, която е била прислужница при мисис Джеймисън) да носи вкусно ядене на някой бедняк. Те просто подражаваха на по-висшестоящите от тях само в това, че „нямаха нищо общо“ с обществената прослойка непосредствено под тях. Когато мис Баркър умря, печалбите и доходите им се оказаха такива, че мис Бети основателно можеше да затвори магазина и да се оттегли от работа. Тя се бе снабдила с крава (мисля, че вече споменах това), което в Кранфорд означаваше добро положение и беше почти от такова значение, каквото и да имаш кабриолет. Тя се обличаше по-елегантно, от която и да е дама в града и това не ни учудваше, тъй като се подразбираше, че носи всички шапчици и бонета, и всевъзможни панделчици, които е имала на склад в магазина си. Бяха изминали пет-шест години, откакто тя затвори шапкарницата, така че всякъде другаде, освен в Кранфорд, нейното облекло можеше да се сметне за изостанало от модата.

А сега мис Бети Баркър беше дошла да покани мис Мати на чай следващия вторник. Тя отправи импровизирана покана и към мен, тъй като бях гостенка в този дом, макар че, както забелязах, изпитваше известни опасения да не би баща ми да се е заловил за тази „отвратителна търговия с памук“, защото беше отишъл да живее в Драмбъл и по този начин бе повлякъл семейството си надолу, извън „аристократичното общество“. Тя отправи своята покана с толкова много предварителни извинения, че действително възбуди любопитството ми. Молеше да й бъде простена „дързостта“. Какво ли пък е направила? Тя изглеждаше така силно разстроена, че единственото, което можех да си представя, беше, че е писала на кралица Аделаида, за да й поиска рецепта за пране на дантели. Постъпката, която тя охарактеризира по тази начин, беше просто една покана, която занесла на бившата господарка на сестра си — мисис Джеймисън. Като има предвид предишното й занятие, дали мис Мати би могла да й прости волността, която си позволява? „А — помислих си, — забелязала е двойната шапчица на мис Мати и сега ще стане да я оправи.“ Но не! С тези думи тя просто отправи своята покана към мис Мати и мен. Мис Мати кимна с глава в знак, че приема, и аз се учудих, че при това грациозно движение тя не почувства необичайната тежест и изключителната височина на шапката си. Мисля, че не ги почувства, защото с възвърнато равновесие тя продължи да говори с мис Бети по един любезен и непринуден начин, съвсем различен от неспокойното държане, което щеше да има, ако подозираше колко странен беше видът й.

— Мисис Джеймисън ще дойде, така ли казахте? — попита мис Мати.

— Да. Мисис Джеймисън любезно благоволи и каза, че ще се радва да дойде. Направи само една малка уговорка да доведе и Карло. Казах й, че ако изпитвам някаква слабост, то е към кучетата.

— А мис Поул? — попита мис Мати, която си мислеше за своето каре за преферанс, в което Карло не би могъл да участва като партньор.

— Възнамерявам да поканя мис Поул. Разбира се, не можех и да помисля, да я поканя, преди да съм поканила вас, госпожице — дъщерята на енорийския свещеник, госпожице. Повярвайте ми, аз не мога да забравя, че моят баща беше служител при вашия.

— И мисис Форестър, разбира се?

— И мисис Форестър. Дори мислех да отида при нея, преди да отида при мис Поул. Макар че нейното обществено положение е променено, госпожице. Тя все пак е от рода Тиръл и ние никога не може да забравим, че е свързана със семейство Бигис от Бигилоу Хол^[3].

Мис Мати се вълнуваше много повече от незначителното обстоятелство, че тя играе много добре карти.

— Мисис Фиц-Адъм… предполагам…

— Не, госпожице, все някъде трябва да сложа граница. Струва ми се, на мисис Джеймисън не би биле приятно да се среща с мисис Фиц-Адъм. Изпитвам най-дълбоко уважение към мисис Фиц-Адъм, но не смятам, че тя е подходяща компания за дами като мисис Джеймисън и мис Матилда Дженкинс.

Мис Бети Баркър се поклони дълбоко на мис Мати и сви устни. Тя хвърли към мен кос поглед, изпълнен с достойнство, сякаш искаше да каже, че макар и да е бивша шапкарка, тя не е никаква демократка и добре разбира различията в общественото положение.

— Ще си позволя да ви помоля да дойдете по възможност приблизително към шест и половина в моя малък дом, мис Матилда. Мисис Джеймисън се храни в пет часа, но беше така любезна да обещае, че няма да забави посещението си след този час — шест и половина.

И с един плуващ реверанс мис Бети Баркър се сбогува.

Моята пророческа душа предсказа, че този следобед ще ни посети и мис Поул, която обикновено идваше да види мис Матилда след всяко едно събитие или всъщност преди всяко едно събитие, за да го обсъдят.

— Мис Бети ми каза, че ще бъдем малко на брой и съвсем отбрани — каза мис Поул, когато тя и мис Мати разменяха впечатления.

— Да, така каза. Дори и без мисис Фиц-Адъм.

Мисис Фиц-Адъм беше овдовялата сестра на кранфордския лекар, за когото вече споменах. Родителите им бяха почтени фермери, доволни от своето положение. Тези добри хора се наричаха Хогинс. Мистър Хогинс беше лекар в Кранфорд сега. Ние не харесвахме името му^[4] и смятахме, че е грубо, но както мисис Джеймисън казваше, дори и да го променеше на Пигинс^[5], нямаше да стане по-хубаво. Надявахме се, че ще открием някаква връзка между него и онази маркиза от Ексетър, чието име беше Моли Хогинс. Но човекът, без да се замисли за своите интереси, съвсем не обърна внимание и отрече каквито и да е роднински връзки, макар че, както милата мис Дженкинс казваше, той има сестра, която се нарича Мери, и възможно е и в двете семейства да има еднакви собствени имена.

Скоро след като мис Мери Хогинс се омъжи за мистър Фиц-Адъм, тя изчезна от този край за дълго време. Не се движеше в такава достатъчно високопоставена сфера като кранфордското общество, за да се заинтересуваме и разберем какъв е мистър Фиц-Адъм. Той се помина и отиде при своите прадеди, без ние изобщо да помислим за него. И тогава мисис Фиц-Адъм се появи отново в Кранфорд („смела като лъв“, каза мис Поул), една заможна вдовица, облечена твърде скоро след смъртта на мъжа си в черна коприна, която шумолеше, така че мис Дженкинс основателно направи забележката, че „вълнена материя би показала по-дълбока скръб за сполетялата я загуба“.

Спомням си свикването на съвета на дамите, които се събраха, за да решат дали мисис Фиц-Адъм да бъде посетена от старите жители на Кранфорд, в чиито жили тече синя кръв. Тя беше наела една голяма къща с много пристройки, за която обикновено се смяташе, че придава някакво благородство на наемателите, защото някога, преди седемдесет или осемдесет години, една стара мома, дъщеря на граф, е живяла там. Не съм сигурна и дали не се смяташе, че да живееш в тази къща, значи да придобиеш необикновена интелектуална сила, защото дъщерята на графа, лейди Джейн, е имала сестра, лейди Ан, която се омъжила за някакъв генерал по време на войната с Америка и този генерал бил написал една или две комедии, които все още се играеха на лондонските сцени, и видът на афишите им ни накара да се възгордеем и да почувстваме, че „Друри Лейн“^[6] прави любезен комплимент на Кранфорд. И все още не беше решено дали мисис Фиц-Адъм да бъде посетена, когато милата мис Дженкинс умря, а с нея отмина и нещо от ясната представа за строгия кодекс на изисканите маниери. Както мис Поул отбеляза: „Тъй като повечето от дамите от добрите семейства в Кранфорд са доста възрастни стари госпожи или вдовици без деца, ако ние не се поотпуснем и не станем по-малко недостъпни, постепенно ще останем без всякакво общество.“

Мисис Форестър пое същата линия.

Тя винаги си е мислела, че Фиц^[7] означава нещо аристократично; ето например Фиц-Рой — тя мисли, че някои от кралските деца се наричат Фиц-Рой. А имаше и Фиц-Кларенс, а те пък бяха деца на добрия, мил крал Уилям Четвърти. Фиц-Адъм! Това е едно приятно име и тя мисли, че вероятно означава „дете на Адам“. Ни кой, в чиито жили не тече добра кръв, не би посмял да се нарече Фиц. А едно име съдържа много нещо, тя имала един братовчед, който пишел името си с две малки букви „ф“ — ффоукс, — и той винаги гледал с пренебрежение на главните букви и казвал, че те принадлежали на новоизмислените фамилни имена. Тя се страхувала, че той може да умре стар ерген, толкова би придирчив. Когато се запознал с някоя си мисис ффа-рингдън, на едни бани, тя веднага му се понравила; оказала се много приятна, благородна дама, била вдовица с голямо имущество и „моят братовчед“ мистър ффоукс се оженил за нея и това се дължало само на нейните две малки букви „ф“!

За мисис Фиц-Адъм нямаше никакви изгледи да срещне някой мистър Фиц Еди-кой си в Кранфорд, така че това не може да е била причината за настаняването й тук. Мис Мати мислеше, че може би е хранила надежда да бъде допусната до доброто общество на градчето, което положително би представлявало едно много приятно издигане за бившата мис Хогинс, и ако тя наистина е хранила такава надежда, би било жестоко да я разочароват.

И така, всички посетиха мисис Фиц-Адъм — всички, освен мисис Джеймисън, която обичаше да показва колко е знатна, като никога не забелязваше мисис Фиц-Адъм, когато се срещнеха на гости. Обикновено биваха само осем или десет жени в стаята, а мисис Фиц-Адъм беше най-едрата от всички. Тя неизменно ставаше, когато мисис Джеймисън влизаше, и правеше дълбок поклон всеки път, щом тя се обърнеше в нейната посока — толкова дълбок всъщност, че, струва ми се, мисис Джеймисън трябва да е виждала само стената над нея, тъй като ни мускул не трепваше по лицето й, все едно, че не я е забелязала. И въпреки това мисис Фиц-Адъм постоянстваше.

Пролетните вечери бяха станали светли и дълги, когато три-четири дами с гугли се срещнаха пред вратата на мис Баркър. Знаете ли какво представляват тези гугли? Те се носят над шапките и доста наподобяват на гюрука на старомодните двуколки, но понякога не са толкова големи. Този вид гугли винаги правеха силно впечатление на децата в Кранфорд и сега две-три от тях зарязаха играта си в тихата слънчева уличка и заобиколиха мис Поул, мис Мати и мен, зяпнали в мълчаливо учудване. Ние също така мълчахме, така че можахме да чуем приглушеното и все пак високо шушукане вътре в къщата на мис Баркър:

— Чакай, Пеги! Почакай да изтичам горе и да си измия ръцете. Щом се изкашлям, отвори вратата. Няма да се бавя ни минутка.

И действително не измина и минута, преди да чуем шум — нещо между кихане и грачене, при което вратата се отвори широко. Там стоеше една ококорена прислужница, поразена от вида на благородната компания в гугли, която влезе, без да продума. Момичето си възвърна самообладанието дотолкова, че можа да ни въведе в една стаичка, която някога е била магазинчето, но сега беше превърната в гардеробна. Там ние свалихме големите игли и карфици, с които се забождат дрехите, отръскахме се и застанали пред огледалото, нагласихме лицата си в сладка и приятна усмивка, готови за компания; а след това, кланяйки се заднишком с думите: „След вас, госпожо“, ние дадохме възможност на мисис Форестър да ни поведе нагоре по тясната стълбичка, която водеше до гостната на мис Баркър. Там тя седеше така тържествено и спокойно, сякаш изобщо не се бе чула тази странно звучаща кашлица, от която сигурно до момента гърлото я е боляло и дращело. Мила, внимателна и в поизтъркани дрехи, мисис Форестър беше веднага отведена до второто почетно място: стол, подреден по начин, който напомняше за стола на принц Алберт, близо до този на кралицата — хубав, но не чак толкова хубав. Мястото, превъзхождащо другите, беше запазено за уважаемата мисис Джеймисън, която пристигна в този момент, изкачвайки се задъхано по стълбите на Карло се втурна напред, докато тя пристъпваше, сякаш имаше намерение да я събори.

Сега вече мис Бети Баркър беше една горда и щастлива жена! Тя разбута огъня, затвори вратата и седна колкото се може по-близо до нея на крайчеца на стола. Когато Пеги влезе, залитайки под тежестта на таблата за чай, забелязах, че мис Баркър изпитваше голям страх да не би прислужничката й да не запази нужната дистанция. Тя и нейната господарка общуваха ежедневно на съвсем приятелски начала и Пеги искаше сега да й довери няколко дребни нещица, а мис Баркър гореше от нетърпение да ги чуе, но смяташе, че нейно задължение като дама е да потисне това желание. Така че тя извръщаше глава при всички знаци и мимики на Пеги, но един или два пъти отговори много неподходящо, вземайки участие в разговора, и накрая осенена от блестяща идея, тя възкликна:

— Горкичкият, мил Карло! Ами че аз го забравих. Ела долу с мен, бедно, мъничко кученце, и ти ще си получиш своя дял, ще си го получиш!

След няколко минути тя се върна, любезна и внимателна, както и преди, но аз мисля, че беше забравила да даде на „бедното, мъничко кученце“ да яде, ако съдим по лакомия начин, по който то излапваше всяко случайно попаднало му парченце кейк. Стана ми много приятно, като видях, че таблата беше отрупана с храна — толкова бях гладна. Страхувах се обаче, че присъстващите дами щяха да си помислят, че тя е просташки препълнена. Знаех, че щяха да си помислят така в собствените си домове, но тук купищата храна някак си изчезваха. Гледах как мисис Джеймисън яде анасонов кейк, бавно и съсредоточено, както всичко, което правеше. Бях доста изненадана, защото, сигурна съм, последния път, когато бяхме на гости при нея, беше казала, че тя никога не го правела в дома си, защото така много й напомнял на ароматизиран сапун. Винаги ни даваше бисквити „Савоя“. Но мисис Джеймисън прояви любезно снизхождение към това, че мис Баркър не познаваше обичаите на хайлайфа, и за да не я обиди, изяде три големи парчета анасонов кейк с ведър, замислен израз на лицето си, напомнящ вида на преживяща крава.

След чая настъпи известно малко затруднение и колебание. Ние бяхме шест — четири можеха да играят преферанс, а за другите две оставаше крибидж^[8]. Но всички, освен мен (аз малко се страхувах от кранфордските дами, когато играеха карти, защото това беше най-сериозната работа, с която се занимаваха) искаха да са в „карето“. Дори мис Баркър, докато заявяваше, че не може да различи спадил^[9] от манил^[10], явно жадуваше да участва. Един много особен шум сложи край на тази дилема. Ако може изобщо да се предположи, че снахата на един барон може да хърка, бих казала, че мисис Джеймисън хъркаше. Победена от топлината на стаята и по природа склонна да си подремва, тя се поддаде на това изкушение в извънредно удобното кресло и главата й започна да клима. Един-два пъти тя с мъка отвори очи и кротко, но несъзнателно ни се усмихна, постепенно обаче добрите й намерения не можеха да превъзмогнат това усилие и тя заспа дълбоко.

— Това е много ласкателно за мен — пошушна мис Баркър на своите три партньорки на масичката за карти, които, независимо от нейното невежество в играта тя „пердашеше“ най-безмилостно. — Действително е много ласкателно, като виждам как мисис Джеймисън се чувства съвсем у дома си в моето бедно, малко жилище. По-голям комплимент от този не можеше да ми направи.

Мис Баркър ме снабди с литература — три-четири красиво подвързани модни журнала отпреди десет или дванадесет години, и каза, поставяйки пред мен за мое удобство малка масичка и свещ, че знае колко много младите момичета обичат да гледат картинки. Карло лежеше и хъркаше в краката на господарката си и по едно време се стресна. Той също се чувстваше у дома си.

Оживлението, което цареше на масичката за карти, представляваше интересна сцена за наблюдаване: събрани над центъра на масичката, четирите глави на дамите с шапчици се поклащаха в желанието си да шепнат достатъчно бързо и достатъчно високо, а от време ма време се чуваше гласът на мис Баркър:

— Шшшт, госпожи! Ако обичате, шшт! Мисис Джеймисън спи.

Трудно можеше да се намери тон, съобразен едновременно с глухотата на мисис Форестър и сънливостта на мисис Джеймисън. Но мис Баркър успяваше въпреки непосилната си задача. Това, което другите прошепваха, тя повтаряше на мисис Форестър, изкривявайки значително лицето си, за да покаже с движението на устните какво са казали, а след това мило се усмихваше на всички подред и си изричаше с тих глас:

— Много ласкателно наистина. Ех, да можеше горката ми сестра да доживее да види този ден!

По едно време вратата се отвори широко, Карло скочи, залая високо и отсечено и мисис Джеймисън се събуди, а може би изобщо не бе заспивала, защото тя почти веднага каза, че в стаята било толкова светло, че на нея й било приятно да държи очите си затворени и да слуша с голям интерес целия ни забавен и интересен разговор. Пеги влезе още веднъж, зачервена и важна. Още един поднос! „О, благородно общество! — помислих си аз. — Ще можеш ли да понесеш и този последен удар?“ А мис Баркър беше поръчала (не, не се съмнявам, самата тя беше приготвила всичко, макар че каза: „Я да видим, Пеги, какво си ни донесла?“ и погледна приятно изненадана към неочакваното удоволствие) какви ли не вкусни неща за вечеря — варени стриди, задушени омари, желе и още нещо, наречена „малки купидончета“ (което много допадаше на кранфордските дами, но беше твърде скъпо да се поднася на гостите, освен при тържествени и официални случаи, и ако не знаех по-изисканото му класическо име, бих го нарекла „бадемови сладкиши, потопени в бренди“). С една дума, очевидно щяха да ни угощават с всичко най-вкусно и най-сладко. Ние решихме благосклонно да понесем това, макар и за сметка на благородното си възпитание, поради което поначало не вечеряхме късно вечер и затова както повечето, които не вечерят, оставахме фактически гладни при всички по-особени случаи.

Смея да кажа, че в по-раншната си среда мис Баркър се е била запознала с питието, наречено „шери-бренди“. Никоя от нас не беше виждала подобно нещо и малко се поотдръпнахме, когато тя ни го предложи:

— Само една малка, мъничка чашчица, госпожи; след стридите и омарите, знаете. Понякога се смята, че те не са толкова здравословни.

Всички ние заклатихме глави като женски мандарини, но накрая мисис Джеймисън се остави да я склонят и ние последвахме примера й. Не бих казала, че не беше приятно на вкус, макар да бе силно и да пареше така, че ние се почувствахме задължени да докажем, че не сме свикнали с такива неща, и ужасно се разкашляхме — почти така странно, както и мис Баркър се беше закашляла, когато Пеги ни отвори вратата.

— Много е силно — каза мис Поул, поставяйки на масата празната си чашка. — Предполагам, че в него има алкохол.

— Само капчица, колкото е необходимо, за да не се развали — каза мис Баркър. — Знаете ли, ние наръсваме компотите си с бренди, за да не се развалят. Често пъти се чувствам зашеметена, когато ям плодов сладкиш с джанки.

Питам се дали плодовият сладкиш с джанки щеше да накара мисис Джеймисън да разкрие сърцето си така, както направи това шери-брендито. Във всеки случай тя ни разказа за едно предстоящо събитие, което беше премълчала до този момент.

— Моята етърва, лейди Гленмайър, ще дойде да ми погостува.

Чу се хорово възкликваме: „Така ли!“ и настъпи тишина. Всяка една мислено направи бърз преглед на гардероба си, преценявайки дали дрехите й са годни да се появи в тях в присъствието на една баронска вдовица — защото, разбира се, винаги имаше редица малки тържества в Кранфорд по повод пристигането на някой гостенин в дома, на която и да е от нашите приятелки. Ние се почувствахме много приятно развълнувани от предстоящия повод.

Не след дълго ни съобщиха, че нашите прислужнички са дошли със запалените фенери. Мисис Джеймисън седна на стола-носилка, който беше вмъкнат в тясното антре на мис Баркър толкова трудно, че наистина буквално „запуши изхода“. Трябваше да се приложи умело маневриране от страна на старите носачи (те бяха обущари през деня, но когато ги повикваха да носят стола-носилка, те се издокарваха в някакви странни стари ливреи — дълги връхни палта, с малки пелеринки, връстници на стола-носилка, които наподобяваха на облеклото на същата тази обществена прослойка, представена в картините на Хогарт^[11]). Те трябваше да се промушат край стената, да се изтеглят назад, да опитат отново и накрая успяха да изнесат товара си навън през входната врата на мис Баркър. След това се чу забързаното им „туп-туп-туп!“ по стихналата уличка, докато ние навличахме гуглите си и закопчавахме ръкавиците си. Мис Баркър се въртеше край нас и предлагаше да ни помогне. Това тя щеше да направи още по-настойчиво, ако не си спомни за предишната си професия, която й се щеше ние да забравим.