Елизабет Гаскел
Кранфорд (4)

Глава IV
На гости при стария ерген

Няколко дни по-късно пристигна бележка, написана в старомоден тържествен стил от мистър Холбрук, с която ни канеше — официално и двете — да прекараме един ден в дома му, един дълъг юнски ден, защото вече беше юни. Споменаваше, че е поканил и братовчедка си мис Поул, така че бихме могли да отидем заедно с кабриолет, който да се разпрегне у тях и да остане да ни чака.

Очаквах мис Мати да приеме с готовност тази покана; но не! Мис Поул и аз срещнахме големи трудности да я убедим. Струваше й се, че не е редно, и дори се подразни, когато ние напълно отхвърлихме идеята, че няма нищо нередно в това да отиде на гости у един свой бивш обожател заедно с две други дами. А след това се появи и друга по-сериозна трудност. Тя си въобрази, че отиването не би се понравило на Дебора. Трябваше да я убеждаваме повече от половин ден в противното и още при първите думи на съгласие аз се възползвах от случая и от нейно име изпратих бележка, че приемаме поканата; определих деня и часа, така че да нямаше повече връщане назад.

Следващата сутрин тя ме попита дали бих отишла до магазина с нея; там след дълго колебание избрахме три шапчици, които да ни изпратят вкъщи, за да може, след като ги пробва, да избере най-подходящата, за да я носи в четвъртък.

През целия път до Удли тя гореше от мълчалива възбуда. Очевидно никога по-рано не беше ходила там; макар да не подозираше, че зная нещо за някогашната история, аз можех да усетя трепета, който изпитваше при мисълта, че ще види мястото, което можеше да бъде неин дом, мястото, което вероятно е оживявало в нейните невинни момински представи. Пътувахме дълго по неравните настлани междуселски пътища. Мис Матилда седеше с изпънат гръб и гледаше с копнеж през прозореца, когато наближи краят на пътешествието ни. Пейзажът наоколо беше спокоен и пасторален. Удли се намираше сред нивята. Градината беше старовремска, в нея розите и френското грозде се докосва, а перестият аспарагус образуваше красив фон, на който се открояваха шибоят и бордюрният карамфил. Нямаше път за колите до вратата на къщата. Слязохме при една малка портичка и се упътихме по права пътека с чимшир от двете страни.

— Мисля, че братовчед ми можеше да прокара път до вратата на къщата — каза мис Поул, която се страхуваше от болки в ушите и не си беше свалила шапчицата.

— Мисля, че е много хубаво — каза мис Мати с кротък и печален глас, почти шепнешком, защото точно тогава мистър Холбрук се появи на вратата, потривайки ръце в радушно оживление. Сега той повече с всякога отговаряше на представата ми за Дон Кихот и все пак приликата беше само външна. Икономката му беше застанала скромно и с достойнство до вратата, за да ни посрещне с „добре дошли“; и когато тя поведе по-възрастните дами нагоре към една спалня, аз поисках разрешение да разгледам градината.

Молбата ми достави явно удоволствие на възрастния джентълмен, който ме разведе навсякъде и ми показа двадесет и шестте си крави, а името на всяка една от тях започваше с различна буква от азбуката. Докато обикаляхме, той ме удиви с това, че от време на време изричаше подходящи и красиви цитати на поети и с лекота преминаваше от Шекспир на Джордж Хърбърт до наши дни. Вършеше това естествено, сякаш мислеше на глас и сякаш в техните верни и красиви думи намираше най-хубав израз на онова, което мислеше и чувстваше. Наистина той наричаше Байрон „милорд Байррън“ и произнасяше името на Гьоте стриктно съобразено с английското произношение на буквите. „Както казва Гоуди: «Вие вечно зелени палати», и така нататък“. Изобщо никога не съм срещал мъж нито преди, нито след това, прекарал дългия с живот в една уединена, съвсем безинтересна местност, който да изпитва все по-голяма наслада от ежедневните и ежегодни промени на сезоните и тяхната красота.

Когато се прибрахме, намерихме обяда почти готов в кухнята — защото мисля, че така би трябвало да наречем това помещение. Околовръст имаше дъбови бюфети и долапи, а край огнището малък персийски килим върху постлания с плочи под. Стаята би могла лесно да се превърне в красива столова от тъмен дъб, като се махнат готварската печка и някои други кухненски принадлежности, които очевидно изобщо не се използваха, тъй като истинската печка за готвене беше поставена настрана. Стаята, в която се предполагаше, че ще седим, беше грозно мебелирана и имаше скован вид, но тази, в която всъщност останахме, мистър Холбрук наричаше своята кантора и там той плащаше седмичните надници на работниците си, седнал на една голяма писалищна маса до вратата. Останалата част от тази приятна всекидневна стая с изглед към овощната градина беше изпълнена с книги, а сенките на дърветата танцуваха в нея. Книгите лежаха на земята, покриваха стените, бяха пръснати по масата. Неговата чудатост в това отношение го караше да се чувства полузасрамен и полугорд; а книгите бяха от всякакъв вид — предимно поезия и необикновени чудновати разкази. Той явно ги подбираше по своя вкус, а не защото тази или онази са от утвърдените предпочитани класици.

— Ами — каза той — ние, земеделците, не би трябвало да имаме много време за четене — но няма как, така е.

— Каква хубава стая! — каза мис Мати тихичко. И почти едновременно с нея и аз казах на глас:

— Колко приятно е тук!

— Ама не, наистина ли ви харесва? — отвърна той. — Можете ли да седите на тези големи триъгълни столове, облечени в черна кожа? На мен тук ми харесва повече от най-хубавата гостна. Но мисля си, че дамите ще предпочетат по-елегантното място.

Действително другото беше по-елегантно място, но както повечето елегантни неща съвсем не беше красиво, нито пък приятно или пък уютно; така че, докато обядвахме, прислужничката избърса и изтърка столовете в кантората и ние останахме там до края на деня.

Поднесоха ни пудинг преди месото и аз си помислих, че мистър Холбрук ще се извини по някакъв начин за своята старомодност, но той започна така:

— Не зная дали харесвате новоизлюпените порядки.

— О, ни най-малко! — каза мис Мати.

— И на мен не ми харесват — каза той. — Моята икономка иска да въведе тези нови моди, а пък аз казвам, че когато бях млад, ние се придържахме строго към нарежданията на баща ми „не ядем ли бульона — няма месни топчета; няма ли месни топчета, няма и говеждо“. Той винаги започваше обяда с месен бульон. След това имахме галушки, варени в бульона заедно с говеждото месо, и накрая самото месо. Ако не си изсърбвахме бульона, не получавахме месните топчета, които обичахме много повече; а говеждото идваше най-накрая и само тези получаваха от него, които са се справили добре с бульона и месните топчета. А сега хората започват със сладки неща и обръщат обяда с главата надолу.

Когато поднесоха патиците и пресния грах, ние се спогледахме смутено — имахме само двузъби вилици черни дръжки. Действително стоманата лъщеше като сребро, но какво да сторим? Мис Мати набождаше грахчетата едно по едно на върха на зъбците, така както Амине е яла оризовите зърна след пиршеството си с Гул^[1]. Мис Поул с въздишка остави настрана непокътнатата си чиния с крехък пресен грах, тъй като той се изронваше непрестанно между двата зъбеца на вилицата. Аз погледнах домакина ни — той изсипваш огромни количества грахчета с големия си закръглена върха нож направо в широката си уста. Видях, последвах примера и оцелях! Приятелките ми, въпреки че видяха какво направих, не можаха да съберат достатъчно смелост, за да извършат нещо неизискано, ако мистър Холбрук не беше толкова ужасно гладен той вероятно щеше да забележи, че вкусният грах бе вдигнат от масата почти недокоснат.

След обяда внесоха една глинена лула и плювалник и като ни помоли, в случай че тютюневият дим ни е неприятен, да се оттеглим в друга стая, където той скоро ще се присъедини към нас, той поднесе лулата си на мис Мати и я помоли да я натъпче с тютюн. Когато бил млад, по този начин се оказвало уважение към някоя дама. Но тази проява на почит към мис Мати се оказа твърде неподходяща, тъй като сестра й я беше научила да се отнася с абсолютно отвращение към всякакъв вид пушене. Да бъде предпочетена по този начин, може би подейства като шок на нейната изтънченост, но същевременно я поласка. Тя изящно натъпка силния тютюн в лулата, след което ние се оттеглихме.

— Да се обядва с ерген, е много приятно — каза тихо мис Мати и ние се настанихме в кантората. — Надявам се само, че не е непристойно, а толкова много от приятните неща са.

— Колко много книги има! — каза мис Поул, оглеждайки стаята. — И колко са прашни!

— Мисля, че сигурно прилича на някоя от стаите на великия доктор Джонсън — рече мис Мати. — Какъв издигнат човек трябва да е този твой братовчед!

— Да — каза мис Поул. — Той обича много да чете, но страхувам се, че е станал доста недодялан, като живее сам.

— О, „недодялан“ е много силна дума! Бих го нарекла ексцентричен. Умните хора са винаги такива — отговори мис Мати.

Когато мистър Холбрук се върна, той ни предложи да се разходим из полето, но двете по-възрастни дами се бояха, че е влажно и кално, а и техните капишони били доста неподходящи да се носят върху шапчиците им. Те отклониха поканата и отново само аз останах да го придружавам в обиколката, която бил длъжен да направи, за да нагледа хората си. Той крачеше напред, напълно забравил за моето съществуване, беше се умълчал от успокояващото въздействие на лулата и все пак това не беше истинско мълчание. Вървеше пред мен леко приведен, с ръце, сключени зад гърба си, а когато някое дърво или облак се мернеше пред очите му или съзреше далечните пасбища по възвишенията, той декламираше, изричайки думите с висок, тържествен, звучен глас, който подчертаваше истинските му чувства и разбиране. Пред нас, край къщата, се издигаше старо кедрово дърво.

— „Кедърът простира тъмнозелените си сенчести пластове.“^[2] Прекрасно казано — „пластове!“ Чудесен човек!

Не знаех дали говори на мен, или не, но аз промълвих, съгласявайки се: „Чудесен“, макар че не знаех за какво става дума, просто защото ми омръзна да бъда забравена и следователно да мълча.

Той остро се извърна:

— Да, може да се каже „чудесен“. Ами когато видях рецензията за стиховете му в „Блакудз“^[3], не беше изминал и час и аз тръгнах, вървях седем мили до Мисълтън, тъй като конете не бяха тук, и си изписах книгата. Я ми кажете, какъв цвят имат пъпките на ясена през март?

„Полудял ли е? — помислих си аз. — Толкова прилича на Дон Кихот.“

— Питам, какъв е цветът им? — повтори той разпалено.

— Съвсем не зная, сър — казах със смирението на невежа.

— Разбира се, че не знаете. И аз не знаех — аз, старият глупак, докато този млад човек не се намери да ми каже. Черни като пъпките на ясена през март. А цял живот съм прекарал на село; още по-срамно е за мен, че не зная. Черни, черни са като смола, госпожице.

И той тръгна отново, полюшвайки се в такт с ритъма на стиха, който си беше припомнил.

Когато се върнахме, не можа да се успокои, докато не ни прочете стихотворението, за което говореше; а мисля, че мис Поул насърчи предложението му, защото й се искаше да чуем красивото му четене, с което тя се гордееше, но после ми каза, че го била направила, защото стигнала до едно трудно място в плетката си с една кука и искала да си брои бримките, без да е длъжна да разговаря. Мис Мати щеше да е доволна, каквото и да предложеше той, макар че тя заспа дълбоко още през първите пет минути, след като той започна да чете едно дълго стихотворение, наречено „Локсли Хол“^[4], и си поспа удобно и незабелязано, докато четенето свърши. Когато гласът му престана да звучи, тя се събуди и почувства, че се очаква да каже нещо, а мис Поул продължаваше да брои.

— Каква приятна книга!

— Приятна, госпожице! Тя е красива! Какво е това — приятна!

— О, да! Искам да кажа красива! — рече тя, развълнувана от неговото неодобрение. — Толкова много прилича на това красиво стихотворение от доктор Джонсън, което сестра ми често четеше — забравих как се казваше. Кое беше то, мила? — обърна се тя към мен.

— Кое имате предвид, госпожице? За какво ставаше дума в него?

— Не си спомням за какво ставаше дума и съвсем забравих как се казваше, но беше написано от доктор Джонсън и беше много красиво, и много приличаше на това, което мистър Холбрук току-що ни прочете.

— Не мога да се сетя — каза той замислено. — Но аз не познавам добре стихотворенията на доктор Джонсън. Ще трябва да ги прочета.

Когато на тръгване се настанявахме в кабриолета, чух мистър Холбрук да казва, че скоро ще навести дамите, за да разбере как са се прибрали вкъщи, а това явно развълнува и достави удоволствие на мис Мати в момента, в който той го каза; но след като старата къща, сгушена между дърветата, се скри от погледа ни, чувствата й към господаря на дома бяха постепенно погълнати от тревожните мисли да не би Марта да е нарушила дадената дума и да се е възползвала от отсъствието на господарката си, за да покани някой „обожател“.

Нямаше нищо особено във вида на Марта, когато дойде да ни помогне при слизането от кабриолета. Тя беше винаги внимателна към мис Мати, но тази вечер изрече нещо неподходящо:

— О, мила госпожице, като си помисля само, че сте излезли привечер с този тънък шал! Ами той е като муселин. На вашата възраст, госпожице, трябва да бъдете по-внимателна.

— Моята възраст! — каза мис Мати едва ли не раздразнено, а тя обикновено беше много блага. — Моята възраст! Я ми кажи на колко години мислиш, че съм, та говориш за възрастта ми?

— Ами, госпожице, ще кажа, че сте някъде към шестдесетте, но видът на хората често пъти лъже — аз съвсем не искам да кажа нещо лошо.

— Марта, аз нямам още петдесет и две! — каза мис Мати, силно подчертавайки думите си, защото вероятно спомените за младостта й бяха оживели много ярко пред нея този ден и на нея й стана неприятно, като разбра колко далече в миналото беше останало това златно време.

Но тя никога не заговори за някакво по-раншно и по-интимно познанство с мистър Холбрук. Вероятно бе срещнала толкова малко съчувствие към младежката си любов, че я беше заключила здраво в сърцето си и само защото я наблюдавах, нещо, което не можех да не правя, след като мис Поул ми се беше доверила, аз виждах колко предано е било бедното й сърце в своята скръб и в своето мълчание.

Тя измисли някаква добра причина, за да носи най-хубавото си боне всеки ден, и седеше близо до прозореца въпреки ревматизма си, за да може незабелязано да наблюдава улицата.

Той дойде. След като отговорихме на запитването му дали сме си пристигнали благополучно, той остана, седнал с наведена глава, и си подсвиркваше, поставил разперени длани на коленете си, които бяха доста раздалечени едно от друго. Изведнъж скочи:

— Е, госпожице! Имате ли някакви поръчки за Париж? Заминавам за там след около седмица-две.

— За Париж! — възкликнахме и двете.

— Да, госпожице! Никога не съм бил там, а винаги съм имал желание да отида и мисля, че ако не замина скоро, може би никога няма да го направя. Така че веднага щом приберем сеното, ще тръгна преди жетва.

Толкова бяхме учудени, че не направихме никакви поръчки.

Тъкмо когато излизаше от стаята, той се върна с любимото си възклицание:

— Бога ми, госпожице! Щях да забравя най-важното. Ето стихотворенията, на които толкова се възхищавахте онази вечер у дома.

Той измъкна едно пакетче от джоба на палтото си.

— Довиждане, госпожице — ми каза той. — Довиждане, Мати! Пазете се!

И си отиде, но й даде една книга и я нарече Мати, както преди тридесет години.

— Не ми харесва това, че отива в Париж — каза мис Мати загрижено. — Мисля, че жабите няма да му понесат. Едно време трябваше много да внимава с храната, нещо, което беше странно за такъв силен млад мъж.

Скоро след това и аз се сбогувах, давайки не едно разпореждане на Марта как да се грижи за господарката си и веднага да ми съобщи, ако сметне, че мис Матилда не е добре; в такъв случай щях по свой почин да посетя старата си приятелка, без да споменавам, че съм получила известие от Марта.

Както се бяхме уговорили, Марта ми изпращаше по някой ред от време на време, а през ноември получих една бележка, че господарката й била „много тъжна и нищо не хапвала“. Съобщението ме обезпокои толкова много, че макар Марта да не ме викаше направо, аз стегнах багажа си и отидох.

Посрещнаха ме топло, въпреки вълнението, което моето неочаквано посещение предизвика, тъй като се бях обадила само ден по-рано. Мис Матилда имаше жалък, болнав вид и аз се приготвих да я разтушавам и глезя.

Отидох да си поговоря насаме с Марта.

— Откога господарката ти се чувства така зле? — попитах аз, като застанах до огъня в кухнята.

— Ами, струва ми се, че е повече от две седмици, така е, зная, беше един следобед, след като мис Поул беше тук, и тя стана така унила. Помислих си, че е изморена и че ще се оправи, след като си почине през нощта, но не, това продължава оттогава, докато реших, че е мой дълг да ви пиша, госпожице.

— Съвсем правилно си постъпила, Марта. Чувствам се спокойна, като зная, че тя има такава вярна прислужница до себе си. Надявам се, че и на теб ти допада работата тук.

— Да, госпожице. Господарката е много добра и има предостатъчно за ядене и за пиене, и работата не е много, мога лесно да я върша… но…

Марта се поколеба.

— Но какво, Марта?

— Ами много е строга господарката и не ми дава да си имам ухажори, а има толкова много млади мъже в града и не един ми предложи да дружи с мен. Аз може никога вече да не попадна на такова хубаво място и като че ли не си използвам възможностите. Много други момичета щяха да си имат обожатели, без господарката им да знае. Но аз дадох дума и ще я удържа. А пък това е точно такава къща, че господарката никога няма да разбере дали някой е дошъл, и кухнята е такава една удобна — има много тъмни ъгълчета, — като нищо мога да скрия някого. Изброих ги миналата вечер — няма да отрека, плаках, защото трябваше да затворя вратата под носа на Джем Хърн, а той е сериозен младеж, подходящ за всяко момиче, само че бях дала дума на господарката.

Марта едва ли не се разплака отново, а и аз не можех много да я утеша, защото знаех от стар опит с какъв ужас гледаха на „обожателите“ и двете госпожици Дженкинс, а при настоящото неспокойно състояние на мис Мати тази заплаха съвсем не можеше да се омаловажи.

Отидох да видя мис Поул на следващия ден и тя много се изненада, тъй като не беше ходила при мис Мати от два дни.

— А сега ще дойда с вас, мила моя, понеже обещах да й кажа какво става с Томас Холбрук. За съжаление днес получих известие от икономката му, че не му остава дълго да живее. Бедният Томас! Много му дойде това пътуване до Париж. Икономката му казва, че оттогава насам почти не е обикалял нивите си, а само седял в кантората, подпрял ръце на коленете си, не четял, не правел нищо, а само повтарял какъв чудесен град е Париж. Само Париж е виновен, защото той уби братовчед ми Томас, а не познавам по-добър човек от него.

— Мис Матилда знае ли за болестта му? — попитах аз и причината за нейното неразположение ми се разкри в нова светлина.

— Боже мой, разбира се! Не ви ли е казала? Веднага щом чух за това, й го съобщих — преди около две седмици и повече. Колко странно, че не ви е казала.

„Ни най-малко“ — помислих си аз, но не казах нищо. Чувствах се едва ли не виновна, че любопитно бях надникнала в това нежно сърце, и не възнамерявах да говоря за неговите тайни — скрити от целия свят, както мис Мати си въобразяваше. Въведох мис Поул в малката гостна на мис Матилда и ги оставих сами. Но не се учудих, когато Марта дойде до вратата на спалнята ми и ме повика да сляза сама за обяд, тъй като господарката й имала отново силно главоболие. Тя дойде в гостната за чая, но това явно й струваше усилия. Целия следобед се е тревожила, че мислено е упреквала покойната си сестра, мис Дженкинс, и сега, разкайвайки се, изглежда, за да понамали чувството си за вина, тя дълго ми разправяше колко добра и колко умна била Дебора, когато била млада — как тя решавала какви дрехи да носят всеки път, когато отивали на гости (някакви бледи призрачни спомени за мрачни забави в далечното минало, когато мис Мати и мис Поул били млади), и как Дебора и майка й учредили благотворително дружество за бедните и обучавали момичетата на шев и готварство, и как Дебора веднъж танцувала с един лорд, и как отивали на гости у сър Питър Арли и после се опитвали да подредят скромното енорийско жилище по образец на Арли Хол, където имало тридесет души прислужници, и как тя се е грижила за мис Мати по време на едно нейно дълго боледуване, за което никога по-рано не бях чувала, но което, сега разбрах, съвпада с момента, в който предложението на мистър Холбрук е било отхвърлено. И така ние разговаряхме тихо и спокойно за старите дни в тази дълга ноемврийска вечер.

На следващия ден мис Поул донесе вестта за смъртта на мистър Холбрук. Мис Мати изслуша съобщението мълчаливо — всъщност само това можеше да се очаква заради казаното предния ден. Мис Поул все се обръщаше към нас да чуе някакъв израз на съжаление, като ни питаше не е ли тъжно, че той ни е напуснал, и каза:

— И като си помисля само за този прекрасен ден през юни, когато той изглеждаше така добре. Можеше да поживее още десетина години, ако не беше отишъл в този пагубен Париж, където правят непрекъснато революции.

Тя спря, за да изчака някаква реакция от наша страна. Забелязах, че мис Мати не можеше да говори, тя потреперваше неспокойно, така че аз казах това, което наистина чувствах, и след като мис Поул постоя доста дълго и през това време, убедена съм, си е мислила, че мис Мати приема новината много спокойно, нашата посетителка си тръгна.

Мис Мати правеше огромно усилие да прикрие чувствата си — тя се стараеше да ги скрие дори от мен, тъй като нито веднъж не направи намек за мистър Холбрук, макар че книгата, която той й бе дал, лежеше на нощната й масичка наред с Библията. Тя си мислеше, че не съм забелязала, когато поиска от малката шапкарка в Кранфорд да направи шапчиците й подобни на тези на почитаемата мисис Джеймисън, а аз чух отговора:

— Но тя носи вдовишки шапчици, госпожице.

— Не, аз просто исках да кажа нещо в този стил, нещо като шапчиците на мисис Джеймисън.

Тези старания да се прикрие сложиха начало на треперенето на главата и ръцете на мис Мати, което започна да се забелязва оттогава.

Вечерта, когато научихме за смъртта на мистър Холбрук, мис Матилда беше много мълчалива и замислена; след молитва повика Марта при себе си и се спря несигурно, сякаш не знаеше какво иска да каже.

— Марта — каза тя най-после, — ти си млада…

И след това настъпи толкова дълга пауза, че Марта, за да й припомни недовършеното изречение, направи реверанс и рече:

— Да, моля, госпожице. Навърших двадесет и две на трети октомври, госпожице.

— А може би, Марта, някой ден ще срещнеш някой млад мъж, който ще те хареса, когото и ти ще харесаш. Наистина казах, че не искам да имаш обожатели, но ако срещнеш такъв млад мъж и ми кажеш, и аз реша, че е почтен, нямам нищо против той да идва да те вижда веднъж седмично. Боже опази — каза тя с тих глас, — не искам да огорчавам младите души.

Говореше, сякаш имаше предвид някакъв далечен, възможен случай, и много се стресна, когато чу готовия припрян отговор на Марта:

— Моля, госпожице, ами това е Джем Хърн. Той е дърводелец и печели по три шилинга и шест пенса на ден, и е метър и осемдесет и шест по чорапи, моля, госпожице, и ако утре попитате за него, всеки ще потвърди, че е много редовен, и той много ще се радва да дойде утре вечер, сигурна съм.

Макар че мис Мати се стъписа, тя се подчини на Съдбата и на Любовта.