Оливин Годфри
Сладка моя принцесо (5)

V

От две седмици Клей бе в Европа и, ще не ще, Дина трябваше да признае, че и без него работата в редакцията вървеше много добре. Джейсън се бе опитвал няколкократно да намери начин да й се извини за грубите си думи, но тя се държеше студено, дистанцирано и не му позволяваше да подеме разговор на лична тема. Не беше човек, който лесно забравя обидите.

Беше събота и Дина се бе върнала в редакцията, за да проявя в студиото няколко от последните си филми. Когато влезе в кабинета си, хората от ранната смяна тъкмо напускаха. Само Ван и Джим Дентън, един от младите репортери, все още стояха на бюрата си. Дина се спря зад Ван и се загледа през рамото му. Той нанасяше последните си корекции върху спортната страница. Джим, който в момента бе отговорен за съставянето на първата страница, изчакваше до последната секунда за някоя новина, която да е достатъчно значима, за да бъде сбито резюмирана и включена в информационния блок. Дина му се усмихна.

— Нещо особено важно от днес?

— Само обичайното — отвърна той. — Но нали познаваш шефа — Джейсън иска да чакаме до последно, не дай боже да пропуснем някоя разтърсваща новина!

— Джейсън тук ли е? — осведоми се Дина уж между другото.

— Каза, че поне днес искал да се наспи. За пръв път да го няма по това време. Обикновено прави по няколко обиколки, преди да дойде. Едно трябва да му признаем — изстисква от себе си толкова, колкото и от всички останали. Не намираш ли, че вестникът тръгна по-добре, откакто той пое работата!

— Хм… — преди да успее да отговори, Дина забеляза вдигнатата ръка на Ван.

— Джуди ще ти се обади, за да ти благодари! — викна й той.

— За какво?

— Хайде, Дина! Тя отлично разбира какво си направила за нея. Не знаеш ли, че от известно време Джейсън лично проверява всички материали за рубриката с фейлетона? И освен това имаше доста сериозен разговор с Елен и Джуди.

Не, наистина нищо не знаеше!

Изгледа го смаяно и тъкмо се канеше да го попита какво точно се е случило, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна слушалката преди него, изслуша внимателно съобщението, усещайки как пулсът й се учестява.

— Благодаря ви, ние ще имаме грижата за всичко — приключи и се обърна към дежурните редактори: — Вие двамата трябва да следите телефакса по-добре. Току-що са ограбили местния клон на „Нешънъл банк“. Ван, тръгвам веднага, знаеш, че имам опит с репортажите от банкови обири. Дано имам късмет да стигна там преди ФБР. Джим, изчакай с първата страница. Ако успея, може би ще сварим да вмъкнем репортажа още в днешния брой.

Ван скочи на крака.

— По-добре първо се обади на Джейсън.

— Нямам време! — Дина вече бе грабнала чантата с фотоапаратите си. — Тъкмо сложих нов филм днес сутринта. Ако ми провърви, ще фотографирам някои от очевидците.

— Обади се на главния — повтори Ван. — Ето номера му.

Подаде й визитката на Джейсън.

— Е, добре! — отвърна навъсено тя и добави тихо: — Ще напиша този репортаж без оглед на мнението на Джейсън!

Набра номера, изчака две-три позвънявания и положи слушалката обратно.

— Не вдига — може би вече е тръгнал. На път за банката ще мина покрай него.

Преметна чантата си през рамо и излетя от редакцията. На паркинга скочи в колата си и потегли с писък на гуми. За щастие жилището на Джейсън бе само през няколко преки. Наближавайки сградата, Дина намали и се огледа. Отпред стоеше колата на Джейсън, а зад нея бе спрял екстравагантен английски спортен автомобил. Познаваше само един човек в Стенууд, който притежаваше такъв автомобил — Елен! „Джейсън още си спи, а Елен му прави компания“ — помисли си разярена. Натисна газта и се понесе към покрайнините. След няколко минути вече бе пред малкия филиал на банката. Спомни си по пътя, че там наскоро бе започнал работа нов управител. „Може би ще имам късмет той да ми разкрие всичко…“ Залепи си най-очарователната усмивка и без да се бави, тръгна към вратата, охранявана от двама млади полицаи. Гласът й беше като кадифе:

— Знам, че сте получили указания да не допускате никого, но трябва да получа една информация, преди да сме отпечатали вестника. Джони… Тод… моля ви!

Полицаите се спогледаха.

— Не съм виждал Дина Ярдли днес — подхвърли единият. — А ти, Тод?

Другият поклати ухилено глава.

— И аз не съм. Но ако случайно е тук, не е лошо да изчезне, преди да са довтасали момчетата от ФБР.

— Благодаря! Ще ви се отплатя!

Дина им намигна и се плъзна покрай тях в паричния салон, където откри веднага управителя. Веднага си припомни името му — Норман Мичъл. Беше тъмнокос мъж в началото на трийсетте, с очила в златни рамки. Дина директно се залови с него.

— Колко са успели да отмъкнат бандитите, мистър Мичъл?

— Ох… струва ми се, че не бива да ви казвам. Или сте от полицията?

— Не, но не бихте ли могли поне приблизително да посочите сумата? — запита го с премрежен поглед, на който и Мерилин Монро би завидяла.

На Мичъл обаче погледът й не подейства особено и той раздърпа вратовръзката си, като че ли го душеше.

— Мили Боже, та те са опразнили цялата банка!

Тя изостави преструвките и продължи с въпросите.

— И колко имаше тук?

На бузата на управителя заигра нервно мускулче.

— Транспортът за парите тъкмо бе дошъл. Негодниците като че ли тъкмо това са чакали.

„Значи гангстерите са направили голям удар!“ Дина погледна към часовника си — не й оставаше много време.

— Бихте ли могъл да опишете престъпниците? — тя приготви бележника си.

— Е, бяха трима, носеха маски от чорапи — Мичъл се замисли. — Струва ми се, че двама от негодниците бяха доста високи, а третият — нисичък и приведен.

Той смръщи чело.

— Имаха пушки или нещо подобно… Господи, бях толкова ужасен, че не можах да мисля за подробности.

Дина се огледа в салона. Не се виждаха следи от стрелба.

— Не си ли спомняте с каква кола се измъкнаха?

— Не съм сигурен. Един от клиентите разказваше, че видял стар шевролет с номер от Алабама и трима мъже в него малко преди нападението.

— Много ви благодаря за помощта.

Тя му се усмихна сърдечно, после пресече помещението и размени няколко думи със служителите и някои от клиентите, които се бяха случили вътре по време на обира. Всички бяха много възбудени и с готовност описваха изживяванията си.

— Трябваше да легнем на пода — разказваше стара жена. — И да не мърдаме десет минути. Страшно бях изплашена!

Дина им направи светкавично снимки после се обърна към вратата и забеляза как един от полицаите й маха нетърпеливо с ръка. Тя кимна, сбогува се с хората в салона и побърза да излезе. Успя да се измъкне точна под носа на мъжете от ФБР. За секунда спря пред автомобила си и метна поглед през рамо. Очите й святкаха. Беше свършила отлична работа и бе доволна от себе си. Отдавна не се бе чувствала така добре!

 

 

Дина седеше на бюрото на Ван и доволно прелистваше току-що отпечатания вестник, когато в редакцията влетя Джейсън със зачервено лице. Ван размени поглед с нея и побърза да го посрещне. Заговори му тихо й очевидно убедително, но не можа да смекчи гнева му. Дълбокият глас на Джейсън прокънтя из цялото помещение.

— От няколко дни телефонът ми не е наред! Но Дина отлично знае, че трябва да получи разрешение от мен!

Ван продължи с увещанията си, очите му святкаха също така гневно. После Джейсън изведнъж се успокои, положи ръка на рамото му и се отправи към Дина.

„По дяволите, Джейсън! — изруга го тя наум. — Звънях в апартамента ти! Да не би да си мислиш, че ще те търся в спалнята ти, когато се чукаш с Елен?! — бузите й се зачервиха. — Телефонът му не бил в ред, как не!“

Той спря до нея и тя упорито вирна брадичка насреща му:

— Е, сега какво, ще ме напляскаш ли?

— Каня те на вечеря! Свършила си дяволски добра работа!

Дина бе напълно смаяна. Беше се приготвила за битка, а сега неочаквано се размекваше от думите му.

— Благодаря — отвърна сухо. — Но както изглежда, докато аз бях в банката, ти си имал не по-малко вълнуващи преживявания у дома!

Джейсън я гледаше изпитателно.

— Струва ми се, че ние двамата имаме нужда да си кажем откровено няколко думи. Ще дойдеш ли на обяд с мен?

Дина хвърли поглед към джинсите и розовата си копринена блузка.

— Първо трябва да се преоблека.

— Изглеждаш очарователна така, както си.

— Не ти ли стига едно завоевание за деня? — запита тя с най-сладкия си глас.

Джейсън се засмя.

— Знам, че не ми вярваш, но откак съм в Стенууд, нямам нито едно „завоевание“.

— Така ли? Значи искаш да кажеш, че ти си бил хрисимичък. Може би трябва да опитам щастието си още веднъж. Имам ли някакви шансове?

В същия миг осъзна, че най-безсрамно флиртува с него. „Съвсем ли си загубих ума след напрежението от предобеда?“

Джейсън се усмихна.

— Хайде, Дина, тръгвай. Какво ще кажеш за малкия романтичен ресторант на ъгъла?

Тя усети, че я обливаше гореща вълна и поклати енергично глава.

— Аз… аз съм доста уморена. Днес станах рано… исках само да проявя няколко филма. И точно… всъщност по-добре да отида в лабораторията.

Джейсън се наведе към нея и опря ръце на бюрото.

— Я ме погледни, Дина! Господи, защо, когато сме заедно, никога не ми идва нещо свястно на ума! Слушай, отдавна искам да те помоля да ме извиниш, но ти не ми даваш възможност да поговорим. Дина, съжалявам! Това, което казах тогава, не беше честно. Прощаваш ли ми и ще дойдеш ли да обядваш с мен?

Тя се поколеба, после вдигна очи.

— Е, добре!

— И искам да ми обещаеш, че ще спреш да ме провокираш! — добави той.

— Струва ми се, че изискваш твърде много от мен. И ти не пропускаш случай да ме ядосаш толкова много, че ми се приисква да те плесна!

— Бих желал да те развълнувам по друг начин…

Дина сви вежди и го погледна враждебно.

— Ако искаш да обядвам с теб, не е зле да си спестиш двусмислиците.

Джейсън я подхвана за ръката и я измъкна от стола.

— Щом идваш на обяд с мен, обещавам да се държа като съвършен джентълмен!

Погледна го подозрително.

— Първо трябва да се пооправя…

— Ще те чакам… винаги! — погледът му излъчваше нежност.

Дина простена.

— Току-що ми обеща…

— Какво? — попита той невинно.

— Много добре знаеш какво. И престани да ме фиксираш с този премрежен поглед, иначе никъде не тръгвам с теб!

— Кълна се, че нямам представа за какво говориш! — очите му блестяха доволно.

— О, по дяволите! — успя да изрече само тя и се обърна.

Джейсън се засмя и я проследи с поглед как се отправя към дъното на залата.

— Побързай, съкровище, гладен съм!

 

 

След минути двамата вече бяха в ресторанта. Помещението бе облицовано с дърво и изглеждаше топло и уютно. На всяка маса имаше ваза със свежи цветя.

— Ела — Джейсън я съпроводи до едно малко сепаре.

Пред тях изникна съдържателката Инес, за да се осведоми за желанията им. Кръглото й светнало лице бе заобиколено от пламтящо червени коси. Сините й очи блеснаха, когато поздрави Дина.

— Как сте, уважаема госпожице? Разбрах, че баща ви тази година е решил да прекара почивката си в Европа.

— Благодаря, добре съм, а на татко наистина му бе необходима добра почивка — отвърна тя и не й харесаха настойчивите погледи, които Инес мяташе към Джейсън. — Имате ли „Брунсуикстек“?

— Разбира се! За десерт току-що изпекох ябълков сладкиш! — дамата се усмихна любезно.

Дина кимна.

— Добре, тогава аз ще взема един стек и сладкиш. Ти също трябва да опиташ, Джейсън. Инес прави най-добрите стекове.

— В такъв случай нямам избор — отвърна той и отправи обезоръжаваща усмивка към съдържателката.

Тя се оттегли и Дина поклати глава с престорено отчаяние.

— Струва ми се, че днес имаш още едно малко завоевание.

Джейсън въздъхна.

— Да, изглежда няма жена, която да ми устои… — той се ухили и я погледна в очите.

Дина усети как й се завива свят от пронизващата му сила. „Господи, съвсем не ми е трудно да си представя как жените падат в клопката му!“

— Когато чичо Дейвид и Кара се оженят, ще бъдем едно семейство. Не е ли по-добре да сме приятели тогава? — гласът на Джейсън я измъкна от мислите й.

— Хм… май в такъв случай ще станем нещо като братовчеди — отвърна тя и се усмихна.

— Е, не вярвам подобно отношение да ми хареса особено.

Инес се върна и постави на масата блюдата с димящите стекове:

— Добър апетит!

— Благодаря! — отвърна Дина и се посвети изцяло на храната.

Разкошните стекове на Инес от телешко месо, гарнирани с ориз и домати, бяха любимото й ядене от дете.

— Съвсем не знаех, че съм толкова гладна!

По време на обяда почти не говореха и тя установи с учудване, че в присъствието на Джейсън се чувства отлично.

— Не ти ли липсва радиото? — запита го любопитно, след като Инес бе сервирала ябълковия сладкиш.

На лицето му се появи замислено изражение.

— Понякога. Ако чичо Дейвид не се бе разболял, може би щях да поостана още малко при него и после да се върна към радиожурналистиката. Но сега вече ще трябва да се установя за по-дълго, затова и си потърсих работа.

— След сватбата леля Кара ще може да се грижи за Дейвид — чу се Дина да предлага почти ревностно.

Джейсън се засмя.

— Какво всъщност искаш да чуеш от мен, Дина? Е, добре, вече сериозно — наистина се надявам, че чичо Дейвид и Кара ще са щастливи заедно.

Дина внезапно си спомни за онова интервю, в което Джейсън се бе изказал така негативно за любовта и брака.

— Наистина ли се радваш, че двамата ще се оженят?

— Да, защо не? — отвърна той и въздъхна. — Разбирам какво имаш предвид. Тогава наистина трябваше да внимавам с онази репортерка.

— Убеден ли си в това, което твърдеше в интервюто?

Джейсън сви рамене.

— Мисля, че бракът наистина не е за мен — отвърна той. — Когато бях по-млад, често ми минаваше през ума да се оженя. Но после винаги започвах да мисля за разводите. Познавам двойки, които бяха безумно влюбени и чийто роман свърши за две седмици, след като се ожениха. Навярно съм станал с течение на времето твърде циничен в отношението си към живота. Но стига за мен, нека поговорим за теб. Не разбирам как красива жена като теб все още не е омъжена.

Дина се засмя.

— Може би не вярвам в голямата любов…

Джейсън се взираше в лицето й.

— Дина, наистина ли не мислиш, че един мъж би могъл да внесе в живота ти много повече радост и щастие?

— Моите връзки с мъжете са били винаги всичко друго, но не и щастливи — отвърна сухо Дина.

Той продължи и гласът му прозвуча особено меко.

— Ти си млада, хубава и трябва да се наслаждаваш на живота. Да се обзаложим ли, че с мен ще ти хареса? Позволи си поне веднъж да се насладиш на любовта.

— Не ми се подигравай…

— Толкова ли съм ти антипатичен, скъпа, или…

Джейсън протегна ръка и я положи върху нейната. Дина затаи дъх, погледна го и разбра, че мълчанието й я издава. Докосването му я вълнуваше повече отколкото бе очаквала.

— Нищо не разбирам — обади се отново той. — Направо ме побъркваш. Та ти чувстваш точно…

Едва сега Дина осъзна, че Джейсън е първият мъж в живота й, който не я преследваше заради парите й и не я третираше като момиче за една нощ. Потръпна. Той можеше да я направи или много щастлива, или да я нарани още по-дълбоко. Или и двете…

— Дина, искаш ли утре да излезем в планината? Обещавам, че няма да те въвличам в проблематични разговори. Окей? Просто ще се разходим!

Тя се поколеба.

— Моля те! — Джейсън не се отказваше. — Имам нужда от малко разтоварване, а и искам да те опозная.

— Окей! — отвърна му накрая. — Аз пък ще направя няколко нови фотоса за книгата, върху която работя. Ще взема кошница с храна и ще си направим пикник. Но сега трябва да се връщам вкъщи. Денят беше твърде напрегнат за мен и имам нужда от малко почивка.

— Е, да тръгваме тогава. Но не забравяй уговорката ни.

— Сигурен ли си, че…

— Сигурен съм. Абсолютно сигурен!

 

 

Топъл бриз повяваше из върховете на високите дървета, слънцето промъкваше златни лъчи през гъстия листак и чертаеше забавни шарки по покритите с мъх дънери.

Джейсън носеше кошницата за пикник, Дина бе преметнала на едното си рамо чантата с фотоапаратите, а на другото — туристическата си чанта.

— Почти стигнахме. Хайде, дай ми кошницата — обади се Дина. — Сигурно ти е твърде тежко.

— Не, съвсем не — възпротиви се Джейсън, но едва успяваше да си поеме дъх на пресекулки.

— Може би щеше да е по-добре, ако си бяхме потърсили удобно местенце още в подножието — тя хвърли поглед назад към стръмната пътека, по която се бяха изкатерили.

— Не, искам да видя планината през твоите очи. Но как успяваш да се справиш? Почти не ти личи да си уморена?

— Аз съм израснала в тези планини. Затова пък ти сигурно се чувствуваш по-добре от мен в града. Особено в Атланта.

— Е, не бих казал, че се оправям много успешно там. Градът се разрасна значително.

— Летището също е огромно — отбеляза Дина.

Джейсън кимна.

— И аз понякога се губя.

Тя го поведе към брега на един планински поток и посочи гордо към дивите цветя наоколо.

— Тук е наистина разкошно! — възкликна възхитен Джейсън.

— Тук растат всякакви билки. Дори…

Джейсън се усмихна.

— Мандрагора? И къде точно расте?

— Не вярвам да се нуждаеш от нещо, което да повиши потентността ти.

Усмивката му се разшири.

— Не, щом съм близко до теб, определено нямам нужда.

Дина се направи, че не го е чула.

— Хайде да хапнем нещо. Надявам се само, че няма да ни смутят обяда. Не ме е страх от елен или катеричка, но нямам намерение да споделям сандвича си с някоя мечка или рис!

— Действително ли ги има още тук горе? — Джейсън като че ли беше особено възхитен от идеята за пикника.

— Не се впечатлявай толкова. Тези животни се страхуват повече от нас, отколкото ние от тях. Постели под онова дърво, а аз ще разопаковам кошницата.

Джейсън разгъна одеялото и се отпусна върху него. После се облегна на ствола и протегна крака, следейки как Дина сервира обяда им.

Носеше джинси, туристически обувки и синя фланелка. Дългата й руса коса се спускаше зад гърба й — изглеждаше наистина великолепно. „Тя е изключителна жена — помисли си усмихнат. — Едновременно е своенравна принцеса, упорито малко момиче, талантлив репортер и отличен фотограф. Как ли ще е в леглото?“ Ужасно му се искаше да почувства младото й тяло… Изкриви лице. „По дяволите!“ Беше й обещал да се въздържа днес!

Прехвърли вниманието си върху вкуснотиите, поставени върху червено-бялата карирана кърпа — печено пиле, картофена салата, домати, хрупкав хляб, пресни ягоди и леденостуден чай…

— Ти ли приготви всичко това? — осведоми се той.

— А кой друг?

— Само не ми казвай, че можеш да готвиш добре, тогава наистина ще забравя обещанието си от вчера!

— Млъквай и яж! Катеренето изостря апетита!

— На вашите заповеди, лейди!

Нахраниха се и се изтегнаха един до друг под дървото.

Беше тихо, чуваха се само далечното ромолене на поточето и леките шумове във върховете на дърветата.

След като бе прекарала целия предобед с Джейсън в планината и бе поговорила спокойно с него, Дина имаше чувството, че го познава от цяла вечност. Беше сигурна, че могат да са добри приятели. Не се и съмняваше, че той я желае, и това я безпокоеше и възбуждаше едновременно.

— Струва ми се, че блуждаеш някъде далеч — дочу мекия му глас до себе си.

Усмихна му се.

— Тъкмо си мислех, че денят с теб тук, сред природата, ми харесва.

Джейсън протегна ръка и я погали по косата. Дина настръхна и побърза да потърси по-безопасна тема.

— Джейсън, ти си обиколил целия свят. Къде ти допадна най-много?

— Хм… може би бях най-очарован от Хонконг — отвърна той и се облегна отново на дървото. — Но и Лазурният бряг във Франция също ми хареса — средиземноморският климат, морето и плажът, пълен с красиви, богати жени — отпусна мечтателно глава назад и притвори очи.

Дина го погледна крадешком. „Когато Кара и Дейвид се оженят, Джейсън ще бъде отново свободен и нищо вече няма да го задържа в Стенууд. Изглежда, че вълнуващият живот, който е изоставил, за да е близко до Дейвид, му липсва. Всъщност трябва да се радвам, че скоро ще изчезне от живота ми.“ Но странно, не беше така. Мисълта, че той ще си отиде, я натъжаваше безкрайно.

— Давам цяло съкровище да узная мислите ти!

Едва сега забеляза, че Джейсън я наблюдава внимателно.

— Струват много повече… — прошепна тихо тя.

В следващия миг се намери в прегръдките му и усети устата му върху устните си. Почувства как неочакван копнеж я връхлита като вълна. Сключи ръце зад врата му и се притисна о него, отвръщайки на целувките му с необуздана страст.

Устните на Джейсън преминаха по шията й, по страните, и отново се спряха на устата й, шепнейки неспирно името й.

Дина бе загубена… Имаше чувството, че я изгарят пламъци — и после, че замръзва, когато той се отдръпна.

— По дяволите! Обещах да се въздържам и ще спазя обещанието си. За съжаление…

Тя кимна сломено. „Трябва да се науча да контролирам чувствата си“. Но бе очевидно — не му беше безразлична. И въпреки всичко едва ли можеше да очаква от него повече от една повърхностна, макар и забавна авантюра. „Ами ако изоставя здравия си разум и се впусна в нея? Не, това е твърде рисковано!“

— По-добре е да се връщаме вече — каза, без да го поглежда.

Джейсън се поколеба за миг, после се изправи и й помогна да стане.

— Това беше най-хубавият ден, който съм прекарвал от години насам — рече хрипкаво. — А може би най-хубавият, който изобщо съм имал!

Дина се взря в очите му и разбра, че говори истината.

В душата й нахлуха противоречиви чувства, оставяйки я напълно объркана.