Елизабет Гаскел
Кранфорд (2)

Глава II
Капитанът

Невъзможно е да живееш дори месец в Кранфорд и да не узнаеш ежедневните навици на всеки един от жителите му. Дълго още преди да приключи гостуването ми, знаех много неща за триото Браун. По отношение на факта, че са бедни, нямаше нищо ново за откриване, тъй като те говореха за това ясно и откровено. Не забулваха в мистерия обстоятелството, че трябва да живеят икономично. Единствено безграничната доброта на капитана не беше разкрита докрай, нито пък различните начини, по които той я проявяваше, без сам да го съзнава. Всяка случка, свързана с него, се разправяше известно време след това като забавна историйка. Тъй като не четяхме много, а и прислужничките на всичките дами бяха добри, темите за разговор бяха доста оскъдни. Ето защо ние разисквахме случая как една неделя, когато било хлъзгаво, капитанът помогнал на някаква бедна старица да занесе обяда си вкъщи. Тъкмо излизал от черква, когато я срещнал да се връща от фурната и забелязал, че тя стъпва несигурно. С присъщата си сериозност и достойнство поел товара й и се отправил с нея по улиците към дома й, носейки внимателно овнешкото печено с картофи. Тази постъпка ни се стори много ексцентрична и предполагахме, че още в понеделник сутринта той ще намине край всяка от нас, за да даде обяснение и се извини, че е нарушил приетото в Кранфорд благоприличие. Но той не направи нищо подобно и ние решихме, че се е засрамил и затова не се появява. От съжаление и от хубаво чувство към него започнахме да си казваме, че „в края на краищата тази неделна случка говори за доброто му сърце“, и взехме решение, щом се появи отново, да разсеем неудобството му. Но представете си, той се втурна при нас без следа от чувство за срам, говореше басово и на висок глас както обикновено, отметнал глава назад, самоуверен, с накъдрена перука, и ние бяхме принудени да стигнем до заключението, че е забравил напълно неделната случка.

Между мис Джеси и мис Поул се беше създала известна близост във връзка с шотландската вълна и някаква нова плетка и така се случваше, че когато отивах да видя мис Поул, срещах Браунови много по-често, отколкото през цялото ми гостуване при мис Дженкинс, която не можа да превъзмогне, както тя казваше, непочтителните забележки на капитан Браун относно д-р Джонсън като автор на лека и приятна проза. Разбрах, че мис Браун се оплаква от някакво сериозно, продължително, неизлечимо страдание и болката, причинена от него, придаваше на лицето й неспокойното изражение, което по-рано аз приемах за израз на силно раздразнение. И действително понякога тя проявяваше такова раздразнение, когато нервното състояние, причинено от болестта й, ставаше непоносимо. В тези случаи мис Джеси показваше още по-голямо търпение, отколкото когато мис Браун започваше неизбежно да отправя упреци към себе си. Тя се самообвиняваше не само за припрения си и раздразнителен нрав, но и за това, че била причина баща й и сестра й да живеят оскъдно, за да й осигурят тези малки приятни неща, които всъщност се оказваха необходими при нейното състояние. Така охотно беше готова на жертви за тях, така й се искаше да облекчи грижите им, че вроденото благородство на характера се превръщаше в сприхав нрав. Мис Джеси и баща и посрещаха всичко това с нещо повече от спокойствие — с безпределна нежност. След като видях мис Джеси в собствения й дом, можех да й простя, че пее фалшиво и се облича като младо момиче. Започнах да разбирам, че тъмната перука на капитан Браун в стил Брут и сакото с подплънки (уви, поизтрито на доста места) бяха остатъци от военната му елегантност на млади години и че сега той се носеше така по навик. Беше човек с безкрайна находчивост, придобита от опита му в казармата. Както сам признаваше, никой, освен той самият не можел да лъсне черните му ботуши така, че да му харесат, а всъщност беше готов да спести труда на малкото слугинче по някакъв начин, тъй като добре съзнаваше, че поради болестта на дъщеря му къщната работа не беше лека.

Той направи опит да се сдобри с мис Дженкинс след паметния спор, за който разказах, като й подари дървена лопата за огъня (негово собствено производство), след като разбрал колко много я дразни стърженето на желязната. Тя прие подаръка хладно и му благодари съвсем сдържано. Когато той си отиде, тя ме помоли да прибера лопатата в килера, може би защото чувствуваше, че всякакъв подарък от човек, който предпочита мистър Боз пред д-р Джонсън, не може да не я дразни повече от стърженето на желязната лопата.

Такова беше положението, когато си заминах от Кранфорд за Драмбъл. Пишех си с няколко души, които ме държаха au fait^[1] за събитията в любимото градче. Например с мис Поул, която се беше увлякла толкова много в плетенето на една кука, както преди в плетенето на две, че в писмата си ме обременяваше с неща от рода на „но не забравяй бялата камгарна прежда от магазина на Флинт“, както се пееше в старата песен, защото в края на всяко изречение, с което съобщаваше известна новина, следваха нови указания как да изпълня някаква заръка във връзка с плетенето на една кука. Мис Матилда Дженкинс (която нямаше нищо против да я наричат мис Мати, когато мис Дженкинс не беше наблизо) пишеше мили, приятни, несвързани писма, като от време на време си позволяваше да изрази и собствено мнение, но изведнъж се изплашваше и или ме молеше да не споменавам това, което казала, защото Дебора била на различно мнение, а тя винаги знаела повече, или пък добавяше в послепис, че след като написала горното, тя разговаряла по въпроса с Дебора и била напълно убедена, че… и така нататък, и така нататък (тук тя обикновено се отричаше от мнението, изказано в писмото преди това). Следваше мис Дженкинс — Дебора — както тя обичаше мис Мати да я нарича, защото баща й казал веднъж, че така трябва да се произнася това староеврейско име. Тайно си мисля, че характерът на староеврейската пророчица^[2] й е послужил за образец и действително в някои отношения тя наподобяваше строгата пророчица, като, разбира се, се съобразяваше със съвременните обичаи и промяна в облеклото. Мис Дженкинс носеше копринено шалче около врата и боне подобно на жокейска шапчица и имаше вид на жена със силен дух, макар че презирала съвременното схващане, че жените и мъжете са равни. Равни! Как не! Тя знаеше, че жените ги превъзхождат. Но да се върнем на писмата й. Всичко в тях беше тържествено и величествено като самата нея. Когато преглеждах писмата (милата мис Дженкинс, аз много я уважавах), попаднах на следния откъс, който ще предам главно защото се отнася до нашия приятел капитан Браун.

Почитаемата мисис Джеймисън току-що си отиде и в процеса на нашия разговор тя ми предаде вестта, че е била посетена от лорд Молевърър, отколешен приятел на достопочтения й съпруг. Не ще ви бъде лесно да си представите какво е довело негова светлост в пределите на нашето малко градче. Целта била да се срещне с капитан Браун, с когото, както е видно, негова светлост се е познавал по време на „войните, увенчали ни със слава“, и който е имал привилегията да отклони смъртоносния удар, надвиснал над главата ма негова светлост, когато го грозяла голяма опасност, недалеч от нос Добра Надежда, неправилно назован така. Известна ви е липсата, на каквато и да е проява на невинно любопитство у нашата приятелка, почитаемата мисис Джеймисън, и следователно вие не бихте се учудили много, ако ви кажа, че тя съвсем не беше в състояние да ми разкрие точно естеството на въпросната опасност. Признавам, изпитвах силно желание да установя по какъв именно начин капитан Браун би могъл да приеме един толкова висок гост с оскъдните средства на своето домакинство; разбрах, че негова светлост се бил оттеглил в хотел „Ейнджъл“ да си почива и, нека се надяваме, да се ободри чрез сън, обаче той бил на трапезата на Браунови и двата дни, през които е почел Кранфорд с височайшето си присъствие. Мисис Джонсън, съпругата на любезния ни месар, ме уведоми, че мис Джеси е закупила едно агнешко бутче, но освен за тези не чух за никакви други приготовления, с които да удостоят с подходящ прием един толкова виден гост. Те може би са му предложили „пиршество на разума и излияния на душата“^[3]; ние, които сме запознати с жалката липса на усет у капитан Браун към чистите извори на неосквернения английски език, можем само да го поздравим за това, че е имал възможност да усъвършенства естетичния си вкус, като води разговори с един изтънчен, изискан член на британската аристокрация. Но дали съществува човек напълно освободен от земни слабости?

Със същата поща получих писма и от мис Поул и мис Мати. Такава новина като посещението на лорд Молевърър не можеше да бъде отмината от моите кореспондентки в Кранфорд. За тях това беше голямо събитие. Мис Мати смирено се извиняваше, че пише едновременно със сестра си, която с много по-голямо умение може да опише честта, оказана на Кранфорд, но независимо от няколкото правописни грешки разказът на мис Мати ми даде най-добра представа за вълнението, предизвикано от посещението на негова светлост; защото освен с хората от „Ейнджъл“, семейство Браун, мисис Джеймисън и хлапето, което негова светлост наругал за това, че позволило мръсният обръч, който търкаляло, да се удари в аристократичните му крака, не чух негова светлост да е водил разговор с някой друг.

Следващото ми посещение в Кранфорд беше през лятото. От последния ми престой насам не се бяха случили нито раждания, нито смърт, нито женитби. Всички продължаваха да живеят в старите си къщи и да носят почти същите добре запазени старомодни дрехи. Най-голямото събитие за мис Дженкинс беше покупката й на нов килим за гостната. Каква работа ни се отвори един следобед, когато мис Мати и аз гонехме слънчевите лъчи, които падаха право върху килима през прозорците без транспаранти — постилахме вестници на тези места, — и пак се залавяхме за книгата или ръкоделието. Но ето! Само след четвърт час слънцето се беше вече придвижило и огряваше друго място, а ние отново коленичехме на пода, за да променим мястото на вестниците. Имахме си работа и цяла една сутрин в деня, в който мис Дженкинс имаше гости. По нейни указания изрязвахме и съшивахме парчета от вестници така, че да образуват малки пътечки до всеки стол, поставен на определеното за очакваните посетители място, за да не би те да замърсят с обувките си килима. А вие в Лондон правите ли пътечки от вестници, по които всеки един от гостите да стъпва?

Капитан Браун и мис Дженкинс не бяха особено сърдечни един към друг. Литературният спор, на чието начало присъствах, беше „жива рана“ и най-лекото й докосване ги караше да трепват. Това беше единственото разногласие между тях, но то беше предостатъчно. Мис Дженкинс не можеше да се въздържи да не изказва мнението си пред капитан Браун, а той, макар и да не отговаряше, барабанеше с пръстите си, нещо, което тя възприемаше като израз на пренебрежение към д-р Джонсън и я караше да се чувствува обидена. Той съвсем явно предпочиташе съчиненията на мистър Боз. Веднъж, като вървеше по улицата, така се беше зачел в тях, че едва не се сблъска с мис Дженкинс и макар че извиненията му бяха искрени и дълбоки и макар че всъщност не беше сторил нищо, освен да стресне както нея, така и себе си, тя откровено ми призна, че би предпочела дори да я беше съборил на земята, само да четеше нещо друго, нещо с по-изискан литературен стил. Бедният доблестен капитан! Той изглеждаше по-стар, по-изхабен, а дрехите му поизносени, но както винаги беше ведър и приветлив, освен когато го запитваха за здравето на дъщеря му.

— Тя страда много и положително ще страда още повече. Правим каквото можем да облекчим болката й — но да бъде волята божия.

При тези думи той свали шапка. От мис Мати разбрах, че всъщност били направили всичко, което е по силите им. Били повикали един известен в този край доктор — медик и всички негови предписания били изпълнени без оглед на разноските. Мис Мати беше убедена, че те се лишават от много неща, за да облекчат болната, но никога не споменавали за това. А колкото до мис Джеси!

— Наистина мисля, че е ангел — каза мис Мати съвсем сломена. — Тя е просто прекрасна. Да видиш как понася лошото настроение на мис Браун и колко е приветлива, след като е бодърствала цяла нощ и е била хокана през по-голямата част от времето. Но въпреки това тя е спретната, готова да посрещне капитана на закуска, като че ли е спала цяла нощ в царско ложе. Мила моя, ти никога не би се присмяла на подредените й буклички и розови панделчици, ако я беше видяла така, както аз я видях.

Можех само да се разкайвам и когато следващия път срещнах мис Джеси, аз я поздравих с двойно по-голяма почит. Изглеждаше посърнала й измъчена, а устните й потреперваха като от голяма слабост, когато заговори за сестра си. После лицето й се разведри, тя отпъди сълзите, които блестяха в хубавите й очи, каза:

— Нямате представа колко внимателни са хората в Кранфорд! Мисля, че няма човек, който, като сготви нещо по-хубаво за обяд, да не изпрати на сестра ми най-вкусното парче в едно покрито кастронче. А по-бедните оставят пред вратата ни от най-ранния зеленчук, който са отгледали. Те говорят отривисто и грубовато, сякаш се срамуват, но сърцето ми често трепва, като виждам колко са грижовни.

Очите й отново се наляха със сълзи, но само след минута-две тя започна да се укорява, а накрая, като си тръгваше, тя беше отново същата весела мис Джеси, каквато я познавах.

— Но защо този лорд Молевърър не направи нещо за човека, който е спасил живота му? — запитах аз.

— Ами, щом няма някаква причина, капитан Браун никога не говори за своята бедност, а се разхождаше с негова светлост щастлив и весел като някой принц. И тъй като не привлякохме вниманието му върху обяда с нашите извинения, а и мис Браун беше по-добре този ден, всичко изглеждаше приятно и мисля, че негова светлост изобщо не е разбрал за тревогите и грижите ни. През зимата той често изпращаше дивеч, но сега е заминал за чужбина.

Често съм имала случай да наблюдавам как в Кранфорд и най-дребните неща са давали повод да се извърши нещо полезно. Събираха цветчетата на розите, преди да окапят, изсушаваха ги и ги даваха на някой, който няма градина; малките китки лавандулов цвят се изпращаха на тези, които живееха в града, за да наръсят с тях чекмеджетата си или да ги горят в стаята на някой болник. Неща, към които мнозина биха проявили презрение или биха сметнали, че не заслужава да се вършат, се взимаха винаги под внимание в Кранфорд. Мис Дженкинс например набоде една ябълка с много карамфил, за да може, когато се загрее, да издава приятна миризма в стаята на мис Браун. С поставянето на всяко карамфилче тя изричаше някоя сентенция от д-р Джонсън. Наистина тя не можеше никога да помисли за Браунови, без да цитира д-р Джонсън, и тъй като мисълта за тях рядко я напускаше, и аз чух не една сентенция, гръмовна и натруфена.

Един ден капитан Браун ни посети, за да благодари на мис Дженкинс за вниманието, което тя им бе оказвала не един път. Той се беше състарил изведнъж. Дълбокият му басов глас потреперваше развълнувано, погледът му беше замъглен и бръчките се врязваха по-дълбоко в лицето му. Той не говореше, а и не можеше да говори бодро за състоянието на дъщеря си, приказваше малко, по мъжки и с благочестиво примирение. На два пъти каза:

— Само господ знае какво е Джеси за нас.

И след втория път той стана забързано, ръкува се мълчаливо с всички подред и излезе от стаята.

Този следобед забелязахме на улицата малки групички хора, които слушаха с ужасени лица някаква история. Мис Дженкинс се чудеше известно време за какво става дума, след което, постъпвайки под достойнството си, изпрати Джени да попита.

Джени се върна пребледняла като платно от ужас.

— О, госпожице! О, мис Дженкинс, госпожице! Капитан Браун го убили онези отвратителни, жестоки железници! — И тя избухна в плач. Тя, както и много други, беше изпитала добрината на горкия капитан.

— Как? Къде… къде? Мили боже! Джени, не губи време в плач, кажи нещо! — И мис Мати изтича веднага на улицата и хвана за ревера човека, който разказваше за случилото се.

— Елате… елате веднага при сестра ми, мис Дженкинс, дъщерята на енорийския свещеник. Човече, човече, кажи, че не е вярно — викаше тя, като въвеждаше в гостната изплашения каруцар.

Той приглаждаше косата си, застанал с мокрите си ботуши на новия килим, но никой не обръщаше внимание на това.

— Ами, госпожице, вярно е, сам видях. — И той цял потрепери при тази мисъл. — Капитанът четеше някаква нова книга, забил глава, и чакаше влака отдолу, а там едно малко момиченце искаше да отиде при своята майчица и се изскубна от сестричката си и се втурна като патенце през линията. А той, като чу влака да идва, изведнъж погледна и видя детенцето, втурна се към релсите и го вдигна, а кракът му се подхлъзна и влакът го прегази за минутка. О, боже мой, боже мой! Госпожице, съвсем е вярно и те отидоха да кажат на дъщерите му. А на детето нищо му няма, само си ударило рамото, когато той го метнал към майка му. Горкият капитан, щеше да се радва, че го е спасил, нали, госпожице? Бог да го прости! — Едрият недодялан каруцар сбръчка чело и изви глава, за да скрие сълзите си.

Обърнах се към мис Дженкинс. Тя изглеждаше много зле, като че ли щеше да припадне, и ми направи знак да отворя прозореца.

— Матилда, донеси ми бонето. Трябва да отида при момичетата. Нека бог ми прости, ако някога съм говорила с презрение на капитана.

Мис Дженкинс се приготви да излиза и каза на Матилда да почерпи каруцаря с чаша вино. Докато тя се върна, мис Мати и аз говорехме с тихи, благоговейни гласове, сгушени край огъня, и през цялото време плачехме.

Мис Дженкинс се върна у дома мълчалива и ние не посмяхме да й задаваме много въпроси. Каза ни, че мис Джеси била припаднала и тя и мис Поул едва я свестили, но в момента, в който се съвзела, помолила една от тях да постои при сестра й.

— Мистър Хогинс казва, че не й остават много дни, нека й спестим този удар — казала мис Джеси, разтърсвана от чувства, на които не смеела да даде воля.

— А как ще се справите, мила? — попитала мис Дженкинс. — Вие няма да можете да издържите. Тя непременно ще види сълзите ви.

— Бог ще ми помогне… Аз няма да се издам… Тя беше заспала, когато дойде вестта — може би още спи. Тя ще е така безкрайно нещастна не само поради смъртта на баща ни, но и при мисълта какво ще стане с мен. Толкова е добра към мен.

Тя вдигнала очи към тях с кротък поглед, изпълнен с искреност и преданост. Мис Поул казала след това на мис Дженкинс, че едва издържала погледа й, като знаела как в действителност мис Браун се отнася към сестра си.

Те обаче постъпили според желанието на мис Джеси. Щели да съобщят на мис Браун, че баща й бил изпратен да пътува по служба за кратко време във връзка с железопътната линия. Успели някак си да й кажат, но мис Дженкинс не знаела как точно станало това. Мис Поул щяла да остане при мис Джеси. Мисис Джеймисън била изпратила да разберат как са. Това е всичко, което научихме тази нощ, а това беше скръбна нощ. На следващия ден местният вестник, който мис Дженкинс взе, беше описал подробно трагичната злополука. Тя заяви, че очите й били много отслабнали, и ме помоли да чета. Когато дойдох до думите „доблестният джентълмен се беше зачел задълбочено в един брой на «Пикуик», който току-що беше получил“, мис Дженкинс тържествено и дълго клати глава и накрая въздъхна:

— Бедният, мил, заслепен капитан!

Трупът щеше да бъде пренесен от гарата в енорийската черква, за да бъде погребан там. Мис Джеси твърдо беше решила, че ще го изпрати до гроба, нищо не бе в състояние да я разубеди. Самообладанието, което си беше наложила, я караше да бъде едва ли не упорита; тя устояваше на всички молби на мис Поул и увещания на мис Дженкинс. Накрая мис Дженкинс отстъпи и след известно мълчание, което, страхувам се, предвещаваше дълбокото неодобрение на мис Дженкинс, тя заяви, че ще придружи мис Джеси на погребението.

— Не е редно да отивате сама. А ако аз допусна това, то ще е против всякакво благоприличие и човечност.

На мис Джеси като че ли съвсем не допадна тази уговорка, но нейната упоритост, ако можем да я наречем така, се беше изчерпала след решителното й настояване да отиде на погребението. Убедена съм, че бедното създание е жадувало да поплаче. Искала е да бъде сама на гроба на баща си, за когото тя е била всичко на света, и е искала да даде воля на сълзите си поне за половин час, далеч от погледите, без да бъде прекъсвана от съчувствието на приятелките си. Но това не можеше да стане. Същия следобед мис Дженкинс изпрати да купят един ярд черен креп и старателно се зае да го пришие към малкото копринено черно боне, което вече споменах. Като привърши, тя го сложи на главата си и погледна към нас да потърси одобрението ни — възхищението тя презираше. Изпитвах дълбока мъка, но една причудлива мисъл, каквато понякога идва неканена в съзнанието ни в дни на най-дълбока скръб, ме накара да си представя бонето като боен шлем в момента, в който го зърнах. И с това, боне, някакъв хибрид — полушлем, полужокейски каскет, — мис Дженкинс присъствала на погребението на капитан Браун и сигурна съм, нежно и любещо е подкрепяла мис Джеси и с неоценима твърдост я е оставила да изплаче най-горките си сълзи, преди да си тръгнат.

Междувременно мис Поул, мис Мати и аз се грижехме за мис Браун, а никак не беше лесно да се облекчи страданието й при нейните безкрайни оплакваният и капризничене. Но ако ние се чувствахме така обезсърчени, как ли се е чувствала мис Джеси! И ето че тя се върна почти спокойна, като че ли беше придобила нова сила. Свали жалейните си дрехи и влезе бледа и мила, като поблагодари на всяка от нас с топло и бързо ръкостискане. Успя дори да се усмихне с една едва забележима, сладка, замръзнала усмивка, като че ли искаше да ни увери, че ще има сили да издържи, но погледът й внезапно предизвика сълзи в очите ни, много повече, отколкото ако направо се беше разплакала.

Уговорихме се с мис Поул да остане да будува през цялата дълга нощ с нея, а пък на сутринта мис Мати и аз щяхме да се върнем да ги отменим и да дадем възможност на мис Джеси да поспи няколко часа. Но на сутринта мис Дженкинс се появи на закуска, екипирана със своето боне — шлем, и нареди мис Мати да си остане вкъщи, тъй като самата тя имала намерение да отиде и да помогне при гледането на болната. Тя очевидно изпитваше възбуда, породена от приятелски чувства, която прояви, като изяде закуската си права и се накара на всички вкъщи.

Но нищо не беше в състояние да помогне на мис Браун — нито енергичната волева жена, нито нейните грижи. Там господстваше нещо по-силно от нас, нещо, което ни накара да се отдръпнем безпомощни в смирено благоговение. Мис Браун умираше. Гласът й едва се долавяше, в него липсваше хленчещата нотка, с която винаги го свързвахме. По-късно мис Джеси ми каза, че и гласът, и лицето й били същите, както когато майка им починала и я оставила млада и изпълнена с безпокойство да бъде глава на едно семейство, от което единствено мис Джеси остана жива.

Тя усещаше присъствието на сестра си, но не и нашето. Бяхме застанали зад завесата; мис Джеси коленичи и приближи лице до главата на сестра си, за да чуе последните й думи, изречени с тих ужасен шепот:

— О, Джеси, Джеси! Каква егоистка съм била! Нека бог ми прости, че те оставих да се пожертваш за мен! Толкова много те обичах и все пак съм мислила само за себе си. Нека бог ми прости!

— Тихо, обич моя, тихо! — каза мис Джеси, хълцайки.

— А баща ни, милият ни баща! Няма да се оплаквам сега, ако бог ми даде сили да бъда търпелива. Но, о, Джеси! Кажи на баща ни как жадувам, как копнея да го видя преди края и да го помоля за прошка. Сега той никога няма да узнае колко съм го обичала — о, ако само можех да му кажа, преди да умра! С колко много мъка е бил изпълнен животът му, а колко малко съм сторила, за да му създам радост!

Светлина озари лицето на мис Джеси.

— Мисълта, че той знае, ще ти достави ли утеха, скъпа моя? Ще почувстваш ли утеха, мила моя, ако разбереш, че грижите му, мъките му… — гласът й затрепери, но тя успя да се овладее. — Мери! Той замина преди теб там, където изтерзаните намират покой. Сега той знае как си го обичала.

Лицето на мис Браун доби странен израз, който не беше печал. Тя помълча известно време и после видяхме как почти беззвучно устните й образуваха думите: „Татко, майко, Хари, Арчи“, и после сякаш някаква нова мисъл хвърли лека сянка върху помраченото й съзнание.

— Но ти оставаш сама, Джеси!

Струва ми се, че мис Джеси е чувствала всичко това, докато мълчеше, защото при тези думи сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя не можа веднага да отговори. После сключи длани, издигна ги нагоре и каза, но не на нас:

— Ето, той ме убива, но аз ще се надявам.

Мис Браун полежа спокойно и неподвижно още няколко мига и после престана завинаги да скърби и да роптае.

След това второ погребение мис Дженкинс настоя мис Джеси да дойде да живее при нас, вместо да се връща в обезлюдялата къща, която всъщност, както научихме от мис Джеси, трябваше да напусне, тъй като нямаше средства да я поддържа. Доходът й възлизаше на малко повече от двадесет лири годишно, освен лихвите от парите, които щеше да получи от продажбата на мебелите. Но с тези пари тя не можеше да живее и затова ние решихме да обсъдим каква умее да прави, за да припечелва по нещо.

— Мога да шия доста добре — каза тя, — а обичам и да се грижа за болни. Мисля, че бих могла да водя и домакинство, ако някой се реши да ме вземе за икономка, а бих могла и да отида като продавачка в някой магазин, ако проявят малко търпение към мен в началото.

Мис Дженкинс заяви ядосано, че тя не бива да прави нищо подобно, и си приказваше на глас почти около час, след като донесе на мис Джеси купичка крем от най-фино нишесте и след като стоя над главата й като дракон, докато тя не изяде и последната лъжичка, че „някои хора нямат никаква представа какво е общественото им положение, щом са капитански дъщери“. После изчезна, а мис Джеси започна да ми говори и за други свои планове, които й идвали наум, несъзнателно заговори за отдавна отминалите дни и така ме заинтригува, че нито усетих, нито разбрах как времето тече. И двете се стреснахме, когато мис Дженкинс се появи отново и ни залови, че плачем. Страхувах се, че може да се раздразни, тъй като често казваше, че плачът пречи на храносмилането, а аз знаех, че иска мис Джеси да закрепне, но вместо това тя изглеждаше странно развълнувана и се щураше около нас, без нищо да продума. Накрая каза:

— Аз бях така стъписана!… Не, изобщо не бях стъписана… не ми обръщайте внимание, мила ми мис Джеси… аз бях така изненадана… всъщност дойде един посетител, който някога ви е познавал, мила ми мис Джеси…

Мис Джеси стана бяла като платно, след това поруменя и развълнувано погледна към мис Дженкинс.

— Един господин, мила, който би искал да знае дали ще го приемете.

— Дали е… Да не би да е… — заекна мис Джеси и не можа да продължи.

— Ето визитната му картичка — каза мис Дженкинс, подавайки я на мис Джеси, която наведе глава над нея, а в това време мис Дженкинс ми кимаше, намигаше и правеше странни физиономии, а устните й образуваха едно дълго изречение, от което, естествено, не разбрах ни дума.

— Може ли да се качи тук? — попита мис Дженкинс най-после.

— Ами да, разбира се! — отговори мис Джеси, сякаш искаше да каже: това е ваш дом и вие можете да каните в него всеки посетител, където пожелаете. Тя грабна някаква плетка на мис Мати и започна бързо да плете, а аз забелязах как цялата трепереше.

Мис Дженкинс позвъни и нареди на прислужничката, която се появи, да въведе майор Гордън. След малко в стаята влезе висок приятен мъж с открито лице на около четиридесет или малко повече години. Той се ръкува с мис Джеси, но не можа да я погледне в очите, тъй като тя беше вперила поглед в пода. Мис Дженкинс ме попита дали бих отишла да й помогна да приберем бурканите със зимнина в килера, и макар че мис Джеси ме дръпна за полата и ме погледна с умоляващ поглед, аз не посмях да откажа на мис Дженкинс. Вместо да прибираме бурканите в килера обаче, ние отидохме в столовата да си приказваме. Там мис Дженкинс ми разказа какво й бил разправил майор Гордън: как той бил в един и същи полк с капитан Браун, как се запознал с мис Джеси, която тогава била едно сладко момиче в разцвета на своите осемнадесет години, като познанството прераснало в любов от негова страна, макар че изминали няколко години, преди той да заговори за това, как, като наследил едно хубаво имение в Шотландия, завещано му от някакъв негов чичо, той направил предложение за женитба на мис Джеси, но тя му отказала с толкова много вълнение и явна горест, че той бил сигурен, че не е безразлична към него, и как разбрал, че пречката била коварната болест, която още тогава неминуемо заплашвала сестра й. Тя била споменала, че лекарите й предрекли големи страдания и че освен нея нямало никой друг, който да гледа клетата Мери или да ободрява и утешава баща й по време на болестта. Те имали дълги разговори и когато тя отказала да му обещае, че ще се омъжи за него, когато всичко свърши, той се ядосал, оттеглил се окончателно и заминал за чужбина с мисълта, че тя е безсърдечна и че за него ще е най-добре да я забрави. Той пътувал из Изтока и се прибирал в родината си, когато в Рим видял в „Галиняни“ известието за смъртта на капитан Браун.

Точно в този момент мис Мати, която отсъстваше цялата сутрин и току-що се беше прибрала, нахлу в стаята с лице, на което се четеше слисване и възмутено благоприличие.

— Мили боже! — каза тя. — Дебора, в гостната седи един господин и си е сложил ръката на кръста на мис Джеси!

Очите на мис Мати се бяха разширили от ужас. Мис Дженкинс веднага я скастри:

— И точно така е трябвало да постъпи. Върви, Матилда, и си гледай работата.

Думите на сестра й, която до този момент беше образец на женска благопристойност, нанесоха такъв удар на мис Мати, че тя излезе дваж по-зашеметена от стаята.

Бяха изминали много години след тази случка, когато видях мис Дженкинс за последен път. Мисис Гордън поддържаше топли, сърдечни връзки с всички в Кранфорд. Мис Дженкинс, мис Мати и мис Поул й бяха ходили на гости и се върнаха с чудесни описания на къщата, съпруга, дрехите и вида й, защото за щастие нещо от ранната прелест на мис Джеси се беше възвърнало, а тя се оказа година или две по-млада, отколкото ни се бе струвало. Очите й били все така прекрасни, а и трапчинките й подхождали много, сега, когато беше мисис Гордън. По времето, за което говоря, когато видях мис Дженкинс за последен път, тя беше вече остаряла и немощна и бе позагубила нещо от волевия си характер. Малката Флора Гордън гостуваше на госпожиците Дженкинс и когато влязох в стаята, тя четеше на глас на мис Дженкинс, която лежеше отпаднала и доста променена на канапето. При моето влизане Флора остави настрана „Скитникът“.

— А — каза мис Дженкинс, — ти ме намираш променена, мила. Вече не виждам, както виждах преди… Ако Флора не беше тук да ми чете, не зная как щяха да минават тези дълги дни. Чела ли си „Скитникът“? Чудесна книга… чудесна… и много поучителна за Флора (което сигурно щеше да е вярно, ако тя можеше да прочете половината от думите, без да срича, и ако можеше да разбира значението на всяка трета от тях), и много по-хубава от онази странна книга е особеното име, заради която капитан Браун загина, докато я четеше… онази книга от мистър Боз, нали знаеш „Старият Поз“. Когато бях дете, ама това беше много отдавна, аз играх ролята на Луси в „Старият Поз“. — И тя бърбореше още дълго, достатъчно дълго, за да може Флора да прочете още нещо от „Коледна песен“^[4], книгата, която мис Мати беше оставила на масата.