Елизабет Гаскел
Кранфорд (9)

Глава IX
Синьор Брунони

Скоро след събитието, за което разказах в миналата глава, ме повикаха да се върна у дома поради заболяването на баща ми. От тревоги по него за известно време забравих да си мисля какво ли правят моите мили приятелки в Кранфорд и как лейди Гленмайър ще се примири с досадата от това дълго гостуване при мисис Джеймисън, нейната етърва. Когато баща ми позакрепна, аз го придружих до морския бряг и сякаш бях прокудена от Кранфорд и лишена от възможността да чуя случайно някаква новина за милото малко градче почти през цялата година.

Едва късно през ноември, когато се прибрахме отново у дома и баща ми си възвърна доброто здраве, получих писмо от мис Мати, при това едно доста мистериозно писмо. Тя започваше редица изречения, без да ги завърши, и ги сливаше по същия объркан начин, по който написаните думи се сливат върху попивателната хартия. Единственото, което можах да разбера, беше, че ако баща ми е по-добре, а тя се надява, че е така и се пази, и носи връхно палто от Архангеловден до Благовещение, бих ли могла да й кажа дали тюрбаните са на мода? Такова забавление предстояло, каквото не било виждано и чувано, откакто идвали лъвовете на Умуел^[1], когато един от тях изял ръката на едно малко дете; а тя може би била твърде възрастна, за да се вълнува за облеклото си, но нова шапка трябвало да има; и тъй като чула, че се носят тюрбани и е възможно някои от видните семейства в графството да дойдат, тя би искала да има спретнат вид и дали бих й донесла шапка от шапкарката, при която аз ходя; и, мили боже, колко била разсеяна, че забравила да пише и да ме покани да й отида на гости следващия вторник, когато тя се надявала да бъде в състояние да ми предложи някакво забавление, което не би искала да описва подробно сега, само че морскозелено бил любимият й цвят. Така завършваше писмото й. После в послепис добавяше, че й се струвало, че би могла още сега да ми каже каква ще бъде специалната атракция на Кранфорд. Синьор Брунони щял да представи чудната си магия в градския салон на Кранфорд следващата седмица в сряда и петък вечер.

С голямо удоволствие приех поканата на моята мила мис Мати, независимо от атракцията на фокусника, и бях особено загрижена да не допусна тя да обезформи малкото мило мише личице с някой голям сарацински тюрбан на главата си. Както приляга, купих й една хубава спретната шапчица за жена на средна възраст, която обаче й причини известно разочарование, когато при пристигането ми тя ме последва в спалнята, привидно да разбута огъня, но всъщност, убедена съм, за да види дали морскозеленият тюрбан не се намира в кутията за шапки, с която пътувах. Напразно въртях на ръката си шапчицата, за да я покажа от всички страни, отзад и отпред — тюрбанът й беше легнал на сърцето и тя едва смогна да каже с примирение в погледа и в гласа си:

— Убедена съм, че си направила всичко, което си могла, мила. Тя прилича точно на шапките, които имат всички дами в Кранфорд, а те ги носят вече повече от година, струва ми се. Щеше ми се да е нещо по-ново, признавам… Нещо като тюрбаните, които мис Бети Баркър казва, че кралица Аделаида носи. Шапчицата е много хубавичка, мила моя, и смея да кажа, че лавандуловият цвят по няма да избелее от морскозеления. Е, в края на краищата какво представлява облеклото, че толкова да се грижим за него? Кажи ми дали имаш нужда от нещо, мила. Ето, тук е звънчето. Предполагам, че тюрбаните още не са стигнали до Драмбл?

И казвайки това, милата старица излезе от стаята, тюхкайки се кротко, и ме остави да се преоблека за вечерта, когато, както тя ми съобщи, очаквала мис Поул и мисис Форестър и се надявала, че няма да се чувствам много изморена и ще се присъединя към компанията. Разбира се, нямаше да се чувствам изморена и побързах да разопаковам и подредя багажа си, но колкото и да бързах, чух, че пристигнаха и жужаха, разговаряйки, в съседната стая, преди да съм готова. Тъкмо когато отварях вратата, чух думите:

— Глупаво е от моя страна да очаквам нещо много изискано от магазините в Драмбл. Горкото момиче, направило е всичко възможно, не се и съмнявам.

Въпреки всичко предпочитах тя да обвинява Драмбл и мен, отколкото да се обезформи с някакъв тюрбан.

В това трио от кранфордски дами, събрали се сега тук, мис Поул беше винаги лицето, на което се случваше някакво приключение. Тя имаше навика да прекарва сутрините в скитане от магазин на магазин не за да купи нещо (освен от време на време някоя макара или парче ширит), но за да разгледа новите артикули и да се изкаже по тях, както и да събере откъслечни новини за живота в градчето. Тя също така имаше обичай сдържано да наднича тук и там в какви ли не места, за да задоволи любопитството си по разни въпроси — обичай, който, ако тя не притежаваше този благороден вид на стара мома, би могъл да се приеме за нахалство. И сега по изразителния начин, по който тя се изкашля и изчака всякакви там незначителни теми (като шапки и тюрбани) да отпаднат от разговора, ние разбрахме, че има да ни разкаже нещо много особено, когато очакваната пауза настъпи, и нека, който и да е човек, притежаващ елементарна скромност, посмее да каже дали би могъл да поддържа дълго време разговора, ако в компанията има някой, който седи мълчаливо и гледа отвисоко и с пренебрежение на всичко, което би могло да се каже, като на нещо банално и достойно за презрение в сравнение с това, което той може да разкрие, ако го помолят по подходящ начин. Мис Поул започна:

— Днес, като излизах от магазина на Гордън, случи се така, че се отбих в странноприемницата „Джордж“ (моята Бети има една братовчедка, която е камериерка там, и си помислих, че Бети би се зарадвала да разбере как е тя) и тъй като не видях никого наоколо, тръгнах полека нагоре по стълбите и се намерих в коридора, който води към голямата зала (вие и аз си спомняме тази бална зала, нали, мис Мати! И minuets de la court^[2]!), и така, аз продължих нататък, без да имам нещо особено предвид, когато изведнъж забелязах, че съм попаднала сред приготовленията за утре вечер. Помещението беше разделено с големи закачалки, над които хората на Крозби забождаха червен фланелен плат. Стори ми се много тъмно и странно. Съвсем се смутих и от разсеяност се запътих зад параваните, когато един господин (истински джентълмен, мога да ви уверя) пристъпи към мен и ме попита дали имам някаква работа и може ли да ми услужи. Той говореше на такъв сладък развален английски език, че аз веднага си помислих за Тадеуш Варшавски и за унгарските братя^[3], и за Санто Себастиани и докато си представях какъв ли е бил животът му в миналото, той с поклон ме изведе от помещението. Но чакайте! Не сте чули още половината от моя разказ! И тъкмо слизам надолу и кого, мислите, срещам — братовчедката на Бети. Разбира се, спрях се да поприказвам с нея заради Бети и тя ми каза, че всъщност съм видяла фокусника — господинът, който говореше развален английски, бил самият синьор Брунони. Точно в този момент той мина край нас по стълбите и поздрави с грациозен поклон, в отговор, на което и аз направих малък реверанс — всички чужденци имат такива възпитани маниери, че човек отвръща със същото. Но когато той слезе долу, аз се сетих, че съм си изтървала ръкавицата в залата (а тя била на сигурно място в маншона ми, но аз открих това по-късно). Така аз се върнах обратно и тъкмо се промъквах нагоре по коридора, оставен от едната страна на големия параван, който загражда почти цялата стая, кого, мислите, виждам същия този господин, когото срещнах по-рано и който мина край мен на стълбите. Идва към мен от вътрешната страна на помещението, към което няма вход — нали си спомняте, мис Мати? — и просто повтаря на сладкия си развален английски език въпроса дали имам някаква работа там… Искам да кажа, че той не ме попита така рязко, но изглеждаше твърдо решен да не ме пусне да мина зад паравана… И така, разбира се, аз му обясних за ръкавицата си, която много странно намерих в същия момент.

Значи мис Поул беше видяла фокусника — истинския жив фокусник! Въпросите, които й зададохме, бяха безкрайни.

— Имаше ли брада?

— Млад ли беше или стар?

— Рус или тъмнокос?

— Приличаше ли на… — И тъй като не можех да оформя въпроса си достатъчно предпазливо, аз го зададох по друг начин: — Как изглеждаше?

С една дума, мис Поул беше героят на вечерта благодарение на сутрешната й среща. Въпреки че не беше най-интересната личност (т.е. не беше самият фокусник), тя все пак възбуждаше голям интерес.

Фокусничество, ловкост на ръцете, магия, магьосничество бяха темите за разговор тази вечер. Мис Поул беше леко скептична и склонна да смята, че може да има някакво научно разрешение, отнасящо се дори до действията на магьосницата от Ендор^[4]. Мисис Форестър вярваше на всичко — от духове до бдение при мъртвец. Мис Мати се люшкаше между двете и всеки път, който се изкажеше последен, успяваше да я убеди. Струва ми се, че по природа клонеше повече към страната на мисис Форестър, но желанието й да докаже, че е достойна сестра на мис Дженкинс, я караше да запази баланс — мис Дженкинс, която никога не позволяваше на никоя прислужничка да нарича стеклата се около свещите жълта лой „мъртвешки саван“, а настояваше да я наричат „бухтички“. А нейната сестра да бъде суеверна! Това не можеше да бъде.

След чая ме изпратиха на долния етаж в столовата да взема този том на старата енциклопедия, който съдържаше думите, започващи с „ф“, за да може мис Поул да се въоръжи с научно обяснение на триковете следващата вечер. Това развали карето за преферанс, което мис Мати и мисис Форестър очакваха нетърпеливо, тъй като мис Поул беше погълната от този въпрос и от картините и илюстрациите дотолкова, че ние почувствахме, че ще е жестоко да я безпокоим по друг начин, освен с някоя и друга добре пресметната прозявка от моя страна, тъй като бях действително трогната от кроткия начин, по който двете дами понасяха разочарованието си. Мис Поул обаче се зачете още по-ревностно, без да ни дава повече сведения, освен:

— А! Виждам, отлично разбирам! А представлява топката. Поставете А между Б и Г… не! Между В и Д и поставете втората фаланга на третия пръст на лявата ръка над китката на дясната — Ж. Съвсем ясно, наистина! Мила моя мисис Форестър, фокусничеството е чисто и просто азбука. Нека да ви прочета този пасаж.

Мисис Форестър умоляваше мис Поул да я пощади, като казваше, че още от дете нищо не разбирала, когато й четели на глас; а аз изтървах колодата карти, които размесвах доста шумно, и с това свое дискретно действие принудих мис Поул да разбере, че за тази вечер се предвиждаше игра на преферанс, и тя предложи, макар и без желание, да започнем да играем на карти. Какво скрито удоволствие се прокрадна по лицата на другите две жени при това предложение. Един-два пъти мис Мати почувствува угризение на съвестта, самообвинявайки се, че е прекъснала заниманията на мис Поул, и не можеше добре да следи кои карти са минали и да отдаде изцяло вниманието си на играта, докато не успокои съзнанието си, като предложи на мис Поул да й заеме този том от енциклопедията, а тя прие това с благодарност и каза, че Бети ще го отнесе в дома й, когато дойде с фенера.

Следващата вечер ние всички изпитвахме приятно вълнение при представата за предстоящата забава. Мис Мати се качи в стаята си, за да се облече навреме, и непрекъснато ме подканяше да побързам, докато се приготвях, при все че накрая разбрахме, че ще трябва да чакаме час и половина до отварянето на вратите „точно в седем часа“. А пътят ни дотам беше само около двадесет метра. Но както мис Мати каза, не е добре човек да бъде погълнат, от каквото и да е дотолкова, че да забрави времето. Така тя реши, че ще е най-добре да поседим тихичко, без да палим свещите, до седем без пет. Мис Мати подремваше, а аз плетях.

Най-после тръгнахме и на вратата при входа за каретите на „Джордж“ ние срещнахме мисис Форестър и мис Поул. Последната още по-разпалено разискваше темата от предишната вечер, сипейки А-та и Б-та като градушка по главите ни. Тя дори беше преписала (на гърба на стари писма) една-две от „рецептите“, както тя ги наричаше, за различните трикове, готова да обясни и разкрие хитрините на синьор Брунони.

Отидохме в гардеробната до голямата зала. Мис Мати въздъхна няколко пъти по отминалата младост, спомена за последния път, когато е била тук, и нагласи хубавата си нова шапчица пред особеното, странно старо огледало в гардеробната. Голямата зала беше пристроена към странноприемницата преди около стотина години от различни благороднически семейства в графството, които се срещали тук веднъж месечно през зимата, за да танцуват и да играят на карти. Не една красавица от графството, която се е носила за пръв път под звуците на менуета в същата тази зала, е танцувала по-късно пред кралица Шарлот^[5]. Казват, че една красавица от рода Ганинг е благоволила да отседне в един апартамент тук; и със сигурност твърдят, че богатата и красива вдовица лейди Уилямс именно тук е била запленена от благородната осанка на млад художник, който гостувал с професионална цел на едно семейство в околността и бил придружил своите покровители в балната зала на Кранфорд. Горката лейди Уилямс сключила добра сделка, като се оженила за този красавец, ако има нещо вярно в приказките, които разправят. А сега покрай стените на голямата зала в Кранфорд нямаше красавици с трапчинки по бузите, които да се изчервяват, нито пък снажни художници спечелваха сърцата с дълбок поклон и с триъгълна шапка в ръка. Старото помещение беше без блясък, червеникавооранжевата боя беше избеляла и станала бозава. Големи парчета гипсова украса се бяха отчупили от хубавите гирлянди и венчета по стените и все пак се усещаше мухлясал мирис на аристократичност и прашните спомени от отминалите дни накараха мис Мати и мисис Форестър да влязат в залата със ситна стъпка и вдигнати глави, като че ли там имаше хора от благородното общество, които ги наблюдаваха, а не две малки момченца, които ближеха едно и също захарно петленце, докато чакаха да стане време за представлението.

Ние се спряхме на втората редица, съвсем не можех да разбера защо, докато не чух мис Поул да пита един незает келнер дали се очаква някои от аристократичните семейства в графството да пристигнат и когато той поклати отрицателно глава, мисис Форестър и мис Мати минаха напред и нашата група представляваше малко каре, заето в разговор. Много скоро предната редица нарасна и се обогати с присъствието на лейди Гленмайър и мисис Джеймисън. Ние шестте се бяхме настанили на двете предни редици и нашето аристократично уединение всяваше респект на групите от търговци и собственици на магазини, които влизаха от време на време, като че ли са се заблудили, и се скупчваха на задните пейки. Поне аз се догаждах, че е така от шума, който вдигаха, и от звучния начин, по който се тръшваха на седалките. Тъкмо когато, изпълнена с досада от упоритата зелена завеса, която не щеше да се вдигне, а ме гледаше втренчено със странни очи през дупките, както в старата приказка за стенния гоблен, аз с удоволствие се канех да разгледам веселата разбъбрила се тълпа зад нас, мис Поул ме хвана за ръката и ме помоли да не се обръщам, защото „не е редно“. Какво беше „редно“, така и не можах да разбера, но то сигурно бе нещо крайно скучно и досадно. Както и да е, ние седяхме с погледи, отправени напред, и очи, вперени в завесата, причиняваща ни танталови мъки, и говорехме едва разбираемо, толкова много се страхувахме да не бъдем заловени в просташки действия, като например вдигане на шум на публично място за забавление. Мисис Джеймисън се чувстваше най-добре, защото заспа.

Най-после очите изчезнаха — завесата трепна — едната и страна се издигна преди другата, която заяде. Спуснаха я отново и с нови усилия и енергично подръпване на някаква невидима ръка тя се издигна нависоко, разкривайки пред погледа ни един великолепен джентълмен в турски одежди, седнал пред малка масичка, загледан в нас (бих казала със същите очи, които видях през дупките на завесата) със спокойно достойнство и благоразположение, „като същество от друг свят“, чух сантиментален глас да възкликва зад мен:

— Това не е синьор Брунони! — заяви мис Поул категорично и така високо, че той сигурно я чу, защото погледна надолу над дългата си брада към нашата компания с мълчалив укор.

— Синьор Брунони нямаше брада… но може би ще се появи скоро.

И тя се укроти и зачака търпеливо. Междувременно мис Мати, която беше направила разузнаване с помощта на лорнета си, го почисти и погледна отново. След това се обърна към мен и ми каза с мил, кротък и тъжен тон:

— Виждаш ли, мила, тюрбани действително се носят.

Нямаше обаче време за повече разговори. Великият турчин, както мис Поул реши да го нарича, стана и се представи като синьор Брунони.

— Не му вярвам! — възкликна мис Поул предизвикателно.

Той отново я погледна и в очите му се четеше същият сдържан укор.

— Не вярвам! — повтори тя още по-твърдо отпреди. — Синьор Брунони нямаше такава вълнеста брада, а приличаше на добре избръснат джентълмен и християнин.

Енергичната реч на мис Поул произведе положителен ефект, като разбуди мисис Джеймисън. Тя отвори широко очи в знак на най-дълбоко внимание — действие, което накара мис Поул да замлъкне и окуражи Великия турчин да продължи. Той направи това на много развален английски език, толкова лош, че нямаше връзка между частите на изреченията му. Най-сетне и самият той забеляза този факт, отказа се да говори и пристъпи към действие.

Сега пък ние се учудихме. Не можех да си представя как правеше триковете си, не, дори и когато мис Поул измъкна парченцата хартия и започна да чете на глас или поне с много висок шепот отделните „рецепти“ за най-обикновените номера. Ако някога съм виждала човек да се мръщи и да изглежда вбесен, то това беше Великият турчин, който се мръщеше на мис Поул, но както тя каза, какво можело да се очаква, освен нехристиянски погледи от един мюсюлманин. Ако мис Поул беше скептична и погълната повече от своите рецепти и диаграми, отколкото от триковете, мис Мати и мисис Форестър бяха зашеметени и объркани в най-висша степен. Мисис Джеймисън непрекъснато сваляше очилата си и ги триеше, като че ли си въобразяваше, че имат някакъв дефект, на който се дължаха фокусническите трикове. А лейди Гленмайър, която беше виждала много интересни и забележителни неща в Единбург, не можеше да откъсне очи от сцената и съвсем не се съгласяваше с мис Поул, която твърдеше, че всеки човек е малко опит може да направи тези фокуси и че тя самата ще се наеме да направи всичко, което той прави, ако има поне два часа на разположение, за да изучи енциклопедията и да упражни третия си пръст и го направи по-гъвкав.

Накрая мис Мати и мисис Форестър бяха обзети от дълбоко страхопочитание. Те си шушнеха една на друга. Аз седях точно зад тях, така че не можеше да не чуя какво си казват. Мис Мати питаше мисис Форестър, как й се струва „дали е съвсем редно човек да дойде да гледа тези неща?“. Тя не можела да не се опасява, че те подтикват към нещо, което не било съвсем… Леко поклащане на главата допълни изречението. Мисис Форестър отговори, че и на нея й минала същата мисъл през главата и тя се чувствала много неспокойна, всичко било толкова особено. Била съвсем сигурна, че кърпичката, която в момента се намирала в онази франзела хляб, била нейната кърпичка, която тя държала в ръката си само преди пет минути. Тя се чудела кой е доставил хляба. Сигурна била, че не може да бъде Дейкин, тъй като той е черковен настоятел. Мис Мати се обърна внезапно към мен:

— Би ли погледнала, мила, ти все пак си по-непозната в града и това няма да предизвика неприятни изказвания — би ли се обърнала да огледаш дали енорийският свещеник е тук? Ако е тук, мисля, че можем да извадим заключение, че този чудноват човек е получил благословията на черквата, а това ще облекчи много съзнанието ми.

Погледнах и видях високия, слаб, сух, безцветен енорийски свещеник да седи, заобиколен от момчетата от Народното училище, пазен от войска от неговия пол срещу всякакви попълзновения на многото кранфордски стари моми. Широка усмивка грееше на зяпналото му приветливо лице, а момчетата около него се задавяха от смях. Казах на мис Мати, че Черквата се усмихва одобрително, и това я накара да се отпусне.

Досега не съм споменавала мистър Хайтър, енорийския свещеник, защото като заможна, щастлива млада жена не съм имала никога контакт с него. Той беше стар ерген, но се страхуваше така, както всяко младо момиче на осемнадесет години, да не би някой да пусне за него слух за женитба и по-скоро беше готов да се втурне в някой магазин или да се шмугне в някой вход, отколкото да срещне някоя от кранфордските дами на улицата, а що се отнася до събиранията на преферанс, не се учудвам, че той не приемаше такива покани. Да си кажа право, винаги съм подозирала, че мис Поул е преследвала мистър Хайтър доста енергично, щом е пристигнал в Кранфорд, още повече и поради това, че сега тя явно също като него се ужасяваше от мисълта, да не би да свържат името й с неговото. Той се интересуваше изключително от бедните и безпомощните. Същата тази вечер беше купил билети и завел момчетата от Народното училище на представлението и този път добродетелта беше възнаградена от само себе си, защото те го пазеха отляво и отдясно и го бяха плътно заобиколили, сякаш беше царицата майка, а те рояк пчели. Той се чувстваше така сигурен в своето обкръжение, че можеше дори да си позволи да поздрави с поклон нашата компания, когато се изнизахме навън. Мис Поул уж не забеляза присъствието му и разпалено ни убеждаваше, че сме били излъгани и че изобщо не сме видели синьор Брунони.