Оливин Годфри
Сладка моя принцесо (4)

IV

В понеделник сутринта Дина се събуди от ромона на дъждовните капки, падащи по прозореца на спалнята й. През плътните завеси светлината едва се процеждаше и за миг й се стори, че все още не се е съмнало. После звънна телефонът на нощната й масичка.

„Кой, по дяволите, се е раззвънял толкова рано?“ Протегна ръка, все още замаяна от съня, и вдигна слушалката.

— Ало? — и се прозя сънено.

— Случайно да знаеш колко е часът? — гласът на Клей прозвуча укорително от другия край.

Дина отмести поглед към електронния си будилник.

— Девет и десет. Предполагам, не ми се обаждаш само за да се осведомиш за времето.

— Дина, болна ли си, или нещо не е наред с теб?

— Не съм болна, татко. Знаеш, че не боледувам — отвърна тя. — Но какво всъщност искаш?

— Искам да знам защо все още не си в офиса си? Сигурно си спомняш, че снощи те помолих да участваш в заседанието, което провежда Джейсън.

Дина се прозя отново.

— Съжалявам, татко, снощи след партито се върнах в редакцията, за да поработя във фотолабораторията, и съвсем съм забравила да навия часовника. Но не мисля, че се е случило кой знае какво! След петнайсет минути съм там.

— Дина, макар че си моя дъщеря, ти работиш във вестника и не се ползваш с никакви особени привилегии! Очаквам от теб да се явяваш на служебните събирания навреме, както всички мои служители.

— На вашите заповеди, сър!

— Не се шегувай! Слушай, днес трябва да замина за Атланта — всъщност отлитам след няколко минути. Искам да уведомиш Джейсън.

— Окей, ще се потрудя да се представя като послушно момиче!

Клей въздъхна.

— Дина, смятам, че за всички ни ще бъде по-добре, ако промениш отношението си към Джейсън! — рече уморено.

— Нямам никакво намерение да се показвам особено приятелски настроена към него, татко. Като се има предвид, че изобщо не съм сигурна за работата си в най-близко бъдеще.

— Смятам, че Джейсън ще ти обясни подробно. А сега чао, трябва да тръгвам. До утре!

Затвори, преди Дина да успее да го запита какво мисли за предстоящите промени. Тя с неудоволствие се измъкна от леглото. До миналия петък всичко си вървеше чудесно. С каква радост бе подреждала фотосите за една книга, чието издание предстоеше наскоро! А сега книгата изглеждаше второстепенна и маловажна — както впрочем всичко в живота й. И за това бе виновен единствено Джейсън. Хвърли още един поглед към будилника и побърза към банята. Взе си душ, нахлузи мека хавлия и се отправи към кухнята, за да си приготви чаша кафе с надежда силната ободрителна напитка да й помогне да се разсъни по-бързо. Главата й трябваше да е бистра, преди да пристигне в редакцията. Въпреки настояванията на баща си нямаше намерение да си счупи краката от бързане само за да гледа по-дълго време Джейсън насреща си.

„Ако иска, нека ме уволни! Или да предложи на баща ми да го направи! Защо трябва да работя? С парите, наследени от дядо, мога да живея съвсем сносно!“ И без работа във вестника нямаше да й е скучно. Доставяше й удоволствие да плува в басейна на баща си, да играе тенис с приятели, а през уикендите да си прави излети с Ван и Джуди, но все пак си даваше сметка, че през последните пет години повечето от времето си бе прекарала в редакцията.

Наля си още кафе и отпи от димящата течност. Наистина водеше пълноценен, щастлив живот, и то не за да печели все повече и повече. Не че не се интересуваше дали е финансово осигурена. Парите, с които разполагаше, й позволяваха по-голяма свобода — това бе важното за нея. Например скъпата й спортна кола — беше чудесно човек да се вози в нея. Обичаше и жилището си, което бе купила малко след като започна работа в редакцията.

Стана и се заразхожда с чаша в ръка из просторната всекидневна, която беше просто, но елегантно обзаведена.

Погледът й се плъзна по скъпите светли копринени тапети и меките килими на пода. Белият кожен диван и фотьойлите бяха разположени около фина стъклена масичка. По стените висяха няколко от фотографиите й. Буйни зелени растения и няколко малки статуетки допълваха интериора. Застана до огромния панорамен прозорец, от който се откриваше чудесен изглед към града — но нещо не й позволяваше да му се наслади както обикновено. Въздъхна, върна се в банята, вчеса дългата си руса коса и си избра джинси и блуза в убито червено. Единственото украшение, което си позволи, бяха златните обеци. „Такава ще ме гледа!“ — помисли тя, обувайки меки всекидневни обувки.

Влезе в спалнята и се застоя за миг в нея. Сигурно щеше да има нужда от спокойствието и уюта й, особено след деня, прекаран с Джейсън в редакцията. Тя бе издържана в нежни бежови тонове, в средата с огромно двойно легло и безброй меки възглавници. Дина погледна с копнеж към леглото — с какво удоволствие би се сгушила отново в него и би забравила всичко наоколо! Посегна към чантичката, фотоапарата и якето си — по-добре бе да тръгва, преди да се е поддала на изкушението.

 

 

Когато пристъпи в голямата заседателна зала на редакцията, където вече се бяха събрали повечето сътрудници, Елен бе застанала пред прага на кабинета на Джейсън. Дина я подмина и се насочи към собствения си малък офис.

— Джейсън иска да говори с теб! — подвикна тя след нея.

Без да се обръща, Дина влезе в офиса си, съблече якето и го закачи в гардероба. После седна на бюрото, за да огледа още веднъж фотосите, които бе проявила миналата нощ. Но мислите й не се задържаха върху снимките, а отскачаха към Елен.

Дина знаеше, че тя й завижда заради малкия й професионален кабинет. Джуди дори й бе разказала, че преди време Елен се бе опитала да накара Дон да я премести в общото помещение, но той само бе повдигнал рамене, обяснявайки, че това не е негова работа.

От първите си дни в редакцията Дина бе ползвала този офис и с него бяха свързани някои от особено скъпите й спомени. „Изглежда, Елен се опитва сега да принуди Джейсън да ме махне оттук“ — помисли си Дина потиснато.

Телефонът на бюрото й иззвъня. Тя се поколеба за момент, преди да вдигне слушалката и да се обади.

— Да?

— Искам да говоря с теб! Веднага! — в гласа на Джейсън прозвуча нетърпение.

— Знаеш къде да ме намериш — отвърна му подчертано спокойно.

— Слушай, днес съм достатъчно зает, за да участвам в малките ти игри.

— Така ли? В такъв случай как да си обясня присъствието на някои хора в офиса ти, който определено обичат всякакви малки игри? — Дина сподави усмивката си.

— Ако обичаш, ела след пет минути в кабинета ми!

— Ами ако не го направя? Ще дойдеш и ще ме измъкнеш за косите иззад бюрото ли?

— Не ме карай да опитвам! — Джейсън тръшна слушалката върху вилката.

Дина се засмя, изчака точно пет минути, после стана и се протегна. Взе от чекмеджето писалката и бележника си и се отправи през общата зала към офиса на главния редактор, пренебрегвайки любопитните погледи, които я проследиха. Вратата на Джейсън бе затворена. Тя потисна желанието си да отвори без предупреждение, както често правеше при Дон, и почука.

— Влез! — обади се Джейсън.

Дина влезе, оставайки за няколко секунди неподвижна.

Джейсън бе зад огромното си бюро и изглеждаше ужасно елегантен в отлично ушития си тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка. Тя почувства как по гърба й пробягаха тръпки. Сега вече знаеше със сигурност — всеки път, щом го зърнеше, у нея се надигаше тази неочаквана вълна на желание да отговори на мъжкото му излъчване…

През уикенда почти й се бе удало да пропъди от мислите си всякакъв спомен за ласките му през онази нощ. Но сега й стана до болка ясно, че не може просто да се скрие някъде и да не забелязва властта, която този мъж упражняваше над чувствата й с присъствието си. Трябваше да намери начин да се защити от обаянието му. Непременно трябваше да го направи!

Приближи се до бюрото и седна в едно от креслата пред него. Гърлото й пресъхна, почувства как всяка фибра на тялото й се напряга от близостта му — но успя да се овладее. В никакъв случай Джейсън не биваше да разбере за въздействието си върху нея.

Огледа офиса. С откритата си камина, рафтове за книги и удобни тапицирани мебели той изглеждаше топъл и уютен. „Този офис трябваше да е мой“, помисли си ядно. Съвсем доскоро даже си бе планирала какво да добави в обстановката, за да я направи още по-приятна за работа.

— Ако не се лъжа, днешното заседание бе обявено още в петък — гласът на Джейсън прозвуча хладно.

— Успах се. Пропуснах ли нещо важно?

— Чакай, чакай. Нямам време да уреждам частно заседание за теб. За в бъдеще моля да бъдеш точно в осем в офиса си, за да получиш както всички останали указанията си за деня. За днес се погрижи, ако обичаш, за малката колона с информацията за ресторантите и за фейлетона.

Дина почувства как в нея се надига гняв.

— Секунда! За тази работа винаги сме използвали доброволци!

— Опитвала ли си се някога да я свършиш? Фейлетонът е изключително важна част от вестника. Читателите искат не само информация, а и някой да ги забавлява!

— Знам го отлично и съм го правила — още като начинаеща! Още тогава Дон знаеше, че може на практика да ми възложи всяка работа в редакцията! — Дина едва сдържаше огорчението си. — Ако искаш да знаеш, и твоята работа няма да ми е проблем да върша!

Върху бузата на Джейсън заигра мускулче.

— Чака ме тежък ден и не желая да влизам в спор с теб, Дина. Изглеждаш страхотно, когато си ядосана, но сега наистина нямам време за представленията ти. Елен имаше за задача статия, която трябваше да се отпечата днес. Ако си толкова добра, колкото твърдиш, можеш веднага да опиташ и да я напишеш!

Дина бе забравила за обещанието си в присъствието на Джейсън да се държи студено и дистанцирано. „По дяволите, това е най-арогантният негодник, който познавам, той…“ Скочи на крака.

Джейсън вдигна слушалката, без да й обръща повече внимание. Със свити юмруци, почти обезумяла от гняв, тя застана пред бюрото му, за да довърши разговора.

— Ан, опитайте още веднъж да ме свържете с Ню Йорк, ако обичате. Да, искам да говоря с Целест Дрю.

Едва сега Дина разбра, че Джейсън е приключил срещата си с нея, но остана още няколко секунди, мятайки му погледи, които не предвещаваха нищо добро. После се завъртя рязко и тръгна към изхода.

— Дина…

Обърна се. Той бе оставил слушалката и я гледаше право в очите. Изражението му бе непроницаемо, издаваше го само лекото потрепване в ъгълчето на устните.

— Ще затвориш след себе си, нали? — помоли я прекалено любезно.

Дяна напусна стаята, затръшвайки вратата. После си пое дълбоко въздух, вирна глава и се запъти към масата на Елен. Вдигна оттам папката с местната информация и се обърна да си ходи.

— Между другото Джейсън иска да работиш тук — подметна й Елен.

Тя само се усмихна студено и хвърли поглед към предизвикателната й, оцветена в прасковено, рокля. „Нищо чудно вече да е спала с него“, помисли си. После си спомни за разговора на Джейсън — искаше да се свърже с някаква Целест в Ню Йорк. Май Елен не се очертаваше като негова фаворитка. Сви леко рамене. „Какво всъщност ме засяга това?“

След един час Дина предаде готовата статия в печатницата, разположена в отделна част на сградата.

Напускайки офиса си за обедната почивка, тя си позволи лека усмивка. Да, Джейсън й бе доставил удоволствие с тази статия. А утре щеше да поговори по-обширно с Джуди за фейлетона.

 

 

Няколко дни по-късно седеше на масата в кухнята на Кара и наблюдаваше усмихнатото лице на леля си насреща.

— Е, скъпа, Джейсън е вече около месец в редакцията и нещата не са толкова лоши, колкото се опасяваше, нали? — запита тя.

Дина току-що бе откарала баща си на летището и се бе отбила да я осведоми за предстоящото му пътуване до Англия. Както обикновено Кара бе сварила кафе. Дина хвърли поглед към часовника си, без да отговори на въпроса й.

— Трябва да се връщам в редакцията — отбеляза тя.

— Слушай, мила, може би си успяла да заблудиш Клей и Джейсън, но мен не можеш да ме излъжеш така лесно. Планираш някоя проклетия, нали? Не вярвам току-така да се задоволяваш с не особено интересни задачи като писане на фейлетони, права ли съм?

Дина неволно се усмихна.

— Е добре, щом непременно искаш да знаеш — приготвила съм малък фокус!

— И ще го изиграеш, щом баща ти замине, така ли?

Тя кимна, а Кара въздъхна.

— Боже, какво толкова имаш срещу Джейсън!

— И още питаш? За това, което планирам, имам напълно благороден мотив — става въпрос за нещо в редакцията, което трябваше да е уредено отдавна.

Очите на Кара се разшириха.

— Имаш предвид Елен?

Дина само сви рамене със загадъчно изражение.

— Никога не съм вярвала на тази жена — продължи Кара. — Но се съмнявам, че поривът ти е благороден. Вие двете винаги открито сте се конфронтирали. Защо не си признаеш, че Джейсън ти харесва?

Дина отклони поглед и замълча. „Какво ли би казала Кара, ако разбере, че само един поглед към него ме кара да се разтрепервам и сърцето ми забива учестено? И то, при положение че Джейсън не е нищо повече от модерен дон Жуан, търсещ само мимолетни авантюри! Не, благодаря! Чувствата ми бяха вече жестоко наранени веднъж и нямам никакво намерение да се въвличам във връзка, от която няма да последва нищо друго, освен болка и разочарование.“

От дете бе доверявала всичко на леля си и знаеше, че може да разчита напълно на нея. Затова и сега реши да бъде пряма, но едва се накани да започне и тя я изпревари.

— Като заговорихме откровено, се сетих, че имам да ти разказвам нещо за себе си!

— Охо!

— Да, така е — Кара въздъхна. — Дейвид Портър ме посети преди няколко седмици. Знам от Клей, че ти е известна историята с годежа ни. Дина, още в първия миг, щом го зърнах, и двамата разбрахме, че любовта ни не е угаснала. Дейвид се ожени някога за една чудесна жена, която след смъртта на родителите на Джейсън отдаде всичките си сили за възпитанието на момчето. Но тя отдавна не е между живите, а това между мен и Дейвид бе нещо особено, неповторимо. И ако преди време не бях така проклета, нямаше да се наложи да чакаме толкова много години…

Кара замълча за миг, наблюдавайки смаяното изражение на племенницата си, после продължи:

— Дейвид също се чувства самотен като мен. Не знам точно как да ти го обясня — сякаш се влюбихме за пръв път. Ах, Дина, как искам да се радваш заедно с нас!

Дина поклати глава.

— Е, идва ми твърде много! Първо Джейсън става главен редактор… после баща ми размисля дали да не продаде вестника… после изведнъж ми съобщава, че се кани да прекара лятото в Европа… Сега пък ти и Дейвид!

Отново поклати глава, но този път с усмивка.

— Лельо, наистина се радвам за теб! Ще се омъжиш ли за Дейвид?

— Може би! — Кара също се усмихна, потънала в спомени, после я погледна. — Но ти изглеждаш вълшебно, скъпа. Да не би роклята ти да има нещо общо с тайнствените ти планове за отмъщение?

Беше улучила право в целта. От няколко дни Дина усърдно се подготвяше за часа на възмездието. Точно с тези намерения си бе избрала и екстравагантната рокля с дълбоко изрязано деколте. Дългата й коса падаше, грижливо фризирана, като блестящ поток върху раменете й.

Изправи се, придърпа разкошния индиански шал на раменете си, с който тоалетът й придобиваше завършен вид, и се усмихна заговорнически.

— В любовта и войната всичко е позволено… не че плановете ми имат нещо общо с любовта — побърза да добави и целуна Кара по бузата. — Защо не ми дойдете на гости с Дейвид, бихме могли да вечеряме заедно.

— Благодаря, Дейвид сигурно ще се зарадва да се запознае с теб, скъпа!

— Окей, ще ти се обадя. Доскоро, лельо Кара!

 

 

На бюрото си Дина откри бележка от Джейсън — да му се обади веднага щом се върне. Тя се поколеба.

Джейсън бе видял през прозореца си спортната й кола на паркинга и сега я очакваше напрегнато да прекрачи прага на офиса му. Знаеше, че разговорът им можеше да бъде всичко друго, освен приятелски.

Това, което го смущаваше най-много, бе безкрайното желание да притежава тази жена. Беше се опитал с всички сили да потисне копнежа си по нея, но трябваше да капитулира — никога в живота си не бе обожавал жена по този начин. Просто не можеше да спре да мисли за нея. Толкова много му се искаше да я обгърне още веднъж в обятията си — така, както я бе държал горе в планината, където се целунаха. Тогава бе спечелил усмивката й… Но онази нощ и онази усмивка бяха минало. Дина не криеше, че го мрази.

Джейсън въздъхна. Въпросите, които трябваше да обсъжда сега с нея, ни най-малко не подобряваха шансовете му.

Чу почукването на вратата и си пое дълбоко дъх.

— Влез!

Дина прекрачи мълчаливо прага, изправи се пред бюрото му и го загледа твърдо в очите.

— Изглеждаш възхитително — той се усмихна. — Шалът ти е чудесен. Индиански е, нали?

Тя кимна, без да промени изражението си.

— Не вярвам, че си ме извикал, за да говорим за индианското приложно изкуство.

— Не — Джейсън още веднъж вдъхна дълбоко. — Става въпрос за статиите, в които вместо името на Елен си поставила името на Джуди. Дина, ти не си нова в бизнеса и понеже искам да съм на твоя страна, обясни ми, моля те, какво означава това?

„Елен наистина не си губи времето“ — отбеляза на ум Дина и стана по-внимателна.

— Одобряваш ли случаите, при които някой си присвоява чужда работа?

— Естествено не!

Тя го изгледа студено.

— Точно такава е ситуацията с Елен. Затова и когато предавам за печат материал, за който знам, че е работа на Джуди, поставям нейното име! Познавам я отдавна и зная силата й. На Елен не й се случва за пръв път да смени шпалтите и да постави отдолу собственото си име!

Тъмните очи на Джейсън се присвиха.

— Ще трябва лично да проверя. Защо Джуди не се е оплакала досега?

— Има много причини — отвърна Дина. — Ван и Джуди са особени хора. И двамата имат достатъчно пари, за да преживеят и без да работят. Но обичат „Трибюн“ и работата си тук. Чувстват се много задължени на баща ми, че им е предложил да сътрудничат, и не биха искали да се оплакват за каквото и да било — спря за миг и продължи. — Освен това… Джуди има и друга причина да не се обажда. Знае, че Елен се ползва с особеното разположение на главния редактор… с особено близкото разположение… — пое си въздух и смени темата. — Докога ще трябва да работя върху рубриката с фейлетона?

Лицето на Джейсън бе останало непроницаемо по време на обяснението й.

— От утре можеш да започнеш с колоната за обща информация — отвърна той спокойно, без да се поддава на подхвърлените от Дина внушения. — Това обикновено не е особено интересна задача. Ще трябва да се занимаваш с отегчителни вести като заседания на градския съвет и прочие.

— Всичко е по-добро от икономическата рубрика — Дина отметна коса назад. — Мога ли да тръгвам вече?

— Дина, искам да знаеш, че не ти налагам тази задача като някакво наказание!

— Няма какво да ми обясняваш.

Джейсън я изгледа продължително и по неведоми причини тя почувства, че ей сега ще се разплаче. „Какво става с мен?“ Съвсем не изпитваше омраза или отвращение към него. „Но защо не реагира на подмятанията ми? Това може да означава само едно — той действително поддържа връзка с Елен!“

Къде тогава остана дълго чаканият триумф? Беше ги разкрила, него и Елен, и трябваше да се радва. Но вместо това дълбоко в сърцето й се прокрадваше пареща болка — Джейсън и Елен бяха любовници! С удоволствие би ударила плесница на Джейсън, но вместо това вдигна брадичка и се усмихна лъчезарно.

— За мен няма никакво значение… — и тогава самообладанието й изневери. — По дяволите, разбира се, че има значение! Този вестник е на баща ми! Смяташ ли за особено уместно да забавляваш дамата с велурените обувчици от културния отдел, докато… докато…

Лицето на Джейсън остана каменно.

— Никога не смесвам личните със служебните въпроси. Ако беше така, мис Ярдли, да съм те уволнил още в деня, в който „проспа“ първото служебно съвещание.

— Не го направих нарочно! Но можеш да ме изхвърлиш, когато поискаш.

— Не ме принуждавай да го направя!

— Опитай! — гласът на Дина прозвуча провокиращо.

— Ще ти хареса, нали? Тогава ще можеш да изтичаш при татко и да му разкажеш как…

— Ти… ти… Наистина ли мислиш, че баща ми не подозира за авантюрите на Елен? Сигурно вече се е досетил, че и ти не си устоял на чара й. Но сигурно не знае, че Елен отдавна да си е докарала сериозни проблеми, ако не откупваше благоразположението на главния си редактор с любовните си похождения и ако нямаше такава способна асистентка… Съмнявам се, че тогава би се съгласил с твоето… твоето отношение по случая.

— Заплашваш ли ме?

Дина вдигна рамене.

— Както е тръгнало, скоро няма да ми се наложи да му разказвам лично — аферата е очевидна! О, по дяволите, спи, с когото щеш!

Джейсън сбърчи чело.

— Да не би да ревнуваш?

Хвърли му яростен поглед.

— Защо? Аз те мразя! — в очите й предателски светнаха сълзи, тя сви юмруци, борейки се отчаяно да запази самообладание.

Джейсън скочи на крака, заобиколи бюрото и взе лицето й в ръце.

— Мили Боже, наистина не знам какво да те правя сега — да те целуна така, че да ти се завие свят или да те напляскам по дупето.

Още преди Дина да се опита да се защити, той обгърна раменете й, притегляйки я към себе си.

— Остави ме! — прошепна тя, усещайки как сърцето й тупти лудо. — Аз не съм Елен!

— Определено не си, не си като никоя друга жена, която познавам — отвърна Джейсън и я целуна нежно по устата.

Дина установи отчаяно, че тялото й следваше собствената си логика. Кожата й настръхна, цялата се разтрепери от желание. Против волята си вдигна ръце и ги сключи около врата му. Устните й се разтвориха и тя отвърна на целувката му.

Не! Тя няма да се запише в листа на безбройните му завоевания! С рязко движение се откъсна от него.

— Недей да хабиш чара си по мен — изтръгна се от устата й. — Нямам намерение да влизам в харема ти.

Джейсън само се усмихна, колкото да увеличи гнева й. „Как можах да стигна дотам, че да отвърна на целувката му?“ Изгледа го ядосано.

— Наистина ли трябва да съблазняваш всяка попаднала ти жена само за да доказваш потентността си? Или това е хобито ти? Да използваш жените и после да ги захвърляш като мръсна риза?

От думите й спокойното лице на Джейсън се изкриви в гримаса.

— Ти си най-красивата жена, която познавам — в гласа му прозвуча раздразнение. — И досега вярвах, че под твърдата ти черупка се крие нежна душа! Мислех, че ти си чувствена, истинска жена… А сега се питам дали изобщо можеш да изпиташ нещо с мъж! Може би си действително такава, за каквато се представяш — красива, но студена като лед!

Дина стоеше като вкопана на мястото си и само го гледаше. Думите му проникнаха до дъното на сърцето й, напомняйки й за Марти — състудента, който се бе отнесъл така отвратително с нея! О, как би подредила Джейсън сега — но болката дълбоко в нея бе по-голяма от всякога!

Той протегна ръка и я докосна — изглежда сам бе разбрал колко тежки са обвиненията му.

— Дина, аз…

Тя отстъпи крачка назад.

— А може би просто все още не съм срещнала мъж, който да събуди у мен „истинската жена“ — отвърна му с треперещ глас.

После се обърна и излезе от кабинета.