Елизабет Гаскел
Кранфорд (6)

Глава VI
Горкият Питър

Кариерата на „горкия Питър“ го чакала доста приятно очертана от добри приятели, но Bonus Bernardus non videt omnia в рамките на този план. Той трябвало да завърши с успех училището в Шрусбъри, да представи отличните си бележки в Кеймбридж и след това го очаквал постът на енорийски свещеник, подарък от неговия кръстник сър Питър Арли. Горкият Питър! Участта му била много по-различна от това, което неговите приятели били предначертали и се надявали да постигне. Мис Мати ми разказа всичко и мисля, че изпита облекчение, като го направи.

Той бил любимецът на майка си, която обичала сляпо всичките си деца, макар че като че ли малко се бояла от постиженията и превъзходството на Дебора. Дебора била любимката на баща си и когато Питър го разочаровал, тя станала негова гордост. Единственото отличие, което Питър донесъл от Шрусбъри, била славата му на най-големия веселяк, който е имало някога в училището, царя на всякакви шеги и номера. Баща им бил разочарован, но се заловил да оправи нещата по мъжки. Нямал средства да изпрати Питър да учи под ръководството на частен учител, но той самият можел да го обучава. И мис Мати ми разправи надълго за ужасните приготовления сутринта, когато Питър щял да започне: как доставили речници и лексикони в кабинета на баща й.

— Бедната ми майка! — каза тя. — Спомням си как обикновено заставаше в хола близо до вратата на кабинета, за да може да следи тона на бащиния ми глас. На минутата можех да позная по лицето й дали всичко върви добре. И всичко вървеше добре доста дълго време.

— И какво не провървя в края на краищата? — попитах аз. — Вероятно този скучен латински.

— Не, не беше латинският. Питър бе спечелил благоразположението на баща ни, защото се подготвяше старателно. Но той си въобразяваше, че може да си прави шеги с жителите на Кранфорд и може да им се присмива, а на тях това не се харесваше. На кого ли пък се харесва? Винаги ги баламосваше, „баламосвам“ не е много хубава дума, миличка, и надявам се, няма да кажеш на баща си, че съм я употребила, защото не ми се ще той да си помисли, че не си подбирам думите, след като съм живяла с такава жена като Дебора. И внимавай никога да не я употребяваш. Не зная как така се изтървах, само че това стана, защото си мислех за горкия Питър, а той винаги се изразяваше така. Но в много други отношения беше един малък джентълмен. Приличаше на милия капитан Браун — и той беше винаги готов да помогне на някой стар човек или дете. И въпреки това обичаше да се закача и да си прави шеги; изглежда, си мислеше, че старите жени в Кранфорд могат да повярват на всичко. По онова време тук живееха много стари жени. Зная, и сега сме предимно жени, но не сме толкова стари, колкото бяха дамите, когато бях момиче. Всеки път мога да се разсмея, като си помисля за някои от шегите на Питър. Не, мила моя, няма да ти ги кажа, защото може да не се възмутиш, а би трябвало, тъй като те бяха много шокиращи. Той дори подведе и баща ми веднъж, като се облече като някаква дама, която уж минавала през града и искала да види енорийския свещеник на Кранфорд, публикувал тази възхитителна проповед, изнесена, докато съдът заседавал тук. Питър ми каза, че той самият бил ужасно изплашен, като видял как баща ми приел всичко това, и дори му предложил да препише всичките му проповеди във връзка с Наполеон Бонапарт, дванадесет на брой, за да ги даде на нея — на него, искам да кажа, на „нея“, защото Питър бил жена по това време. Каза ми, че никога по-рано не е бил толкова изплашен, както през цялото време, докато баща ми говорел. Той не смятал, че баща ми ще му повярва, макар че в противен случай на Питър щеше да му е мъчно. Тъй или иначе, не беше много доволен, защото баща ми го накара да работи здравата и да препише и дванадесетте проповеди за дамата — всъщност те бяха за самия Питър, нали разбираш? Той беше дамата. А веднъж, когато искаше да отиде на риба, Питър каза: „По дяволите тая жена!“ — много лош език, мила, но Питър невинаги беше толкова внимателен, колкото трябва, а баща ми така се разгневи, че аз едва не загубих ума и дума. Всеки път, когато баща ми заговореше за превъзходния вкус и здравомислещия разум на тази дама, аз с мъка сдържах смеха си, като виждах как съвсем незабелязано Питър правеше лек реверанс.

— Мис Дженкинс знаеше ли за тези номера? — попитах аз.

— О, не! Дебора щеше да бъде много възмутена. Никой не знаеше, освен мен. Как ми се иска да можех: винаги да зная какво той възнамерява да прави, но понякога нищо не ми казваше. Често говореше, че старите дами в града се нуждаели от теми за разговор. Но мисля, че не беше така. Те получаваха три пъти седмично Сейнт Джеймсис Кроникъл^[1], както и ние сега, а имаме винаги какво да си кажем. Спомням си каква гюрултия вдигнаха някои от дамите, когато се събираха. Но може би учениците приказват повече и от жените. А накрая се случи нещо ужасно и тъжно.

Мис Мати стана, отиде до вратата и я отвори — там нямаше никой. Тя позвъни за Марта и когато тя дойде, господарката й я изпрати за яйца в едно стопанство на другия край на града.

— Ще заключа вратата подире ти, Марта. Няма да те е страх да отидеш, нали?

— Не, госпожице, ни най-малко. Джем Хърн ще се чувства много горд, ако върви с мен.

Мис Мати се стъписа и в момента, в който останахме сами, тя си пожела Марта да има малко повече девическа сдържаност.

— Ще изгасим свещта, мила. Спокойно можем да говорим и на светлината на огъня, нали? Така! Знаеш, Дебора беше заминала и я нямаше вкъщи за около две седмици. Спомням си, денят беше много спокоен и ведър. Люляците се бяха разцъфтели, така че вероятно е било през пролетта. Баща ми беше излязъл да навести някои болни от енорията. Спомням си, че го видях да излиза от къщи с перуката си, свещеническата си широкопола шапка и бастуна. Какво го прихвана горкия ни Питър, не зная. Той имаше много благ нрав и въпреки това като че ли искаше винаги да тормози Дебора. Тя никога не се смееше на шегите му, смяташе, че той не се държи изискано и не се старае достатъчно да усъвършенства ума си, а това го дразнеше.

Е добре, изглежда, че е влязъл в стаята й, облякъл се със старата й рокля, шал и боне — точно тези дрехи, които тя носеше в Кранфорд и с които всеки я знаеше. Възглавницата й направил като едно малко — сигурна ли си, че си заключила вратата, мила, защото не бих искала някой да ни чуе — като… като едно малко бебенце с дълги бели дрехи. Както той ми каза после, направил го само за да има нещо, за което да се говори в града, изобщо не помислил, че това ще засегне Дебора. И той излязъл и започнал да се разхожда напред-назад по Филбърт Уок, където се виждал полузакрит от оградата, гушнал възглавницата също като бебе и бърборел разни глупости, както хората правят с бебетата. И, мили боже, баща ми се задал по улицата, пристъпвайки тежко както обикновено; и гледа една неголяма черна тълпа — може би около двадесетина души се събрали и всичките надничат през оградата. И той си помислил най-напред, че те просто гледат новия рододендрон, който бил разцъфнал и с който баща ми много се гордееше. Забавил ход, за да могат хората по-дълго време да се възхищават. Чудел се дали не може да направи една проповед по този повод и си мислел, че може би има някаква връзка между рододендроните и полските лилии. Бедният ми баща! Когато наближил, той се учудил защо никой не го забелязва, но главите на хората били съвсем близо една до друга те продължавали да надничат. Баща ми бил вече сред тях и възнамерявал, така казваше той, да ги покани да влязат в градината с него, за да се възхитят на това красиво произведение на растителния свят, когато… о, мила моя, цяла се разтрепервам, като си помисля за това… той погледнал през пролуките на оградата и видял… не зная какво си е помислил, че е видял, но старият Клер ми каза, че лицето му станало сиво-бяло от гняв и очите му пламтели под намръщените черни вежди; той проговорил ясно и отчетливо — о, колко било ужасно! — и помолил всички да останат по местата си, никой да не си ходи, никой от тях да не мръдне нито крачка и като светкавица влязъл през градинската порта, сграбчил горкия Питър и смъкнал дрехите от гърба му — боне, шал, рокля, всичко — и запокитил възглавницата през оградата всред хората. Тогава той бил действително толкова ядосан, че вдигнал бастуна си и започнал да налага Питър пред всички хора.

Тази лудория, мила моя, в този слънчев ден, когато всичко вървеше добре и както трябва, разби сърцето на майка ми и промени баща ми до края на живота му. Да, така беше, действително. Старият Клер казваше, че и Питър пребледнял като баща си и застанал неподвижно като статуя, докато баща ми го налагал, а той удрял здравата. Когато баща ми спрял, за да си поеме дъх, Питър попитал: „Достатъчно ли е, сър?“ с предрезгавял глас и застанал съвсем неподвижно. Не зная какво е казал баща ми и дали е казал нещо. Но старият Клер твърдеше, че Питър се обърнал към хората извън оградата и им сторил дълбок поклон, тържествено и тежко, като същински джентълмен, а след това бавно влязъл вкъщи. Аз бях с мама в килера и й помагах да прави игличено вино. Не мога да понасям такова вино сега, нито пък мириса на цветята. Призлява ми и ми се повдига, както в онзи ден, когато Питър влезе при нас с надменен вид като мъж — действително приличаше на мъж, а не на момче.

— Майко! — каза той. — Дойдох да кажа сбогом и бог да те благослови.

Видях устните му да потреперват, като говореше, и мисля, че той не посмя да каже нещо по-любещо заради решението, което беше взел дълбоко в сърцето си. Тя го погледна изплашено и учудено и го запита какво мисли да прави. Той нито се усмихна, нито проговори, а я прегърна и целуна, като че ли не знаеше как да си тръгне, и преди тя да може да проговори отново, него вече го нямаше. Питахме се какво става и не можехме да разберем. Тя ме помоли да отида да потърся баща ми и да го попитам защо е всичко това. Намерих го да крачи напред-назад с крайно недоволен вид.

— Кажи на майка си, че наложих с бастуна си Питър и че той добре си го беше заслужил.

Не смеех да задавам повече въпроси. Когато казах на майка ми, тя се отпусна на стола и за миг й прилоша. Спомням си, че няколко дни по-късно видях бедните повехнали цветчета иглика как гният и умират, изхвърлени на сметта. Тази година в дома на енорийския свещеник не се направи игличено вино — и никога вече оттогава насам.

Майка ми отиде веднага при баща ми. Зная, че тогава си помислих за царица Естир и цар Ахасвер^[2], защото майка ми беше прелестна и нежна, а баща ми изглеждаше страшен като цар Ахасвер. След известно време те излязоха заедно от кабинета и тогава майка ми разказа какво се е случило. Тя щяла да отиде в стаята на Питър по желание на баща ми, без да му казва това, за да поговорят за случилото се. Там обаче нямаше никакъв Питър. Дори и баща ми, който в началото не желаеше да се присъедини към търсенето, не след дълго се включи и той. Къщата на енорийския свещеник беше много стара — стъпала нагоре към една стая, стъпала надолу към друга стая из цялата постройка. Най-напред майка ми вървеше и викаше тихичко, сякаш да успокои бедното момче: „Питър, Питър миличък! Аз съм, само аз съм!“ Но когато слугите, свършили работата си, започнаха да се прибират, баща ми ги разпрати в различни посоки да намерят Питър, след като се убедихме, че не е нито в градината, нито в плевника, нито пък някъде наблизо. Майка ми започна да вика високо и неудържимо: „Питър, Питър миличък, къде си?“, защото тогава тя почувства и разбра, че тази дълга целувка е била неговото скръбно сбогом. Следобедните часове течаха, а майка ми не спираше и търсеше отново и отново във всички възможни места, които бяха претърсени вече двадесет пъти, там, където тя самата беше го търсила неведнъж. Баща ми седеше, обхванал глава с ръцете си, и не говореше, освен когато неговите пратеници идваха, без да му донесат никаква вест, след това вдигаше лице, своето силно и скръбно лице, и им казваше да тръгнат отново в друга посока. Майка ми ходеше от една стая в друга, влизаше и излизаше от къщата, движеше се безшумно, без да спре за миг. Нито тя, нито баща ми не смееха да напуснат къщата, тъй като тя беше станала средище за всички, които носеха вести. Накрая (а беше вече почти тъмно) баща ми се надигна. Той хвана майка ми за ръката, когато тя излизаше с безпаметна и тъжна стъпка от една стая и се отправяше към друга. Тя трепна при допира на ръката му, защото беше забравила всичко на този свят, освен Питър.

— Моли — каза той, — не знаех, че така ще се случи.

Той се взираше в лицето й за утеха — нейното бедно лице, разстроено и бледо; защото нито тя, нито баща ми не смееха да предприемат някакво действие, нито смееха да признаят ужаса, който изпитваха — да не би Питър да е отнел живота си. Баща ми съзря безпаметния поглед на трескавите печални очи на жена си и в тях не откри съчувствието, което беше винаги готова да му даде, и колкото и да бе силен, сълзи започнаха да се стичат по лицето му при нейното нямо отчаяние. Като видя това, сянка на нежна скръб премина по лицето й и тя каза:

— Скъпи Джон! Не плачи, ела с мен и ние ще го намерим! — изрече го така бодро, като че ли знаеше къде се намира.

Тя взе голямата ръка на баща ми в своята малка мека ръчичка и го поведе от стая в стая с непрестанен и изнурителен ход през къщата и градината, а сълзите му капеха от очите.

О, как исках Дебора да беше тук! Нямаше време за плач, защото сега като че ли всичко зависеше от мен. Писах на Дебора да се върне у дома. Изпратих лична записка до къщата на същия този мистър Холбрук — горкия мистър Холбрук! — нали знаеш за кого говоря. Не искам да кажа, че изпратих бележка до него, но изпратих човек, на когото можех да се осланям, да узнае дали Питър е в неговия дом. Защото по онова време мистър Холбрук идваше понякога на посещение в къщата на енорийския свещеник — нали знаеш, че беше братовчед на мис Поул, — беше много мил към Питър и го бе научил да лови риба, много беше добър към всички, и си помислих, че Питър може да е забягнал там. Но мистър Холбрук не си бил у дома и те изобщо не били виждали Питър. Беше вече нощ, а всички врати стояха широко отворени и майка ми и баща ми продължаваха да обикалят. Беше изминал повече от час, откак той тръгна с нея, и не вярвам да са си продумали и дума през цялото това време. Разпоредих се да запалят огъня във всекидневната и една от прислужничките приготовляваше чая, защото ми се искаше да се стоплят, да хапнат и изпият нещо, когато в това време старият Клер поиска да говори с мен.

— Взех назаем мрежите от бента, мис Мати. Тази нощ ли да претърсим дъното, или да оставим за сутринта?

Спомням си, че втренчих поглед в лицето му, за да схвана какво казва, и когато разбрах, се изсмях на глас. Какъв ужас беше тази нова мисъл — нашият весел, миличък Питър, студен и вкочанен — мъртъв! И сега си спомням как прозвуча смехът ми.

Следващия ден, преди още да се съвзема, Дебора беше у дома. Тя не би проявила слабост като мен; но писъците ми (отвратителният ми смях премина в плач) стреснаха сладката ми, мила майчица, чието блуждаещо съзнание откликваше и се опомняше в момента, в който някое дете се нуждаеше от нейните грижи. Тя и Дебора седяха до леглото ми. Разбирах от вида на двете, че нямаше новини от Питър — нямаше ужасни, страшни новини, а това беше, което най-много ме плашеше в моето замъглено състояние между сън и действителност.

Безрезултатността на всичките търсения донасяше някакво облекчение и на майка ми, а сигурна съм, че причината за неспирното й обикаляне вчера беше мисълта, че Питър може по това време да виси обесен в някое от добре познатите кътчета на дома ни. След този ден благият й поглед не беше вече същият. Очите й сякаш диреха жадно и неспокойно това, което не можеше да намери. Бяха ужасни дни! Връхлетели като вихрушка в слънчев ден, когато люлякът е разцъфтял.

— А къде беше мистър Питър? — попитах аз.

— Отправил се към Ливърпул. А по това време там се водеше война и някои от кралските кораби се намираха недалеч от устието на реката Мърси. Те с радост приели да служи при тях едно такова хубаво и напето момче като него (високо пет стъпки и девет инча). Капитанът писа на баща ми и Питър писа на майка ми. Чакай, тези писма трябва да са някъде тук.

Ние запалихме свещта и намерихме писмото на капитана, а също и това на Питър. Намерихме също и едно простичко, умоляващо писмо от мисис Дженкинс до Питър, адресирано до дома на един стар негов съученик, където тя си въобразила, че може да е отишъл. Бяха го върнали неразпечатано и така неразпечатано беше останало по недоглеждане между другите писма от онова време. Ето какво пишеше:

Мой скъпи Питър,

Ти не си помислил колко ще ни е мъчно, зная това, защото иначе никога нямаше да си отидеш. Ти си извънредно добър. Баща ти седи и въздиша, а сърцето започва да ме боли, като го слушам. От мъка не може да държи главата си изправена и все пак той е направил само това, което е мислил, че е справедливо. Може би е бил прекалено строг, а може би и аз не съм била достатъчно добра, но бог вижда колко много те обичаме, мое мило, единствено момче. Магистърът е много тъжен, откак те няма. Върни се и ни направи щастливи. Ние толкова много те обичаме. Зная, че ще се върнеш.

Но Питър не се върна. През онзи пролетен ден той видя за последен път майчиното си лице. Тази, която е написала това писмо, е била последната, всъщност единствената, която е видяла какво е било изписано на него, а тя беше отдавна мъртва; а го отворих аз, един чужд човек, още неродена по времето, когато това събитие се е случило.

Писмото на капитана призоваваше бащата и майката да пристигнат веднага в Ливърпул, ако искат да видят своето момче, и по някакви неведоми пътища на живота писмото на капитана се бе забавило някак си някъде.

Мис Мати продължи:

— Беше по време на конните състезания и всички пощенски коне в Кранфорд бяха отишли там, но баща ми и майка ми тръгнаха с нашия собствен кабриолет — и, ох, мила моя, закъснели — корабът бил заминал! А сега прочети писмото на Питър до майка ми!

То беше изпълнено с любов и мъка, и с гордост от новата му професия, и с едно болезнено усещане за неговия позор в очите на кранфордските жители, но завършваше с прочувствена молба тя да дойде и да го види, преди да напусне Мърси: „Майко, ние може да влезем в бой. Надявам се, че това ще стане и ще напердашим тези французи, но аз трябва да те видя преди това още веднъж.“

— И тя закъсня — каза мис Мати, — закъсня!

Седяхме мълчаливи и замислени над истинското значение на тези тъжни, тъжни думи. Накрая попитах мис Мати как майка й е понесла това.

— О — каза тя, — тя беше самото търпение. Никога не е била много силна и това я изтощи ужасно. Баща ми сядаше до нея и я гледаше, много по-печален от самата нея. Той като че ли не можеше да погледне нищо друго, когато тя беше наблизо. Беше станал толкова смирен, толкова кротък. Може би той пак разговаряше по стария начин — налагаше се и не търпеше възражения, така да се каже, но после, след минута или две, идваше отново при нас, слагаше ръце на раменете ни и ни питаше с тих глас дали не е казал нещо, което да ни нарани. Не се учудвах, че той говори така на Дебора, тъй като тя беше толкова умна, но не можех да понеса да го чувам да говори и с мен така.

А знаеш ли какво? Той виждаше това, което ние не виждахме — че това състояние убиваше мама. Да, убиваше я (изгаси свещта, мила, мога да говоря по-добре на тъмно), защото тя беше една крехка жена, неподготвена да издържи на ужаса и удара, който понесе, и тя винаги му се усмихваше и го утешаваше не с думи, а с поглед и глас, винаги жизнерадостни, когато той беше край нея. Тя често говореше как си мисли, че пред Питър се разкриват големи възможности в скоро време да стане адмирал — той беше толкова смел и умен; как тя си представя, че го вижда в морската му униформа и с такава шапка, каквато адмиралите носят, и колко повече му подхождало да стане моряк, а не свещеник. Все говореше по този начин, за да накара баща ми да мисли, че тя е съвсем доволна от това, което се получи от нещастната история онази сутрин и от боя с бастуна, за който ние всички знаехме, че той не може да престане да мисли. Но, мила моя, какви горчиви, горчиви сълзи лееше тя, когато останеше сама, и накрая, когато все повече и повече вехнеше и не можеше да сдържа сълзите си, когато Дебора или аз бяхме наоколо и едно след друго ни говореше за получени от Питър вести (корабът му бил заминал за Средиземно море, или някъде към онези краища, и след това го били изпратили в Индия, а дотам нямаше път по суша по онова време). Постоянно казваше, че никой не знае къде го дебне смъртта и че ние не трябва да си мислим, че нейният край е близък. Ние не си го мислехме, а знаехме, като я виждахме как гасне.

Е, миличка, глупаво е от моя страна, като зная, че вероятно не е далеч денят, в който ще я видя отново… И представи си само, душичке, в деня след нейната смърт, а тя не доживя и дванадесет месеца, след като Питър си отиде, точно на следващия ден дойде един пакет от Индия за нея от горкото й момче. Един голям бял индийски шал с тесен кант по края, точно такъв, какъвто мама щеше да хареса.

Помислихме, че това би могло да върне баща ни към действителността, тъй като той прекара цялата нощ, седнал до нея, взел ръката й в своята, затова Дебора занесе шала и писмото на Питър и всички тези неща. В началото той не ни обърна внимание, а ние заговорихме естествено и непринудено за шала, разгърнахме го и му се възхищавахме. Тогава изведнъж той стана и проговори.

— Ще я погребем с него — каза той. — Нека Питър има тази утеха. На нея щеше да й хареса.

Е, може би не беше много разумно, но какво можехме да направим или да кажем? Когато хората скърбят, човек им отстъпва.

Той го взе в ръце и усети мекотата му.

— Точно такъв шал искаше да има, когато се оженихме, а майка й не й позволи. Узнах за това доста по-късно, иначе тя щеше да го получи — щеше! Но той ще е неин сега.

Майка ми изглеждаше така красива в смъртта си! Тя е била винаги хубава, но тогава изглеждаше прекрасна, бяла като восък и млада — по-млада от Дебора, която стоеше трепереща и зъзнеща до нея. Увихме я в меките, дълги гънки на шала, а тя лежеше усмихната, сякаш беше доволна. Хората дойдоха — целият Кранфорд дойде, — искаха да я видят, защото я обичаха от все сърце. Жените от околността пристигаха с китки цветя, а жената на стария Клер донесе бели виолетки и помоли да ги положим на гърдите й.

Дебора ми каза, в деня на майчиното ни погребение, че дори и стотина кандидати за женитба да има, тя никога няма да се омъжи и да изостави баща ни. Нямаше изгледи да се явят толкова кандидати — не зная дали имаше дори и един, но все пак чест й правеше, че заяви това. Струва ми се, че никога никой не е имал такава дъщеря, каквато беше Дебора за нашия баща. Очите му отслабваха, а тя му четеше книга след книга и пишеше и преписваше и беше винаги готова да му помогне в енорийските дела. Тя можеше да върши много повече неща от бедната ни майка. Веднъж дори написа едно писмо до епископа от името на баща ни. Но той дълбоко чувстваше липсата на майка ни. Цялата енория забелязваше това. Не че беше по-малко деен, струва ми се, че дори бе още по-деен и по-търпелив, когато помагаше на хората. Сторих всичко възможно, за да има Дебора повече време да бъде с него. Знаех, че не ме бива за много неща и че най-доброто, което мога да направя на този свят, е тихичко да върша разни, какви да е работи, за да имат другите повече свободно време. Но баща ми беше станал друг човек.

— Върна ли се някога мистър Питър у дома си?

— Да, веднъж. Върна се като поручик, не стигна до адмирал. Той и баща ми станаха големи приятели. Баща ми го разведе из всички къщи на енорията, толкова много се гордееше с него. Никога не излизаше, без да върви облегнат на ръката на Питър. Дебора се усмихваше (струва ми се, че ние изобщо вече не се смеехме след смъртта на майка ми) и казваше, че я били изместили. Но баща ми винаги търсеше нея, когато трябваше нещо да се прочете или да се напише писмо, или да се уреди.

— А после? — попитах след кратко мълчание.

— После Питър отново замина по море и не след дълго баща ми умря, благославяйки и двете ни, и благодари на Дебора за всичко, което тя е правила за него, и, разбира се, нашето обществено положение се промени. Вместо да живеем в жилището на енорийския свещеник и да държим три слугини и градинар, ние трябваше да се преместим в тази малка къщичка и да се задоволим с една прислужничка за всичко. Но както Дебора обичаше да казва, ние винаги сме живели като хора от доброто общество, дори и когато обстоятелствата са ни принуждавали да живеем просто. Бедната Дебора!

— А мистър Питър? — попитах аз.

— Ами в Индия се водеше голяма война — забравих как я наричаха — и оттогава насам не сме чули нищо за Питър. Аз самата мисля, че той сигурно е умрял, и понякога ми става много криво, че изобщо не сме носили траур за него. А друг път, когато понякога си седя самичка и цялата къща се е смълчала, струва ми се, че чувам стъпките му насам по улицата, и сърцето ми се разтуптява и започва силно да бие, но стъпките винаги отминават и Питър и до ден-днешен не си е дошъл.

Като че ли Марта се е върнала? Не, аз ще отида, мила. Винаги мога лесно да се оправя в тъмното, нали знаеш. А ако ме лъхне свежият въздух, като отворя вратата, това ще подейства добре на главата ми, а тя често ме боли.

И тя заситни към вратата. Запалих свещта, за да може стаята да добие по-весел вид, когато тя се върне.

— Марта ли беше? — попитах аз.

— Да, и на мен ми стана малко неудобно, защото чух един такъв странен шум тъкмо като отварях вратата.

— Къде? — попитах аз, тъй като очите й бяха широко отворени от уплаха.

— На улицата, точно пред нас, звучеше като…

— Гласове? — вметнах аз, тъй като тя се поколеба.

— Не! Целувки…