Оливин Годфри
Сладка моя принцесо (10)

X

— Влизай, чичо Дейвид! За днес работих достатъчно! — Джейсън остави молива настрана, виждайки чичо си на вратата.

Дейвид се отпусна на едно от кожените кресла пред бюрото му.

— Кара дали няма някакви новини от Дина — запита Джейсън.

— Не, нищо засега. Но Клей се обажда всяка вечер.

— Какво му е разказала Кара?

— Е, той непременно искаше да узнае какво става с Дина, защо не може да се свърже с нея и Кара се принуди да му съобщи истината, тоест, че Дина изчезна безследно.

— Мога да си представя реакцията му. Клей обожава дъщеря си — кимна Джейсън.

— Най-много се ядоса, че не сме ангажирали частен детектив да я открие. Обича я повече от всичко и е естествено да се тревожи за нея.

Джейсън почувства как гърлото му се сви. Клей не беше единственият, който се тревожеше за Дина.

— Дали Кара му е разказала какво се случи между нас?

— Не, Джейсън, та нали знаем, че и ти искаш Дина да се върне. Съмнявам се дали някой можеше да й попречи да замине. Така че Кара не му е споменала и дума за връзката ви. Но той се кани да се връща и тя със сигурност ще му разкаже всичко подробно веднага щом пристигне тук.

Джейсън стисна зъби.

— Мисля, че е по-добре самият аз да поговоря с Клей. Той ме остави тук, довери ми се, смятайки, че ще помогна ма Дина да намери собствения си път. Но се опасявам, че обърках всичко.

— Не вярвам Клей да е предполагал, че вие двамата ще се влюбите един в друг. Но това вече няма значение. По-важно е съвсем друго нещо — Дейвид направи къса пауза. — Джейсън, момчето ми, ти я обичаш, нали?

Джейсън потърка челото си.

— Тази раздяла беше добре дошла и за мен, защото аз също исках да обмисля някои неща. Работата и начинът ми на живот досега ме караха само да отлагам проблемите си. Едва сега разбирам, че загубата на родителите ми ме е засегнала много по-дълбоко, отколкото съм си представял.

— И ти се страхуваш отново да се влюбиш в някого, за да не го загубиш после и да страдаш от това?

Той кимна.

— Да… но ние непременно трябва да открием Дина. Искам най-сетне да й обясня всичко.

Дейвид смръщи чело.

— Прав си, трябва да я намерим. Кара много се притеснява, просто не може да разбере защо тя нито й се обажда, нито й пише.

— Аз обаче я разбирам. Дина смята, че се нуждае от усамотяване, за да уточни отношението си към връзката ни. Подозирам, че Ван и Джуди знаят къде се крие. Двамата са най-добрите й приятели и се ползват с безрезервното й доверие. Надявам се само, че Дина е добре. Що за глупак бях!

— Да се самообвиняваш сега, няма да е от голяма полза. Какво мислиш да наемем детектив?

Джейсън премисли.

— Нека почакаме още няколко дни. Дина сигурно ще побеснее, ако усети частен детектив да души около нея. Имам чувството, че е някъде съвсем наблизо. Може би ще възвърне силата и спокойствието си, почивайки си в планините…

Телефонът на бюрото му иззвъня и Джейсън вдигна слушалката. Докато разговаряше, Дейвид се облегна назад в креслото, наблюдавайки го внимателно. „Да, наистина обича Дина — установи той. — И страда, но не казва тези проклети думи, които се очакват от него! Господи, действително е голям инат!“

През следващата седмица Дина посвети времето си на новата си книга. Сортираше фотографии и преработваше текста, който вече бе написала. Скоро почти приключи и започна да се чувства необичайно притеснена — липсата на работа я дразнеше.

Една сутрин, разхождайки се около езерото, тя срещна един от служителите, които се грижеха за охраната на вилите в района. Мъжът й се усмихна приятелски.

— Добро утро, мис Ярдли. Всичко наред ли е при вас?

Поговориха малко за необичайната за сезона горещина, после служителят се сбогува, за да продължи обиколката си. Дина се върна в къщата, седна на терасата и потъна в мислите си. Тя, която през живота си никога не бе тичала след мъж, се бе хвърлила на врата на Джейсън, беше му изповядала любовта си, бе изоставила цялата си гордост. И бе изискала от него и той да направи същото. Внезапно усети горчивина в устата си и от следващата мисъл не й стана по-леко. Дали подсъзнателно не бе искала това бебе, за да привърже Джейсън към себе си.

Засмя се тъжно. Не, толкова наивна едва ли можеше да бъде!

По бузите й се затъркаляха сълзи. По-рано никога не й се бе случвало да плаче — сега го правеше всеки ден, но сълзите не отмиваха болката в сърцето й. Обичаше Джейсън, потрябваше да мисли за живот без него. Скоро баща й щеше да се върне в Стенууд и тогава Кара и Дейвид щяха да се оженят. На Клей щеше да каже, че може да прави каквото си иска с вестника, а още утре щеше да изпрати писмо на Джейсън, за да го уведоми, че напуска „Трибюн“.

Искаше да замине за Калифорния и да започне нов живот там. Една братовчедка на майка й, Бет, живееше в Сан Франциско, тя щеше да помогне на нея и на бебето й да свикнат с новата обстановка.

„Моето бебе!“ Дина положи ръце на корема си, чувствайки се обхваната от нова вяра в себе си. Детето щеше да осигури нови перспективи за собствения й живот… Да, тя бе отново силна, самоуверена жена и щеше да върви по собствения си път заедно с детето си!

На следния ден Дина реши да отиде в Стенууд. Преди окончателно да напусне града, трябваше да уреди някои юридически формалности. Адвокатът й бе достатъчно дискретен човек и тя се надяваше, че всичко ще премине гладко. Прибра фотосите, филмите и ръкописа си в малък куфар. Времето бе станало още по-горещо, може би потискащата жега скоро щеше да се разрази в светкавична буря. Не биваше да рискува материалите за книгата й да се повредят от евентуален дъжд.

Почисти още веднъж къщата, изкъпа се и започна да се гримира в банята. Изведнъж си спомни за обещанието си да се обади на Кара и й стана съвестно. Сети се и за Джуди и реши да се обади и на двете, преди да замине за Калифорния.

Върна се във всекидневната и погледна през прозореца. Ужаси се от картината, която се разкри пред очите й. На небето със страховита бързина се събираха черни облаци.

Беше торнадо…

По гърба й пробягаха тръпки. Вече на няколко пъти й се бе случвало да описва във вестника разрушенията, причинени от този убийствен ураган. Винаги си бе мечтала да успее да го заснеме, да запечата на лента мига, в който бурята превива дървета и храсти, преди да ги прекърши и да ги запрати в небето… Но сега се съмняваше, че си струва човек да се окаже в центъра на торнадото.

Отправи се към кухнята и напълни една книжна кесия с подправки и горски билки. После пусна радиото в антрето, от което се разля музика, изпълвайки малката къща. Дина се спря и поклати невярващо глава. В последно време бе напълно изгубила контакт с външния свят и нямаше представа какво става.

„Нещо не съвсем обичайно за журналист“ — помисли си.

Внезапно музиката прекъсна и говорителят прочете съобщение за наближаващото торнадо.

Дина знаеше какво означава това. След като бе написала няколко статии за природните стихии, тя бе започнала да ги уважава и дори малко да се страхува от тях. Беше разбрала много добре на какво е способна разрушителната сила на страхотния вятър, предизвикващ торнадото. Знаеше също, че хълмовете наоколо не могат да й предложат закрила, ако бурята се разбеснее над езерото. Имаше торнадо, които прехвърляха и по-високи планински вериги. Трябваше да се маха оттук колкото се може по-бързо. Сграбчи багажа си и забърза към вратата. Но звънът на телефона я спря насред път. Само хората от охраната знаеха номера й. Върна се и вдигна слушалката.

— Ало? — гласът прозвуча глухо от напрежение.

От другата страна се оказа съседката й Норма Скот.

— Дина, снощи видях светлина в къщата и предположих, че може да сте още тук. Току-що говорих с един мъж от службата по сигурността. Той уведомява всички собственици на вили за торнадото и ми каза номера ви.

— Чух съобщението по радиото и тъкмо напусках къщата — отвърна Дина.

— Ние също се каним да тръгваме, но искам да ви кажа, че имаме специално оборудвано помещение за буря. Ако не успеете да се приготвите навреме, можете да дойдете у нас, ще бъдете на сигурно място.

— О, благодаря. Но ако стане тъй, че времето ме задържи тук, бихте ли се обадила на леля ми, за да й съобщите къде съм? Казва се Кара Ярдли, има я в указателя.

— Ще й се обадя при всички случаи. Но и вие побързайте! Доскоро, Дина!

Дина затвори и помъкна колкото се може по-бързо багажа си към колата. Преди да се върне отново в къщата, хвърли тревожен поглед към небето. Беше съвсем тъмно, изцяло покрито с буреносни, черни облаци. Въздухът като че бе зареден с електричество. Изтича вътре, за миг обзета от паника. Трябваше веднага да се върне в града, при леля Кара — да, тя навярно знаеше какво става с Джейсън! Навлече шлифера си, преметна фотоапарата през врата си и вдигна куфарчето от масата.

Когато отвори вратата и пристъпи извън, от гледката дъхът й спря. Облаците се събираха в зловеща фуния. Святкаше се непрекъснато, макар да не се чуваше гръм. „Страхотно“ — помисли си, остави багажа и се загледа с ужас и възхищение към небето. Мислите й неволно се върнаха към Джейсън. Последните му думи не й излизаха от ума. „Винаги съм ти казвал истината…“ Тя си спомни колко често й бе признавал, че никога досега не е изживявал такова удоволствие в любовта с никоя жена! Беше й казал също, че се чувства отлично с нея, че отношенията им извън интимните чувства също са превъзходни. „Добре, аз не мога да го принудя да се ожени за мен. Но няма ли той право да знае за съществуването на детето си?“

В същия момент от небето се посипаха първите ледени късове. Дина потръпна, стана й много студено. Сега трябваше да тръгва — колкото се може по-бързо! Но за къде? Дали да се опита да се прибере в града, или по-добре да отиде до убежището на семейство Скот? Нахлупи качулката над главата си — и се смръзна от ужас. Приблизително на миля от нея трептеше и се извиваше огромната фуния на торнадото, придвижвайки се неотклонно в югозападна посока.

Пръстите й неволно се свиха около фотоапарата, погледът се отправи към куфарчето. Вече не й се виждаше достатъчно сигурно да го прибере в колата, кой знае, бурята можеше да я преобърне и да я запрати Бог знае къде. Мислите й се обърнаха. Зад къщата бе отворът на отводнителен канал, който не се използваше много отдавна. Дина все се канеше да поиска да го зазидат, но сега бе доволна, че не го бе направила. Взе багажа си от колата и го вмъкна навътре в него. После изтича до най-близкото високо дърво. Облегна се на могъщия му ствол, за да устои на засилващите се пориви на вятъра и вдигна фотоапарата. И за няколко секунди напълно забрави, че се намира в опасност и че трябва да си потърси убежище колкото се може по-бързо. Кадър след кадър снимаше заплашително надвисващата вихрушка, вече почти достигнала езерото.

Изведнъж Дина отпусна апарата и очите й се разшириха от ужас. Знаеше, че трябва да се отмести настрана от пътя на торнадото и да потърси вдлъбнатина, в която да легне. Тя затрепери от уплаха, страхът скова дъха й. Полудяла ли беше да се бави толкова дълго? И да рискува живота си заради няколко снимки! Опита се да се успокои. „Хайде, спри да трепериш! — заповяда си. — Мисли бързо, бързо! Нямаше ли дълбок овраг — да, точно където започва гората?“ Хукна към дърветата, чувайки гръмотевичния шум на торнадото над себе си. С последни сили достигна валога и се просна по лице на земята. Вихърът почти я отнасяше, а ледени късове биеха по тялото й. Затвори очи и се замоли. После чу кънтяща експлозия и дрънчене на разбити прозорци. Придърпа още по-плътно качулката върху главата си, за да се защити от носените от вятъра парчета стъкло и буци пръст.

— Джейсън! Татко! — простена отчаяно.

Думите й се загубиха в рева на бурята.

Щяха да умрат — тя и бебето й! Торнадото бе разрушило вилата — и ако вихрушката не я откъснеше от земята, падащите предмети можеха да я доубият.

„Не! Не трябва да умра!“ Притисна лице в мократа пръст. След това усети как нещо тежко се стовари върху тялото й. За секунди имаше чувството, че главата й ще експлодира. Червени светлинки затанцуваха пред очите й, после потъна в дълбока, тъмна бездна и престана да усеща каквото и да било.